Културно-политическият кръг на Сципион
1) Публий Корнелий Емилиан Сципион, наричан още и Млади, както и Африкански (185-129 г. пр. Хр.) е син на Луций Емилий Павел и осиновен внук на Публий Корнелий Сципион Старши. През 146 г. пр. Хр., по време на Третата Пуническа война, получил славата на виден римски пълководец, като окончателно победил войските на картагенците, превзел и разрушил Картаген, а през 143-133 г. пр. Хр. предприел систематически акции за потушаване въстанията на иберийските племена.
Като политически деец е бил представител на групировката на т. нар. оптимати, която изразявала интересите на нобилите, опирала се на Сената, стремяла се да запази олигархичния характер на републиканското управление и била противостояща на групировката на т. нар. популари, които представлявали плебейското съсловие и настоявали за демократизация на обществения строй чрез укрепване на властта на Народното събрание, върху която те се опирали. Загинал при неясни обстоятелства през 129 г. пр. Хр. по време на дискусиите около предложенията на Гай и Тиберий Гракхи, на които той бил противник.
Неговото име е тясно свързано с формирането и функционирането на тесен кръг видни интелектуалци, образуващи нещо средно между свита, обкръжение, лична политическа партия или групировка и културно-литературен и предфилософски кръжок, произведенията на които интелектуалци често пъти са определяни в литературата като принадлежащи към т. нар. Среден стоицизъм, Еклектичен[1] стоицизъм, Стоически платонизъм или Римска предфилософия. Главната политическа и културна стратегия на този интелектуален кръг има двустранна насоченост и от една страна представлява своеобразен израз на адаптацията и смекчаването на основните постулати на класическата гръцка философия и култура към строгите изисквания на римското общество, която адаптация е била извършвана успоредно с нейното проникване в това общество, а от друга страна, израз на своеобразното обратно въздействие на римската културна среда върху гръцката.
По своето обществено положение участниците в тази групировка са били твърде нееднородни - аристократи, политически дейци, интелигенти, хора на културата, коренни римляни и чужденци, а сред имената на най-видните представители задължително следва да бъдат посочени Публий Теренций, Панатий (Панеций), Посидоний, Полибий, Гай Луцилий, Гай Лелий, Корнелий Непот, братята Гракхи, Полибий, Цицерон, както и с определена висока степен на вероятност и осемте души, чиито имена са посочени като участници в диалога на Цицерон “За държавата” (“De republica”).
Трудно е, обаче, да бъде отговорено еднозначно на въпроса относно характера на тази групировка - дали е била политическо или културно обединение. Най-вероятно е, че те са били намиращи се в родствени и приятелски взаимоотношения хора от т. нар. “обкръжение” или “свита” на един знатен и изтъкнат римлянин, които в зависимост от нуждите на момента са могли да бъдат както политически неутрални, така и да встъпват като активна лична политическа партия (pars Scipionis).
Политическите симпатии или ориентации на членовете на това неформално формирование, с изключение на братята Грахки, общо взето са следвали характерната за самия Емилиан Сципион линия на “умерен реформизъм” или на “просветен консерватизъм”. В етическо отношение те са следвали и пропагандирали идеала на Катон за “чистотата на нравите”, за възвръщане към ценностите на древния, суров и справедлив римлянин - враг на разкоша и изнежеността, безрезервно приемащ доминантността на общите интереси над личните.
Членовете на групировката са били горещи поклонници на високата образованост в сферата на класическата гръцка философия, литература и изкуство, и изобщо на елинистичната култура, но в същото време в сферата на политиката те са били истински представители на римския нобилитет, неотклонни привърженици на съществуващия политически строй и последователи на “нравите и обичаите на предците”. Така, по същество единственото нещо, което те са искали и допускали, е нравствено реформиране на съвременността в духа на древните идеали.
По тяхно време и във висока степен благодарение именно на тях, от една страна разпространението на т. нар. “гнусни елинистични нововъведения” постепенно са престанали да бъдат “нововъведения” и са станали неотменни черти от всекидневния живот на римското общество; от друга страна, обаче, в същото време не само се е водела ожесточена съпротива срещу този процес, но дори се е предприемала строго целенасочена стратегия към “обратното въздействие” на римската културна среда както върху проникващите в Рим елинистически влияния, така и върху автентичната гръцка култура, и самият римски стоицизъм, всъщност, е най-типичният израз на тази тенденция и стратегия.
Всичкото това, разбира се, поставя въпроса: “Как са се съвместявали тези две противоположни тенденции?” Отговорът е, че тези процеси просто са протичали паралелно, в различни плоскости и в различни социални среди. Източните, елинистичните философски и културни възгледи, незасягащи политическата сфера, охотно или без съществено противодействие са били възприемани преди всичко сред една част от римския нобилитет (но не и от целия) и римската интелигенция, и в същото време са срещали сериозна съпротива сред широките слоеве на римския плебс. Във всички сфери и форми, в които чуждоземните феномени са засягали по някакъв, макар и слабо проявен начин, идейно-политическите устои и на римското общество, те са срещали яростна съпротива и са били отхвърляни, или в краен случай – подлагани на силно модифициране и адаптация.
В този смисъл, макар и да намираме в него висока доза истина, все пак ние категорично не споделяме едностранчивото схващане, съгласно което Рим, макар и да не е бил допуснал да бъде завоюван от Македония, както Гърция и Египет; макар и да е завоювал както Македония, така и Гърция, така и Египет, все пак, без да е бил превърнат в елинистическа държава, е бил завоюван от Гърция духовно и римската култура би могло да бъде наречена елинистическа култура.
Наистина в пределите на римските владения гръцкият език, гръцката философия и изобщо гръцката култура са били изключително високо уважавани и почитани, при което най-образованите римляни са считали за въпрос на чест и достойнство високото и прецизно владеене на гръцкия език и гръцката култура. В същото време, обаче, в Рим наред с гръкоезичната култура както сред масите, така и сред елита, е била подчертано ясно формирана и е съществувала латиноезичната литература и култура, която е възприемала от гръцката само онова, което й е било нужно, като е демонстрирала яростна съпротива спрямо всичко онова, което не й е било нужно.
2) Публий Теренций (195-159 г. пр. Хр. ), наричан още и Афeр (т. е. Африканец или Африкански), е роден в Картаген, още като юноша попаднал в Рим като роб на сенатора Теренций Лакан, който впоследствие оценил способностите му, дал му изискано образование и го освободил. Още съвсем млад той се движел в кръга на “знатната римска младеж”, бил изключително близък със Сципион Младши и с Гай Лелий и бил считан за един от великите римски комедиографи наред с Плавт. Неговите литературни противници разпространявали слуха, че бившият африкански роб е подставено лице и че истинските автори на прославящите го комедии са Сципион и Лелий, на които им е било неудобно да излизат като сценични автори поради социалното положение, което заемат. Сериозните и добре осведомени изследователи на римската култура считат, че тези слухове са глупава измислица, обаче любопитен е фактът, че самият Теренций въобще не се е защитавал от тези слухове, а набедените като автори негови знатни покровители ги считали за приятни за самолюбието им и също така не възразявали.
Литературната дейност на Теренций не е траяла достатъчно дълго. В периода между 166 и 160 г. пр. Хр. той поставил 6 комедии, които изцяло са запазени до наши дни,[2] а през 160 г. пр. Хр. предприел пътуване в Гърция, по време на което умрял на 36-годишна възраст. Както произведенията на Плавт, така и комедиите на Теренций принадлежат към онзи лековато адаптиращ сериозните теми жанр, който днес обикновено се определя като “оперетен”. Така напр. от шестте негови комедии четири (“Момичето от Андрос”, “Самонаказващият се”, “Евнух” и “Братя”) са адаптации и вариации върху Менандър, а останалите две (“Свекърва” и “Формион”) са преработки на пиеси на Аполодор и Каристос. При това Теренций въобще не е превеждал, а значително е преработвал оригиналните гръцки пиеси, при което, все пак, се е стараел да запазва строгата постройка на творбата и развитието на характерите.[3]
Все пак, за разлика от демократическия по своята същност театър на Плавт, комедиите на Теренций са изцяло издържани от идеологическите установки на римската културна и политическа върхушка. Масовият римски зрител е предпочитал пиесите на Плавт, а тези на Теренций са имали сравнително слаб успех на римската сцена. По-късните критици са разглеждали творчеството на Теренций единствено като “римски паралел на Менандър”, при което винаги подчертавали, че той съвсем не успял да се издигне до художественото ниво на своя гръцки образец. Цезар изрично е подчертавал, че на Теренций му “липсва сила” и го е наричал “полу-Менандър”. Но онова, което е било ценено изключително много у Теренций, е бил високият литературен стил, изяществото и чистотата на езика, поради което включително и до Средновековието той е бил считан за стилистичен образец на изящното слово.
3) Панатий (185/180-110 г. пр. Хр.) е роден на остров Родос в знатно гръцко семейство, на младини пребивавал в Атина, където е слушал лекциите на стоика Диоген от Селевкин (Диоген Вавилонски), под влиянието на когото първоначално станал ентусиазиран привърженик на стоицизма. Той е бил и един от петте членове на културната посланическа делегация, посетила Рим, която през 156/155 г. пр. Хр. била прогонена от Катон, който счел, че тя застрашава чистотата на римските нрави. Тъй като, обаче, гневът на римския фундаменталист е бил насочен не срещу всички членове на делегацията, а преди всичко срещу скептика Карнеад, наскоро след това, през 144 г. пр. Хр. Панатий отново пристигнал в Рим и станал член на групировката на Сципион Младши. През 140-139 г. пр. Хр. той придружил Сципион в неговия поход на Изток[4], а през 129 г. пр. Хр. застанал начело и до смъртта си, в продължение на 20 години, оглавявал школата на стоицизма.
Именно през тези 20 години Панатий създал многочислени съчинения (най-известните от които са “За дълга”, “За провидението”, “За политиката”), които станали широко известни сред всички интелектуалци от района на Средиземноморието, а той бил определен като безспорен основател на нова философска система, получила наименованието “Средна Стоя” или “Среден Стоицизъм”. Той е и един от родоначалниците на философската теория за упадъка на нравите.
Произведенията на Панатий не са запазени до наши дни, с изключение само на някои фрагменти. Все пак известна фрагментарна представа за неговата социална етика може да бъде изградена както от тези запазени текстове, така и от трактата на Цицерон “De officis”, където той изрично казва, че “следва Панатий”.
Като цяло философската система на Панатий се характеризира като обединение (обикновено наричано “еклектична смесица”) на класическия гръцки стоицизъм с теориите на Платон и Аристотел, както и с това, че тя е “смекчила” стария стоически идеал за мъдреца, при което между човека (мъдреца) и глупака (безумеца) е поставена фигурата на “аристократа на духа”, “стремящ се към усъвършенствуване, мъдрост и добродетелност”; а между добродетелните и порочните действия е поставено “дължимото” (“дължимото поведение”).
Важна характерна черта на тази философска система е обстоятелството, че в нея вече е била “отстранена” характерната за Стария (класическия и догматичния) стоицизъм крайно индивидуалистична концепция за “самозадоволяващата се и отдаващата се на пълна съзерцателност личност”, при което в основата е поставено схващането за индивида, който е свързан със световните цели и притежава даден му от природата социален инстинкт. В този приспособен за особеностите на Рим философски вариант аскетическият елинистически стоицизъм е трансформиран в жизнено-оптимистическа философска система, в която “добродетелта” се схваща като проявяваща се не в аскетичността, а в насочения към общото благо деятелен живот.
Според Панатий и неговите последователи този обоснован от тях философски поглед към света се схваща като обосновка на традиционно присъщите на римския аристократизъм добродетели, разпростиращи и реализиращи се в пределите на “целия познат културен свят”, съвпадащ, впрочем, с постоянно и експанзионистично нарастващите предели на римската държава. Или иначе казано – този философски модел е встъпил като обосноваващ добродетелността на единната, световна и космополитична римска държава, осъществяваща на Земята божественото единство на разума.
Според Панатий задължение на всеки римлянин и най-вече на всеки ангажиран с държавното управление римлянин, е да бъде проникнат от стремеж към мъдрост и добродетел и да посвети цялата си дейност на такава държава, в която най-висшите нравствени добродетели най-общо се характеризират като “човечност” (humanitas) и като изразяващи се в осъзнаване на своите задължения към по-низшите, и като проява на максимално съчувствие към победените и робите.
Във философската литература Панатий често пъти е определян като “стоик-ренегат”, в основата на еклектизма на който е залегнало дълбокото убеждение за “родството” между платонизма, перипатеизма и стоицизма, които, според него, произлизат от Сократ като техен общ родоначалник. Във философската литература съществува и спор относно това дали в учението на Панатий доминира стоицизмът или платонизмът, при което споровете като че ли “се укротяват” около гледището, че той е следвал стоицизма само в областта на практическата (приложната) етика, докато в теорията си е преди всичко платоник.
Според Диоген Лаертски (VII, 92) в учението на Панатий е обосновано съществуването на две доблести – умозрителна доблест и деятелна доблест. При това Панетий е изразявал предпочитанието си към деятелната доблест и така е станало възможно изграждането на образа на “идеалния гражданин” (vir bonus), който образ е блестящо обрисуван в посочения трактат на Цицерон. Така, според Цицерон (“De officis”, I, 19) за римляните “идеалният гражданин” не може да се отдава на умозрително изследване на истината така, че да се отвлича от практическите дела и задължения и поради това с умозрителни теоретически занимания човек може да се захваща само през времето, което е свободно от неговата обществено-политическа дейност. Така, образът на стоическия мъдрец е трансформиран в концепцията за “идеалния гражданин”. Развитието на идеята за универсализма (космополитизма) е довело до идеята за “всемирното братство” на разумните същества, която идея е залегнала в основата на представата за “идеалната държавна форма” на управление, за представата за римската държава като идеална и световна държава.
4) Посидоний (140/135/130-51/50 г. пр. Хр.) е сирийски грък, роден в град Амапея край река Оронте в Сирия, в царството на Селевкидите. Още като младеж предприел голямо пътуване, като прекосил голяма част от територията на Египет и Мала Азия, после се отправил на Запад и първоначално отседнал в Атина, където изучавал стоическата философия, след което продължил пътуването си на Запад, проучил почти цялото Средиземноморие и стигнал до Атлантическите граници на Римската империя, при което преминал през голяма част от територията на Галия, Испания и Британия.
Той е ученик и пряк приемник на Панатий, учен-енциклопедист, виден представител на Средния стоицизъм. От неговите съчинения са запазени само твърде малко фрагменти[5], които са съпроводени от множество противоречиви и дори взаимно изключващи се тълкувания. Все пак сред изследователите[6] битува като почти безспорно мнението, че той е “своеобразен философски и научен посредник” между Изтока и Запада, че е реформатор на стоицизма и пряк предшественик на неоплатонизма, както и че е родоначалник на няколко религиозни и мистически течения в късната древногръцка философия и литература.
За пътуванията му на Запад се знае, че са били мотивирани преди всичко от научния му интерес[7] и най-вече от желанието му да извърши етнологически и географско-метеорологически наблюдения, както и да изучи причините за приливите и отливите, което не е могло да бъде направено в Средиземно море. Знае се, също така, че не само е бил изключително вещ и авторитетен изследовател на астрономическите явления, но и че именно негови са изчисленията, които по-късно са били дали на Христофор Колумб увереността, че ако се отплава в западна посока, след изминаването на разстояние от 70 хиляди стадия ще бъде достигната Индия.
След като счел, че е постигнал целта, която си бил поставил относно околосветските си пътувания, през 97 г. пр. Хр., на около 40-годишна възраст, той бил приет за гражданин на полиса Родос,[8] където открил собствена риторическо-философска школа, която доста бързо станала много известна. Когато през 86 г. пр. Хр., в качеството си на родоски дипломатически пратеник, Посидоний посетил Рим, той се срещнал с редица видни представители на аристокрацията, повечето от които вече много добре го знаели като автор.
През 78-77 г. пр. Хр. в неговата школа постъпил да се учи 28-годишният Марк Тулий Цицерон; впрочем, Цицерон бил напуснал Рим съвсем не за да постъпи във вече прочутата философска школа, а поради страх от Сула, когото Сенатът назначил за диктатор на Рим[9] за неограничено време, и който бил предприел жестоко изтребване на политическите си противници.[10] През 62 г. пр. Хр., завръщайки се като победител от войната си с понтийския цар Митридат VІ Евпатор, забележителният римски пълководец и политически деец Гней Помпей (106-48 г пр. Хр.) специално се отбил в Родос, за да посети и се срещне с Посидоний. Цицерон разказва (“Тускулански беседи”), че по време на своето второ пребиваване на Родос Гней Помпей отново посетил Посидоний, който макар и да бил тежко болен, провел с него дълга беседа, по време на която обосновавал тезата, че страданието съвсем не е зло.
Посидоний е бил плодотворен писател, а сред най-важните негови научни и философски трудове особено известни са били “За океана”, “За небесните явления”, “За космоса”, “За боговете”, “Разсъждения по етика”, “Поощрение към занимаващите се с философия”. От всичките тях, обаче, до наши дни не е достигнало нито едно произведение, като са били запазени само някои фрагменти, и то защото са били цитирани от други автори – преди всичко от Цицерон, Лукреций, Страбон, Диодор Сицилийски, Сенека и Манилий.
Посидоний е бил изключително високо почитан от древните автори и напр. Сенека го е определял като “един от тези, чийто принос във философията е много по-голям, отколкото на всички останали”,[11] а Цицерон е споделял почти всички негови възгледи, като е отхвърлял и определял като нелепост (“За дивинацията”, І, 6; ІІ, ХV) единствено пристрастието му към предсказването на събитията върху основата на вътрешностите на жертвените животни.[12]
Посидоний е високо ценен и от редица съвременни учени. Така напр. немският учен-класик Едуард Целер го определя като “най-универсалната учена глава след Аристотел”, която се е опитвала да съедини философията и науката в една всеобхватна и единна система[13]; а знаменитият руски философ и учен Алексей Ф. Лосев го характеризира като “Платон по дълбочината на мисълта и Аристотел по енциклопедичността му”[14].
Без да подценяват несъмнените достойнства и постижения на Посидоний, някои съвременни автори обаче подчертават, че в литературата съществува определено пристрастие, по силата на което редица значими анонимни антични текстове напълно неоснователно са приписани като плод на посидониевото авторство и във връзка с това препоръчват като негови да бъдат считани само онези текстове, в които изрично е казано, че са мнение именно на Посидоний.[15]
Твърде любопитно, а може би в изключително висока степен отговарящо на реалността е мнението на американския историк на науката Джордж Сартън, според когото голямата популярност на Посидоний се е дължала не толкова на неговите реални философски и научни постижения, а преди всичко на това, че той е удовлетворявал модното за неговото време всеобщо увлечение по съчетаването на философската обосновка, научната аргументация и мистическата спекулативност, поради което той всъщност е бил напълно неспособен да различава истината от измислицата[16]. От своя страна, макар и признавайки наличието на висока степен на мистицизъм в теоретическата система на Посидоний, Фредерик Коплистон декларира, че не вижда никакъв грях в това съчетаване на рационализма и мистицизма,[17] а А. Ф. Лосев подчертава, че при него “мистическите елементи въобще не са снижавали значимостта на науката”[18].
Както почти всички стоици, Посидоний е подразделял философията на физика, логика и етика, при което учението му за човека и обществото е представлявало своеобразна детайлизация на учението за физиката. Той е считал, че човекът има двойнствена природа, произтичаща от две обстоятелства: а) от това, че се намира на границата (или по-точно - при него се срещат границите) между земния (подлунния) свят и небесния (надлунния) свят; и б) от това, че като телесно същество човекът е висше същество, защото тялото му е много по-сложно от тeзи на животните, но като духовно същество той, макар и с речта, ума и разсъжденията си да стои над животните, все пак е низше същество, понеже над него се намират демоните и боговете.
За разлика от Хрисип (281-208 г. пр. Хр.)[19], който е смятал, че по своята същност човешките емоции са резултат от погрешната дейност на разума (нещо като вторичен и отпадъчен продукт от негодната дейност на разума), Посидоний е приемал, че в човека съществуват три изначални висши духовни сили, а именно разумна, волева и чувствена (ирационална) и че последната има способността да замъглява разума на човека, да бъде източник на грешки и да води до нещастия. Така, според него[20], в крайна сметка у човека действуват два демони, а именно добър демон, който има надживотинска природа и управлява света, и лош демон, който има чисто животинска природа и води до трагическа противоречивост на човешката същност.
Учението си за трите изначални висши духовни сили Посидоний е положил в основата и на своята философия на историята (политическа философия), основният смисъл на която се е свеждал до това, че макар бавно и постепенно, все пак все повече (по-голям брой) хора се издигат над низшата и чувствена сила, и се присъединяват към силата на разума и към неговата победа. Според неговата политическа философия в зората на човешката история мъдреците са царствували, като не са допускали междуособици, защитавали са слабите от силните, убеждавали и разубеждавали хората, като им разяснявали кое е полезно и кое - вредно.
Според Посидоний освен като царе мъдреците са се проявявали и като учители, като са учили хората на строителство, металургия, земеделие, тъкачество, мореплаване, и пр. В тази епоха далновидността на мъдреците-царе е била впрегната в усилия хората от племето да не познават недоимъка, като за тях “да се управлява” е означавало “не да се властвува, а да се изпълняват задълженията към съплеменниците”; в тази епоха всички са се вслушвали в гласа на добрия мъдрец-цар, никой в царството не е прилагал своето могъщество върху съплеменниците си и у никого не се е пораждало каквото и да е желание да причини обида или зло другиму, нито пък са съществували причини да се породят такива желания. Когато, обаче, сред хората постепенно са се появили пороците, а царската власт започнала да се превръща в тирания, тогава възникнала нуждата от създаването на закони, които били предложени от същите тези мъдреци-царе (Сенека, “Писма до Луцилий”, ХС, 5-6).
5) Публий Нигидий Фигул (???-44 г. пр. Хр.) е коренен римлянин, и както почти всички елитарни римляни активно се е занимавал с политика, бил е сенатор, а после и претор. Той е и първият по време представител на постпитагореизма в Рим, а Цицерон го нарича “възобновител на древното питагорейство”. Както Фигул, така и Цицерон са коренни римляни, но са се запознали не в Рим, а в малоазийския град Ефес, където Цицерон е запълвал образованието си, докато се е спасявал от гнева на Сула, а Фигул е бил в състава на римското посолство. По време на водената между Цезар и Помпей гражданска война Фигул, Цицерон и Варон взели страната на Помпей, а след поражението им през 48 г. пр. Хр. победилият Цезар се отнесъл към Цицерон и Варон много по-снизходително и благосклонно, отколкото към Фигул, който бил изпратен в изгнание и наскоро след това умрял.
Освен с действена и практическа политика, Фигул се е занимавал с математика, естествознание, метеорология, география, зоология, астрономия, астрология и магия, по които е бил написал немалко книги, но от тях са запазени само отделни фрагменти, издадени в Прага от Антон Свобода през 1889 г. Любопитно е, че като близък приятел на Октавий Старши и като астролог той е съставил хороскоп на новородения му син Октавиан, с който предупредил бащата, че съгласно волята на звездите синът му ще стане “властелин на света”.
6) Марк Теренций Варон (116-28/27 г. пр. Хр.), наречен още и Реатински, е роден в град Реате, древната столица на сабините[21], получил превъзходно образование в Рим и в Атина, а по-голямата част от своя изключително дълъг живот отдал на т. нар. “обществени дела”, т. е. на политиката и войната. Макар че намирайки се на служба при Помпей той се сражавал в неговата войска против Цезар, след победата си Цезар великодушно го назначил за отговорник на гръко-латинската библиотека в Рим. Предизвестената от изригването на вулкана Етна насилствена смърт на Гай Юлий Цезар (на 15 март 44 г. пр. Хр.) се отразила неблагоприятно върху Варон – Марк Антоной го обявил за имащ статуса на “извън закона”, изгонил го от библиотеката и ограбил голяма част от неговата и на библиотеката собственост. Все пак, обаче, Варон не бил убит, както това станало с Цицерон, тъй като за него се застъпил Октавиан Август, а после, когато застъпникът станал император, Варон бил назначен за управител на императорската библиотека.
Своята научна дейност Варон е започнал едва на 73-годишна възраст и всичките, повече от 150 т. нар. “Менипови сатири” (Saturae Menippeae) и множество други философски, прозаически, исторически и научни трактати (според някои изследователи – повече от 600), са написани през последните 16 години от живота му. Той е автор на огромен брой трактати върху езика, литературата и старините на Рим, а неговият главен труд, “Светски и религиозни древности” (Antiquitates rerum humanarum et divinarum) е посветен на историята на светския, религиозния и държавния живот на Рим.
Варон е автор и на илюстрована енциклопедия на бележити хора, озаглавена “Изображения” (Imagines), разпростряна в 15 книги и обхващата портретите и биографиите на 700 гърци и римляни. Голяма част от творчеството му е за латинския език и неговата граматика, като трактатът му “За латинския език” (De lingua Latina) е в 25 книги и е разделен на три части – етимология, склонение и синтаксис. Автор е и на енциклопедия под заглавие “Книги за науките”, както и на съчинения по морска навигация, по риторика и по римско право. В посветеното на философията на историята и политическата философия съчинение “За живота на римския народ” той с изключително висока степен на наивитет обосновава тезата за раждането на народите и тяхното преминаване през естествените цикли на детството, юношеството, зрелостта и старостта. От всичките негови съчинения до нас са достигнали само немного фрагменти, като единственото изцяло запазено негово съчинение е “За селското стопанство” (De re rustica), обемащо три книги и обхващащо въпроси по земеделие, животновъдство и отглеждане на птици и риби.
7) Гай Луцилий (180-102/101 г. пр. Хр.) е роден в областта Кампания, принадлежал е към съсловието на конниците, воювал е под командуването на своя приятел Сципион Младши, бил е едър собственик, владетел на множество чифлици в Южна Италия и Сицилия. Макар и да е принадлежал към робовладелската върхушка, той е избягвал заемането на държавни длъжности, даващи достъп до Сената, и се е задоволявал само с ценза на конник, отказвайки да се съгласи да замени независимостта си с повече блага от тези, които има. Отхвърлял е и институцията на брака, като го е считал за “товар”, “тегоба”.
Гай Луцилий е автор на повече от 30 книги[22], наричани по негово време “сатури” (“изобилна смес”, “блюдо с много и най-разнообразни ястия”), които, обаче, за разлика от наричаните със същото наименование творби на Квинт Ений и Пакувий, имат характера на сатири в съвременния смисъл на понятието, схващани като “изобличителен литературен вид”; впрочем, сатирата в съвременния смисъл на понятието води своето начало именно от тези книги на Гай Луцилий.
Той е бил противник на “високите литературни видове”, за каквито са били считани трагедията и епоса, избягвал е високия литературен стил и неговото творчество е било насочено към нивото на средната образованост – нито за масите, нито за върхушката, нито за неуките, нито за учените. От друга страна, обаче, Гай Луцилий е прославял философията, за която е казвал, че има способността да освобождава човека от предразсъдъци и безумни страсти.
8) Корнелий Непот (109/100-32 г. пр. Хр.) е роден в района на Северна Италия, най-вероятно в Тицин, съвременната Павия. Неговото лично име и социалният му произход са неизвестни. Бил е приятел на Катул, Цицерон, Атик и се е ползувал с висок авторитет сред управляващите кръгове на Рим. Бил доста популярен автор на многобройни исторически книги, адаптирани като леко и забавно четиво, както и на проза и стихове.
От литературното му наследство днес е съхранено немного. Специално за публиката на град Рим той бил написал или по-скоро “сглобил” една получила широка известност книга, озаглавена Chronica (“Хроника”), съставена от три книги, представляваща кратко изложение по обща история, както и Exempla (“Примери”), които обаче не са запазени.
Историческото му произведение De illustribus viris (“За знаменитите хора”, “За бележитите мъже”) има 16 книги и представлява особен биографичен сборник, разделен на 8 групи, но от него е запазен само съдържащият 22 биографии раздел De excellentibus ducibus exterarum gentium (“За видните пълководци на чуждоземните народи”). От книгата му De Latinis historicis (“За латинските историци”) са запазени само кратките биографии на Катон Старши и на Помпоний Атик.
Бидейки съставени преди всичко като забавно четиво, тези негови произведения са били подчинени на изискването да не изморяват читателя с исторически подробности и представляват кратки животописи, изпълнени с привеждане на редица съществени черти и анекдоти, които сравнително точно характеризират описваното исторически и политически значимо лице. В тези произведения са се съдържали и обяснения на редица чуждестранни нрави, представени за съпоставка, както и моралистични размишления, при което авторът въобще “не се скъпи” и “щедро сипе” всевъзможни преувеличения, похвали и укори.
Общо взето стилът на Корнелий Непот е образец на представата за средното ниво на римската историческа и литературна проза от класическия период и поради особената непринизена лекота на текстовете доста дълго време те са били използувани в училищата като текстове за първоначално обучение по латински език.
[1] Коренната гръцка дума ekklesia означава “сбор”, “събрание”, а като правило еклектизмът се определя като механично и безпринципно съчетание на разнородни, несъвместими и противоположни възгледи в науката и философията, както и на различни стилове в изкуството.
[2] Публий Теренций, Адельфы. Введение и комментарий С. И. Соболевского, М., 1954; Теренций, Комедии, М., 1985.
[3] Савельева, Л. И., Художественный метод Публия Теренция Афра, Казань, 1960; Arnott, W. G., Menander Plantus, Terence, Oxford, 1975.
[6] Rheinhardt, K., Poseidonios, Munchen, 1921; Edelstein, L., The Philosophical System of Posidonius, / American Journal of Philology, 1936, Vol. 57, p. 286-325; Solmsen, F., Cleanthes or Posidonius? The basis of Stoic physics, Amsterdam, 1961; Laffranque, M., Poseidonios d’Apamee, Paris, 1964.
[7] Поне за мен е изключително любопитно неизясненото гледище на знаменития английски философ и политически мислител Бъртранд Ръсел, според когото Посидоний бил предприел пътуването си “когато империята на Селевкидите рухнала” и “може би именно усещането за анархия го е принудило да тръгне на Запад”. Виж:: Ръсел, Б., История на западната философия и нейната връзка с политическите и социалните условия от най-ранни времена до днес, Превод от английски, С., 1994, Том 1, с. 377.
[8] След като Александър Македонски разрушил финикийския морски търговски център Тир, именно Родос станал новият търговски център на Средиземноморието.
[9] В Рим диктаторите обикновено били назначавани само за половин година и то само в изключителни случаи, когато е било застрашено самото съществуване на държавата.
[10] Впоследствие Цицерон с гордост наричал себе си “ученик на Посидоний” (“За природата на боговете”, І, 6).
[15] Edelstein, L., The Philosophical System of Posidonius, / American Journal of Philology, 1936, Vol. 57, p. 286-325; Laffranque, M., Posdeidonios d’Apamee, Paris, 1964.
[20] За това (в “Писма до Луцилий”, ХС, 25) свидетелствува Сенека. Сенека, впрочем, е запазил и редица сентенции на Посидоний, като напр. “Един ден от живота на образования човек е много по-дълъг от един век от живота на невежия” и “Богатството е причина за беди не защото самото то прави нещо, а защото подстрекава човека той да прави онова, което води до бедите”.
[22] От които са запазени само около 1000 незначителни по големина фрагменти, които не дават достатъчна представа за същността на цялото.
[Публикувано като §7 на стр.53-65 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар