МАРКСИЧЕСКОТО НАСИЛИЕ - НЕОГРАНИЧЕНА ОТ ЗАКОНИТЕ ВЛАСТ

А. Владимир Ильич Ленин (1870-1924) е виден руски и съветски обществен и държавен деец, политически мислител, философ-марксист, една от ключовите фигури на руската и световната история, автор на големо множество произведения и обект на изследователското внимание на огромен брой автори .
Той е роден в дворянско семейство в Симбирска губерния; през 1887 г. постъпил като студент в юридическия факултет на Казанския университет, но скоро бил изключен заради участие в студентски демонстрации; живеел е в Самара, където самостоятелно изучавал революционната литература; през 1891 г. завършил юридическия факултет на Петербургския университет, като положил т. нар. „екстернен изпит”; в 1893 г. се установил да живее в Петербург и там започнала неговата литературна дейност; през 1894 г. била отпечатана нелегално първата му крупна работа „Кои са „приятелите на народа” и как те воюват против социалдемократите?”; през 1895 г. е арестуван и в 1897 г. - заточен в Сибир.
След освобождаването му през 1900 г. емигрирал и в чужбина започнал полемика с народниците и с т. нар. „икономисти”, в която полемика обосновавал твърдението, че Русия вече е тръгнала по пътя на капитализма („Развитието на капитализма в Русия”, 1899) и че поради това „е необходимо да бъде насаждано научно социалистическо съзнание в работническата класа” („Какво да се прави?”, 1902). Когато на проведения през 1903 г. в Лондон Втори конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия настъпил разколът, при който партията официално се разцепила на „болшевики” и „меншевики”, той оглавил болшевишкото движение .
Б. За разлика от меншевиките, които считали за несвоевременен въпроса за пролетарската революция в Русия (поради нейната икономическа изостаналост в сравнение със западноевропейските държави), В. И. Ленин, още по време на революционните събития през 1905 г. издигнал идеята за „прерастването на буржоазно-демократическата революция в пролетарска социалистическа революция” („Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция”, 1905). Шансът за такова прерастване, обаче, се удал едва през февруари-октомври 1917 г., след което В. И. Ленин станал пръв председател на правителството на Съветска Русия.
Отношението на В. И. Ленин към марксическата теория и в частност към философията е претърпяло сериозна еволюция. Така, докато в своите първи трудове от 1894-1895 г. той (подобно на К. Кауцки и други) приемал, че „марксизмът е наука за обществото”, че е „социология, подчиняваща се на общонаучните критерии, и няма никаква нужда от философия”, тъй като „философският материал се разпада между отделните науки” като тяхно вътрешно съдържание , то след изказването на Едуард Бернщайн за необходимостта от ревизия на редица от положенията на марксизма и полемиката около ревизионизма, В. И. Ленин променил възгледите си в това отношение към философията.
Така, той станал последователен защитник на идеята за философското своеобразие на марксизма и неговата органическа целостност, състояща се от три съставни части, а именно философия, политикономия и учение за социализма.
Така, именно след този извършен от него еволюционен поврат във възгледите относно философията и науките, В. И. Ленин написал множество произведения, тематично съответствуващи на тези три съставни части на марксизма, и това са: „Материализъм и емпириокритицизъм” (1909), „Философски тетрадки” (1914-1916), „Крахът на Втория интернационал” (1915), „Империализмът като висш стадии на капитализма” (1916), „Държавата и революцията” (1917), „Поредните задачи на съветската власт” (1918), „Великият почин” (1919), „За значението на войнствуващия материализъм” (1922).
В тези свои произведения, изследвайки субективизма на народниците (които изхождали от желателното, от идеала), той формулирал и противопоставил принципа на основания върху обиктивните закономерности целостен подход към явленията, съгласно който принцип научният подход в социологията се състои в това - обществото да бъде разглеждано като жив и постоянно развиващ се организъм. В същото време, макар и обявявайки се против субективизма на народниците, той се обявил и против обективизма на буржоазията („буржоазният обективизъм”, „обективизма на легалните марксисти”) и изтъкнал, че не е достатъчно само констатирането на обективните факти и процеси (вслючително и констатирането на развитието на капитализма в Русия), а е необходимо да се подходи към тези факти критически, за да бъдат разкрити съдържащите се вътре в тях противоречия и перспективите на развитието.
Така философската по своята същност идея за съотношението между субективното и обективното и за намирането на верната посока на поведение между двете симетрични крайности станала едно от най-важните за него изходни теоретични постижения, а самият метод или подход той нарекъл „конкретен анализ на конкретната ситуация”.
Така, изхождайки от този именно подход или гледна точка, той упреквал меншевиките за това, че те се опитвали да правят изводи, като изхождали от чисто логическия подход, а не от този именно подход. От своя страна, обаче, меншевиките му отговаряли, че болшевиките са отстъпили от важните положения на марксическата теория, и че в замяна на материалистическия монизъм са взели дуалистическото разбиране на съотношението между обективното и субективното.
Същността на разминаването между болшевиките и меншевиките се е състояла и в това, че според Ленин субективните моменти в обществените процеси са много по-самостоятелни и имат по-голяма тежест, докато според Плеханов е точно обратното – обективните са по-самостоятелни и имат по-голяма тежест. Ленин е приемал, че „развитието на субективните моменти в определена степен може да компенсира по-слабото развитие на обективните моменти” на икономическото развитие на Русия - или, напротив, ако те са доста стлаби - може да не се стигне до логически завършек на дадения обективен процес.
Без тук да се спираме на свързаните с тази концепция гледища от сферата на теорията на познанието, ще отбележим, че при разкриване наличието на 16-те елементи на диалектиката, В. И. Ленин подчертава не само, че списъкът им не е окончателен, но и че е „необходим гъвкав подход към действителността”; и в пълно съответствие с тази именно „гъвкав подход” след завземането на властта той пише, че диалектическият метод за анализ на вътрешните противоречия е претърпял промяна и напр. противоречията вече не могат да бъдат определяни като „антагонистически и неантагонистически”, тъй като антагонистическите вече са отпаднали и не съществуват.
Дори нещо повече – на мястото на „отпадналите антагонистически противоречия” той издигнал тезата за „съзнателното съединяване или обединяване на противоположностите”, за да се търси и постига „симфония, а не какафония”. И като пример в този аспект изтъкнал необходимостта от въвеждането на т. нар. принцип на демократическия централизъм.
В. Встъпвайки на политическата сцена като лидер на болшевизма и по-точно като лидер на ленинизма (представляващ един от вариантите на болшевизма), В. И. Ленин, бидейки верен ученик на К. Маркс и последователен марксист, се е постарал да доразвие марксизма в съответствие с новите условия и приложимо към руската действителност. Настъпилите в края на ХІХ и началото на ХХ век изменения в способа на производството несъмнено били заставили В. И. Ленин да подложи на нов анализ капитализма и да обособи в него наличието на стадий, наречен империализъм; така, при този анализ той направил своя главен извод, свеждащ се до тезата, че „империализмът е висш и последен стадий на капитализма”, а следователно и „краят на социалистическата революция”. От което следвало, че според еволюцията капиталистическото общество неизбежно върви към своя залез, загниване и гибел; и че „неизбежната гибел на империализма ще доведе и до неизбежното тържество на комунизма”.
Така, очертавайки и дори автоматизирайки визирания процес, болшевиките определили и конкретните срокове, в рамките на които ще бъде осъществен преходът към новото общество, т. е. ще се стигне до комунизма: през 1920 г. В. И. Ленин очертал срока на 15-20 години; през 1939 г. И. В. Сталин също така определил срока на 20 години; през 1961 г. Н. С. Хрушчов също определел 20-годишен срок за достигането до комунизма; през 1986 г. обаче М. Горбачов нарушил така очертаната традиция и намалил както срока, така и мащабните измерения на крайната цел като заявил, че през 2000 г. всяко семейство ще разполага със свой собствен отделен апартамент...
Разбира се, ленинският извод за характера на империализма е съдържал редица теоретико-методологически „грешки” дори и ако бъде погледнат през призмата на ортодоксалния марксизъм или неомарксизъм . Освен това В. И. Ленин е бил доразвил и марксическата теория за насилието, логически завършеният вид на която е била теорията за държавата на диктатурата на пролетариата; тук той е бил неимоверно откровен, като още през 1906 г. е писал, че съгласно неговото „научно” схващане понятието диктатура не означава нищо друго, освен опираща се непосредствено върху насилието от нищо неограничена (неограничена от никакви закони) власт .
Обосновавайки „социалното основание” на своята „научна” теория за диктатурата на пролетариата, В. И. Ленин е посочил, че в основата на тази теория е залегнала марксическата идея за водещата роля на работническата класа и за нейните възможности в контекста на икономическите и социолнополитическите реалности. Това, разбира се, е било чиста фантасмагория, тъй като по онова време самият той превъзходно е разбирал, че т. нар. „руска работническа класа” практически не съществува или дори и да съществува, фактически не разполага с абсолютно никакви възможности да осъществява каквото и да е ръководство не само върху цялото общество, но и върху която и да е отделна сфера на това общество. Така че още от самото начало ръководното функциониране на „държавата на диктатурата на пролетарията” е било предпоставено не в ръцете на работническата класа, а в ръцете на партийно-държавната бюрокрация; и тази именно „трансформация” или „редукция” на управляващия елит впоследствие се е оказала трагично опасна за цялото руско общество: още през 1918 г. в страната е била установена еднопратийна диктатура на болшевиките, която диктатура се е прикривала зад демагогското твърдение, че става въпрос за диктатура на пролетариата.
Също така практическото реализиране от болшевиките на марксовата теория за насилието е било дало възможност за създаването на такава структура на властта, която е издигнала насилието като абсолютно и универсално действие, пронизващо цялото общество. В непосредствена взаимовръзка с тази теория и практика е била формирата и теорията за образа на врага, която била основана върху теорията за класовата борба, разделяща обществото на две непримиримо враждебни части и даваща възможност за тотално прочистване и унищожаване не само на всеки актуален или потенциален другомислещ, но и за „обезкостяване и обезмозъчаване” на цялото общество.
По своята най-дълбока същност ленинският болшевизъм е внесъл в политическия живот на Русия една съвсем нова и практически непозната дотогава практика на масовото политическо поведение, в която тотално са липсвали каквито и да са господствуващи хуманни принципи и единствените реални норми на политическото поведение са били нормите на демагогията, на лъжата и лицемерието. Също така ленинската болшевишка теория и практика на „политическия диалог” е имала изключително агресивен, назидателен и милитаристичен характер, категорично обричащ на унищожение всеки, който е имал нещастието да бъде определен като „страна в диалога”. Тъй като за болшевиките официално главната цел на цялостната им дейност е била „достигането на състоянието на комунизма”, което състояние, впрочем, винаги е имало „пределно абстрактен характер”, издигането и най-вече абсолютизирането на тази главна цел е давало превъзходната възможност човекът да бъде изваден от съдържателната същност на тази цел и да бъде обявен единствено като „винтче”, като „незначителен елемент” от системата, служеща на тази крайна цел. Освен това, тъй като абстрактно формулираната крайна цел е давала възможност за нейното „детайлизиране и уточняване” съобразно актуалността на съответния етап от развитието на обществното, и тъй като една от „уточнените форми” на целта е била „реализирането на световната революция”, идеите за „експорт на революцията” и за „защита на революцията” фактически са били активно приложими до 80-те години на ХХ век, а най-драстичните форми на проявление на тези идеи са били военните инвазии през 1956 г. в Унгария, през 1968 г. в Чехословакия и през 1980 г. в Афганистан.
Идейно-политическото господство на болшевизма фактически е било продължило до 80-те и 90-те години на ХХ век, през което време са проявявали претенцията да са негови лидери, теоретици и последователи съвсем немалък брой видни личности (Ленин, Троцки, Бухарин, Зиновиев, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов), но през целия този период фактически само Ленин е имал статуса не само на неизменен вожд, не само на „социалнополитически и нравстен идеал”, но дори и на „богочовек”, като напълно закономерният етап на преоценка на неговата личност, роля и научно-теоретическа и идеологическа същност е била предприета едва под напора на вътрешноруските и световните събития от 80-те и 90-те години на XX век. При това, разбира се, не само по времето на най-интензивната преоценка на същността, ролята и актуалността на Ленин и на ленинизма, но дори и днес, когато би трябвало всичко да е достатъчно ясно, е имало и има съвсем немалко „искрени”, „ентусиазирани” и фактически напълно отказващи се да мислят с главите си последователи на Ленин, които поддържат „витаенето” на неговия див, коварен и дълбоко античовешки дух.

[Публ. на стр.463-471 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

ПРОГРЕС, ГЕРОИ И ТЪЛПА

А. Николай Константинович Михайловски (1842-1904) е публицист, литературен критик, социолог (наред с Лавров - основател на руската субективна социология), ключова фигура на руската култура от втората поливина на ХІХ век, автор на редица произведения[1], обект на вниманието на редица изследователи[2].

Той е роден в Калужка губерния в небогато дворянско семейство; следвал е в инженерен иститут в Петербург, но не е завършил и не се е дипломирал, тъй като заради участие в студентски безредици е бил изключен; литеартурната си дейност е започнал през 1860 г.; през 1869 г. вече е бил водещ сътрудник и редоктар на сп. „Отечествени записки”, което фактически е било рупор на легалното народничество, а през 90-те години е редактор на списание „Руското богатство”, което е второто легално издание на либералното направление на народничеството, съчетаващо идеалите на аграрния социализъм с либералните конституционни реформи.

Макар и по същество винаги да е бил легален публицист-критик, Н. К. Михайловски все пак е поддържал контаксти и с нелегалните народнически кръгове на народоволците и есерите. Тъй като, обаче, по оновото време (през 70-те години на XIX век) е налице общо снижаване значимостта на народническото движение в сравнение с предшествуващите 40-60-години на века, и неговото философско и обществено-политическо творчество има преди всичко популяризаторски характер.

Народническата му концепция по същество има антиевропоцентричен характер, а социологията му е преди всичко самобитна и издигаща като противостояние на буржоазното общество единствено кооперацията и селската община от епохата на първобитното общество, и поради тези нейни характеристики често е била подложена на интензивна критика от руските представители на марксическата теория.

Главните му произведения са: „Теорията на Дарвин и обществената наука” (1870-1871, 1873), „Аналогическия метод в обществената наука” (1869), „Какво е прогресът?” (1872), „Борбата за индивидуалност” (1875-1876), „Герои и тълпа” (1882), „Научни писма. По въпроса за героите и тълпата” (1884), „Патологическата магия” (1887), „Още за героите” (1891), „Още за тълпата” (1893).

Б. Според В. В. Зенковски творческата мисъл на Н. К. Михайловски му е позволявала да прави широкомащабни обобщения и смели философски построения, а Г. Я. Миненков определя същността на неговото теоретическо търсене като „етически фундиран персонализъм” и подчертава, че именно оттук произтича основният импулс на неговото творчество, насочено към изработването на единна и цялостна система на правдата, на строен светоглед, който да свързва в единно цяло всичко, свързано със човека[3].

Обикновено социологията на Н. К. Михайловски бива разглеждана в руслото на позитивизма от контовски тип, което, като цяло, е вярно, но макар и да се прекланя пред заслугите на Конт, той, както казва П. Б. Струве, „не е останал през целия си живот в клетката на позитивизма” и дори когато е бил вътре в нея, винаги е държал вратата й широко отворена.

Когато през 90-те години на ХІХ век в Русия са се водили ожесточени полемики на народниците с марксистите, Н. К. Михайловски е приветствувал излизането на руски език на „Капиталът” на К. Маркс, и макар да го е оценявал като „превъзходно разработен материал за решаване на общите въпроси на отношението на социалните форми към материалните условия”, все пак изрично е подчертавал „аксиоматизма на икономическия материализъм” и „неговата метафизичност”. Разбира се, на тези и редица други негови изказвания марксистите отвърнали с рязка, вулгарна и неаргументирана критика срещу Н. К. Михайловски, най-типичен пример на която крититика е била тази на Г. В. Плеханов. До известна степен аналитична е била единствено критиката на В. И. Улянов (Ленин), но и тя никога не е била специфично научна, а винаги е имала обвинителен характер. Научно добросъвестна критика на възгледите на Н. К. Михайловски се е срещала единствено в марксическите трудове на Н. А. Бердяев и П. Б. Струве, които, впрочем, впоследствие еволюирали и изоставили марксическите си убеждения.

Без тук да се спираме на разработените от Н. К. Михайловски концепции относно предмета и метода на социологията и относно разделението на труда в кооперацията, ще обърнем внимание върху това, че за политологично ориентирания читател най-съществоно внимание заслужават: теорията за „борбата за индивидуалност”, теорията за героите и тълпата и теорията за прогреса (същностните черти на които тук само ще маркираме).

Стигайки до извода, че органическото развитие на обществото е неразривно свързано с разделението на труда, което от своя страна закономерно води до потискане на творческите способности на индивида, Н. К. Михайловски отказва да се примири с този факт, и подбуждан от стремежа си за защита интересите на личността, е обосновал т. нар. теория за „борбата за индивидуалност” - или казано на съвременен език - теория за социалните конфликти. Именно тази своя теория авторът е бил издигнал като „научна база” или „централна нишка”, позволяваща да бъдат обяснени всички социологически факти и въпроси[4]. Във връзка с това следва да бъде посочено, че в своите критики Н. А. Бердяев и П. Б. Струве са окачествявали тази теория на Н. К. Михайловски като „ново издание на органическата теория за обществото”, но че това тяхно гледище, макар и формално добросъвестно, е било основано върху повърхностен подход, въобще не проникващ в същинската логика на автора.

Действително тази теория е била изложена от нейния автор в контекста на критичното му изложение на органицизма и дарвинизма, и дори в контекста на предложението за допълване на дарвинизма. Същинският център на своята теория, обаче, Н. К. Михайловски е бил поставил върху самия термин „индивидуалност”, който той е интерпретирал като имащ две измерения или два смисъла – космически и социален; и върху схващането, че индивидуалността „не е просто нещо своеобразно”, а е „цялостно и неделимо образувание”; човешката индивидуалност е „съвкупност от всички черти, които са свойствени на човешкият организъм въобще”; и че степента на индивидуалността е поставена в зависимост от разделението на труда, като в защита на своята същинска индивидуалност човекът е заставен да се бори срещу това разделение на труда и унищожаването на неговите индивидуалистични характеристики. Впоследствие, след разгъратото излагане на концепцията, Н. К. Михайловски налага извода, че по своята същност теорията за „борбата за индивидуалност” в крайна сметка е „социалнополитическа борба”, „класова борба”.

Своеобразно продължение на теорията за „борбата за индивидуалност” е теорията за героите и тълпата, изложена в повечето от произведенията на Н. К. Михайловски; впрочем, съществено внимание заслужава фактът, че произведението на Тард относно героите и тълпата е излязло едва осем години след излизането на произведението на Н. К. Михайловски, и в този смисъл той може да бъде считан за основоположник на социалната психология не само в Русия, но и в света.

При разглеждането на особеностите на поведението на хората в групата (масата) и на факторите за поведението на масите, Н. К. Михайловски пръв обосновава наблюдения и изводи, на които в психологията е обърнато внимание доста по-късно. Той обосновава тезата, че героите са личности, които имат способността да увличат със своя пример масите и да ги включват в процеса на извършването както в добри, така и в лоши или безумни дела; тълпата той характеризира като маса, способна да се увлича от примерите на героите и водачите както за високоблагодорни, така и за низки дела, а също така и за нравствено безразлични действия, при което индивидът, включен в тълпата, претърпява радикални изменения в поведението си, които иначе никога не би извършил самостоятелно.

Спирайки се върху теорията за прогреса, Н. К. Михайловски разглежда перспективите на Русия в контекста на еволюцията и подчертава, че идеалът и стремежът за неговото осъществяване възникват толкова фатално, че се оказват в състояние да увлекат дори и най-пасивните елементи на социалната система; и че „този обективен феномен” е израз на потребността от хуманизиране на живота”, а следователно и за прогрес.

---

[1] Вж.: Михайловский, Н. К., Последние сочинения, СПбг., 1905, Том 1-2; Михайловски, Н. К., Полное собрание сочинений, СПбг., 1906-1914, Том 1-8; Михайловский, Н. К., Литературная критика. Статьи о русской литературе ХІХ – начала ХХ в., Л., 1989.

[2] Вж.: Чернов, В. М., Памяти Н. К. Михайловского, СПбг., 1906; Колосов, Е. Е., Очерки мировоззрения Н. К. Михайловского. Теория разделения труда как основа научной социологии. Схема и анализ. Опыть литературного анализа, СПбг., 1912; Ленин, В. И., Народники о Н. К. Михайловском, сб. Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, М., Том 24; Горев, Б. И., Николай Константинович Михайловский. Его жизнь, литературная деятельность и миросозерцание, Л., 1931; Галактионов, А. А., Никандоров, П. Ф., Н. К. Михайловский, Сб. Идеологи русского народничества, Л., 1966; Виленская, Э. С., Михайловский и его идейная роль в народническом движении 70-х – начала 80-х годов ХІХ века, М., 1979; Слинько, А. А., Н. К. Михайловский и русское общественно-литературное движение второй половины ХІХ – начала ХХ века, Воронеж, 1982; Балуев, Б. П., Н. К. Михайловский и „легальный марксизм”. К 150-летию со дня рождения, ж. Отечественная история, М., 1992, № 6, с. 15-31; Володин, А. И., Выдающийся деятель русской культуры, ж. Отечественная история, М., 1993, № 6.

[3] Вж.: Миненков, Г. Я., Введение в историю русской социологии, Минск, 2000, с. 54.

[4] Впрочем, по-късно именно върху тази „проблемна основа” са били развити идеите на т. нар. „философия на живота” и идеите на Г. Зимел.

[Публ. на стр.360-364 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

ЛЕНИН - ТЕРОРИСТИЧНА МИШЕНА

Г. Историографията не е отбелязала нито един терористичен акт против В. И. Ленин преди Октомврийската революция. Първият, и почти водевилен, опит за терористично покушение върху него е бил извършен в Петроград само един месец и половина след като болшевиките завзели властта – вечерта в 19,30 часа на първи януари 1918 г. 12 души стреляли по автомобила, ранили един от спътниците и се скрили. Странното е, че случаят бил станал достатъчно публично известен, с изключение на самоличността на дейците, за които, болшевишките тайни служби официално заявили, просто нищо не са могли да установят.

Впрочем, тези подробности никога не били установени, най-вече поради това, че в атентата участвували служители на същите тези тайни служби. Тъй като някои от служителите на болшевишките тайни служби наистина са били бивши царски офицери, които после преминали в емиграция и там разказали подробности, станала известна легендата, че покушението е било организирано от княз Д. И. Шаховской, който за целта бил финансирал мероприятието с половин милион рубли. Останала, обаче, напълно неизяснена най-странната особеност на този водевилен атентат – той като че ли се оказал изключително “добре дошъл” повод, условие и предпоставка за реализиране на доста отдавнашните намерения на самия Ленин за фактическото въвеждане на режима на червения терор. Или иначе казано – и днес стои изключително силното подозрение, че този атентат е бил измислен и планиран по личното нареждане на самия Ленин.

Само две седмици след първото покушение, в средата на януари 1918 г., е направен втори опит за покушение срещу Ленин, но един войник на име Спиридонов извършил предателство и така било установено, че т. нар. “Съюз на кавалерите на Георгиевския военен орден” в Петроград подготвял покушение. На 22 януари 1918 г. те били арестувани, но точно по същото време германците предприели настъпление срещу Петроград, арестуваните предявили искане да не бъдат съдени, а да бъдат изпратени на фронта, и лично самият Ленин издал разпореждане за това.

След преместването на правителството от Петроград в Москва, през януари 1919 г. с Ленин се случила една доста конфузна случайна ситуация, която, все пак, от чисто военно-охранително гледище може да бъде счетена за трети опит за покушение. На път за краймосковската дача на Надежда Крупская автомобилът бил спрян от въоръжена банда на един известен по онова време криминален престъпник; самият Ленин, офицерът-телохранител и шофьорът били принудени да излязат от колата; телохранителят не можел да реагира по никакъв начин, тъй като лично Ленин му бил наредил здраво да държи в ръцете си един бидон с мляко, за да не се разлее - бил предназначен за Крупская; освен това те първоначално не проумели какво става, тъй като били помислили, че тези, които ги спирали, са обичаен военен патрул; от своя страна пък полуграмотните престъпници, макар и да иззели документите на Ленин, не успели да прочетат правилно фамилията и си помислили, че са пленили един от известните търговци, евреина Левин. Престъпниците взели автомобила и оставили восокопоставените пътници на безлюдния път. После лично легендарният Джержински оглавявал операцията по ликвидирането на престъпника и бандата му.

Четвъртият случай на терористично покушение над Ленин е станал на 30 август 1918 г. и се приписва на Фани Е. Каплан, истинското име на която е Фани Х. Ройтман (1887-1918). То е най-странното и най-заплетеното покушение, а и, поне видимо, изглежда да е най-успешното – самият Ленин е ранен с два куршуми. Според официалната версия, през 1906 г. терористката е била участвувала в подготовка за атентат върху киевския генерал-губернатор, заради което от 1907 до 1917 г. е била на каторга. Пак според официалната версия, тя е била заловена на местопрестъплението и само четири дни след това, на 3 септември, е застреляна лично от коменданта на Кремъл.[1]

Според редица други, изключително сериозни и достоверни източници, обаче, терористката е била изпратена в редица строго охранявани затвори, където е престояла до май 1945 г., когато, вече почти напълно сляпа и болна, е била освободена, и след по-малко от две години, в началото на 1947 г., е умряла. Сред изследователите на тази тема доминира схващането, че съществуват доста материали, според които това покушение е инсценировка на специалните служби, имаща предназначението да послужи като официален и формален повод за начало на т. нар. “червен терор” в Русия.[2] Наистина, след разсекретяването на архива на КГБ през 1991 г. е установено, че следственото дело № 2162 не съдържа никакви аргументирани и доказани данни за вината на Ф. Каплан – показанията на 17-те разпитани свидетели са крайно противоречиви и нито един от тях не сочи, че именно тя е стреляла[3].

От материалите е видно, че самата Фани Каплан, макар и наистина да е била ангажирана с някаква подобна дейност, въобще не е имала представа за какво става въпрос, и по време на съдебния процес с изненада била узнала, че е обвинена в покушение именно срещу самия Ленин, при което изрично твърдяла, че точно по това време се е намирала в другия край на Москва. На всичко отгоре, десетина години преди покушението, когато е била едва 16-годишна, поради неумело боравене с експлозиви тя била получила сериозно увреждане на зрението си, което категорично поставяло под съмнение възможността да осъществи два успешни изстрели срещу Ленин. Освен това, макар и да съществуват редица измествания във времето, когато е станало събитието, като се сочат различни часове в промеждутъка от 6 до 11 часа вечерта, несъмнено е, че събитието е станало именно вечерта, когато видимостта едва ли е способствувала за точните изстрели на Каплан. На всичко отгоре, категорично установено е, тя е била арестувана с чадър, и че същата вечер Ленин си бил взел топлото пардесю, което пък показва, че времето е било облачно, мрачно и дъждовито. Освен това, според изследователите, съществуват още твърде много факти, които сериозно сочат, че покушението не е било извършено от Фани Каплан, и че тя всъщност е била използувана само като прикритие на истинския изпълнител.

Налице са, също така, и факти, че на 1 септември 1918 г. в Москва е бил арестуван британският консул Брюс Локарт, когото чекистите обвинили като съучастник на Каплан и имали силното желание да придадат британски характер на покушението; което, обаче, се провалило, тъй като при направената т. нар. “очна ставка” Фани Каплан категорично заявила, че никога не е била виждала този човек, и наскоро той бил пуснат, а обвинението срещу него отпаднало.

Освен това, в същия ден, в който е било извършено покушението срещу Ленин, е бил убит и председателят на ЧК в Петроград Урицки, а самият Ленин, който вече е знаел за това, тръгнал на срещата си с работниците без никаква охрана, което, от охранителна гледна точка, несъмнено е подозрително поведение. Пък и никой никога не е виждал неговите рани от покушението, а описанията, които са били дадени от няколко души негови приближени във връзка с неговото биологично реагиране по времето, когато е бил “превързан” и “лекуващ се” от раните си, дават основания за съмнение, че изобщо е имало раняване.

В издадената в Лондон книга на Григорий Нилов “Граматика на ленинизма” се казва, че двете покушения – срещу Урицки и Ленин - са били организирани от самата ВЧК, за да може да послужат като повод за започването на т. нар. червен терор, при което са възможни два варианти: това да е станало със съгласието и разпореждането на самия Ленин; или да е станало без негово съгласие и знание, за да може той да бъде манипулиран и лекото му раняване (ако изобщо наистина е имало такова) да бъде мотивиращо неговите решения основание.[4]

Срещу Ленин са били извършени атентати и след смъртта му. Това май е било възможно само в Русия; на историците не са известни други такива случаи. Така, на 1 септември 1973 г. в Мавзолея на Ленин избухнала бомба с огромна сила; на мястото пристигнал лично шефът на КГБ Андропов и заместникът му Цвигун, които поели ръководството на следствието. Било установено, че това било дело на рецидивист, прекарал 10 години в затвора, който внесъл бомбата в дрехите си и загинал при нейното взривяване, като загинали още няколко души и били ранени още толкова, но тялото на Ленин останало непокътнато.

---

[1] Известия ВЦИК, 4 сентября 1918; Еженедельник ЧК, 1918, № 6, с. 27; Мальков, П. Д., Записки коменданта московского Кремля, М., 1959, с. 159-161.

[2] Lyandres, S., The 1918 Attempt on the Life of Lenin: a new look at the evidence, In: Slavic Review, 1989, Vol. 48, N 3, p. 432-448.

[3] Литвин, А. Л., Кто стрелял в Ленина?, г. Мегаполис-Континент, М., 30 июля 1991 г.; Литвин, А. Л., Дело 2162 и другие дела, ж. Собеседник, М., 1991, Октябрь, № 42.

[4] Така и: Василев, Олег, Независимая газета, 29 август 1992; Зенкович, Николай, Атентатите срещу Кремъл. Терористични действия и инсценировки, Превод от руски, С., 1996, с. 8-27.

[Публикувано като §1.Г. на стр.118-122 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

ЧЕРВЕНИЯТ ТЕРОР

В. От наличните исторически и литературни източници фактически е доста трудно да бъдат определени първите актове на откритата политика на т. нар. червен терор, но обикновено те се отнасят към началото на гражданската война, която фактически е започнала с акта на въоръженото завземане на властта от болшевиките. Именно с актовете на въоръженото завземане на държавната власт от болшевиките в Русия фактически е бил осъществен преходът от несъмнено съществуващия по онова време индивидуален терор към масовия терор. Така, като едни от първите значими акции на индивидуалния терор са покушението върху В. И. Ленин, станало на 1 януари 1918 г., и извършените на 6 и 7 януари 1918 г. убийства на членовете на ЦК на партията на кадетите и депутати от Учредителното събрание - юриста Ф. Ф. Кокошкин и лекаря А. И. Шингарев. Съществено внимание заслужава фактът, че и трите покушения са били станали точно в дните, когато Ленин е бил издал указание и ВЦИК е бил утвърдил постановление за разпускане на Учредителното събрание, което дава основание да бъде считано, че неуспешното покушение върху Ленин е било планирано от намиращите се на негово подчинение тайни служби, за да послужи като повод както за упражняването на индивидуален терор върху изявени политически лидери на опозицията, така и за упражняване на масов терор. При това, разбира се, въвеждането на масовия терор съвсем не е прекратявало прилагането на индивидуалния терор, и двата видове терор дълго време са били прилагани успоредно.

В т. нар. съветска историографска литература дълго време е господствувала тезата, че белият терор е бил започнал през лятото, а началото на червения терор е от есента, и по-точно - след издаването на постановлението на Совнаркома от 5 септември 1918 г., като легитимен и фактически отговор на “белия терор”[1]. Съществуват и гледни точки, съгласно които началото на червения терор е: Þот 16 срещу 17 юли 1918 г., т. е. от момента на убийството на царското семейство[2]; Þот 26 юли 1918 г., т. е. от момента на призива на Ленин към провеждане на терор в Петроград в отговор на убийството на Володарски и издаване на постановление (резолюция) на ВЦИК за провеждане на масов терор против буржоазията[3]; Þтерорът фактически е бил съставна част на съветската система на управление още от момента на завземането на властта до 5 септември 1918 г., а след тази дата той вече официално, легално и систематично е станал част от системата на сплашване, изтребление и управление.[4]

Сред най-важните условия и причини както за изключително лесното завземане на властта от болшевиките, така и за почти толкова лесното въвеждане на системата на червения терор следва да бъдат посочени най-вече следните: Þнетърпимата към каквото и да е другомислие идеология, напълно съответствуващата на менталността и ежеминутните стремежи към социална справедливост, ширещи се сред най-низшите слоеве от населението на многоетничната Руска империя; Þправото на болшевишкото ръководство да се разпорежда не просто с кадрите, привилегиите и организацията на властта, но и най-вече със живота на всички, намиращи се в обсега на властта им; Þумелото създаване сред по-голяма част от населението на илюзорната представа за справедлива уравнителност и възможност за бързо и леко решаване на всички проблеми, свързани с ежедневното изхранване, постигано най-вече чрез разграбване и преразпределение на вече натрупаните богатства; Þпочти пълното многовековно традиционно незачитане и неуважение от страна на всичките (и най-вече на низшите) слоеве на руското общество към чуждия живот.

Във връзка с масовата психология на руското население особен интерес представляват спомените на комунистическия генерал П. Григоренко, който пише, че в украинското село, в което той е живял като дете, е бил свидетел на погромите както на белите, така и на червените, и че селяните проявявали удивителна способност да помнят доста дълго време зверствата на белите и с охота да разказват за тях, но към съвсем скорошните и при това много по-жестоки зверства на червените проявявали склонност към забравяне и премълчаване[5]. За същата странна психологическа нагласа на населението свидетелствуват и други автори. Така напр. още през 20-те години генерал А. А. фон Лампе пише, че когато в селото идвали червените, населението изчислявало само онова, което им е било оставено, а не онова, което им е било взето, били доволни от останалото и само след две години напълно забравяли за онова, което им е било отнето; а когато идвали белите, населението изчислявало само онова, което им е било взето, въобще не се интересували от онова, което им е било оставено, били недоволни и много години наред със злоба говорели за взетото; при това селяните въобще не се интересували от факта, че количеството на взетото от червените е много повече от взетото от белите. Изключително любопитно е, че от описанието, дадено от генерал А. А. фон Лампе, личи следното: когато белите вземали само една малка част от имуществото на селяните, те им били обещавали законност, а когато червените вземали по-голямата част или дори всичкото им имущество, те им били обещавали справедливост и равенство.[6] Очевидно, в случая е ставало въпрос за наличието на един превъзходно овладян от болшевиките социално-психологически механизъм, характерен за руския селянин.

Официалното въвеждане на смъртното наказание в Съветска Русия е станало на 21 февруари 1918 г., във връзка с което е било издадено и т. нар. “възвание” на Совнаркома, озаглавено “Социалистическото отечество е в опасност”, написано от Троцки по поръчение на Ленин. Именно върху неговата основа ВЧК официално получила правото на извънсъдебна (несъдебна) разправа над т. нар. “неприятелски агенти, спекуланти, бандити, хулигани, контрареволюционни агитатори и германски шпиони”. После към тях били добавени още и т. нар. “саботажници и прочее паразити”, а в отговор на недоумението на видните представители на юстицията Ленин откровено заявил, че “без прилагането на най-жесток революционен терор е невъзможно да бъдеш победител”[7]. Все пак, относно факта, че смъртното наказание и червеният терор са били прилагани преди официалното им въвеждане свидетелствува Ю. П. Ганев, който признава, че като председател на Севастополския военно-революционен комитет още през януари 1918 г. лично е бил разпоредил да бъдат разстреляни повече от 500 офицери, обвинени в контрареволюционна дейност.[8]

---

[1] Вж. напр. Спирин, Л. М., Классы и партии в гражданской войне в России. 1917-1920 гг., М., 1968, с. 210-213.

[2] Така напр. Л. Д. Троцки пише, че убийството на царското семейство е било нужно не просто за да бъде предизвикано сплашване, ужасяване и лишаване от надежда на враговете, но и за да бъдат стегнати собствените редици, да им бъде показано, че няма отстъпване назад, и че пред тях е или пълната победа, или пълната гибел (Троцкий, Л. Д., Дневники и письма, Tenafly, 1986, с. 100-101). В същия дух е и гледището на Р. Пайпс, който пише, че “когато правителството вече си е било присвоило правото да убива хората поради това, че тяхната смърт е “необходима”, тогава именно започва началото на една качествено нова морална епоха”, и че именно в това се състои и символическото значение на събитията в Екатеринбург, станали през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. (г. Известия, 27 ноября 1990 г. ).

[3] Карр, Э., Большевисткая революция. 1917-1923 гг. , М., 1990, Том 1, с. 144.

[4] Милюков, П., Россия на переломе. Большевисткий период русской революции, Париж, 1927, Том 1, с. 192; Штейнберг, И., Нравственный лик революции, Берлин, 1923, с. 18-24.

[5] Григоренко, П., Воспоминания, ж. Звезда, М., 1990, № 2, с. 195.

[6] Деникин, А. И., А.А. фон Лампе, Трагедия белой армии, М., 1991, с. 29.

[7] Волкогонов, Д., Троцкий. Политический портрет, М., 1992, с. 191.

[8] Ж. Родина, М., 1992, № 4, с. 100-101.

[Публикувано като §1.В на стр.114-118 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). -С., "Янус", 2007. - 630 с.].

МРАКОБЕСИЕТО НА ПОБЕДИЛИЯ МАРКСИЗЪМ

А. Един от най-важните постулати на марксизма е, че в т. нар. “преходен период от капитализма към социализма” е необходимо потискане и унищожаване на съборените от власт експлоататори. При обосноваването на този постулат класиците на марксизма пишат, че “Докато съществуват други класи и в частност класата на капиталистите, докато пролетариатът се бори с тях (тъй като с идването на пролетариата на власт няма да изчезват веднага нито неговите врагове, нито старата организация на обществото), той е длъжен да прилага мерките на насилието, които трябва да бъдат правителствени мерки”.[1] Те подчертават, че социалистическата революция е най-авторитарното в историята на човечеството явление, при което една част от населението налага волята си над останалата част посредством оръжието, щиковете и пушките. Като най-блестящ пример за прилагане на революционния терор те сочат якобинския терор, определян именно като използуван от плебеите способ за раздяла с враговете[2], като плебейски способ, коренно различен от способите на революционерите от ХVІІІ век, които са проявявали прекомерно великодушие към враговете си[3].

Основавайки се върху учението на К. Маркс и Ф. Енгелс и бидейки известно време под силното влияние на якобинката М. П. Яснева (Голубева), В. И. Ленин приел якобинското гледище за необходимостта от прилагане на масов терор и изрично подчертал, че условие за победа на революцията в Русия е диктатурата, опираща се не върху закона, не и върху формалната воля на мнозинството, а именно върху прякото, непосредственото насилие[4]. В тази връзка в своите теоретически разработки В. И. Ленин нееднократно възпроизвежда думите на Ф. Енгелс, че пролетариатът се нуждае от държава съвсем не в интерес на свободата, а само и единствено в интерес на потискането и унищожаването на своите противници.[5] При това, издигайки тезата за необходимостта от насилие като необходимо и естествено условие за победата на пролетарската революция, В. И. Ленин счел за необходимо изрично и достатъчно ясно да посочи, че съвсем не става въпрос просто за идеята за “принципната допустимост на насилието”, а става дума за масовото използуване на най-силната и най-острата форма на насилието, а именно на терора. Така, във връзка с това той, давайки изключително висока оценка на френския революционен терор като “истински обновяваща страната сила”[6] и припомняйки марксовото определение на тероризма като “плебейски способ” за разделяне с абсолютизма и контрареволюцията, заявява, че и руските социал-демократи предпочитат да постъпят с руското самодържавие точно по същия начин[7].

Особено знаменателен е фактът, че в края на Октомврийските събития В. И. Ленин вече е формулирал идеята, че в условията на разпростиращата се сред населението демокрация ще изчезне и необходимостта от съществуването на специални органи за подавление на противниците на революцията, тъй като докато експлоататорите не са в състояние да потискат народа без наличието на сложна държавна машина, изпълняваща тази задача, то народът съвсем не се нуждае от съществуването на такава машина, за да се справи с експлоататорите си; и че той може да се справи с тях почти без държавна машина, без специален държавен апарат, чрез обикновено въоръжаване на самите народни маси[8].

Но въпреки че в пълно съответствие с тези теоретически постановки още със завземането на властта болшевиките били предприели прилагането на изключително жесток държавен терор спрямо своите граждани, в същото време, в официалните си публични изявления В. И. Ленин отрича както прилагането, така и евентуалната възможност за прилагане на терора. Така напр. на заседанието на Петроградския съвет на 4 (17) ноември 1917 г. той заявил: “Нас ни упрекват, че прилагаме терор, но такъв терор, какъвто са прилагали френските революционери, които са гилотинирали невъоръжени хора, ние не прилагаме, и надявам се, няма да прилагаме”[9].

При това особено внимание заслужава обстоятелството, че провежданата от болшевиките политика на терористично насилие е била съпроводена с коренно изменение на психиката и съзнанието на руския народ, и докато (както А. С. Пушкин отбелязва в “Борис Годунов”) по-рано всеки акт на държавническото насилие е бил посрещан с “безмълвие” от страна на народа, то сега вече не само болшевишката периодика, но и битовото ежедневие било изпълнено не само от добре организираното, но дори и от най-спонтанното гръмогласно одобрение, при което никой не си е и помислял да задава извечните въпроси за вината на жертвите на насилието.

Б. Все пак, официалната болшевишка пропаганда давала своя обяснителен отговор, свеждащ се до тезата, че “червеният терор е естествена ответна реакция на действията на белогвардейците и интервентите” и че “репресивните мерки, които работниците и селяните са принудени да прилагат, за да отстранят съпротивата на експлоататорите, бледнеят в сравнение с ужасите на белия терор на контрареволюцията”[10].

Давала е своя обяснителен отговор и руската емиграция. Така, според С. П. Мельгунов “червеният терор” е имал официално теоретическо обосноваване и е носел системен и правителствен характер; докато “белият терор” представлява екцеси на отмъщение, възникнали по места, върху основата на разюздаността на властта, той е естествен отговор на упражнявания от властта червен терор; и както по своите мащаби, така и по жестокостта си червеният терор далеч надминава и превъзхожда белия терор[11]. Сред руската емиграция възникнала и трета гледна точка, съгласно която всеки терор е безчовечен и всички трябва да се откажат от него[12].

През цялото време на комунистическата власт тотално политизираната съветска историография несъмнено енергично е оправдавала червения терор,[13] а някои автори дори са обосновавали и поддържали твърдението, че червеният терор е бил принесъл на Русия доста по-малко жертви, отколкото белият[14].

Едва в началото на последното десетилетие на ХХ век, и по-точно – в последните години от историята на СССР, и то не в научния, а в масовия популярен журналистически печат, се появили първите информационни съобщения, обосноваващи тезата, че червеният терор съвсем не е “временна, извънредна и самоотбранителна мярка”, а е инструмент за масови убийства, служещи като универсално средство за решаване на всички обществено-политически и социални проблеми, както и че е представлявал идеологическо обосноваване на престъпните действия на властта[15]. Пак по същото време, през последното десетилетие на ХХ век, в Русия било широко разпространено формулираното от С. П. Мелгунов гледище, че при провеждането на наказателните акции белият терор общо взето се е придържал към правните норми в несравнимо по-висока степен, отколкото червеният терор.

Строго погледнато, обаче, едно такова гледище е несъстоятелно поради редица съображения. Преди всичко действуващото право, разглеждано като съвкупност от конкретни нормативни (законови и други) предписания не само не е съдържало предписания, насочени към защита на хората от произвол и терор, а дори напротив – е било изключително силно наситено с безкрайно множество предписания, отприщващи насилието и терора, и в този смисъл именно спазването на т. нар. “законност” може да бъде считано като най-силно изразена принадлежност към насилието и терора. На второ место, самото определяне на един терор като по-добър от друг, е най-малкото некоректно, тъй като всяко убийство на невинни хора, независимо от броя или начина на умъртвяването им, е престъпление. И на трето место, и двата видове терор следва да бъдат разглеждани като деструктивна сила, встъпваща като фактор на тотална деморализация на всички участници в него[16].

Ясно формираният по време на т. нар. “Горбачова перестройка” през 90-те години на ХХ век стремеж да бъдат разбрани източниците и причините за трагедията, е породил сред руските автори няколко групи изследователски обяснения: Þче червеният терор и масовите репресии от 30-те години са резултат от болшевишкото управление на Русия; Þче сталинизмът е особен тип тоталитарно общество; Þче за всичко са виновни Ленин, Свердлов, Сталин и Троцки. Независимо от различията, най-общата характеристика на тези обяснения се свежда до достатъчно ясно формулираното признание, че за всичките жестокости са виновни най-вече болшевиките, и на второ место – онези, които са се съпротивлявали на тяхната политическа стратегия , при което като че ли е бил отприщен верижният процес на една своеобразна “кръвна мъст”.[17]

В цялостния “обяснителен комплекс”, обаче, като заемащи особено место се открояват онези интерпретации, които категорично отхвърлят всякаква вина на болшевиките и ги представят като “жертва на еврейски заговор отвътре”, с който те не могли да се справят. Тези интерпретации, макар и формално да се характеризират със своя ясно изразен антисемитизим, по същество преследват много по-голяма и много по-коварна идеологическа цел, а именно: да оневинят самият комунизъм като идеология и като зловеща реална политическа система и да представят престъпленията, извършени от комунизма, като престъпления, извършени от отделни евреи, отделни еврейски организации и формирования или дори от цялото еврейство[18].

Освен това в руската историография се очертават поне три пропагандни тези и свързани с тях три относително самостоятелни исторически периоди: Þпо времето на управлението на Сталин, когато тотално е било наложено схващането, че “Сталин – това е Ленин днес”; Þот смъртта на Сталин до средата на 90-те години на ХХ век, когато е доминирала стратегията на критика на “култа към личността на Сталин” и на канонизация на Ленин и болшевизма; Þслед средата на 90-те години, когато е доминирало схващането, че сталинизмът е възникнал върху основата на ленинизма и поради това несъмнено е носел в себе си неговите зловещи корени на злото[19].

Във връзка с така очертаните обяснителни тези на руските автори специално внимание заслужава и мнението на Робърт Конкуест, според когото В. И. Ленин е бил много по-добър и по-човечен от И. В. Сталин, тъй като лениновият червен терор е бил провеждан по време на гражданската война, което е било във висока степен оправдано, а Сталиновият терор е бил провеждан в мирни условия и спрямо невъоръжено население. Освен това, според него терорът през 1918-1920 г., т. е. по времето на Ленин, е бил провеждан от “фанатици и идеалисти”, от “хора, у които при цялата им безпощадност все пак може да бъдат намерени някои черти на своеобразно извратено благородство”; според него у Ленин, както и у Робеспиер, се открива наличието на тесен, но “честен възглед върху насилието”, докато при Сталин терорът има съвсем друг характер – той е бил осъществяван чрез наказателни методи и не е бил свързан с кризис, революция или война[20].

Това гледище, обаче, предизвиква основателни възражения, тъй като не само по времето на Сталин, но и по времето на Ленин терорът в Русия е бил провеждан не от фанатици, не и от идеалисти, а от хора, преди всичко лишени дори и от най-елементарна степен на човечност, без наличието на което именно “качество” те никога не биха могли да осъществяват насилието. От изложението на Робърт Конкуест въобще не личи какви точно са били “фактите”, даващи му основание да прави такъв извод, но от публикуваните през 90-те години на ХХ век документи е видно, че през август 1920 г. Ленин лично е бил одобрил един план, предложен му от председателя на Революционния военен съвет, който план той окачествил като “прекрасен” и подлежащ на довършване заедно с Дзержински, и който план е предвиждал да бъдат избесени кулаците, поповете и помешчиците в една област, при което извършителите трябва да получат по сто хиляди рубли за всеки обесен[21]. Освен това, на 19 март 1922 г. Ленин лично е разпоредил глада в Поволожието да бъде използуван като претекст не само за да бъдат иззети всички църковни ценности, но и с безпощадна решителност в тази акция да бъдат избити колкото се може повече представители на „реакционното” духовенство.[22]

Също така редица от хората, познаващи се лично с Ленин недвусмислено свидетелствуват, че той е бил ентусиазиран привърженик на терористичното насилие. Така напр. Н. Валентинов сочи, че при негов личен разговор с Ленин през 1904 г. последният заявил, че бъдещата революция трябва да бъде якобинска и че трябва да използува гилотината[23]. Л. Троцки свидетелствува, че Ленин бил изключително силно възмутен, когато узнал, че на 25 октомври 1917 г. Вторият Всерусийски конгрес на Съветите отменил смъртното наказание[24]. И. Бунин пише, че П. Кропоткин му бил казал, че при срещата си с Ленин през 1918 г. се бил опитал да му обърне внимание, че заради опита за покушение върху него са били убити повече от две хиляди и половина невинни жертви, но че той въобще не се бил впечатлил от отправения му упрек[25].

Освен това самият Ленин многократно и с цинизъм лично е давал разпореждания относно необходимостта от масови разстрели на напълно невинни хора[26]. Тъй като К. Кауцки обвинил болшевиките, че са прилагали насилие не само спрямо класовите си врагове, но и към другите социалистически партии, той бил подложен на специална критика, от която всъщност днес е видна и същността на наказателната политика на Ленин[27]. От многобройните документални свидетелства е видно, че В. И. Ленин не само е изхождал от тезата, че “най-висшият закон е ползата от революцията за работническата класа”, но и най-вече от представата, че именно той и само той е най-висшата инстанция, определяща “тази полза” и във връзка с нея решаваща всички въпроси, свързани с правото на живот и на дейност на всички хора[28].

Съвсем друга е била гледната точка на Карл Каутски. Той е считал, че отмяната на смъртното наказание е нещо, което за социалиста се разбира от самосебе си, и че тъй като в болшевишка Русия това не само не е станало, но и предприетият червен терор се оправдава като отговор на белия терор, то от логическа гледна точка това е все едно да оправдаваш собствените си прояви на крадец с навиците на другите към кражбата. Разглеждайки книгата на Л. Троцки, той я определя като “химн на безчовечността” и пророчески предсказва, че “болшевизмът завинаги ще остане като най-черната страница в историята на социализма”[29].

Впрочем, в много по-силна форма това е изразено от М. А. Бакунин в прощалното му писмо до една от секциите на Интернационала, в което той предвижда, че работническата класа ще трябва да води десетилетни борби срещу марксизма, чието мракобесие надминава всичко познато на историята.

---

[1] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 18, с. 611.

[2] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 4, с. 114, 299.

[3] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 17, с. 337; Том 31, с. 168, 172.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 30, с. 73; Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 31, с. 354.

[5] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 66, 167.

[6] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 16, с. 441.

[7] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 10, с. 138; Том 11, с. 47.

[8] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 90-91.

[9] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 35, с. 63.

[10] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 39, с. 113-114, 405; Быстрянский, В., Контрареволюция и её методы. Белый террор прежде и теперь, Пбг., 1920, с. 1.

[11] Мельгунов, С. П., Красный террор в России. 1918-1923, Берлин, 1924, с. 5-6.

[12] Горький, М., Несвоевременные мысли. Заметки о революции и культуре, Пбг., 1918, с. 68, 101; В. Г. Короленко в годы революции и гражданской войны. 1917-1921. Биографическая хроника, Вермонт, 1985, с. 184-185; Маратов и его близкие, Нью Йорк, 1959, с. 151.

[13] Голинков, Д. Л., Крушение антисоветского подполья в СССР, М., 1986, Том 1, с. 137; Велидов, А. С., Предисловие к “Красной книге ВЧК”, М., 1989, Том 1, с. 7.

[14] Соловьев, О. Ф., Современная буржуазная историография о подавлении контрареволюции в Советской России в годы гражданской войны, сб. Исторический опыт Великого Октября, М., 1975, с. 420.

[15] Фельдман, Д., Преступление и ... оправдание, ж. Новый мир, М., 1990, № 8, с. 253; Феофанов, Ю., Идеология власти, г. Известия, М., 4 окт. 1990; Василевский, А., Разорение, ж. Новый мир, М., 1991, № 2, с. 253.

[16] В този смисъл: Lewin, M., The Civil War: dynamics and legacy, In: Party, State and Society in the Russian Civil War, Indiana University Press, 1999, p. 406; Левин, М., Гражданская война в России: движущие силы и наследие, сб. История и историки, М., 1990, с. 375.

[17] Коэн, С., Переосмысливая советский опыт. Политика и история с 1917 года, Вермонт, 1986, с. 47-78; Авторханов, А., Ленин в судьбах России, ж. Новый мир, М., 1991, № 1; Волкогонов, Д. А., Сталинизм: сущность, генезис, эволюция, ж. Вопросы истории, М., 1990, № 3; Ципко, А. С., Насилие лжи, или как заблудился призрак, М., 1990.

[18] Виж: ж. Молодая гвардия, М., 1989, № 6, 10, 11; ж. Москва, М., 1989, № 12. Общо взето кретенската логика на тези “обяснителни” интерпретации се свежда до следното: “За всичко са виновни евреите. Поради това нека първо си разчистим сметките с тях и да ги избием, за да не ни пречат, и след това да си построим онзи прекрасен комунизъм, който те ни попречиха да построим!”.

[19] Тази теза, впрочем, е била широко разпространена и на Запад. Вж.: Бжезинский, З., Большой провал, Ню Йорк, 1989, с. 29; Keep, J., Lenin’s Time Budget: the Smolny period, In: Revolution in Russia: Reassessment of 1917, Cambridge, 1992, p. 354.

[20] Конкуест, Р., Большой террор, Лондон, 1974, с. 16-17.

[21] Г. Известия, М., 22.04.1992 г.

[22] Известия ЦК КПСС, М., 1990, № 4, с. 192-193.

[23] Валентинов, Н., Встречи с Лениным, Ню Йорк, 1979, с. 185.

[24] Троцкий, Л., О Ленине: Материалы для биографа, М., 1925, с. 72-73.

[25] Бунин, И. А., Воспоминания, Париж, 1950, с. 58.

[26] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 38, с. 295; Том 45, с. 189.

[27] Каутский, К., Диктатура пролетариата, Виена, 1918; Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922; Каутский, К., Московский суд и большевизм, сб. Двенадцать смертников. Суд над социалистами-революционерами в Москве, Берлин, 1922; Ленин, Пролетарская революция и ренегат Каутский, Том 38; Троцкий, Л. Д., Терроризм коммунизма, В:: Троцкий, Л. Д., Сочинения, М.-Л., 1925.

[28] Впрочем, Троцки недвусмислено е подчертавал, че “въпросът за формата на репресиите или за тяхната степен” съвсем не е “принципен въпрос”, а е “въпрос на целесъобразност”; този именно прост, но решаващ факт обяснява и широкото прилагане на разстрелите; според него въпросът дали резултатите от революцията са заслужавали жертвите, които са дадени, е теологичен и поради това напълно безплоден въпрос. (Троцкий, Л. Д., Сочинения, Том ХІІ, с. 59; Троцкий, Л. Д., История русской революции, Берлин, 1933, Том 2, Часть 2, с. 376. Аналогично е било и гледището на Н. И. Бухарин (Бухарин, Н. И., Проблемы теории и политики социализма, М., 1989, с. 168.).

[29] Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919, с. 7, 196, 204; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922, с. 162, с. 166.

[Публикувано като §1.А.Б. на стр.106-114 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].