2007-08-25

СЕДЕМТЕ МЪДРЕЦИ - МИСЛИТЕЛИ И ДЪРЖАВНИ ДЕЙЦИ


Творчеството на Седемте мъдреци

Това наименование е установено в традицията на древногръцката мисъл като отнасящо се за седем мислители и държавни дейци от VІІ-VІ век пр. Хр., отличаващи се с практичност на личния живот и имащи високо обществено значение мъдрост и дълбок държавнически ум, изразени в императивно кратки сентенции, които бързо станали известни на цяла Елада.

Тъй като, обаче, различните автори посочват и изброяват различни имена на хората, притежаващи тези качества, в крайна сметка техният брой е нараснал на около 17-20 души. В едно от произведенията си Платон (“Протагор”, 343) дава своята оценка или версия и сочи имената на: Талес от Милет, Питак от Митилена, Периандър от Коринт, Клеобул от Линдос, Биас (Биант) от Приена, Хилом (Хилон) от Лакедемон[1] и Солон от Атина.

Времето на живота и дейността на Седемте мъдреци съвпадало с началния период от развитието в Древна Гърция на литературната проза, на философията и на науката, а размишленията им се отнасяли преди всичко до въпросите, имащи рационална практическа и светска житейска насоченост, като мислите им са били изразявани във формата на афоризми (гноми) и сентенции.

Онова, което най-силно и най-общо обединява или характеризира мислите, изказани от Седемте мъдреци, е всяческото възхваляване на мярата и златната среда, което на политическо ниво е имало предназначението да се постига компромис между различните слоеве на полиса и да бъде запазено полисното единство в условията на засилващата се имуществена диференциация. От всичките Седем мъдреци единствено Талес е философ в собствения смисъл на думата, а останалите са поети, политически дейци, наставници и учители на своите съвременници, и тъй като дейността им е изключително разностранна, нейните различни аспекти са синтезирани именно в определението мъдрост.

Всъщност, още древните автори са отбелязвали, че духовната дейност, формирала се и функционирала непосредствено преди възникването на първите литературни, философски и научни учения, е била обозначавана именно като мъдрост, а нейните представители са били наричани мъдреци[2]. От съдържателна гледна точка мъдростта е била схващана като въплъщение и конкретен израз на благоразумието, проявявано в различните сфери на личния и на обществения живот, при което е била свързвана както с народното, така и с личното творчество, а също така и с изкуството. За античното светоусещане мъдростта винаги е била схващана като обхващаща както знанието, така и способността за усвояване и осмисляне на практическите и изобщо на житейските въпроси. За това светоусещане мъдростта въобще не се е отнасяла до някаква отвлечена от реалните потребности абстрактност, а е представлявала знанието, адресирано към непосредственото му практическо прилагане, т. е. знанието, представляващо вътрешно единство на логоса и на действието[3].

По своя генезис възгледите на мъдреците са възниквали, формирали са се и са израствали именно върху основата на ежедневието и върху базата на неговите многостранни аспекти. По-късно, обаче, върху основата на мъдростта е била възникнала нов тип антична образованост и нова фигура като неин представител, а именно философията и философът, и така са се формирали два различни типове антична образованост – мъдрецът си останал при своите предимно практически мъдрости и съвети за живота, а философът изоставил на заден план практическата дейност и практическата насоченост на своите ментални усилия и се утвърдил главно като теоретик и изследовател на големите метафизични проблеми на знанието и на действителността изобщо.

Главната насока на теоретическата и практическата дейност на Седемте мъдреци е преди всичко гражданската сфера, и поради това неслучайно именно Солон е най-популярният измежду тях, а тази си популярност той дължи главно на практическата си държавническа дейност. Впрочем, именно на държавническата си дейност дължат своята известност и повечето от останалите от Седемте мъдреци: в продължение на десет години Питак е упражнявал държавническа дейност на остров Лесбос и благодарение на него е било усъвършенствувано гражданското устройство на Митилена; Биас (Биант) от Приена е бил оратор в съда и се е проявил като умел и вещ защитник на справедливостта и правото; Хилом (Хилон) е бил ефор - един от петте висши членове на т. нар. т. нар. Ефорат, който е имал пълна законодателна, съдебна и полицейска власт в Лакедемон (Спарта).

Другата съществено важна страна от дейността на Седемте мъдреци е сферата на нравоучението, и не случайно Платон пише, че особено много цени именно нравствената страна на съдържанието на прочутите гноми (афоризми, максими, бисери на остроумието и мъдростта) на тези мъдреци,[4] които за своето време са встъпвали като своеобразен морален кодекс, заместващ вече остарелите норми на аристократическата етика на Омировото общество, които са намирали опора в силата на копието и меча на племенния вожд.

В своята цялост дейността на Седемте мъдреци е била насочена към освобождаването на античната гръцка менталност от зависимостта й от митологията и натурализма на наивното съзнание, и е имала предназначението да пренасочи творческия древногръцки дух към рационалистическото осмисляне на действителността. Така, погледнато в един по-широк план, дейността на Седемте мъдреци представлява важно преходно звено между митологията и философията, важен момент от прехода от мита към логоса.

Талес от Милет (624-547 г. пр. Хр.) е първият гръцки философ, математик и астроном, основател на античната гръцка философска мисъл, исторически първото направление или школа на която е т. нар. йонийска философия или йонийска школа във философията. Обществено-историческият и духовен контекст, в който е възникнала и се е формирала тази първа европейска философска система, е краят на т. нар. архаична епоха, когато са били в усилен ход дълбоките промени в обществото, изразяващи се в разлагане на родово-общинните отношения, разделение на труда, развитие на занаятчийството, разширяване на търговските връзки, широко използуване на робския труд в материалното производство, утвърждаване на частната собственост, налагане на полиса като специфична икономическа и политико-държавна организация и възникване и налагане на механизма на държавните институции.

През VІІ-VІ век пр. Хр. Йония е била най-развитата област в басейна на Егейско море и именно там са се били наложили най-напред новите икономически и обществено-политически условия на робовладелското общество. Като разположена на западния бряг на Мала Азия, Йония фактически е била междинно звено в контактите на антична Гърция с античния Изток, и именно в нея по естествен начин са се съсредоточавали техническите, научните и културните постижения на тези две части на света. Родният полис на Талес е споменаваният още от Омир (“Илиада”, ІІ, 868) Милет, който е бил едно от най-древните селища на тогавашния цивилизован свят и е осъществявал най-интензивна колониална експанзия по крайбрежието на Черно море, благодарение на която не само е заемал първенствуваща роля в Йония, но и е бил главният център, от който гръцката култура все по-уверено е навлизала в разположения на север варварски свят.

Самият Талес е бил исторически съвременник на персийския цар Кир, на лидийския владетел Крез и на големия атински държавник Солон. Дейността му в родния му полис е изключително многостранна, а историците съобщават, че той пръв е получил названието мъдрец; Цицерон го определя като най-изтъкнатия (най-мъдрия) от Седемте мъдреци,[5] а Аристотел сочи, че той изключително силно е изпъквал със своята образованост, мъдрост и практичност, че за да докаже на съгражданите си, че за него не е никаква трудност да забогатее, предвидил кога ще има богата реколта от маслини, организирал нейното производство и продажба, благодарение на което натрупал доста пари, но веднага след това изоставил попрището на богатството, за да се отдаде на интелектуалните си занимания. Историците съобщават, че Талес е бил предприел продължителни пътешествия в Египет, Персия и други области на античния свят, по време на които заимствувал идеи и данни, на които след това придал по-ясно изразен теоретически характер. Според древните автори, когато Талес умрял, на надгробния му камък била изписаната епитафията “Този гроб е малък, но над него витае голяма слава”.

Схващанията на Талес принадлежат към т. нар. натурфилософия, която е представлявала имаща синкретичен характер най-широка сфера на знанието, основните положения на която имат за предмет на изследване природата, схващана в най-общия смисъл на думата като “всички данни за външния свят”. Така, натурфилософията е представлявала единство, включващо знанията за всичко, което е могло да осмисля нивото на тогавашния теоретичен интерес. Сред основните проблеми на натурфилософията е била астрономията и дори би могло да се каже, че античната гръцка философия е започнала своето съществуване именно чрез астрономията.

В труда си “ТимейПлатон пише, че египтяните са казвали, че гърците винаги са били и ще си останат деца, но историята на науката, литературата, философията и културата свидетелствува и доказва, че най-крупните представители на гърците са израснали именно защото са били надарени с остър ум и дълбока проницателност, благодарение на които са заимствували не просто механически менталните постижения на другите народи, а винаги са ги подлагали на усъвършенствуване и обогатяване. А специално Талес има тази заслуга, че пръв е проправил пътя, като е използувал получените във Вавилон и Египет естественонаучни данни, които не са имали систематичен характер, и им е придал логико-теоретична форма.

Естествено, над всички направени от Талес изключително многостранни приноси на първо място са тези, които се отнасят до философията, и които именно са сторили от него основоположник на античната гръцка и оттам – на цялата следваща европейска философия. В основата на тези приноси е залегнал ясният и категоричен стремеж към разграничаване и отделяне на митологията от теоретическото разбиране за света, и именно върху основата на това разграничаване е станало възможно и възникването на първата истинска философска линия на разсъжденията. Тези изходни ментални позиции на Талес естествено са пронизвали и са оказали изключително мощно въздействие включително и върху общественополитическото мислене както на неговата, така и на всички следващи, включително и до наши дни, епохи. Но неговите заслуги не са само чисто теоретически, тъй като, както свидетелствува самият Херодот, Талес е участвувал като съветник на ръководителите на йонийските полиси при обединяването им против нашествието на персите върху малоазиатските гръцки територии[6].

Солон от Атина (640-560 г. пр. Хр.) е политически деец и поет, произлизащ от знатен, но обедняващ аристократичен род. Принуден сам да се грижи за своето съществуване, той започнал да се занимава с търговска дейност и във връзка с нея извършил множество далечни и продължителни пътешествия. Обществено-политическите му възгледи са намерили израз в стиховете, които е писал под формата на елегии, и в тях остро е осъждал жаждата на аристокрацията за натиск върху населението и предлагал мерки за подобряване на положението.

През 594 г. пр. Хр. той станал архонт,[7] при което получил и извънредни пълномощия за преодоляване на икономическата и политическата криза на атинската държава. Тази криза била предизвикана от неконтролираното разширяване на крупните земеделски владения, при което малките земеделци силно задлъжнели и частично се лишили от земите си.

Предприетите от Солон реформи били насочени към: намиране на приемлив и за двете страни баланс между претенциите на обедняващите за отмяна на дълговете им и претенциите на крупните земевладелци; провеждане на реформа в сферата на мерките и теглилките и сеченето на монетите; съкращаване на дълговете, обременяващи имуществата; предоставяне на граждански права на чуждестранните търговци и занаятчии; отмяна на родовите привилегии; въвеждане на четиригрупово деление на гражданите върху основата на имуществената им мощ; реформиране на военната сфера; въвеждане на нов и ежегодно избиран орган на държавно управление, наречен Съвет на 400-те; въвеждане на съд със съдебни заседатели, в състава на който имали право да влизат хора от всичките съсловия; и др.

Херодот пише, че въведените от Солон законодателни реформи са били направени върху основата на използуването на опита на египетските владетели в това отношение,[8] а Ернст Касирер подчертава, че за разлика от Хезиод, който е разчитал на божественото наказание, Солон е приемал, че наказанието е иманентно присъщо на социалния ред и се предизвиква и влиза в действие от институциите на социума винаги, когато този ред е нарушен[9].

Днес историческата наука е установила, че далеч не всичките закони, които в древността са били приписвани като принадлежащи към законодателството на Солон действително са негови, но въпреки това съгласно изискванията на тази така установена традиция като “закони на Солон” се считат включително и онези, които са му били приписани, и които, впрочем, според изчисленията на някои автори, са стотици на брой[10].

Споменаването на законите на Солон и изложението на тяхното съдържание, а понякога и точното цитиране на техните текстове, е традиция, срещаща се при редица древни автори, най-вече Плутарх (“Солон”, 2) и Диоген Лаертски (І, 55-61), а също така и Лисий, Есхин, Демостен, Диодор Сицилийски (І, 77, 5; 79, 4; ХІІ, 18, 3), Херодот (І, 177) и Аристофан (“Облаци”, 1187 и сл.; “Ахарняни”, 1345 и сл.). Внимателното проучване на източниците от докласическия период от историята на Атина, и най-вече на авторите от ІV век пр. Хр., разглеждащи дейността на Солон разкрива, че те са гледали на него преди всичко през призмата на идейно-политическата борба на своето време, което обстоятелство, обаче, е дало основание за формиране на хиперкритично отношение към него, съгласно което надеждно засвидетелствувани са само сведенията относно поетическата му дейност, но не и за неговата законодателна дейност.

Едни от най-ярките изразители на хиперкритицизма към Солон са К. Ю.Белох, Ш. Жиллиар, Р. Ю. Випер и особено И. М. Линфорт[11], които като правило не правят анализ на неговата законодателна дейност, тъй като не са уверени, че един такъв подход би бил плодотворен. При това неизменно следва да бъде отбелязвано, че хиперкритицизмът на тези автори е основан преди всичко върху съображението за невъзможност да бъдат запазени до наши дни надеждни исторически данни; поради това и авторите от последната четвърт на ХХ век почти единодушно приемат, че скептицизмът на техните предшественици си е бил позволил да отиде твърде далеч и следва да бъде признат за неадекватен.


[1] Лакедемон или Лаконика е официалното и широко разпространеното в античността наименование на древногръцката държава, образувана върху територията на географската област Лакония, която е известна на съвременниците като Спарта. С наименованието Спарта, обаче, в древността е била обозначавана само централната природно-географска област на Лакония, разположена върху Югоизточен Пелопонес.

[2] Диоген Лаерций, Животът на философите, І, 13, Превод от старогръцки, С., 1985.

[3] Аристотел, Никомахова етика, кн. VІ, гл. VІ-VІІ, Превод от старогръцки, С., 1993, с. 136-138.

[4] Платон, Протагор, 343 а.

[5] Цицерон, За законите, ІІ, 9.

[6] Херодот, История, І, 170.

[7] Длъжността Архонт (гр. archon, archontos – “Върховен управител”, “Върховен началник”, “Регент”) е била една от деветте ежегодно избирани висши длъжности в древногръцките полиси и преди всичко в Атина, представляваща нещо като аналог на съвременното схващане за държавен глава от колегиумен (колективен) тип със сравнително ясно очертаване на различните компетенции или правомощия на деветте архонти. Според преданието през ХІ век пр. Хр. царската власт била отменена и представителите на царския род на Кодридите станали пожизнени архонти. През VІІІ век достъп до тази длъжност получили и евпатридите (родовата земеделска аристокрация), като срокът на пълномощията бил намален на 10 години, а през VІІ век този срок паднал на една година, като след неговото изтичане архонтът ставал член на ареопага. Най-древните архонтски длъжности са били три, а през 683 г. пр. Хр. към тях били добавени още шест, и така те станали девет, като всичките образували Колегията на висшите длъжностни лица.

[8] Херодот, История, ІІ, 177.

[9] Cassirer, E., Logos, Dike, Kosmos in der Entwicklung, Gotrborg, 1941, s. 13.

[10] Aly, W., Solon, RE, 1927, 958-970.

[11] Linfort, M., Solon the Athenian, Berkely, 1919.


[Публикувано като §6 на стр.76-82 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар