Наистина днес, в условията на тероризма, човечеството за съжаление се е върнало към времената на античното и средновековното варварство, когато завоевателите както на Изток, така и на Запад въобще не са правели никаква разлика между “въоръжени врагове” и “мирно население”, а безжалостно са изтребвали всичко, което диша и мърда върху завоюваната територия. На въпроса е било погледнато “малко по-иначе” едва в епохата на Просвещението, и то само в Европа; едва през ХVІІІ и ХІХ век воюващите европейски държави са започнали да се стараят “по възможност да не прекрачват границата” между воюващите и мирното население, но това е продължило недълго време.
Връщането към отказа да бъде признавана тази граница е свързано с редица фактори, най-важният от които е разпространението на т. нар. “малки войни”, “войни с ниска интензивност”, “партизански войни” и пр., т. е. на въоръжените конфликти вътре в рамките на държавата, а не между държавите. Този тип въоръжени конфликти не познават и не признават каквато и да е граница между воюващи и невоюващи, приемат за напълно допустими абсолютно всички възможни средства, методи и форми за унищожаване на обявения за противник, наблягат особено много именно върху прилагането на специфична бруталност спрямо на т. нар. “мирно население”, и преди всичко спрямо жените и децата. Така, този вид конфликти придобиват чертите, приближаващи ги до феномена “тотална война”, а именно: в качеството му на враг е разглеждана и е поставена като обект на бойни действия цялата съвкупност на противника, а не само неговите въоръжени сили. За този вид конфликти е особено типичен съзнателният стремеж за нанасяне на удари върху най-ранимите и най-чувствителните структури на врага, а именно некомбатантните структури; които, всъщност, от гледна точка на съвременната представа за легитимност на властта, са носителите на легитимната власт, дали (предоставили) пълномощия на силовите структури да осъществяват насилието, срещу което именно се противопоставят терористите.
Така, в съответствие с тези изменения във военно-стратегическото мислене се е изменило и мисленето и поведението на терористите. Докато в края на ХІХ и началото на ХХ век в Русия напр. са били известни съвсем немалко случаи, при които бойците-есери са се отказвали да извършват покушения, ако наред с набелязания обект са се намирали членове на неговото семейство, то в контекста на новото военно-политическо и терористично мислене доминираща е станала точно обратната логика – а именно схващането, че психологическият натиск върху правителството е много по-силен именно когато бъде изтъкнат аргументът, че точно по негова вина са обречени на гибел невинни жертви. Нещо повече дори – в логиката на съвременния тероризъм липсва понятието “невинни жертви”, тъй като гражданското население, политически и юридически легитимирало силовото (военното) поведение на държавата, се приема за участник във военните действия – наистина непряк, а косвен участник, но и не по-малко виновен, а понякога дори и много повече виновен, отколкото непосредствените военни участници в конфликта.
Така, в контекста на точно това мислене, напр. т. нар. чеченски терористи казват: “Питате дали ние не разбираме, че от нашите акции във вътрешността на Русия страдат съвършено невинни хора? А защо не ни питате поради какви причини, поради каква вина страдат нашите жени и деца, подложени на унищожение от руските войски, окупирали нашите земи? Нима само правителството е виновно за това, което вършат неговите войски? Нима не е много по-голяма вината на тези, които избират това правителство и не се противопоставят на това техните деца, облечени като войници, да избиват нашите жени и деца? Ние просто отвръщаме на удара! И няма да щадим вашите жени и деца, докато не проумеете, че трябва да заставите вашето правителство да признае нашите справедливи искания!”
Такава е жестоката логика на съвременния антидържавен и антиобществен тероризъм, което всъщност е и напълно нормалната логика на съвременното общество, родило и позволило съществуването на геноцида, на Гулаг и на Освенцим.
Тероризмът е “именно логика, а не взрив на емоции”. И именно поради това абсолютно неоснователно и категорично невярно е разглеждането на тероризма като спонтанен и ирационален феномен; защото както обществено-държавният, така и антиобщественият и антидържавният тероризъм е строго пресметливо използуване на насилието за постигане на пределно ясно формулирани политически цели[1].
В частност “тероризмът отдолу-нагоре”, антидържавният и антиобщественият тероризъм, е преди всичко “съвкупност от послания”, адресирани към обществото и държавата, той е последната възможна форма на обществено-държавен диалог, влязъл в действие след безуспешното търсене и след неефективното използуване на другите форми на диалога.
В този смисъл тероризмът е и форма на гражданско мъченичество, на гражданска саможертва, направена в името на възстановяването на нормалния обществен диалог, в името на “отпушването” на онези психо-ментални и информационни бариери, поради които едната страна на обществено-политическата поляризация не чува и/или не иска да чуе другата.
Именно поради това често пъти главната мишена на тероризма всъщност са не непосредствените жертви на терористичните акции, не конкретните хора, които терористите хладнокръвно са обрекли на гибел, а именно онези, които, затаили дъх пред телевизорите, следят развитието на драмата. Както отбелязва Ричард Фалк, “терористът обикновено се старае да използува насилието преди всичко в неговия символичен смисъл, за да може по този начин да обхване милионна аудитория. Така напр. когато по време на Мюнхенската олимпиада през 1972 г. бе извършено покушение върху 12 израелски спортисти, насилието всъщност бе насочено не толкова срещу тях, колкото върху 800-те милиони телевизионни зрители”[2], повечето от които, макар и да са имали съвсем смътна представа за Палестина, всъщност по абсолютно недвусмислен начин са узнали за съществуването на нерешения палестински проблем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар