2007-08-31

ПАРТНЬОРИ?!

Ваши Превъзходителства,

Както ви е известно, към вас вече съм адресирал няколко писма, които съм изпратил както по електронната, така и по традиционната препоръчна поща, при което главното съдържание на тези писма се свежда до искането ми да получа достъп до и копия от всичките онези документи, които се намират във вашите вече разсекретени архиви и в които се споменава моето име по повод и във връзка със срещите ми в София с висшите представители на американския дипломатически корпус.

Както вече сте забелязали, като „добронамерен жест” и „желание за реципрочна откритост и публичност на документацията”, в предишното мое писмо съм цитирал текстовете от моите лични записки във връзка с някои от тези срещи. Впрочем, в името на идеята за реципрочност, в настоящето мое писмо до вас също така ще цитирам един вече публикуван текст – той е взет от с. 13-20 на Том 6 на книгата „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, излязла от печат през 2005 г.

tst

Първи откъс от “Образи от менажерията” – малка книга-записки, която бях започнал да пиша към края на 1989 г., но писането на която изоставих около година и половина по-късно.

Един или два дни, след като на 31 октомври 1989 г. излязох от затвора, с мен се свърза по телефона изключително силно нашумялата по онова време журналистка от мюнхенското радио “Свободна ЕвропаРумяна Узунова. Това бе първият ми разговор с тази несъмнено доста талантлива навремето журналистка.

В контекста на онова, което е необходимо да бъде направено, за да се успее при свалянето на комунистите от власт, с подчертано заговорнически тон тя ми каза, че е необходимо да се свържа с Михаил Петков (Мишел), който ще ме представи на д-р Петър Дертлиев.

Трудно ми е да определя как точно стана това, но още при първите разменени между нас изречения в подсъзнанието ми се загнезди впечатлението за нещо прекалено неестествено и театрално преигравано.

В основата на това впечатление стоеше странната за мен смесица на две неща: от една страна - на откритата, подчертаната и пределно ясно формулираната инструктажност относно извършването на най-важните и най-уязвимите (от политическо и най-вече от правно гледище) неща, и от друга страна - на подчертаната заговорническа иносказателност и конспиративност по отношение на онези други и съпътствуващи първите неща, които са напълно безобидни и са по-скоро битово-литературен пълнеж.

Все пак, без да ми го казва напълно директно и вербално изрично изразено, и в въщото време внушавайки, че избягва изричното изразяване на това именно поради конспиративни съображения, Румяна Узунова се постара да ми внуши, че именно “нейните шефове от САЩ” са тези, които са определили д-р Петър Дертлиев да бъде водеща фигура в предстоящите политически събития.

Въобще не бях чувал името на този човек, но от заговорническия разговор разбрах, че това е “един много голям национален герой-антикомунист”, високо оценен като такъв именно от западните политически кръгове, и че на мен ми се оказва много голямо доверие, като ми се препоръчва да помагам на този легендарен борец.

За Мишел Румяна Узунова ми каза няколко суперлативни думи, с които го представи като политически затворник и лагерист, върл антикомунист и голям конспиративен организатор. Разбира се, напук на цялото нейно внушаващо мисълта за конспиративност поведение, тя най-спокойно ми каза както телефонния номер, така и домашния адрес на Мишел. И като че ли с цел да нанесе най-важния художествен детайл върху неговия образ на “стабилен и абсолютно доверен човек”, Румяна Узунова ми каза: “Адреса ще го намериш много лесно. Това е апартамент в една стара, но стабилна и много представителна буржоазна жилищна сграда!

Последното изречение май разруши абсолютно всичко казано от нея. От една страна веднага се почувствувах обект на манипулация, тъй като светкавично схванах, че журналистката, която по това врече бе придобила култова известност в България, се опитва да ми прилага трикове, чрез които да ми внуши, че въпросният Мишел безусловно заслужава пълно доверие, тъй като неговата личностнова “стабилност” и “представителност” се намира в напълно естествен синхрон както чрез същите оценки за строителните характеристики на сградата, в която той живее, така и чрез подчертаването на буржоазния характер на сградата. От друга страна, обаче, веднага в главата ми нахлуха спомените само отпреди няколко години, когато бях арестуван и ДС с неимоверни усилия се опитваше да докаже, че съм използувал жилището на брат ми като конспиративна квартира; тогава това се правеше не за друго, а за да може да се намери правно основание за конфискуването на това жилище.

Последното изречение на Румяна Узунова ме накара да си кажа: “Как така и защо това “буржоазно”, както тя го нарече, жилище, намиращо се на най-престижното място в столичния град, не е било конфискувано?“. “Та нали дори и децата знаят, че всичко буржоазно още през първите години след идването на комунистите на власт е било конфискувано или унищожено!

Веднага след тези нейни думи вече бях категорично убеден не просто, че тук нещо не е наред, а буквално в това, че става въпрос за някаква обслужваща комунистическата Държавна сигурност провокация. И воден единствено от мисълта да я “разплета” и отхвърля колкото се може по-бързо, още на другия ден отидох на посочения адрес.

Разплитането на “първия възел на загадката” започна още в момента, когато влязох във външния вход на сградата и в главата ми нахлу споменът за нещо познато, станало преди около петнадесет или двадесет години, когато съм бил студент или млад асистент. Когато започнах да се изкачвам по стълбището вече бях категорично убеден, че тук съм идвал много отдавна по някакъв повод, който ми е бил дал основанието да квалифицирам в съзнанието си това място като скверно. Работата бе в това, че още като студент бях формулирал за себе си представата за т. нар. “скверни топики”, към които отнасях гробищата, сградите на различните звена на комунистическата партия, софийската съдебна палата и сградите на всички съдилища и прокуратури в страната, всичките сгради на най-различните държавни органи и преди всичко на Министерството на вътрешните работи и на правосъдието, затворническите сгради и пр.

И така, изкачвайки се по стълбите на сградата, намираща се на бул. “Патриарх Евтимий” N 38, вход А, аз вече бях категорично убеден, че по някакъв начин тази сграда и името на човека, при когото отивах, са свързани с устойчиво изградената у мен представа за “скверно място” и “скверна личност”. Оставаше само да прехвърля в главата си по-бързо спомените и да си отговоря на въпроса: “Кога вече съм идвал тук и по какъв повод?”. Позвъних, и отговорът светкавично дойде - още щом ми бе отворена вратата.

Като току-що назначен през пролетта на 1974 г. млад асистент бях започнал да изучавам изключително усилено френски език, а професор Доко Доков, на когото асистирах, ми бе препоръчал като учител този именно Мишел, на когото той някога е кумувал на сватбата, и който през свободното си време работел като частен учител по френски език. Още тогава професор Доко Доков ми бе разказал как се е запознал с Мишел и как му е станал кум.

Двамата са се запознали само няколко дни преди сватбата, при това както запознаването, така и кумуването са станали напълно в духа на романтичните за онова време традиции на комунистическата революционна класика. По онова време проф. Доко Доков е бил виден функционер на комунистическата партия и като такъв е участвувал в партийното ръководство не само на Института за правни науки, но и на всички институти от системата на Българската академия на науките. Като такъв, напълно естествено, е поддържал някакъв вид служебни взаимоотношения и с висши офицери от Държавна сигурност. Веднъж един от тях, доста важен полковник от ДС, се срещнал с него и му възложил “отговорна партийно-държавна задача” - да стане кум, или както още се е наричало по онова време - “граждански свидетел”, на един от неговите особено важни агенти.

Като на доверен “боен партиен другар“ полковникът разказал на проф. Доко Доков част от подвизите на този човек: че още като юноша той бил включен в редовете на строго секретните сътрудници на ДС; че като такъв е бил внедрен в организациите на враговете; че при разгрома на тези организации било преценено, че той може и трябва да остане при тях в затворите и лагерите, за да се знае отвътре как те възприемат новото си положение и какви са злостните им намерения за после; че с тази си задача този човек е бил заедно с най-видните лидери на вражеската опозиция; че когато всичко свършило и опозицията била окончателно разгромена, този човек завършил висшето си образование и продължил “да работи под прикритие”; че наскоро той поискал да проверят дали приятелката му е “от нашите”, че те проверили и се оказало, че тя е “превъзходен наш другар” и че двамата ще могат да създадат “едно идеално комунистическо семейство”; че този човек поискал от полковника именно той да му стане кум, но висшето ръководство на ДС счело, че това все още не е удачно, и решили да възложат тази отговорна задача на проф. Доко Доков.

Разбира се, още когато проф. Доков ми разказа тези неща веднага реших, че трябва да съм съвсем луд, за да продължа уроците си при Мишел, и съвсем наскоро след разказаното аз си намерих оправдателни причини и спрях посещенията си при “Metre Michel”.

Мишел, естествено, никога не бе узнал (поне от мен) нито какво ми бе разказал професор Доко Доков, нито поради какви причини бях престанал да посещавам неговите частни уроци по френски език. Когато ми отвори вратата, той наистина бе изненадан, че именно аз съм този, за когото така усилено са говорели по радио “Свободна Европа” и който така горещо му е бил препоръчан от Румяна Узунова.

Докато чакахме да дойде д-р Петър Дертлиев и Мишел ми разказваше легенди от съвместния им лагеристки период, аз трескаво обсъждах наум въпроса: “Дали поне д-р Дертлиев е автентичен, или и той е като Мишел?”. Първата ми мисъл беше, че д-р Дертлиев наистина е бил “злостният враг” на комунизма, при когото Мишел е бил агентурно внедрен по-рано и към когото продължава да е внедрен. Когато обаче д-р Дертлиев дойде, и запознавайки се, ние се ръкувахме и се погледнахме в очите, аз вече бях абсолютно категоричен, че д-р Дертлиев е бил много по-талантливият агентурен “колега” на Мишел.

Още на другия ден посетих посолството на САЩ и лично на посланика Сол Полански и на секретаря Дъглас Смит казах защо не мога да приема препоръката на Румяна Узунова. Те ме увериха, че нямат нищо общо с тази препоръка. И ми казаха, че им е особено трудно да разбират същността на процесите у нас, както защото нямат нужната им за това информация, така и защото ние сме един съвсем непознат за тях свят. Отдъхнах си спокойно. Все пак отново им обърнах внимание върху странната в такъв случай препоръка на Румяна Узунова; и в духа на аналогията им припомних шумно рекламирания в България преди време случай с Трухан Труханов, който е бил внедрен в същото радио и после се бе завърнал в България като “герой-разузнавач”, бил “в бърлогата на врага” и “победил го на негова територия”.

Днес се чудя на акъла си - колко глупав съм бил!

Разбира се, само две или три седмици след това последва и официалният ми разрив с д-р Дертлиев. Стараех се да не е скандален, но именно д-р Дертлиев бе този, който използуваше изключително високия си по онова време авторитет от върха на обществената вълна, за да ме уязвява и съкрушава.

После, през лятото на 1990 г., по време на лечението ми в Мюнхен, в болницата бях посещаван най-много именно от Румяна Узунова. Тя искаше да чуе личното ми обяснение за “конфликта с д-р Дертлиев“. Не исках да я уязвявам и не й го казах. (Все пак, обаче, казах й го едва няколко години по-късно, без да й спестявам нищо от язвителността си. Когато наскоро след това разбрах, че е починала, проумях, че не е трябвало да й казвам абсолютно нищо и съжалих, но вече беше късно).

Когато се завърнах в България, през есента на 1990 г., няколко дни преди отпътуването си от страната посланикът на САЩ Сол Полански ми каза, че ако искам в бъдеще да получавам подкрепата на САЩ, трябва “да се разбера” с лидерите на Съюза на демократичните сили (СДС), които те признават за единствената опозиция на комунистите в България, и “да се завърна” при тях, при това дори не като ръководител на създадената от мен моя партия, а като член на социалдемократическата партия на д-р Петър Дертлиев. Казах му, че това няма да стане, тъй като почти всичките тези лидери ги познавам най-малкото отпреди петнадесет-двадесет години и много добре зная, че те са агентура на българската Държавна сигурност. Той си замълча. На другата година преди отпътуването си за САЩ същото ми каза и секретарят на посолството Дъглас Смит. Естествено и на него казах, че това няма да стане.

Както тогава, така и днес, обаче, се питам много неща, свързани и с американците, със СДС и с д-р Дертлиев.

По онова време аз упорито дразнех както обикновените хора, така и българските политици, така и западните дипломатически представители в София, като разпространявах зоополитологическата си теза за “политическия кучкарник”. По онова време говорех навсякъде, че българската политическа опозиция е подвижен кучкарник, запълнен с прекалено много и най-различни породи кучета, обединени от червената верига на шията им, привързваща ги към кервана на преустройващите се комунисти. Все пак, продължавах аз, кучетата се различават не толкова по политическата си порода, колкото по дължината на веригата - при едни тя е толкова къса, че не им дава никаква възможност дори да се изпикаят на скришно място, а при други е толкова дълга, че създава електоралната илюзия за абсолютно пълна свобода и самостоятелност.

Както тогава, така и днес аз, естествено, се питам: “Защо американците искаха от мен не само да не се опитвам да излизам от и да напускам кучкарника, но и достатъчно ясно и недвусмислено искаха от мен да бъда сред онези именно кучета, на които веригата е най-късата?

Впрочем, струва ми се, че отговорът бях намерил още тогава, и че той е валиден и днес.

През май 1991 г. стана едно събитие, което имаше всичките белези на феномена, наречен “политическо шоу”. В продължение на няколко дни сред ръководните кръгове на т. нар. “опозиция” се извършваше трескава подготовка за посрещането на голяма група видни и дългогодишни български политически емигранти, които трябваше да се завърнат в България, като триумфално преминат българо-гръцката граница пеша и официално, като “контрапункт” или “демонстрация на победа”, понеже преди години повечето от тях са били напуснали България, пресичайки същата тази граница пеша и нелегално. Тъй като прецених, че нямам нищо общо както с посрещачите, така и с посрещаните, не отидох и не участвувах в шоуто.

Наскоро, по време на прием в посолството на Турция при мен дойде известният български политически емигрант Ценко Барев, и така официално се запознахме с него. Той, впрочем, беше изключително широко известен в България в продължение на много години, тъй като името му се споменаваше не само от предаващите на български език западни радиостанции, но и в комунистическата българска книжнина, където бе характеризирван като “агент на ЦРУ и злостен враг на България”. По-късно, включително и до днес, с него сме се срещали, макар и не много често, но все пак винаги толкова, колкото е било необходимо и на двамата. И ако не при всяка наша поредна среща, то поне при повечето от срещите ни, макар и с доста висока доза шега и сарказъм сме се спирали в разговорите си на изтъкването на общото и различното между това, което през есента на 1990 г. на мен ми бе казано от посланика Сол Полански, и онова, което само една година по-рано, през есента на 1989 г., на него му е било казано от неговите “лични приятели” или “познати”, работещи в сградата на ЦРУ във Вашингтон.

Както сам ми каза, към края на лятото на 1989 г. той бил извикан за политически разговори във Вашингтон с предварителен план на пребиваване там само за две седмици, но фактически останал повече от три месеци, като през цялото това време е участвувал в обсъждания на проблемите, свързани с протичащите и предстоящите политически процеси в България и възможността за влияние върху тях от страна на българската политическа емиграция. В крайна сметка, малко преди завръщането му във Франция, където той постоянно е живеел, обаче, се оказало, че всички планове относно активното участие на българската емиграция в политическите процеси в България се оказали безпредметни, тъй като му било казано буквално следното: “За всичко, което възнамерявате да правите в България, преди това ще трябва да се разберете с лидерите на комунистите”.

Всъщност: “Кое е общото и кое е различното между онова, което през есента на 1989 г. е било казано на бай Ценко Барев във Вашингтон, и това, което през есента на следващата година ми бе казано на мен от посланика на САЩ в София?”.

Общото, разбира се, е това, че и на двамата по същество ни е казано не само, че българските комунисти ще продължат тотално да диктуват и определят същността и характера на политическите процеси в България, но и че най-висшите американски политически среди искат от нас ние да сътрудничим на палачите си.

Различието, обаче, се състои в това, че от бай Ценко Барев американците са искали да сътрудничи непосредствено на господарите, докато от мен са искали да сътруднича на слугите на господарите.”

tst

Ваши Превъзходителства,

С настоящето ми писмо ви уведомявам:

1) че е непоколебимо намерението ми да получа достъп до и копия от архивните документи, свързани с моето име и намиращи се под вашата разпоредителна власт;

2) че тази непоколебимост произтича от елементарния факт, че е категорично решението ми да узная истината относно причините и механизма, довели до това, че след 1989 г. ваши демократични партньори в България станаха именно онези, които до този момент бяха ваши политически врагове, а тези, които с цената на много свидни жертви изстрадаха вашата кауза, отново останаха в ръцете на предишните си палачи.

11 юли 2007 г. Янко Н. Янков


[Писмо №LPC-Euro-Just-20/11.07.2007 г. до Държавния секретар на САЩ, Директора на ЦРУ, посланика на САЩ в България, и копия до посланиците на държавите, акредитирани в България, и всички български и чуждестранни медии, отправено от проф. Янко Янков-Вельовски (Iankov-Velyovski)].

1 коментар:

  1. Анонимен26.06.2008 г., 14:41:00

    Че то и на децата е ясно - има договорка - ние на вас вие на нас! Тоест ние няма да правим повече комунизъм, но вие ни оставяте непокътната нашата власт "с кръв" спечелена. Това е демокрацията на "демократите".

    ОтговорИзтриване