2012-12-16

Маскарадът „Конституция 1991 год.”



Маскарадът „Конституция 1991 год.”
            През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практика, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото  време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.
            Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.
            Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.
            Което означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия  и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.
            Само че т. нар. „Конституция на Република Българияне е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.
            Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта  Държавен вестник”, но не като „обнародване, а като „публикация.
            Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник не е имал право  да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
            Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
            Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателя на Парламента е да обнародва „Конституцията”.
            Само  че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т.е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.
            Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър  Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
            Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от  Корана, романа на Достоевски “Бесове или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.
            Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.

Маскарадът „Велико Народно събрание”



Маскарадът „Велико Народно събрание
            На 6 април 1990 г. в „Държавен вестник” са обнародвани два укази в този аспект: Указ №1 - с който изборите са насрочени за 10 юни 1990 г.; и Указ №2 - с който е обнародван Законът за избиране на Велико Народно събрание.
            Нека оставим настрана въпроса дали логиката за легитимност изисква първо да бъде обнародван и да влезе в сила избирателният  закон, а едва след това да бъдат насрочени изборите.
            В случая нека визираме „Кой е издал указите?”. И двата укази са издадени от „Президент на републиката”, а като такъв се е подписал Петър Младенов.
            Указите са издадени въз основа на чл.92, т.2 и т.8 от „Конституцията”. По това време, обаче, такива текстове в този „нормативен документ” … няма (не е имало).
            Наистина по онова време вече е към края си  процедура за промяна на текста на „Конституцията”, но такава промяна официално е „влязла в сила” едва с обнародването на промените в „Държавен вестник”, което е станало по-късно, на 10 април 1990 г., с Указ №3.
            Както е споменато по-горе, двата указа са издадени от „Президента на републиката”, и като такъв се е подписал Петър Младенов. Само че по него време де юре и де факто въобще не съществува държавен орган „Президент на републиката”, и Петър Младенов въобще не е такъв.
            Което е така, защото чл.143, ал.4 на „Конституцията” постановява, че „законът за изменяване на действуващата конституция влиза в сила от деня на обнародването”, а приетите на 3 април поправки са обнародвани на 10 април 1990 г.
            Което недвусмислено означава, че до 9 април са „в сила” старите текстове на „Конституцията”, съгласно които в структурата на властта има „Държавен съвет”, а не „Президент”, и по него  време Петър Младенов е „Председател на Държавния съвет”, а не „Президент”.
            На 6 април 1990 г. Петър Младенов противоконституционно се е бил самообявил за Президент, приписал си е несъществуващи и непритежавани права, противоконституционно и нелегитимно е издал укази за обнародване на Закона за избори за Велико Народно събрание, Закона за изменение и допълнение на Конституцията, Решението на парламента за (неговото) избиране за Президент, насрочването на изборите за 10 юни 1990 г., Закона за политическите партии.
            Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 и 2 от избирателния закон всички жалби, сигнали и доказателства за нарушаване на закона по време на изборите, се събират от ЦИК, след което се предават на избрания парламент. В Правилника за организацията и дейността на Великото Народно събрание (обнародван в “Държавен вестник” бр. 102/21 декември 1990 г.) е обособена специална глава относно проверката на законността на изборите, съдържанието на която се свежда до това, че тези документи се проучват от Мандатната комисия, която внася доклада си в пленарно заседание, в което парламентът взема решение по въпроса за законността на изборите, и че окончателното решение по този въпрос е прерогатива единствено на парламента.
            Внимателното проучване на нормативните текстове, обаче, разкрива една юридическа тънкост – в тех е регламентирана единствено хипотезата „проверка на законността на изборите на отделните депутати”, но не и на Парламента като цяло.
            В този именно смисъл се тълкува текстът на чл.74 на „Конституцията”, и в този смисъл са разработени текстовете на подконституционните нормативни актове.
            Новоизбраният парламент (Велико Народно събрание) се е „конституирал” на 10 юли 1990 г. - един месец след деня на изборите.
            Тъй като, обаче, уж прецизно проведеното оперативно мероприятие, свеждащо се до организирането на бурни и скандални демонстрации и шествия под надслов „Оставка на президента!”,  съвсем не успя да изиграе ролята на достатъчно силна камуфлажна мъгла, способна да отклони вниманието на некои от депутатите от въпроса за законността на изборитем ето защо още на 20 юли - десет дни след конституирането си - Великото Народно събрание приема „Обръщение”, с което обещава, че данните за нарушаване на изборите ще бъдат обсъдени в парламентарните комисии и в парламентарната зала на пленарно заседание.
            Наскоро, с Решение №19 от 26 юли 1990 г., е избрана и Мандатната комисия с председател Митрополит Панкратий. Заслужава внимание, обаче, „невзрачният” за неспециалиста текст от Правилника за организацията на дейността на парламента, постановяващ, че докладът на Мандатната комисия се внася за разглеждане на пленарно заседание най-късно на втората сесия на Парламента.
            Работата е там, че в парламентарната практика на всички демократични общества това  задължително става в рамките на един месец, защото докато не се установи дали изборите са законни, парламентът се счита за нелегитимен и не може да осъществява законодателна дейност.
            Практиката на Великото Народно събрание, обаче, разкрива съвсем други измерения – в продължение на цялото си съществуване парламентът бълва всички възможни видове актове, а Мандатната комисия мълчи и не внася никакъв доклад за обсъждане в пленарната зала; все пак по прецизно режисиран сценарий се вдига малко шум около оставката на председателя на комисията и около законността на избора на един депутат от „опозицията[1].


            [1] Никому неизвестният Стоян Ганев, който излиза от този шум със славата на национален опозиционен герой, срещу когото комунистите са организирали заговор; заради тази му слава Ст. Ганев съвсем скоро  е назначен за Министър на външните работи; а после, като изпълняващ този пост, на него „случайно” му се налага не само да представлява България в ООН, но и да ръководи заседанията на тази организация; само онези, които, според медиите, се намират „във властта на параноята”, обръщат внимание на неколко факти: Þче съпругата на този виден „опозиционер-антикомунист” е рускиня, а нейният баща – генерал от КГБ; Þче самият Ст. Ганев  - бивш Първи секретар на Факултетския комитет на  ДКМС при Юридическия факултет и Втори (щатен!) секретар на Университетския комитет на ДКМС (който като такъв задължително е член на БКП!), е специализирал в школите на КГБ и е преподавател по Държавно право на СССР не само в единствения (тогава) в България Юридически факултет, но и в единствената специална школа на българската Държавна сигурност.

Маскарадът „ЦИК”



Маскарадът „ЦИК
            Съгласно чл. 27 от Закона за избиране на Велико Народно събрание,  в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
            Тази комисия бе назначена от Президента Петър Младенов с Указ №4 от 10 април 1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект  е спазено изискването на закона. Този указ, обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990 г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за нормативните актове денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване. Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече след себе си правния ефект „нелегитимност на назначението” и „нелегитимно съществуване и функциониране”.
            Или казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след него са невъзможни никакви правни действия в този аспект следователно всички предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
            Дори нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18 май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в състава на ЦИК -  нещо, което е абсолютно недопустимо.
            Следователно дори и ЦИК да беше легитимно (валидно) назначена, тези промени в нейния състав  на свое собствено основание щеха да опорочат и ликвидират легитимността на комисията. Правното гледище е категорично: в правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван; всички претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци; такива са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
            Специално внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи (сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд Димитър Попов)[1], и … нито един от тех абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал срещу бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участвува в очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
            Което, всъщност, е само началото на позора.
            Същата тази „висококомпетентна комисия” е изработила и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник”, е „обнародвала” (в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на документ, който  трябваше да бъде считан за правен акт, ако комисията беше легитимна; забележителното в случая е, че дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого. Нима нито един от всичките тези „светила на българската правна наука и практика” не е знаел (съгласно правните принципи и нормативните предписания „знаенето на закона е техно абсолютно задължение”!), че съгласно чл.34, ал.1, т.4 от Закона за нормативните актове този документ е трябвало да бъде подписан от председателя на ЦИК проф. Живко Сталев!
            Това, обаче, “все още е нищо”!
            В брутално нарушение на чл.31, ал.1 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани в „Държавен вестник”.
            За капак ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата за това информация.
            В правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събраниене е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
            От чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.


            [1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани” и „високоавторитетниюристи после бяха подобаващо възнаградени за извършената от тех брутална фалшификация на изборите. Все пак, сред най-облагодетелствуваните от тех са двама, чиито имена във висока степен имат статуса на „символ”. Така, Димитър Попов бе „избран” за Министър-Председател, след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска) кантора, обслужила и обслужваща едни от най-значимите акции на неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия.        Заради неговата изключително напреднала възраст проф. Живко Сталев бе „избран” за Председател на Конституционния „съд”, а неговият син – Стоян Сталев – бе последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи, Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ).