В. От наличните исторически и литературни източници фактически е доста трудно да бъдат определени първите актове на откритата политика на т. нар. червен терор, но обикновено те се отнасят към началото на гражданската война, която фактически е започнала с акта на въоръженото завземане на властта от болшевиките. Именно с актовете на въоръженото завземане на държавната власт от болшевиките в Русия фактически е бил осъществен преходът от несъмнено съществуващия по онова време индивидуален терор към масовия терор. Така, като едни от първите значими акции на индивидуалния терор са покушението върху В. И. Ленин, станало на 1 януари 1918 г., и извършените на 6 и 7 януари 1918 г. убийства на членовете на ЦК на партията на кадетите и депутати от Учредителното събрание - юриста Ф. Ф. Кокошкин и лекаря А. И. Шингарев. Съществено внимание заслужава фактът, че и трите покушения са били станали точно в дните, когато Ленин е бил издал указание и ВЦИК е бил утвърдил постановление за разпускане на Учредителното събрание, което дава основание да бъде считано, че неуспешното покушение върху Ленин е било планирано от намиращите се на негово подчинение тайни служби, за да послужи като повод както за упражняването на индивидуален терор върху изявени политически лидери на опозицията, така и за упражняване на масов терор. При това, разбира се, въвеждането на масовия терор съвсем не е прекратявало прилагането на индивидуалния терор, и двата видове терор дълго време са били прилагани успоредно.
В т. нар. съветска историографска литература дълго време е господствувала тезата, че белият терор е бил започнал през лятото, а началото на червения терор е от есента, и по-точно - след издаването на постановлението на Совнаркома от 5 септември 1918 г., като легитимен и фактически отговор на “белия терор”[1]. Съществуват и гледни точки, съгласно които началото на червения терор е: Þот 16 срещу 17 юли 1918 г., т. е. от момента на убийството на царското семейство[2]; Þот 26 юли 1918 г., т. е. от момента на призива на Ленин към провеждане на терор в Петроград в отговор на убийството на Володарски и издаване на постановление (резолюция) на ВЦИК за провеждане на масов терор против буржоазията[3]; Þтерорът фактически е бил съставна част на съветската система на управление още от момента на завземането на властта до 5 септември 1918 г., а след тази дата той вече официално, легално и систематично е станал част от системата на сплашване, изтребление и управление.[4]
Сред най-важните условия и причини както за изключително лесното завземане на властта от болшевиките, така и за почти толкова лесното въвеждане на системата на червения терор следва да бъдат посочени най-вече следните: Þнетърпимата към каквото и да е другомислие идеология, напълно съответствуващата на менталността и ежеминутните стремежи към социална справедливост, ширещи се сред най-низшите слоеве от населението на многоетничната Руска империя; Þправото на болшевишкото ръководство да се разпорежда не просто с кадрите, привилегиите и организацията на властта, но и най-вече със живота на всички, намиращи се в обсега на властта им; Þумелото създаване сред по-голяма част от населението на илюзорната представа за справедлива уравнителност и възможност за бързо и леко решаване на всички проблеми, свързани с ежедневното изхранване, постигано най-вече чрез разграбване и преразпределение на вече натрупаните богатства; Þпочти пълното многовековно традиционно незачитане и неуважение от страна на всичките (и най-вече на низшите) слоеве на руското общество към чуждия живот.
Във връзка с масовата психология на руското население особен интерес представляват спомените на комунистическия генерал П. Григоренко, който пише, че в украинското село, в което той е живял като дете, е бил свидетел на погромите както на белите, така и на червените, и че селяните проявявали удивителна способност да помнят доста дълго време зверствата на белите и с охота да разказват за тях, но към съвсем скорошните и при това много по-жестоки зверства на червените проявявали склонност към забравяне и премълчаване[5]. За същата странна психологическа нагласа на населението свидетелствуват и други автори. Така напр. още през 20-те години генерал А. А. фон Лампе пише, че когато в селото идвали червените, населението изчислявало само онова, което им е било оставено, а не онова, което им е било взето, били доволни от останалото и само след две години напълно забравяли за онова, което им е било отнето; а когато идвали белите, населението изчислявало само онова, което им е било взето, въобще не се интересували от онова, което им е било оставено, били недоволни и много години наред със злоба говорели за взетото; при това селяните въобще не се интересували от факта, че количеството на взетото от червените е много повече от взетото от белите. Изключително любопитно е, че от описанието, дадено от генерал А. А. фон Лампе, личи следното: когато белите вземали само една малка част от имуществото на селяните, те им били обещавали законност, а когато червените вземали по-голямата част или дори всичкото им имущество, те им били обещавали справедливост и равенство.[6] Очевидно, в случая е ставало въпрос за наличието на един превъзходно овладян от болшевиките социално-психологически механизъм, характерен за руския селянин.
Официалното въвеждане на смъртното наказание в Съветска Русия е станало на 21 февруари 1918 г., във връзка с което е било издадено и т. нар. “възвание” на Совнаркома, озаглавено “Социалистическото отечество е в опасност”, написано от Троцки по поръчение на Ленин. Именно върху неговата основа ВЧК официално получила правото на извънсъдебна (несъдебна) разправа над т. нар. “неприятелски агенти, спекуланти, бандити, хулигани, контрареволюционни агитатори и германски шпиони”. После към тях били добавени още и т. нар. “саботажници и прочее паразити”, а в отговор на недоумението на видните представители на юстицията Ленин откровено заявил, че “без прилагането на най-жесток революционен терор е невъзможно да бъдеш победител”[7]. Все пак, относно факта, че смъртното наказание и червеният терор са били прилагани преди официалното им въвеждане свидетелствува Ю. П. Ганев, който признава, че като председател на Севастополския военно-революционен комитет още през януари 1918 г. лично е бил разпоредил да бъдат разстреляни повече от 500 офицери, обвинени в контрареволюционна дейност.[8]
[1] Вж. напр. Спирин, Л. М., Классы и партии в гражданской войне в России. 1917-1920 гг., М., 1968, с. 210-213.
[2] Така напр. Л. Д. Троцки пише, че убийството на царското семейство е било нужно не просто за да бъде предизвикано сплашване, ужасяване и лишаване от надежда на враговете, но и за да бъдат стегнати собствените редици, да им бъде показано, че няма отстъпване назад, и че пред тях е или пълната победа, или пълната гибел (Троцкий, Л. Д., Дневники и письма, Tenafly, 1986, с. 100-101). В същия дух е и гледището на Р. Пайпс, който пише, че “когато правителството вече си е било присвоило правото да убива хората поради това, че тяхната смърт е “необходима”, тогава именно започва началото на една качествено нова морална епоха”, и че именно в това се състои и символическото значение на събитията в Екатеринбург, станали през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. (г. Известия, 27 ноября 1990 г. ).
Няма коментари:
Публикуване на коментар