З. „Дали
промените са преход към капитализъм?”
Изхождайки
от представата за „теоретическата несъстоятелност” на идеологемата, съгласно която
„руската
октомврийска революция е социалистическа” и че с нея е било поставено началото
на изграждането на социалистическо общество; както и обосновавайки тезата, че
по своя характер октомврийският преврат, всъщност, има „буржоазен характер”, и че установеното от нея общество е „общество
на държавния капитализъм”, Г.
Найденов обосновата тезата, че осъществяваният след 1989 г. в България т.
нар. „Преход” всъщност е „Преход от ранен, неразвит държавен
капитализъм, към развит, зрял държавен капитализъм”[1].
От
методологическа гледна точка тази теза е била характерна за класиците на руската
и западната социалдемокрация от 20-те и 30-те години на ХХ век, според които държавната
форма на собственост е историческа и икономическа необходимост само за
изостаналите в своето развитие страни при прехода им към капиталистическо
общество. Тази теза е елемент на детерминистичния подход, характерен за
материалистическото разбиране на историята. Тя е част и от оправдателния
аргументационен арсенал относно насилствения път като продиктуван от
историческата необходимост за постигането на едно по-развито общество.
Тази
теза, обаче, категорично не издържа по отношение на анализа на необходимостта
от такава революция в страни като Германия (ГДР), Чехословакия, Унгария и
Полша, където първоначалното натрупване на капитала е било отдавна приключило и
капиталистическите отношения вече отдавна са били господствуващи, и
следователно обществото въобще не се е било нуждаело от революционната
индустриализация на комунизма.
Тази
теза е част от оневинителната стратегия, според която комунистическата
идеология и практика нямат никаква вина за престъпленията, тъй като, всъщност,
за всичко е виновна „историческата и
икономическата необходимост”, и тъй като престъпленията и кризите са само
един „естествен път” на Преход
от по-низша към по-висша форма на държавен капитализъм.
Тази
теза е част и от тезата за „естествения
произход на комунистическото общество”, на произхода му от „естествения органичен процес”.
В
случая Г. Найденов дори не споменава
за изключително съществените разлики между „нормалния държавен капитализъм”
и „комунистическия
държавен капитализъм”, предпоставяйки
техната идентичност. Въпросът, обаче, е „Дали тоталният държавен монопол в комунистическите държави не променя и
самата същност на капиталистическия начин на производство?”; т. е. „Дали в тези условия капиталът не престава да
бъде господствуващо обществено отношение?”.
Тъй
като при комунизма беха ликвидирани частната собственост, пазарът и стоковото
производство, с което всъщност беха ликвидирани и условията, без които
капитализмът не може да съществува, възниква въпросът: „А какъв е този капитализъм, та
макар и държавен, който е без капитал и без капиталисти?”.
Действително,
от гледна точка на своята теза и методология Г. Найденов би могъл да обоснове гледището, че в тези условия
господствуващата класа на партийната комунистическа номенклатура е била
започнала да изпълнява функциите на „съвкупен обществен капиталист”, което
би могло да се приеме за верно в международен, но не и във вътрешнодържавен,
план, където господстувващите отношения са били несравнимо по-изостанали и
застинали от отношенията в условията на един нормален държавен капитализъм.
Освен
„естествените
източници на комунистическото общество”, в края на изследването си Г. Найденов все пак открива известни „доктринални
източници” в произхода на
комунистическото общество и приема, че такива се съдържат в марксическата
идеология - която, обаче, всъщност е „идеология на буржоазните революции преди ХХ век”, а утопизмът на К. Маркс и неговите последователи се
обосновава като следствие от надценяването на едрата промишленост като
материална предпоставка на социализма.
Или
с други думи: според Г. Найденов, в
нашите общества социализъм, всъщност, въобще не е имало, тъй като в такъв тип
общества той не може да възникне; т. е. че трагедията на социализма е в това,
че той не се е бил осъществил и не е могъл да се осъществи в този тип общества.
Истината, обаче, е съвсем друга: социализмът
се е бил осъществил и е бил стигнал дотам, докъдето е бил неговият пълен
логически и битиейен завършек, а именно – до икономическия и политическия
провал на Системата; тъй като социализмът и респ. Комунизмът не са само „едно утопично светло бъдеще”,
а са напълно реално осъществима форма на тоталитарната държавна власт.
---
Номинално
в резултат на променете държавната собственост е преминала в частни ръце и е
станала частна собственост. Но макар, че има изключително богати хора,
фактически капиталисти няма - нито един от тях не е капиталист, а
следователно липсва и т. нар. „капиталистическа класа”.
Така,
самата структура и форма на собствеността в т. нар. „посткомунистически страни”
все още е доста неясна и е крайно трудно да бъде отделена частната
собственост от държавната, тъй като и двата видове собствености фактически са
контролирани от едни и същи хора, действуващи и като грижещи се за собствените
си интереси частни собственици, и като държавни ръководители, управляващи
държавните интереси в интерес на държавната общност.
Освен
това, добре известно е, че през 1920 г. в Русия е имало крупна частна
собственост върху средствата за производство, но въпреки това страната и
властта несъмнено са били комунистически. Следователно не е ясно дали това,
което е налице, е капитализъм, или все още си е вид социализъм (комунизъм).
Също така спорен е и въпросът дали онова, което се нарича „демокрация”, наистина е демокрация.
Поради
всичко това некои автори говорят за наличието на „хибриден режим”; други - за
„неолиберална
автокрация”; трети - за „конкурентен авторитаризъм”; четвърти
- за „извънредна авторитарна власт, прикрита зад квази-демократическа фасада”;
пети - за „патернализъм с бонапартистки тенденции”; шести - за „управляема
демокрация”; седми – за „мафиотски политически режим”; осми –
за „кланов
капитализъм”; девети – за „олигархичен режим”; десети – за „постсъветско
пространство”; единадесети – за „неофеодален режим”; дванадесети – за
„маргинален
режим”; тринадесети – за „протодемокрация”[2];
четиринадесети – за „протоавторитаризъм” (в редица бивши
съветски републики в Азия, в Сърбия, в Хърватско, в Албания); петнадесети - за
„балканска
латиноамериканизация”; шестнадесети – за „посттоталитарна ситуация”;
седемнадесети – за „протоавторитарна ситуация”[3];
осемнадесети – за „американизация” - която, приложимо към България, се схваща като
аналогична на добре известната „латиноамериканизация”, и като частен
случай на „балканоамериканизация; деветнадесети – за „европеизация”, двадесети
– за „ориентализация”; двадасет и първи – за „отворено общество”; двадесет
и втори – за „пивотни държави” (Pivotal States)[4];
двадесет и трети – за „система на пазарен болшевизъм”.
Всъщност,
най-масовото наименование на състоянието, към (в) което е
извършен преходът, е „посткомунизъм”, а със самото понятие относно това състояние се казва най-малко и се намеква
най-много: то е изградено като част от логическата
верига „комунизъм – посткомунизъм”, при което второто се схваща не толкова като
отрицание на първото, колкото именно като продължение и усъвършенствуване на
първото, негов наследник и негов просъдлижел. В този именно смисъл това
наименование, впрочем, е било въведено в понятийно-терминологична употреба от Збигнев Бжежински, който, освен това го
нарича и „период на посткомунистическа трансформация”.
Според
Деян Кюранов в България посткомунизмът
се е бил появил и започнал битието си като „хаотичен”, но скоро
преминал в „консолидиран”, при което и в двете му форми се били характеризирали
със „социалистическа
идеология и капиталистическо поведение”[5].
Според
нас, обаче, в същностното битие на това състояние специално в България никога
не е било имало дори и една секунда проявление на „капиталистическо поведение”.
Наистина,
все пак, би могло да се дискутира дали „посткомунистическото поведение”,
като произлязло
от, обусловено от, гарантирано от най-мощният слой на комунистическия елит следва да бъде
третирано като „вариантна проява” на нов вид „неокомунистическо”
поведение, различно от останалите познати до този момент форми на неокомунизъм.
И. Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров
раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че
вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”.
Любопитно
е, че точно по същото време сред политическия елит масово се шушукаше, че
самият Премиер не само бил имал
навика да работи вечер до късно в сградата на Правителството, не само бил имал навика да остава да спи там, но и
... бил имал навика нощем да се разхожда из сградата почти напълно гол; и че не
само тези „скрити”, но и много други
- съвсем публични неща - тогава недвусмислено навеждаха на мисълта, че лично Премиерът не е съмсем „нормален”;
което обстоятелство не даваше основание
да се верва и на приказките му, че управляваната от него държава е „нормална”.
През
1997 г. Министър-Председателят Иван
Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е
приключил”.
По-късно,
вкл. и през 2004 г., същото заключение беше изтъквано
и от виртуалния Цар и реален Премиер
Симеон Сакскобургготски.
Дали,
обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все
още продължава”?.
Съгласно
политологическата и държавноправната теория, когато един авторитарен или тоталитарен режим
бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ
се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм
и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ
елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да
контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда
съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период”
приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като
нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се
опитват да ги коригират post factum. А
погледната от тази гледна точкаq
българската действително разкрива, че „Преходът” продължава, включително и
днес.
Й. По своята най-дълбока същност
Преходът
е преломен процес, характеризиращ се с дълбоки, широкомащабни и динамични
изменения и последици, една от които е т. нар. маргинализация,
характеризираща се като процес на десоциализация и декласиране,
при който определени индивиди и групи загубват социалния си статус, загубват
принадлежността си към дадени престижни за тех общности и биват изхвърлени на
периферно или междинно место в социалната йерархия.
Крайният
резултат от този процес е формирането на т. нар. маргинална общност,
характеризираща се със значително многообразие от групи с различна изходна
жизнена ориентация и степен на декласираност. По своя състав маргиналната
общност е многопластов конгломерат от различни социални групи и
различен тип съзнание, ценности, жизнена ориентация и поведение, общото между
които е десоциализацията, изгубването на предишния социален статус, престиж и
жизнен стандарт. В същото време, обаче, всека маргинална група има своите
специфични черти, отличаващи я от другите маргинални групи.
Качествените
изменения на маргиналността са динамична, а не статична, величина, поради което винаги е възможно „преливане”, „преминаване”
от една маргинална група към друга, обикновено по-нискойерархична, но е напълно
възможно и преодоляването на маргиналоцентричните фактори, и частично или дори
пълно ресоциализиране. Освен това динамиката на маргиналността се
проявява както вътре в рамките на вече съществуващата (традиционна) такава,
така и като възникване на нови маргинални форми.
Традиционната маргиналност се
характеризира с произтичаща от трайни физически и психически причини пълна
десоциализация, и към нея принадлежат физическите и умствените инвалиди, хората
с най-ниско социално и пенсионно осигуряване, престъпниците, лицата без
образование и професионална квалификация, лицата с декласирана система от
интереси и ценности. Една от най-дълбоко залегналите характерни особености на традиционната маргиналност е бедността,
и може да се каже, че зависимостта между тех е такава, че не само едното явление
винаги е идентификационен белег на другото, но и че едното винаги е и обуслявящ
фактор за другото.
Новата маргиналност се характеризира
като продукт на съвременното общество и преди всичко като резултат от модерните
структурни промени в икономиката и социалната йерархия, изхвърлящи „извън борда” за кратко или продължително
време хора с висока степен на социални ценности, култура, образование,
професионална квалификация и трудоспособност. Една от най-характерните
особености на новата маргиналност е наличието на известна висока степен на
социални очаквания, обикновено подхранвани от продължаващата ангажираност на
лицето в редица други сфери.
К. Несъмнено поне на философите
и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и
масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране
именно чрез думите. При което, макар и това по-рядко да е било коментирано, винаги е било пределно
ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно
ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.
Във
философията и лингвистиката този феномен е обозначен с формулировката, че думите
въздействуват не толкова чрез експлицитното (експликативното) си значение,
колкото със скритите в тех и коварно налагащи се върху съзнанието импликации (с
импликативното си значение); и че колкото по-често се употребяват определени
думи или понятия, толкова по-очевидно изглежда осъзнаването на техното значение;
а колкото по-очевидно изглежда значението, толкова по-малко човекът е склонен
да се отнася трезво и критично не само към самите думи и понятия, но и към
свързаните с тех или произтичащите от тех последици.
Именно
върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен,
политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции”” и „Посткомунистическия
преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно
пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание,
изключително умелото дозиране на „тайния метафоричен чар” на цяла серия от
думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха
изтъквани „революция” („нежна”,
„синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”,
то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план и
първостепенно значение придоби думата „Преход”.
Преди
всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна”
започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да
изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала.
Освен
това думата „революция” също така започна да противоречи на
най-елементарното изискване за „очевидност”,
и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като
се схващаше преди всичко като „едноактна
пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите
опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната
нежна революция”, се оказаха неефиктивни.
Именно така, на преден план беше
изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за
наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се
предоставяше на бъдещето - което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във
времето.
Освен
това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно
никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна употреба: както е
известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т.
нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е.
„Преход”
към „светлото
и мечтаното комунистичмеско общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само
разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края
на „Прехода”.
Онова, което е странното в случая, е че същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е
аналогия с нейната вече злополучна употреба
[4] Определението „Пивотни
държави” е определение, функциониращо в литературата, свързана с
американската политическа и икономическа стратегия спрямо отделни държави, определени като такива. То е
свързано с английската дума pivot, означаваща „ос”,
„център”,
буквално „Осови или централни държави”, при което значението има съвсем
не географски, а стратегически, смисъл,
т. е. че това са държави, които имат „осово” или „централно” значение за
външнополитическата стратегия на САЩ. То е свързано с обстоятелството,
че тези
държави биват схващани като нестабилни и несигурни, и като такива застрашаващи
обкръжаващите ги райони, и следователно нуждаещи се от прилагане спрямо тех от
САЩ на специална стратегия, обезпечаваща сигурността на района.
Няма коментари:
Публикуване на коментар