Продължаваме публикуването на откъси от “Глава
Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия
период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски
“ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
А. Като
начало на този маскарад, вероятно, следва да интерпретираме имащата решаващо световноисторическо значение и драматическо и катастрофално за България и за българите
значение договореност между Рузвелт,
Сталин и Чърчил, постигната в Ялта в резултат на проведените там от 5 до 11 Февруари 1945 г.
преговори.
Т.
нар. „Среща в Ялта”, всъщност, бе една от трите исторически срещи на
ръководителите на антихитлеристката коалиция; тя бе втората по ред и най-важната,
като 14 месеци по-рано бе Техеранската, а 6 месеци след това –
Потсдамската
среща. Дори и днес, обаче, Ялтенската среща продължава
да е обвита с тайнственост и е превърната в историческа легенда, тъй като с нея
се обяснява целото следвоенно разделение на Европа и спускането на „Желязната
завеса”; с нея се обяснява „Студената война” и продължителното
остро противопоставяне на Запада и Изтока.
Внимателният
прочит на достъпните документи и на историческия контекст показва, че по онова
време Уинстън Чърчил е бил зает с
отчаяните си опити да спаси целостта на разпадащата се Британска империя,
поради което решаващо влияние върху следвоенното устройство на света и в
частност на Европа, са имали само Франклин
Делано Рузвелт и Йосиф Висарионович
Сталин; като, според редица анализатори, Рузвелт е бил гледал на Сталин
съвсем не като на жесток и кръвожаден
диктатор, а изключително като на свой изключително достоен и високохуманен
каубойски партньор.
Именно
в Ялта е бил договорен и окупационният,
и репарационният режим на следвоенна Германия, единството на вътрешно дълбоко
разединените Югославия и Полша, била е приета Декларация за освободена Европа и за окончателното решение за
създаване на ООН. Разбира се, Европа вече е била фактически разделена и преди Ялта, но все пак за символ и начало на
разединението на Европа се счита именно Ялтенското споразумение, а от Фултън до Малта европейското следвоенно разделение е просто неоспорим факт.
Именно
„благодарение”
на Споразумението
в Ялта е бил получил своята номинална международна юридическа легитимност не само Червеният държавен терор на Сталин
върху неговото собствено руско население, но и Червеният държавен терор в България, по време на вакханалията на
който са били избити и репресирани неимоверно голем брой българи, чиято
единствена вина се е била свеждала не само до това, че са били имали
самостоятелна мисловна дейност (различна от комунистическата), но дори и че
просто са били заподозрени, че некога евентуално биха могли да проявят мисловна дейност, различна от комунистическата[1].
Може
би наистина САЩ и Великобритания не могат да бъдат обвинявани, че в резултат от
взаимодействието на редица фактори при разделянето на Европа по онова време
техните възможности да влияят върху същността на процесите в България са били
минимални или дори никакви. Но дори това и да е така, те все пак може да бъдат
упреквани, че именно след драматичното попадане на България в съветската зона
те преднамерено са били подхранвали в българската политическа опозиция и в
обикновените българи нереални надежди за евентуална действена и твърда
подкрепа.
Б. На 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща
на върха” между президента на
САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския
лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни
протоколи, Преамбюлът и
работната част на Договора по които
са поместени върху четири (4) листя и съдържат 39 (тридесет и девет) абзаци, и
съгласно международната правна сила на които бе сложен край на Студената война.
Тази
среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се
били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.
Съгласно
текста на абзац 5-ти „в името на
оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат
обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика,
основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем
парламент и независимо правосъдие”. От семантична гледна точка САЩ се
задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били. За СССР,
обаче, въпросното споразумение означава
драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите
от болшевишки тип. Не е случаен факт, че
в това Споразумение - както, впрочем,
и във всичките други споразумения между същите две страни - въобще не е било
предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска”
процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери,
доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология. Освен това,
сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към
друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както
и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален
продукт.
Всичко
това, разбира се, съвсем не е било случайно, тъй като не е било възможно
създателят на Наказателния статут от 1945 г. да не се е бил досетил за
възможността да приложи поне една малка
част от формулираните в него принципи 45 години по-късно.
Пределно
ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била
предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което
означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това,
което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират
в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не
са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система
и да я заменят с някаква друга.
Така,
очевидно, САЩ са показали достатъчно ясно, че съгласно техните стратегически
интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да
излизат вън от рамките на т. нар. „Латиноамерикански модел” на развитие,
възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел
местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра
буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго
или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния)
елит.
В. Тук и сега ще приложим некои
отнасящи се по темата и имащи личен документален характер текстове,
представляващи откъс от
моя лична малка книга-записки, озаглавена „Образи от менажерията”, която бех
започнал да пиша в края на 1989 г. - непосредствено след излизането ми от затвора -
но писането на която изоставих около година и половина по-късно.
Впрочем,
държа изрично да подчертая, че отделни текстове, които тук ще бъдат вградени,
вече са били намерили своето публично место в различни издания на т. нар. масов
периодичен публичен печат (вестници, списания), в различни електронни адреси в
Интернет, в моята документална книжна поредица „Документ за самоличност.
Политическа документалистика”, и най-вече като официално адресирани и
надлежно изпратeни писма до Западния
дипломатически корпус в София, до посланика на САЩ в София, до Секретаря на Държавния
департамент на САЩ Кондолиза Райс,
както и до Директора на ЦРУ Майкъл Хейдън. И че в този смисъл публикуваният тук текст има статуса на доста
отдавна известен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар