Стоицизъм и скептицизъм
1. Стоицизмът е едно от множеството направления или течения в рамките на античната гръцка мисъл, което е получило своето наименование от атинската Stoa poikile (“пъстра зала”, “декоративна портика” или “декоративно фоайе”, украсена с пъстри стенописи), която била украсена от живописеца Полигнот[1] и в която преподавали първите представители на това философско направление.
В историята на стоицизма ясно се различава съществуването на три периоди: ранен, среден и нов (римски).
Основоположник на стоицизма е Зенон от Китион на остров Кипър (346/336/333 – 264/262 г. пр. Хр.), известен като Зенон-Стоика. Тъй като неговият баща е бил заможен търговец, около 314-311 г. той посетил с баща си Атина, но понеже корабите им потънали, те останали да живеят там и благодарение на това обстоятелство той получил висококвалифицирано философско образование. По-късно, около 300 г. пр. Хр., основал в Атина собствена философска школа, наречена “стоическа”.
Според Диоген Лаертски от множеството трактати на Зенон-Стоика са оцелели само отделни фрагменти,[2] които най-общо са групирани като принадлежащи към сферата на физиката, логиката и етиката, сред които най-известни са били: “За съгласувания с природата живот”, “Питагорейските въпроси”, “Всеобщите въпроси”, “Етика”, “Логика” и “Държавата”.
В античността идеите на Зенон-Стоика не са били оценени по подобаващ начин и напр. Цицерон е смятал, че те не са били нещо оригинално, и че по-скоро са представлявали “ехо от вече съществуващите схващания”[3].
Друг виден представител на гръцкия стоицизъм е бил Клеант от Асос (331-232 г. пр. Хр.), който произхождал от низините на античното общество и фактически дълго време се препитавал чрез тежък физически труд, но впоследствие достигнал до ръководител на школата, която ръководел в продължение на около 30 години.[4]
Виден представител на стоицизма е и Хризип от Сол в Киликия, Мала Азия (280/277-208 г. пр. Хр.), който бил ученик на Клеант, а впоследствие, след смъртта му, и дългогодишен ръководител на същата школа, автор на повече от 700 трактати, повечето от тях посветени на диалектиката.[5] Всъщност, макар, че Зенон е бил положил основите на стоическата школа, за неин главен представител се смята именно Хризип, без творчеството на когото школата въобще не би могла да оцелее и да съществува.[6]
Видни представители на Средния стоицизъм са били Панетий (185-110 г. пр. Хр.) и Посидоний (135-51 г. пр. Хр.), а на Римския стоицизъм – Сенека (3-65), Епиктет (50-130) и Марк Аврелий (121-180).
По своята същност стоицизмът е бил сложно духовно явление, включващо различни теоретически проблеми и техни определения и решения, при което главното направление на теоретичните усилия е било насочено към диференциране на основните области на научното знание и преди всичко на философията, и формиране на главните раздели на философията, които били определени най-общо като физика, логика и етика,[7] при което проблемите, отнасящи се към обществено-политическата сфера, държавата и правото били разглеждани именно в раздела на етиката.
2. Скептицизмът (гр. skeptomai – “съмнявам се”) е родена в антична Гърция философска концепция, обединяваща гносеологическата и етическата проблематика, издигаща на преден план въпроса за критериите за истината и подлагаща на съмнение принципната възможност за познание на действителността и на истината или въобще, или само в определени предели. Скептицизмът се характеризира преди всичко с това, че обръща специално внимание върху въпроса за несъответствието между прекомерните претенции на философията и незадоволителните резултати при интерпретацията на философската проблематика.[8]
Исторически първата обособила се форма или разновидност на скептицизма е пиронизмът, получил наименованието си от името на древногръцкия мислител Пирон (360-270 г. пр. Хр.), когото всички древни автори почти единодушно сочат като основоположник на скептицизма.[9] Той е автор на сатирично-стихотворния философски трактат “Силли”, представляващ почти тотално отрицание на всички предшествуващи философски учения и системи. Тази именно негова особеност е дала основание още в античността скептицизмът да бъде разглеждан като пълно отрицание на философията (философското познание) въобще, и тъй като в замяна не било предлагано нищо друго, той бил схващан и като първата форма на философския деструктивизъм. В тази връзка Диоген Лаертски (ІХ, 74) разглежда скептицизма като имащ една-единствена цел, а именно да опровергава другите философски учения и системи, без въобще да се интересува от въпроса за предлагането на някакви позитивни и конструктивни схващания.
В действителност, обаче, пиронизмът е оригинално ментално направление и философско учение, което е предлагало и налагало принципите на алтернативността в теоретическите разсъждения, което фактически е предлагало нов подход към традиционните теми на философското познание, изградено върху основата на два изходни принципи: съмнение и атараксия (индиферентност към заобикалящия човека свят, вътрешно спокойствие и невъзмутимост на духа). Едно от основните положения на пиронизма е допускането на индивидуалната сетивна дейност на човека в качеството й на основен и убедителен източник на информация, в резултат на което се издига тезисът, че “не съществува нито едно явление, което по своята природа може да бъде еднакво за всички хора”. А това, от своя страна, неизбежно води до приемане на релативизма в познанието и на равностойността както на теоретическите положения, така и на индивидуално получените емпирични познавателни данни. От което пък, от своя страна, се извежда и принципът за равностойността на противоположните положения и противоположните определения.
[1] Полигнот е бил роден на остров Фасос, но заради своите големи заслуги за развитието на културата е бил удостоен с почетно атинско гражданство. Неговите стенописи не са запазени до наши дни.
[6] Във връзка с това Цицерон остроумно отбелязва, че без Хризип Портикът е щял да се срути. Цицерон, Acad. Post., II, 24, 75.
Няма коментари:
Публикуване на коментар