ТЕОГНИД ОТ МЕГАРА

Теогнид

Теогнид от Мегара (544/541-??? г. пр. Хр.) е старогръцки лирически поет от VІ век пр. Хр., аристократ по произход, заради активното му участие в политическия живот първо е лишен от имот по времето на политически борби срещу демоса, а после и прогонен от родината си и живеещ като изгнаник в Сицилия, като все пак на старини се завърнал в родния си град.

Автор е на 649 елегически дистихони, издадени в две книги, първоначално предназначени за изпълнение по време на пиршества, а по-късно въведени и като учебни текстове в училищата, а днес подложени на изключително обемисти анализи и интерпретации.[1] Първата му книга съдържа преди всичко издържани в аристократически и песимистически дух и доближаващи се до прозата стихотворни политико-морални сентенции, а втората (за която, впрочем, авторството му се оспорва) има еротичен характер.

Творчеството на Теогнид е не само видна страница от древногръцката литература, но и изключително ценен източник на историко-политологическа информация не само относно древногръцкия свят въобще, но и специално относно края на архаическата епоха, в която като правило във високо интелектуалните личности са били съчетавани както елегическият поет[2], така и философско-политическият мислител, така и видният обществено-политическия деец.

При разглеждането на поетическото наследство на Теогнид, обаче, не бива да се изпуска от внимание обстоятелството, че то съвсем не е обществено-политически документ в собствения смисъл на думата, а е преди всичко отражение на съвременните на автора събития и явления от обществения и частния живот в неговата поезия, и че следователно неговото творчество не ни дава и не е в състояние да ни даде недвусмислено ясна представа за даден факт, тъй като по своята същност е само едно силно субективно отношение към този факт. Още повече, че тъй като авторът не е мемоарист, а е поет, и тъй като субективното му отношение е обусловено от неговите социално-политически позиции, то и неговите “поетически видения върху обществено-политическите факти” несъмнено носят силен субективен колорит.

От това поетическо наследство е видно, че възгледите на Теогнид се характеризират преди всичко със своя ясно очертан традиционализъм – за него традиционните възгледи са напълно ясни, непоколебими, непредизвикващи никакви съмнения, и служещи като ориентир за живота и поведението на всеки “добър и уважаващ себе си човек”. От това творчество е видно, че Теогнид вижда обществото (всъщност – преди всичко именно обществото на полиса Мегара) в един доста своеобразен ракурс – той твърдо вярва в реалността на тези граници, които всъщност вече отдавна са загубили своето значение и са престанали ако не да съществуват, то поне да бъдат главни и значими фактори. В това творчество изключително многобройни са онези стихове, в които той говори за “вродените достойнства на добрите” и за “пороците на лошите”, при което не изпитва нито следа от колебание или съмнения относно своето място в този така поляризиран свят.

От неговите елегически стихове е видно, че той превъзходно вижда ролята на богатството в обществения живот и чувствително реагира на браковете на обеднелите аристократи със забогатяващите от социалните низини. В повечето от стиховете му достатъчно ясно се улавя завладялата го силна скръбна нотка, идваща не само от общото състояние на нещата за всички, но и от неговото собствено незавидно състояние, при което на преден план изпъква силната озлобеност на поета-аристократ към демоса - схващан, впрочем, като “съвкупността от всички граждани”.

Разглеждайки въпроса за характера на населението на Мегара Теогнид приема, че в миналото не е имало друг народ, който така силно да е обичал свободата и да не е понасял господарите, но сега този най-свободолюбив народ вече се е превърнал в най-предан на своите притеснители. Във връзка с това в едно свое четиристишие той влиза в противоречие с мнението на другия виден поет и политик на Мегара - Солон.

Редица горестни мисли Теогнид е изказал по повод положението на бедняците, много от които мисли той е почерпил като мъдрост от своето собствено положение. Той подчертава, че бедността е най-голямото зло, бягството от което е възможно само като човек се хвърли в морето или от висока скала; във връзка с разсъжденията си относно бедността той отправя силни упреци към бог Зевс заради това, че позволява на несправедливи и нагли хора да се пресищат от богатство, а на справедливите и на неизвършилите никакви беззакония той отрежда бремето на тежката бедност. В поетическото творчество на Теогнид държавата е представена като кораб, който се намира под заплахата на гибелта, тъй като намиращите се в него лоши хора не желаят да участвуват в изгребването на водата, обилно нахлуваща в него през борда.

Сред поетите от VІ век пр. Хр. Теогнид заема особено място, тъй като е единственият, при когото личното и общественото са преплетени изключително тясно и неотделимо; така напр. Сафо, Анакреонт и Мимнер са писали само по чисто лични теми Алкей и Солон са писали както по лични, така и по обществено-политически теми, но при тях това са били две напълно отделни една от друга поетически струи, при което личната тема е била чисто лична, а политическата – чисто политическа. Теогнид, обаче, е единственият поет от онова време, при когото личното и обществено-политическото са неотделимо взаимно преплетени и прерастващи едно в друго. Наистина, Теогнид, разбира се, съвсем не е мислител-систематизатор със строго последователно логическо мислене, но анализът разкрива, че неговата логика на живота е неразривно свързана със старите, консервативните схващания относно света и мястото на човека в него.

---

[1] Harrison, E., Studies in Theognis together with a Text of the Poems, Cambridge, 1902; Hudson-Williams, T., Theognis and his Poems, JHS, 1903, XXIII; Aly, W., Theognis, RE, 1972, 5; Carriere, J., Theognis. Poemes elegiaques, Paris, 1948.

[2] Има свидетелства на редица антични автори, че първоначално елегията е представлявала “плач по умрелите”, че впоследствие е станала “припевно умение”, и че накрая се е превърнала в “умение да се говори добре за нещо”, “умение да бъде възхвалявано нещо”. Има и гледища, че първоначално думата е обозначавала “тръстика” и “флейта”, която, впрочем, винаги е била използувана като музикален инструмент, под акомпанимента на който са били изпълнявани елегиите.

Родина на елегията е била Йония, и още през VІІ-VІ век пр. Хр. са съществували редица разновидности на елегията, сред които са били: нравоучителните, политическите, военните, трапезните, любовните и надгробните елегии. Най-главните характеристики на древногръцката елегия са били стихотворният размер (елегическият дистих) и ионийският езиков диалект. Първите видни представители на древногръцката елегия са били Каллин, Тиртей, Мимнер, Токилид, Солон (виден представител на политическата елегия) и Теогнид.

[Публикувано като §8 на стр.91-93 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].