КУЛТУРНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ГЕНЕЗИС НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

Културно и обществено-държавно възникване и утвърждаване на Древна Гърция

1. Началото. Крито-микенска (минойска, егейска) епоха

Първата култура, възникнала върху земите, принадлежащи към Южния Балкански полуостров и оказала решаващо влияние върху цялостното по-нататъшно културно развитие на Европа, включително и до наши дни, е т. нар. Крито-микенска култура, известна още и като Крито-минойска култура, а също така и като егейска култура.

Не се знае със сигурност нито откъде са дошли първите заселници на остров Крит в Средиземно море, нито как, по какъв начин, са стигнали, но се предполага, че са се появили по времето на неолита, около 7000 г. пр. Хр. Според една легенда те са доплавали до острова от Гърция, но историците са изказали съображения, че е възможно да са доплавали и от земите на днешен Израел, Ливан, Сирия, Турция, Либия или Египет, и че не е изключено първите заселници на острова да са дошли поединично или на малки групи и от всичките тези места.

Остров Крит е дълъг 245 км, местността е трудна за култивиране, няма големи реки, а планинските потоци са недостатъчни и неудобни за напояване, няма и обширни равнини, които да улесняват земеделието. Въпреки това, макар и камениста, почвата е плодородна, а огромните водни пространства били естествена преграда срещу вражески нападения, поради което на острова през целия период на цивилизацията не е била изграждана нито една защитно-отбранителна система. Древните критяни създали първия в историята на древния европейски свят търговски флот и основали колонии из цялото Егейско море.

Критяните са вярвали свято в съществуването на отвъдния свят, но те не са се стремели да предпазят останките на мъртвите от разложение и приживе са били изцяло отдадени на настоящето и земния живот, за разлика примерно от шумерите и египтяните, които винаги били обърнали погледа си към бъдещия отвъден свят. В началото на своето културно развитие критяните са изграждали групови гробници, наречени “толс”, които са приличали на битовите жилища и били ниски и преди всичко овални (понякога и правоъгълни) каменни постройки със сводести покриви. При това се предполага, че първоначално мъртвите са били заравяни в земята, а по-късно костите им са били премествани в тези гробници и тези именно гробници са били считани за проходи към отвъдния свят, поради което в тях били поставяни и обикновени битови предмети, за да може с тях умрелият да си устрои новия дом.

След 1000 години високоразвита цивилизация на Крит не е открит нито един разгадаем запис за историята. Развитието на критската цивилизация е било толкова изолирано, че е останало почти незабелязано. Повечето от сведенията за тази цивилизация са станали известни едва 32 векове след нейното съществуване благодарение на изследванията на Хайнрих Шлиман (1822-1890)[1], Вилхелм Дьорпферд (1856-1940) и Артър Евънс, които нарекли хората от острова минойци - на името на цар Минос, егейски владетел, който се споменава в един гръцки мит[2].

Те установили, че критяните са били разполагали с мощен търговски и военен флот, и понеже хората, които населявали земите по бреговете на Средиземно море по онова време съвсем не са били добри мореплаватели и не са застрашавали Крит по море, това е било доста важно обстоятелство, даващо възможност на критяните за мирно цивилизационно развитие. Знае се, също така, че египтяните, които общо взето не са имали респект и не са уважавали чужденците, са се отнасяли с уважение към минойците от Крит именно заради уменията им на мореплаватели и търговци.

Началото на тази култура е било започнало в района на Егейско море, преди всичко върху островите и централната част на континентална Гърция, както и по крайбрежието на Мала Азия, като главните нейни центрове са били остров Крит и районът на Микена.

Крито-микенската култура и цивилизация се е зародила около 3000-2600 г. пр. Хр. и според изследователите се разделя на три периоди, а именно: от 3000-2600 г. до 2100-2000 г. пр. Хр. – ранноминойски период; от 2100-2000 г. до 1700-1580 г. пр. Хр. – средноминойски период; и от 1700-1580 г. до 1200-1150 г. пр. Хр. – късноминойски период. Най-големият разцвет на критската цивилизация е в края на средноминоския и през късноминойския период, когато именно са били построени монументални дворци и други сгради и са били създадени високохудожествени произведения на изкуството. През този именно период е било създадено и архаичното, т. нар. критско (силабическо, линеарно, слогово) писмо, което в античността е имало изключително важно значение за възникването и развитието на културата на елините[3].

Около 1900 г. пр. Хр. земетресенията започнали често да смущават спокойствието на остров Крит и на намиращите се недалеч от него континентални земи, а заплахата от тях винаги е присъствувала в съзнанието на минойците.[4] Успоредно с тях, по същото хронологично време, всичките тези земи били подложени и на колонизаторските набези на индоевропейските племена на ахейците, еолийците, йонийците и др., впоследствие встъпили на историческата сцена като елини или гърци. Около 1500 г. пр. Хр. остров Крит бил разтърсен от поредица земетресения, които отнели живота на много хора и причинили много разрушения. Наскоро след това възникнали вътрешни конфликти между владетелите на отделните градове, в резултат на които били извършени още разрушения. Около 1400-1150 г. пр. Хр., в резултат от новите разрушителни земетресения и колонизаторските набези на индоевропейските племена, настъпил краят на Крито-микенската (минойска, егейска) култура.

2. Епоха на елинизма

Когато около 1900 г. пр. Хр. част от индоевропейските племенни групи (които първоначално се били настанили в географския район на т. нар. “унгарска (маджарска) низина” и наричали себе си “елини”[5]) предприели заселническо-колонизационни походи върху територията на Южния Балкански полуостров, в продължение на няколко века те успешно измествали не само аборигенното безкултурно или низкокултурно неиндоевропейско, но и по-високо културното крито-минойско население, чийто културни постижения усвоили изключително бързо.

След последното голямо компактно придвижване от “унгарската (маджарска) низина” и заселване на тези места, което е било станало през около 1200-1100 г. пр. Хр. и е известно като “Дорийското нашествие”, елините не само окончателно утвърдили присъствието си, но и, особено около 1000-600 г. пр. Хр., предприели колонизирането на почти всички земи по цялото крайбрежие на Черно и Средиземно море и така положили основите и постиженията на елинистичната култура и цивилизация, върху които именно впоследствие била формирана римската култура и цивилизация, а след това, върху основата на двете – и европейската култура и цивилизация, и дори световната култура и цивилизация, която по своята най-дълбока същност е европоцентрична.

Епохата на елинизма, разбира се, е сложен феномен, в рамките на който са се проявявали процеси с различна насоченост и различна плътност, но най-общо неговата историография се структурира в рамките на следните пет периоди:

а) от ХІІ до VІІІ век пр. Хр., известен като “Омиров период”. Това е период на мощното “Дорийско преселение” и на началото на интензивното колонизиране и обогатяване на родовата аристокрация.

б) от VІІІ до VІ век пр. Хр., известен като “Период на Великата гръцка колонизация”, характеризиращ се с: мощно засилване на занаятчийското производство и търговския обмен; поява на парите; утвърждаване на робовладението; възникване на първите конфликти между аристокрацията и демоса, както и между робовладелците и робите; почти пълно колонизиране на крайбрежието на Средиземно и Черно море; формиране на мощни градове-държави (полиси) и установяване на военния олигархично-аристократичен строй.

в) от VІ до ІV век пр. Хр., известен като “Период на класическия полис”. Това е период на утвърждаването и издигането на Атина, Спарта, Тива, Коринт, Аргос, Мегара, Милет, Халикарнас, Ефес, Хиос и други полиси, сред които Атина се утвърждава като ръководител на гръцките морски държави в Източното Средиземноморие, а също така и период на бурен разцвет на културата.

г) от 338 до 146 г. пр. Хр., известен като “Период на македонската хегемония”. Това е период на преодоляване на раздробеността и на политическия и културния кризис чрез налагане властта на централизираната македонска държава.

Д) от 146 г. пр. Хр. до VІ век, известен като “Римски период”, наричан още и “Период на римското и на византийското (след 395 г.) владичество, както и на проникването на славянските и другите варварски племена”.

3. Древногръцкият полис

Предисторията на образуването на древногръцките полиси се отнася към ХІІ век пр. Хр., макар че техният държавен строй, всъщност, няма нищо общо с класическите полиси. Повечето от полисите са възникнали от крепостите на династите, които били разположени в най-удобните в стратегическо и стопанско отношение ландшафтни места. Когато по-късно се появили дорийците, тяхното нашествие довело до изчезване на властта на династите и утвърждаване на родово-племенните отношения в обществената организация на общините, при което дорийските филии (които не се отличавали съществено от ахейските и йонийските) станали господствуваща форма на социална организация, и така постепенно в Гърция бил разпространен типът независими общини, обединяващи се около основаните още по микенско време населени места. Начело на тези общини застанали старейшините, придобили статуса на царе (базилевси), а сред общинниците започнало формирането на двата социални слоеве - аристократическия и демосния.

Следващият важен етап от социално-политическата организация на древногръцкото общество е през VІІІ-VІ век пр. Хр., когато властта на царете, които всъщност са били “първи сред равните”, постепенно и почти навсякъде била отстранена и ръководството на обществения и политическия живот на полиса преминало в ръцете на знатния слой. По същото време ръстът на населението станал особено висок и тъй като това поставило проблемата за поземлената собственост, недостигът на земя поставил и началото на т. нар. Велика колонизация, която пък на свой ред дала силен тласък на развитието на земеделието, занаятчийството и търговията.

Що се отнася до формиращата се социална стратификация на древногръцкото общество през епохата на архаиката, то спрямо нейната върхушка твърде условно може да бъде приложено определението “аристокрация”, тъй като към нея са се отнасяли т. нар. “най-добри граждани”, съставляващи елита на общината, за които не е съществувало определено терминологично название. Господствуващото положение на този обществен слой се е обуславяло от все още живите обществени рефлекси на родово-племенните отношения и от съществуването на редица икономически и политически преимущества в сравнение с другите слоеве. Важна особеност на древногръцката аристокрация е тази, че тя не се е формирала като затворено съсловие, подобно на римския патрициат, и всъщност цялата социална структура се е характеризирала с определена мобилност – правото на принадлежност към аристокрацията е могло не само да бъде придобивано, но и да бъде загубвано (отнемано). Особено показателен пример в това отношение е това, че по времето на Великата колонизация преселниците от “първата вълна” са били обявявани за аристократи независимо от техният статус в метрополията.

Важна особеност на социалната стратификация на древногръцкото общество е и тази, че дребните земевладелци и занаятчиите, които всъщност са съставлявали т. нар. демос, са били достатъчно независими и са се обединявали не около крупните земевладелци, подобно на т. нар. клиенти в Древен Рим, а в другарски филии и фратрии; с което се обяснява и важната роля, която те са играели в гражданските общини.

Третият основен компонент на социалната структура на архаичното гръцко общество е било зависимото население, в което са влизали робите и зависимите земеделци, правното и фактическото положение на които е било различно в различните полиси.

Социалните обединения в архаическа Гърция са имали различни форми, при което макар и все още да са били запазени т. нар. родове (геноси), те са имали по-скоро култов характер, а първични (изходни или основни) общинни структури са били т. нар. фили и фратрии, които са били изградени на териториален принцип, не са имали никакво отношение към родовата организация, и в които са били включени всичките слоеве на свободното население.

След изчезването на царската власт в архаическите полиси била формирана системата на магистратурата, властта на длъжностите лица на която първоначално е била крайно ограничена и сведена преди всичко до култови функции, като същинските държавни длъжности са се намирали в ръцете на аристокрацията. Важен елемент в управлението на обществото е било Народното събрание, което именно е обезпечавало политическите права на свободните граждани, а с цел да бъде гарантирано развитието на формите на полисния строй и да бъде гарантирана контролната функция на аристокрацията е било предприето създаването на закони, в равна степен задължителни за всички слоеве на населението.

Съществен удар върху привилегиите на аристокрацията е нанесло появата и широкото разпространение на фалангата, представляваща нова форма на военна организация, която повишила значението на редовите тежко въоръжени пехотинци, които били набирани от широките слоеве на свободното гражданско население. Успоредно с това ролята на редовите граждани нараснала съществено и с развитието на мореплаването и колонизацията на земите на варварския свят. Важен феномен в социалната структура е бил появата на тиранията, представляваща модифицирана форма на монархичното управление, за която, впрочем, е спорно дали изобщо е била съвместима с принципите на полисната организация на обществото, както и дали е била симптом за криза в управленческата роля на аристокрацията.

Полисната организация, разбира се, съвсем не е била статическо образувание, а нейната динамика се е изразявала в появата и утвърждаването на разнообразни форми, при което самият феномен, известен като Древна Гърция, е представлявал съвкупност от множество полиси (градове-държави), обединени преди всичко от търговско-икономически и широки културни и религиозни връзки, при което независимо от наличието и на определени политически механизми на обединяване, въобще не се е стигало до създаването на “обща, единна и идеална” по тип и по форма система на управление.

Външната политика на почти всичките доста многобройни древногръцки полиси в крайна сметка се е определяла от съперничеството между Атина и Спарта, които са се опитвали да излязат вън от рамките на началната полисна организация и по този начин фактически не са позволявали на влизащите в тяхната организационна структура полиси да реализират своята политическа автономия. Възникналата след стълкновението между Атина и Спарта т. нар. Пелопонеска война е показала крайно ограничените възможности на полисната организация и на федеративните съюзнически отношения между отделните полиси, а с последвалото установяване на македонското и на римското господство се стигнало и до пълното изчезване на традиционния полис. Все пак, обаче, историческият опит на полисната организация се е оказал изключително важен, тъй като именно в “неговия свят” за първи път били разработени и наложени институтите на свободното самоопределение на политическите обединения, които и днес заемат важно място в световната история.

---

[1] Х. Шлиман въобще не е бил професионален учен-изследовател, а високообразован търговец и възторжен любител на Омировите поеми, който благодарение на успешни сделки натрупал голямо състояние и после го вложил в ръководена от него любителска археологическа дейност в местата, които са споменавани в поемите на Омир. Той излизал от наивното убеждение, че в тези поеми напълно точно е била описана историческата действителност, и си бил поставил за цел да намери остатъци от предметите, за които се споменава в епоса. Постановката на задачата, разбира се, е била фантастична, тъй като Омировите поеми не са исторически летопис, а художествена преработка на преданията за гръцките герои. Обаче въпреки на пръв поглед обречени на пълен неуспех, ръководените от него археологически разкопки дали през 1874-1876 г. съвършено неочакван и много по-значителен резултат – тези места се оказали центрове на древна култура, която не е била известна дори на античните историци.

Откритията на Х. Шлиман пренасочили вниманието на археолозите и историците към остров Крит, но сериозните разкрития били направени от англичанина Артър Евънс, който през 1900 г. положил началото на продължилите 30 години археологически разкопки, които открили луксозните царски пространства в Кносос; Карл Блеген намерил двореца на възпетия от Омир цар Нестор, а Георгиус Милонас попаднал на дома на Агамемнон. Така, благодарение на поредицата от археологически открития станало ясно, че Микена и микенската цивилизация са ключът за разбиране на Омир и на културно-историческата ситуация, която той пресъздава.

[2] Според този мит Бог Зевс се влюбил в красивата простосмъртна жена Европа, принцеса от земите на днешна Палестина, и се явил пред нея като бик, а после и като орел, и тя му родила няколко синове, сред които бил и Минос. Именно Минос отишъл на остров Крит, създал царство, с помощта на могъщия си флот избавил морето от пирати и наложил волята си над народите, населяващи бреговете на Егейско море, които всяка година му плащали тежък данък. Задължението на Атина било всяка година да изпраща по един кораб, пълен с младежи и девойки, предназначени за бъдат изядени от чудовището Минотавър, представляващо човек с глава на бик. Минотавърът живеел в т. нар. Лабиринт; атинският герой Тезей влязъл в Лабиринта, убил Минотавъра с вълшебния меч, който му дала Ариадна, дъщерята на Минос, и излязъл от Лабиринта, като следвал нишката на предварително размотаното от него кълбо прежда.

[3] Писмените паметници на минойската епоха са написани на това именно писмо, при което всеки знак означава сричка (а не буква!). Хронологически тази писменост се развива през три етапи: от 2000 до 1660 г. пр. Хр. – йероглифи; от 1660 до 1450 г. пр. Хр. – линейна писменост тип А; от 1450 до 1200 г. пр. Хр. – линейна писменост тип Б.

Писмеността от типа Б е била разшифрована (разчетена) едва през 1952 г. от англичанина Майкъл Вентрис, който, впрочем, по професия не е лингвист, а архитект. Относно писмеността от типа А понастоящем има няколко различни мнения, но нито едно от тях не е доказано. За подробности виж: Молчанов, А., Нерознак, В., Памятники древнейшей греческой писменности. Введение в микенологию, М., 1988.

[4] Обяснението на това природно явление било свързвано с бик, който живее под земята, реве и клати върху рогата си земята. Във връзка с това са били изградени и множество ритуали, свързани с бикове, един от които е бил зрелищният ритуал на прескачане на бик.

[5] Самите най-древни гърци са наричали себе си “елини” (Hellen), а наименованието “гърци” първоначално е било носено от епирските дорийци от Илирия, като италийците пренесли наименованието върху всички елини, и така се появило това останало и до днес етнонимно наименованиe.

[Публикувано като §1 на стр.5-11 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].