2018-08-09

Приложение към: 09 Август 2018 г. 125-ти Меморандум


***

Приложение към: 09 Август 2018 г. 125-ти Меморандум

            Престъпна дейност на българският комунистически политически режим срещу Райко Алексиев и членовете на неговата фамилия и семейство. В частност – престъпна дейност срещу неговата съпруга Весела Грънчарова и синовете му Радослав, Веселин и Алекс Алексиеви.

 

***

Райко Алексиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия



            Райко Николов Алексиев с псевдоним Фра Дяволо е виден български художник, карикатурист, фейлетонист; неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България; сътрудник на периодичните издания „Македония“, „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Българан“, „Маска“, „Зора“; основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“ (1932 – 1944). Автор е на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони. Участва в няколко художествени изложби.

            Биография Ранни години

            Роден е на 7 март 1893 г. в Пазарджик в семейството на учителя Никола Алексиев, българин бежанец от Солун[1] и на Стоянка Белопитова, сестра на участника в Априлското въстание Тодор Белопитов. Има трима братя и две сестри. Следвал е литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия в София. Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите“ през 1913 г. българската царица Елеонора става една от най-големите почитателки на таланта му. Същата година художникът прави пет самостоятелни изложби.

            Вестник „Щурец“


            През 1932 г. основава седмичния вестник „Щурец“. Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. „Щурец“ се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г. Тиражът му от 50 000 през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания.[2] Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на „Щурец“. Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.

            Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията – тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков – глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето – шоп одумник, Отец Тарапонтий – практичен духовник.

            Семейство


            Сватбен портрет на Райко Алексиев и актрисата Весела Грънчарова, 1939. Източник: ДА „Архиви“

            През май 1939 г. свързва съдбата си с младата актриса Весела Грънчарова. Раждат им се три деца – Радослав, Веселин и Александър.

            След смъртта на Райко Алексиев, съпругата му е имала няколко брака, през 1965 г. успява да емигрира в чужбина и умира на 26 юни 1994 г. в Германия.

            Радослав почива преди нея.

            Веселин умира през 1996 г.

            Алекс Алексиев живее в САЩ, връща се в България след промените през 1989 г. и известно време е съветник на Филип Димитров.

            Обществена дейност


            Като дългогодишен председател на Съюза на дружествата на художниците Райко Алексиев организира подпомагането на бедстващите си колеги, останали без покрив след бомбардировките на София. Той успял да издейства от Министерството на финансите сумата от 2 милиона лева, която спасява от гладна смърт семействата на много нещатни художници, евакуирани в различни села на страната.

            Смърт

            С успехите си, а също и с нерядко жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.[3]  

            Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Алексиев бива пребит до смърт на 18 ноември 1944 година в София[4].

            В документалния роман „Горещо червено“, създаден въз основа на интервюта на авторката Ивайла Александрова със съпругата на Алексиев и на проучване на архивите от Народния съд и МВР, се цитират различни версии за мъченията и края на художника,[5] но нито една от тях не е доказана безспорно.

            През март 1945 година Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.

            След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година е реабилитиран. Съюзът на българските художници отваря галерия „Райко Алексиев“.[6]  

            Награди

            На негово име е учредена през 2002 г. национална литературна награда за хумор и сатира, връчвана от община Пазарджик. Присъжда се на всеки три години, на 7 март, на български писатели за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата. Наградата могат да получат и чуждестранни автори за особени заслуги към българистиката популяризация, лично творчество в областта на хумора и сатирата, анализи и публикации, тематично свързани с България. Съществуват и съпътстващи конкурси за автори от област Пазарджик в три раздела – хумористична поезия, хумористична проза и карикатура.[7]

            На 27 февруари 2013 г. в негова чест е наречен ледник Алексиев в Антарктика.

***

71 години от убийството на Райко Алексиев

18/11/2015

            18 ноември 1944 г. е черна дата за българската интелигенция. На този ден преди 71 години издъхва българският художник, карикатурист, фейлетонист, кинематографист, издател и общественик Райко Алексиев, след като е пребит зверски от „народната власт". Едва четири месеца по-късно Шестият състав на Народния съд по дело номер 6, известно като Дело на интелектуалците, обявява формалния повод за присъдата. Това е карикатура на вожда на СССР Йосиф Висарионович Сталин с брадва в ръка, от която капе кръв. Срещу Алексиев има и обвинение заради вица му, че английският каучук е еластичен, холандският - още по-еластичен, но най-еластичен е руският галош, побрал 150 милиона души.

            Райко Алексиев е роден в Пазарджик и е потомък на стара българска фамилия с корени в Солун. Всестранно надареният младеж завършва Художествената академия и литература в Софийския университет. В началото на професионалната си кариера последователно работи във вестниците „Македония", „Зора", „Българан", „Смях", където натрупва голям опит. Пише сатиричната страница „Смях и закачки" на в. „Зора", където през 1931 г. започва да печата и своята „Хумористична история за българите". През 1932 г. Райко Алексиев взима заеми от няколко банки и сам финансира създаването на хумористичен вестник.

            В първите години след появата на изданието той сам рисува карикатурите, пише статиите, фейлетоните и смехотворните миниатюри. „Щурец" се списва в дома на Алексиев и излиза повече от десетилетие през 30-те и началото на 40-те години. „Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат за всичко, което беше „фотографирал" в града – в кръчмата, в магазина или където се беше събирал с хора", разказва в спомените си съпругата му – актрисата Весела Грънчарова, цитирана от изследователката на архивите за живота на българската интелигенция Ивайла Александрова.

            Във вестника работят или сътрудничат известните Илия Бешков, Стоян Венев, Ангел Каралийчев, Тома Измирлиев, Елин Пелин, Николай Ракитин, Никола Подвързачов и други видни карикатуристи и писатели. Алексиев става национално известен сред съвременниците си с псевдонимите Гратис, Гуньо Гъсков, Козирог, Скитник Перо, Тома Чорни, Спартакус, Мъртва стража и Фра Дяволо, с които подписва публикациите си.

            През 30-те години „Щурец" е на челно място сред печатните издания в България, тиражът му достига 50 000, отбелязва Мария Захариева в публикация за живота и творчеството на Райко Алексиев в Blgari.eu.

            Талантът на Фра Дяволо като художник пейзажист и карикатурист, както и фейлетоните му на политически и общочовешки теми привличат не само широк кръг читатели. Той е бил ценен и уважаван и от царската фамилия. Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите" през 1913 г. втората съпруга на цар Фердинанд Елеонора става почитателка на творчеството му и започва да откупува негови платна.

            Творецът дружи с карикатуриста Александър Божинов, проф. Александър Балабанов, литературния критик Йордан Бадев, скулптора Андрей Николов, видния журналист Данаил Крапчев. Алексиев е автор на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони, участвал е в много художествени изложби. През 1925 г. снима филма „Коварната принцеса Турандот", в който играе ролята на Чарли Чаплин. Няколко пъти е преизбиран за председател на Съюза на дружествата на художниците.

            Днес галерията на Съюза на българските художници заслужено носи неговото име. Някои от героите на Алексиев стават нарицателни в обществото. Генчо Завалията е тип на злополучен нещастник. Гиньо Гъсков е глуповат, но практичен младеж. Нане Гето е шопски остроумец и др.

            Промените на Девети септември се оказват съдбовни за Райко Алексиев и семейството му. Той е арестуван от хора на новата власт и жестоко изтезаван до смърт два месеца.

            Официалната версия за гибелта му е кръвоизлив от язва, а неофициалната - че е убит на 18 ноември 1944 г. Убийците му узаконяват злодеянието си с издадена от Народния съд четири месеца по-късно присъда. Само един от свидетелите, Александър Жендов, защитил Райко Алексиев пред инсценирания съд.

            В последните дни преди Деветосептемврийския преврат негови близки го предупреждават, че има опасност за живота му и настояват той да напусне страната. Кумът на семейството, политикът и три пъти премиер на България Никола Мушанов дори го снабдява с дипломатически паспорт.

            Но Алексиев не вярва, че е в опасност и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва".

            На 25 август 1944 г., дни преди големите промени на Девети септември, когато на власт идват комунистите, Райко Алексиев публикува в „Щурец" своя „Азбучник". Срещу буквата „Б" пише: България – Математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето".

***

Райко Алексиев – живот, смърт, обругаване, възкресяване

Алберт Бенбасат,

В правенето на вестника си Фра Дяволо прилича на фокусник; той се явява в различни лица и маски, раздвоява се, разтроява се, мултиплицира се и се травестира в 23 псевдонима.

(... ... ... ... ... ... )

            За Райко Алексиев (1893–1944) знаех, че е карикатурист, художник, редактор на „Щурец”, но също и писател-хуморист, а понякога и поет. Наясно бях и с клишето – че е „ликвидиран” от „народната власт”, но подробностите не бяха известни, или поне аз не ги познавах. В том първи от академичния „Речник на българската литература” (1976 г.) Райко Алексиев не е пропуснат, отчетено е все пак литературното и редакторското му присъствие. Пише обаче, че „Щурец” „в последните години на фашизма и през II световна война излиза като хумористичен полуофициозен вестник, подкрепящ фашисткия режим и воюващ срещу прогресивните сили в България” (с. 21).

            Пак в същия речник, но в том трети (1982 г.), има отделна, по-подробна статия за „Щурец”. Тук идеологическите квалификации са по-тежки, като за начало се отбелязва, че вестникът „фактически заема конформистки позиции” (с. 633), каквото и да означава това. По-нататък с прокурорска реторика (в стил Вишински) се тръби: „Шовинистично-патриотарската и промонархическата насока в съдържанието му постепенно се засилва и стига след 1941 до прогермански и фашистки позиции” (с. 623). Последният пирон в ковчега на вестника е забит най-накрая: „Има известни заслуги за развитието на карикатурата и хумористично-безобидните жанрове, но реакционните му полит[ически] позиции, особено през последните год[ини], силно снижават художественото равнище на обнародваните материали” (с. 624).

            Да надникнем и в още един академичен справочник: „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България”(Т. 1, 1980). На с. 24 има обидно кратка, анонимна статия за Райко Алексиев, разглеждаща го като художник и карикатурист. Между другото там четем: „Нерядко, особено в последните години през войната (1941–1944), той излиза с реакционно насочени карикатури.”

            Естествено, в нито едно от посочените издания твърденията не са подкрепени с факти и трябва да се приемат априорно, а за насилствената смърт на автора и редактора на „Щурец” няма нито дума; присъдата се съдържа в ключовите фрази „полуофициозен вестник”, „подкрепящ фашисткия режим”, „воюващ срещу прогресивните сили”, „прогермански и фашистки позиции”, „реакционните му политически позиции” и пр.

            Любопитното е също, че статиите за Р. Алексиев и за „Щурец” в „Речник на българската литература” имат различни авторки, но и двете са без литературна известност, макар че в тоя крупен труд участват и мнозина литературоведски корифеи. Последните явно не са желаели да се петнят с подобни пасквили, пилатовски използвайки за тая цел услужливи, но по-маргинални колеги.

            От друга страна, академичните енциклопедии – било литературна, било на изобразителните изкуства, не са еднодневки; съгласно философията на тоя тип издания те се създават за справочно служене в продължение на десетилетия, че и повече. Тъй че абсурдно е съвпадението на горната реторика и стилистика с тази на сталинисткия партиен печат от края на 40-те и началото 50-те години, още повече че този брутален волунтаристичен подход уж бе „ревизиран” в името на обективната оценка на миналото. Уж прекроени и словесният костюм, и смисълът си оставаха същите…

            Най-важният фактор в споменатата оценителна музейна комисия (там влизаха и външни експерти от НБКМ, СБХ, от други музеи и пр.) бе партийната секретарка и наш зам.-директор, за която се знаеше, че е бивша партизанка, носеше се и легендата, че държи пистолет в бюрото си, някои колеги разправяха, че ги била заплашвала с него, което аз не мога да потвърдя. Имам основания да се определя като лично пострадал от тази жена (което е друга история), ала трябва да призная, че въпреки обидните думи по адрес на някои покойни писатели, журналисти, художници, редактори и пр., етикетирани от нея като „фашист”, „мръсник”, „враг”, „реакционер”, дори „гад”, тя не пречеше особено да събираме и материали, свързани с тях. Ръководеше се от максимата, че национален музей като нашия е длъжен да пази всичко, свидетелстващо за литературната история и личностите, които я правят. Така след нелеки дебати в комисията и изслушване на тирадите ѝ, включващи и тропане по масата, във фондовете ни все пак попадаха и материали на „ненаши”, даже осъдени от Народния съд или убити без съд и присъда български писатели, редактори, издатели… Няма да изброявам имена, изтекло е доста време и със сигурност бих пропуснал някои, но бих подчертал, че водени от съзнанието за историчност и културна памет, много пъти успявахме да спасим и опазим ценни артефакти. В това число влизат и споменатите броеве на „Щурец”, които докладвах – добре запазени, имайки предвид, че изданието отдавна бе библиографска рядкост. Откупихме ги за незначителна сума, а по-късно към тях се добавиха и още…

            Перспективата да реализираме тази щастливо спасена памет беше неясна, имагинерна някак си. За публичен показ не можехме и да мислим, а изследователската и публикаторската работа криеха даже опасности. Подобни занимания не само не осигуряваха академична кариера и добро име в обществото, те можеха да навлекат сериозни неприятности на теб и близките ти.

Ала колкото и да не ни се вярваше, случиха се промените от 1989 г., след което, макар и хаотично (повече с политически, отколкото с културни мотиви) започна „възкресяването” на „забравените” и „забранените” имена на заслужили творци и интелектуалци. Лаская се от мисълта, че съм допринесъл с нещичко към този процес, наблягайки в работата си на културните му измерения.

            За Райко Алексиев се заговори почти веднага след 10 ноември. Но публикациите не бяха много. По едно време (1990 г.) в България пристигнаха неговата съпруга Весела и синът му Веселин Алексиев[1], които живееха в чужбина (Германия и Швеция). Основа се фондация на името на Райко Алексиев, в която членувах и даже бях в настоятелството ѝ.

            Използвах срещата ми с Веселин при учредяването на фондацията, за да го помоля да разкаже за баща си, тъй да се каже „от първа ръка”. Получих съгласие и той дойде в редакцията на сп. „Пламък”, където работех по съвместителство. Тук ми се иска да вметна, че макар и орган на казионния Съюз на българските писатели, сп. „Пламък” още преди 1989 г. се отличаваше с известно инакомислие, позволяваше си да публикува някои по-смели и критични спрямо режима текстове, които другите официози на СБП (напр. в-к „Литературен фронт” и сп. „Септември”) едва ли биха поместили. След 10 ноември стана много по-лесно да се пише и публикува, тъй че „Пламък” просто продължи и разшири своята линия на културна и литературна демократичност.

            Седнахме с Веселин Алексиев в една от канцелариите, включих магнетофона и започнах да задавам въпроси. Събеседникът ми отговаряше на леко архаичен български език, редувайки спомени за баща си със свои разсъждения и разкази, чути от майка му Весела Алексиева. Разговорът, продължил около два часа, вървеше неравно, емоционално, скокообразно, накъсван от паузи, от подсещания и връщания върху една и съща тема.

            Още докато дешифрирах записа, ми стана ясно, че формата „интервю” няма да се получи, затова избрах друга – махнах въпросите, скрих присъствието си и сглобих „разказ”, без да изменям нищо от казаното, само го подредих така, че да изглежда последователен и добавих някои пояснителни бележки. Отбелязах се като „записал”.

            Веселин Алексиев прочете текста и го одобри почти без промени. В този му вид „разказът” излезе в кн. 2 на сп. „Пламък” от 1991 г. Прилагам го: ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА РАЙКО АЛЕКСИЕВ. Разказва неговият син Веселин Алексиев

(... ... ... ... )

            Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

- - - - - (... ... ... ... ... )

***

Главинчев и Боков убиха баща ми и се хвалеха с това!

Неделя, 23 Август, 2015   BurgasNovinite.BG

            Алекс Алексиев проговори за зверското убийство на баща си – Райко Алексиев.

За това убийство той разказа преди няколко месеца, но причина да се връщаме към тази трагедия е това, че дъщерята на убиеца отново предизвиква с наглостта си общественото мнение.

            Пред bTV Алексиев разказа за бруталната му смърт, буквално екзекуция. Тогава семейството му живеело в центъра на София, а той самият разбрал, че е станало нещо страшно, понеже майка му изкрещяла. „Тя не викаше по принцип“, спомни си Алексиев.

            По думите му висши партийни функционери са участвали лично в побоя на известния карикатурист, довел до смъртта му.

Главинчев и Георги Боков, баща на Ирина Бокова –

днешната шефка на ЮНЕСКО, са го убили, разкри Алексиев.

Според сина на артиста обаче е редно партията, която е наследник на БКП,

да излезе и да каже какво се е случило.

Нищо още не е излязло и до днес, огорчен призна Алексиев.

Ненавиждам ги, отсече той, попитан за отношението към комунистите.

Моето семейство беше антикомунистическо по начало.

            На 18 ноември 1944 г. след зверски побой в милицията умира Райко Алексиев-български художник, карикатурист и фейлетонист. Той става жертва на червеният терор след заграбването на властта в България от комунистите чрез преврат на 9 септември 1944г.

            Лев Николов Главинчев е български революционер, офицер (полковник) и политик. Главинчев е деец на Вътрешната македонска революционна организация и е една от най-противоречивите личности в македонското освободително движение. Участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война и командир на Първа Софийска въстаническа оперативна зона на НОВА.

            Като комендант на Народната милиция след 9 септември 1944 г. лично самоволно и методично ликвидира офицери, интелектуалци и общественици. Сочен е за масов убиец.

            Съратникът на Главинчев, Георги Филипов Боков е участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, български партизанин. Партиен деец от БКП и редактор на вестниците на БКП, спечелил тези привилегии чрез извършените издевателство и престъпления.

Парадоксът Ирина Бокова да е главен секретар на организация на ООН

може да бъде сравнен с това

на Гьобелс дъщерята да е шеф на ЮНЕСКО или ООН.

              Има нещо ужасно перверзно в това за знаеш, че баща е избивал невинни хора с жестокостта на садист, а децата им да ни говорят за мир, култура и разбирателство със заучени западни маниери.  

              Извратено е и да казваме, че не бива да съдим децата за деянията на родителите им и да не им търсим морална отговорност защото същите тези деца по чисто биологични причини носят в себе си половината хромозоми от гените на всеки свой родител и се възползват активно от привилегиите до които са се докопали родителите им.

              И е наивно и абсурдно, от наследниците на хора обвинявани в престъпления  да искаме да се разграничават от тях. Те цял живот ще се солидаризират и облагодетелстват от извлечените ползи от тези деяния.

              Това, че Бокова излезе да обяснява колко била възмутена от убийствата на карикатуристите в редакцията на Шерли Ебдо, при положение, че за собственият ѝ баща има повече от сериозни съмнения, че е убил карикатурист и носи неговите гени е само по себе си сравнимо с морално престъпление.

              Не е вярно, че не трябва да търсим отговорност от дъщери и синове на убийци и престъпници.

              Морална отговорност трябва и е задължително да им се търси и това да е обществената санкция спрямо тях, за да прекратим опитите на хора с деградирало съзнание да се държат менторски с нас и да правят опити да ни наставляват.

              На всичкото отгоре съвсем наскоро Комисията по досиетата откри сериозно натрупана документация за принадлежността на втория съпруг на Ирина Бокова към структурите на репресивния комунистически апарат Държава сигурност. Калин Митрев е бил шеф на отдел на Държавна сигурност, структура работила изцяло в полза на извратените интереси на партията БКП, а не в полза на интересите на България.

              Първият ѝ съпруг също е с принадлежност към ДС.

              Явно госпожата има някакъв устойчив афинитет към най-репресивния апарат на комунизма и неговите служители.

              Ирина Бокова знаейки чия дъщеря и съпруга е иска отново да бъде избрана за шеф на ЮНЕСКО. Поведение белязано с несравнима наглост и гьонсуратлък е да не си даваш сметка, че накърняваш авторитета на една световна организация на ООН и въпреки всичко да искаш да продължиш да го правиш.

              А може би, тази световна организация е лишена априори от всякакъв авторитет защото избирайки веднаж Ирина Бокова за генерален секретар ще се компрометира тотално, а на 4-и октомври 2013 г. Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО номинира Бокова за втори мандат начело на организацията, което представлява недопустима солидарност с носителката на гените на престъпник, заявила многократно с поведението си, че одобрява престъпленията на баща си.

              А братът на Ирина Бокова Филип Боков обвини директно Радой Ралин в лъжа, задето е потвърдил за това кои са убийците на Райко Алексиев.

              Филип Боков заявява, че се гордее, че фамилията му е сериозно обвързана с бившата комунистическа партия и наследницата ѝ. За него няма значение, че едно убийство дори да допуснем, че не лежи на съвестта на неговото семейство е извършено от представители на партията с която се гордее.

            По време на убийството на Райко Алексиев София е била гъмжала от ръководни партизани, заявява Боков и се пита що трябва да викат баща ми да убие Райко Алексиев, при положение, че има кой от любимата му партия да го стори. Това е публикувано в "24 часа" на 24.08.2011. Където се оплаква, че семейството му претърпяло гонения преди 9 септември 1944 година за незаконна дейност срещу държавата. Никой от семейството му не е загубил живота си заради дейност срещу държавата, но карикатуриста Райко Алексиев губи живота си убит от българин задето осмял с карикатура сатрапа Сталин, а не държавата си.

            Боков заявява още, че баща му бил никому неизвестен 24- годишен, якорудски партизанин и става комунистически функционер 13 години след 1944 г., като изтъква това като аргумент срещу обвиненията срещу Георги Боков. Но забравя да добави, че след 9 септември 1944 г. баща му е околийски секретар на РМС в Якоруда. През 1946 г. постъпва на работа в редакцията на вестник „Работническо дело“. От 1951 г. е отговорен секретар, а по-късно и заместник-главен редактор, което означава, че още от партизанлъка си натам е комунистически функционер.

            Можем да попитаме Филип Боков как така при толкова "заслужили" извикаха един никому неизвестен якорудски партизанин да постъпи на работа във в-к "Работническо дело", само затова, че е бил околийски секретар на РМС ли?

              Филип Боков е известен с отговора си на въпроса за отговорността на БСП за репресиите по време на комунистическия режим. При един парламентарен дебат през 1991 г. братът на госпожа Бокова, Филип Боков, запитан дали БСП носи вина за политическите репресии и убийствата след 9 септември 1944 г. си позволи гнусна шега с двузначността на българската дума „вина”:

„Вината поемаме само с мезетата”, отговаря с презрение той.

            Радой Ралин твърди, че "един по-сетнешен гаулайтер на печата - Георги Боков - се хвалеше, че му ударил 400 шамара..."Според Радой Ралин човекът, който е пребил Райко Алексиев, е Георги Боков. "Ритал го е, тъпкал го е с ботушите си. Г-жа Алексиева е поискала от Тодор Павлов трупа. Дали са им го с условие да не отварят ковчега. Но са го отворили и са видели, че тестисите на Райко Алексиев буквално са били смачкани от побоя", разказва авторката на "Горещо червено". Останалите отговорни за трагичната участ на Райко Алексиев са писателят Крум Кюлявков, който го е посочил, и комендантът на комунистическата милиция в София Лев Главинчев."

            И много е "забавно" когато някой от застъпниците на хора като Ирина Бокова заговори за човешки права и това, че като сме я отхвърляли и нарушаваме правата. Тъкмо обратното, драги застъпници. Неспособността да автоцензурираш действията си спрямо обществени отговорности и задължения означава, че си пренебрегнал собствените си правата. Пренебрегнал си своето правото да си съзнателен човек, пренебрегнал си правото да си отговорен пред себе си и хората около теб.

            Хора недооценяващи свободата си да бъдат почтени, за какви права могат да претендират, за право да бъдат непочтени ли?

            На днешния 23-ти август отбелязваме Международния ден на жертвите на тоталитарните режими в Европа

***

Тръгва нов, аналитичен сайт с подкрепата на „Америка за България“

Медията се поддържа от Алекс Алексиев и Илиян Василев

            Нов аналитичен сайт, списван от експертите Алекс Алексиев и Илиян Василев вече е в Мрежата. За това съобщава на страницата си във Фейсбук Алекс Алексиев.

            Както уверяват авторите, сайтът ще публикува аналитични материали за страната и региона без вътрешнопартийнна партизанщина.

***

Алекс Алексиев: Ако Бокова стане шеф на ООН, ще служи на товарищ Путин, а не на Родината

14.12.2015 г.

            Великобритания няма да забрави, че Първанов и Бокова обявиха Фолклендските острови за аржентински

            Управлението на Симеон Сакскобургготски беше подчертано проруско и прокомунистическо, вредно за България

            Радой Ралин свидетелства, че комунистическият злодей Георги Боков се хвалил, че ударил 400 шамара на Райко Алексиев преди да издъхне, разкрива за първи път пред Faktor.bg известният американски анализатор, който не спира да обича България

Интервю на Стойко Стоянов

            Г-н Алексиев, само преди ден едно българско радио обяви Ирина Бокова за "Политик на година", без никой да знае какво полезно е свършила, а преди това лично бившият цар и бивш премиер Симеон Кобурготски застана твърдо зад кандидатурата й за председател на ООН, обявявайки, че това е исторически шанс, следите ли тази организирана кампания?

             Донякъде. Чел съм две интервюта, в които Сакскобургготски споменава Бокова и това ми е напълно достатъчно като факт, защото той е абсолютно категоричен в мнението си за нея, а евентуалният и избор за генерален секретар определя като най-голямото постижение за България, което може да се случи, и то “веднъж на хиляди години.“

            Ако това го беше казал някой обикновен човек, щях да реагирам, че идиоти има много и да сложа точка. Но Симеон не е обикновен човек, той е бивш премиер на България и син на Цар Борис Трети, един изключително достоен българин. С подобно изказване той оправдава комунистическото мракобесие, защото всичко, което е Бокова и което е постигнала се дължи на връзката й с комунистическата партия.

            Как си обяснявате тази позиция на Симеон, знам, че е бил близък на семейството ви? Вие в каква светлина го познавате?

            И да и не. Майка ми и брат ми Веселин го познаваха много добре и бяха заклети монархисти. Родителите ми навремето са имали връзки с царското семейство и от тогава вероятно е останал някакъв пиетет към монархията. В дома на майка ми в Майнц на масата за кафе винаги имаше 5 портрета - освен тези на баща ми и на покойния ми брат Рико, там присъстваха и образите на Франц Йозеф Щраус, Роналд Рейгън и на Симеон, или като тя го наричаше - Симеончо. Аз пък винаги съм смятал монархията за отживял модел на управление и в семейството си имахме доста шеговити търкания по въпроса. Не се бях запознавал със Симеончо, докато той не спечели изборите през 2001 г., тогава ме покани на разговор във Врана.

            Оказа се, че искал да ме пита дали да назначи Стоян Ганев за външен министър. Аз онемях, защото всеки, който имаше и минимално понятие за това, което става в България, би се сащисал от такъв идиотски въпрос. Казах му директно, че ако направи това назначение, правителството му е обречено още преди да започне работа. Той ми отговори, че в България много говорели и злословели без никакви доказателства.

            След два дни му занесох писмени доказателства, че Ганев от самото начало на работата си в ООН беше на заплата в сектата на преподобния Муун, който се рекламираше като „абсолютния победител на небето и земята.“ От тогава, слава Богу, не съм се чувал със Сакскобургготски, но управлението му беше подчертано проруско и прокомунистическо, и според мен вредно за България. Майка ми, междувременно, много бързо го разбра що за човек е още преди да дойде на власт. Един път, може би година преди тя да почине в 1994, бях пристигнал в Майнц от Америка и гледам, че снимката на Симеон я няма. Питам какво стана с нейния любимец Симеончо? А тя ме гледа в очите и казва: „Оказа се лека трица.“

            Но да се върнем на актуалната тема за Бокова, тези изказвания в нейна полза случайни ли са?

            В българската политика няма нищо случайно. Как може да си обясните, например, че известна радио-станция изведнъж я провъзгласява за "Политик на годината" след като тя няма абсолютно нищо общо с българската политика от много години? Отговорът е лесен -. или са им платили добре, или работят за нейната кауза заради други зависимости.

            Говори се, че нейният баща Георги Боков е изтезавал Райко Алексиев след 9-ти септември 1944 г. Това е сериозен аргумент и причина вие да сте против кандидатурата й?

             Резонно е да се помисли така, но не е вярно. Баща й наистина е бил един истински злодей в един режим на злодеи. Но Ирина Бокова сама е доказала с кариерата си, че нейният избор за генерален секретар на ООН би опозорил България.

            Провокирал съм ви и друг път, но вие избягвате да говорите за ролята на Георги Боков в убийството на баща ви, какво знаете за тези страшни събития?

            Бил съм бебе тогава и не знам нищо повече от това, което са ми казвали близки и познати. Първо майка ми вярваше, че Боков е бил един от палачите, заедно с Лев Главинчев, следователя Зуев и др. Второ, позовавам се на думите на Радой Ралин. Веднага, след като се върнах в България за първи път след 25 години имиграция през 1990, бай Радой, който беше голям почитател на баща ми, ме потърси и ние се сприятелихме. Един път той ми каза, че Боков лично пред него се е хвалил, че е ударил 400 шамара на Райко Алексиев. Аз му казах тогава, че ако това е така, негово морално задължение пред историята е да каже това публично. И той го направи на 8 март 1993 г. в Народния театър по повод тържественото честване на 100-годишнината на Райко Алексиев. Ето какво каза бай Радой дословно, думите му са документирани: „Върху битата снага на непрестанния смехотворец въодушевени революционери всеки ден играеха юдинско хоро и го превърнаха в едва дишащ труп. Един по-сетнешен гаулайтер на печата – Георги Боков- се хвалеше че му ударил 400 шамара.“

            Защо смятате, че изборът на Ирина Бокова ще бъде позор за България?

            Да, и го твърдя. Аз съм много против това да се търси наследствена вина, което е една от най-лошите черти на комунизма. Но минималното, което би трябвало да се очаква от децата на злодей е някакво разграничаване, някакво макар и малко покаяние. При Бокова не само че това напълно липсва, а напротив - цялата й кариера се дължи на комунистическото й потекло и грижите към нея на "любимата" на всички ни до ден днешен Столетница.

            В какво се изразяват грижите на Столетницата към днешна дата?

            Да, ще ви дам пример. Преди малко повече от година, през април 2014 без предупреждение, без никаква мотивация правителството на Орешарски уволнява Стефка Славова, представител на България в Европейската банка за възстановяване и развитие. Защо? За да назначат на нейното място дългогодишното ченге на Първо главно и много по-важно - съпруг на Ирина Бокова, Калин Митрев. Партията наистина се грижи за децата си! Има и много други признаци за това, че тази дама не е читав човек и не си служи с почтени средства. В официалната й биография в страницата на ЮНЕСКО пише, че тя е била външен министър на България и освен това държавен секретар за европейска интеграция (Secretary of State for European Intеgration). Първо, тя никога не е била външен министър на България и това е лесно проверимо, и второ - подобна позиция като главен секретар не съществува във Външното ни министерство.             Тоест, натъкваме се на една гигантска манипулация и то в международен план.

            Говори се, че и първият й съпруг - Любомир Коларов, е бил също агент на Първо главно на ДС?

            Да, и то дългогодишен.

            Не е ли странно, че и двамата й съпрузи са били агенти, а тя няма картон за принадлежност към службите, въпреки протекциите, които е ползвала. Какво е обяснението ви?

  Има две логични обяснения. Първо, нейното досие за принадлежност към ДС може да е между тези 40%, които са били изпратени в КГБ на съхранение веднага след като падна Живков. Другата възможност, която е по- вероятна според мен е, че тя е била агент не на ДС, а на КГБ като особено перспективна. Тя е завършила МГИМО в СССР, университет който е известен като ковачница на кадри за КГБ, а руснаците са имали приоритет при вербуването й, те са можели да вербуват българи без дори да казват на ДС. Това, което е напълно изключено е, че българин може да бъде изпратен като дипломат в мисията на ООН по комунистическо време без да е агент на службите. Тук вече се поставя въпросът: На кого ще служи Бокова, ако стане шеф на ООН? Много вероятно е това да е товарищ Путин, а не България.

            Имате поглед от САЩ - какви са шансовете Бокова да стане шеф на ООН, в българската преса се създава впечатлението, че тя вече е победила?

            Не искам да разочаровам височайшата българска преса, но според мен тя няма шанс и то най-вече поради тъпотията на нейните червени аркадаши. През 2008 и 2009 г. правителството на Станишев хвърли огромни пари да й прави реклама по разни страни от Третия свят като част от кампанията й за лидер на НЕСКО. Една от тях беше Аржентина, където Първанов беше взел Бокова със себе си при официално държавно посещение. Каква реклама й е правил не знам, но президентката Киршнер му благодари публично за това, че признал островите Малвинас за аржентински. Говорим за Фолклендските острови, за които Великобритания води и спечели война срещу Аржентина. Мога да ви гарантирам, че англичаните не са забравили това, а те са постоянен член на Съвета за сигурност и без тях не става нищо./faktor.bg

***

Кой преби Алексиев?

Главинчев и Боков убиха баща ми и се хвалеха с това!


BNews.bg

            Райко Алексиев е бил пребит до смърт от партийни функционери. Алекс Алексиев проговори за зверското убийство на баща си – Райко Алексиев. Пред bTV той разказа за бруталната му смърт, буквално екзекуция. Тогава семейството му живеело в центъра на София, а той самият разбрал, че е станало нещо страшно, понеже майка му изкрещяла. „Тя не викаше по принцип“, спомни си Алексиев.

            По думите му висши партийни функционери са участвали лично в побоя на известния карикатурист, довел до смъртта му.

            Главинчев и Георги Боков са били един от тях, разкри Алексиев. Аз не вярвам в наследствената вина, намирам го за нещо много грозно, обясни обаче той след въпрос от водещия дали става дума за роднини на днешната шефка на ЮНЕСКО – Ирина Бокова.

            Според сина на артиста обаче е редно партията, която е наследник на БКП, да излезе и да каже какво се е случило. Нищо още не е излязло и до днес, огорчен призна Алексиев.

            Ненавиждам ги, отсече той, попитан за отношението към комунистите. Моето семейство беше антикомунистическо по начало.

            На 18 ноември 1944 г. след зверски побой в милицията умира Райко Алексиев-български художник, карикатурист и фейлетонист. Той става жертва на червеният терор след заграбването на властта в България от комунистите чрез преврат на 9 септември 1944г.

            Лев Николов Главинчев е български революционер, офицер (полковник) и политик. Главинчев е деец на Вътрешната македонска революционна организация и е една от най-противоречивите личности в македонското освободително движение. Участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война и командир на Първа Софийска въстаническа оперативна зона на НОВА. Като комендант на Народната милиция след 9 септември 1944 г. лично самоволно и методично ликвидира офицери, интелектуалци и общественици. Сочен е за масов убиец.

            Георги Филипов Боков е участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, български партизанин. Партиен деец от БКП и публицист.

***

Пукнатини в руския лед, сковал България

By Иво Инджев, април 3, 2014 Post a comment

            Ако питате „кой” може да допринесе за това, ето един отговор с днешна дата: за евродепутат се кандидатира Алекс Алексиев. В обръщение по този повод той информира, че тъкмо „капката Украйна” е преляла чашата на неговото решение да стане кандидат за български евродепутат, подкрепен от инициативен комитет в България.

            Ето и биографичния му отговор с обратен знак на въпроса „кой”:

            Биография

            Александър Алексиев е роден на  11.20.1941 в София в семейството на бележития български писател, художник и карикатурист Райко Алексиев. Потомък е на известни български революционери, възрожденци и родолюбци.

            От бащина страна, дядо му Никола Алексиев , българин от Солун, е всеотдаен деец и покровител на Македонското Освободително Движение. Баба му Стоянка Белопитова,от Панагюрище, е сестра на Тодор Белопитов, секретар на Бенковски, загинал в сражение с турците през Априлското Въстание в 1876 г. Баба му Евгения от майчина страна е сестра на големия български актьор Константин Кисимов и внучка на забележителната българка възрожденка Евгения Кисимова, която организира първата „Женска Община” и десетилетия наред работи неуморно за образованието на българската жена в Търново и в цяла България. Братът на Евгения, Пандели Кисимов, революционер, писател  и виден общественик е също така светла личност в Българската история

            След идването на власт на комунистическия режим на 9.9.1944г. Райко Алексиев е арестуван, жестоко изтезаван и убит в затвора. Цялото му имущество и банкови сметки са конфискувани и майката на Алекс, Весела Алексиева, остава на улицата с три невръстни деца. Следват години на нищета и политически тормоз.

             Алекс Алексиев завършва гимназия в София и след като отбива военната си служба в трудови войски, следва английска филология в Софийския Държавен Университет от 1962 година.

             В началото на май 1966 година успява да избяга от България  и потърсва политическо убежище в Западна Германия.

  След шест месечен престой в лагер за бежанци, получава политическо убежище и записва английска филология в Кьолнския Университет докато чака да получи разрешение за емиграция в САЩ.

  Емигрира в Съединените Щати през януари  1969 година.

  От 1970 година започва да следва политически науки в Калифорнийския Университет в Лос Анжелис ( UCLA ).

  През 1973 година получава магистърска степен и е назначен за асистент в Центъра за Руски и Източно Европейски Изследвания ( CREES) в UCLA.

  Две години по късно получава предложение за работа като анализатор в отдела за национална сигурност на Корпорация Ранд (Rand Corporation), най–реномирания американски институт за стратегически и геополитически анализи по това време, 1978 година е повишен на старши анализатор и директор на проекти (project director) и започва да ръководи изследователски проекти за Пентагона и други правителствени агенции.

  За кратко време става един от известните американски съветолози и покрай научната работа развива широка публицистична дейност в американските и международни медии. Явява се в качеството си на експерт в прослушвания на Американския Конгрес и в продължение на години изнася лекции по цял свят под егидата на Американската Информационна Агенция (American Information Agency).

  Автор е на десетина книги, десетки монографии и стотици статии.

  През цялата си кариера в Rand Corporation, Алексиев не престава живо да се интересува от родината си и редовно дава интервюта на Радио Свободна Европа и пише в емигрантската преса. От самото начало се включва в работата на Български Свободен Център (БСЦ), организация която за щ и т ава българската национална кауза и култура в чужбина и подържа тесни приятелски отношения с нeйните организатори, известните български интелектуалци и патриоти като Дими Паница в Париж, Стефан Груев в Ню Йорк, Христо Бояджиев в Рио де Жанейро и Панайот Панайотов в Каракас.

  Към края на 1980-те години, когато признаците на приближаващия колапс на комунизма стават все по очебийни, Алекс Алексиев приема предложението на Джиин Пел (Gene Pell) генерален директор на Радио Свобода /Радио Свободна Европа/ да поеме ръководството на българската емисия за известно време, за да извърши остро необходими реформи и се оказва директор на радиото точно когато комунистическия режим рухва.

  Връща се в България за първи път от 25 години и отваря бюро на Свободна Европа в София под ръководството на талантливата журналистка Румяна Узунова.

  В края на 1991 година Филип Димитров и СДС печелят първите демократични парламентарни избори и по молба на Филип Димитров, Алекс става негов pro bono съветник.

  За съжаление, много бързо се оказва, че макар и България де юре вече да е демократична, де факто тя все още е контролирана от комунистите и техните подмолни структури. Правителството на Димитров пада в края на 1992 и Алексиев се връща в Америка и по точно в Института Хувър ( Hoover Institution) в Станфордския Университет където е поканен като учен гост ( guest scholar).

  След разпадането на Съветската империя и края на Студената война, Алексиев основава консултантска фирма и заедно с колеги почва да съветва инвестиционни банки за Източна Европа и Русия, Турция, Индонезия, Тайланд и др.

  Връща се отново в геополитиката след атентатите на 11 септември 2001 година. Запознат е с радикалния Ислям и тероризма още от 1980-те години когато е съветник на Пентагона за войната в Афганистан и прекарва дълго време в Южна Азия и Близкия Изток.

  След 11.9.2001 работи във Вашингтон като вицепрезидент на Центъра за Политика на Сигурността (Center for Secuity Policy) и научен сътрудник в Института Хъдсън (Hudson Institute).

  От 2005 година прекарва все повече време в България и установява постоянно местожителство в София.

  През 2011 година заедно с български колеги основава Центъра за Балкански и Черноморски Изследвания ( CBBSS ) в София и става неговият пръв председател.

***

            По времето когато Алекс Алексиев и Костадин Мишев беха съветници на Филип Димитров аз бех член на ръководеният от Филип Димитров Национален Кородинационен Съвет на Съюза на демократичните сили (СДС).

            Тъй като познавах лично Филип Димитров още от времето когато като млад асистент аз бех негов преподавател, още от тогава знаех за него някои неща, поради които пределно ясно знаех и разбирах защо той е лансиран за лидер на СДС.

            При случайна среща Костадин Мишев официално ме запозна с Алекс Алексиев.

            Разговорът ни беше неимоверно кратък и остана единственият.

            По време на разговора ни и двамата (Алекс Алексиев и Костадин Мишев) неумело деликатно се опитваха да скриват конфузността си или нежеланието си да разговарят с мен, а аз отдавах обяснение на този факт чрез обстоятелството, че точно по това време аз бех формирал силна група от репресираните членове на Координационния съвет на СДС с които фактически блокирвахме опитите на Филип Димитров за интензивно колаборация с комунистите; впоследствие, скоро след това обаче, ми станя ясно, че причината е друга.

            Името на Костадин Мишев ми бе станало известно по време на престоя ми в затвора, когато на свиждане баща ми ми каза, че Митко Томов от Михайловград (за когото още преди арестуването ми и аз и баща ми знаехме, че е агент на ДС с псевдоним „Сатурн”!!!) често е ходел при баща ми, за да го увещава да отиде с него до града и от неговия домашен телефон да проведе разговор със журналиста от радио „Гласът на Америка” Костадин Мишев, но баща ми употиро отказвал.

            Когато аз излязох от затвора още по времето на провеждания в България т. нар. „Екофорум”

            секретаря на посолството на САЩ Маршал Харис ми каза, че е дал телефона ми на журналиста от „Радио Свободна Европа” Костадин Мишев,

            а аз директно го попитах „Как този човек е стигнал до САЩ и как там е станал журналист?”, получих отговор „Много добре знаеш как стават тези неща! Нали ти на третата година в затвора отказа на предложението да отидеш в САЩ или Европа и остана още три години в затвора!”.

            Тъй като при разговор с Костадин Мишев бех поканен от него аз, д-р Бойко Тодоров Пройчев и съпругата му д-р Мария Пройчева да посетим родителите му в София, и тъй като ние тримата направихме това посещение и разговаряхме с родителите му, на мен превъзходно ми стата пределно ясно кой и какъв е Костадин Мишев.

- - - - - - -

Като подчертавам, че през изтеклите вече почти пълни

три десетилетия

МНОГОКРАТНО И ПРЕДЕЛНО ЯСНО, НАПЪЛНО БЕЗРЕЗУЛТАТНО И ПРИ НАПЪЛНО ЯСНО КОНКЛУДЕНТНО МЪЛЧАНИЕ

съм предявавал пред високопоставените дипломатически представители на посолоството на САЩ в България

голямо множество искания да да ми бъдат дадени

            КАКТО пълни копия от всичките информационни масиви на САЩ, в които по какъвто и да е начин се среща моето име и имената на моите семейно и фамилно близки хора,

            ТАКА И пълни копия от информационните масиви, отнасящи се за направеното ми по време на престоя ми в затвора специално предложение на специалните служби на посолството на САЩ, съобщено ми от генерал Божидар Антонов, мой бивш приятел от ученичесдките ни години.         

 

            Впрочем, тук прилагам кратък текст-извлечение от един от неотдавнашните мои многобройни меморандуми до

            До поредните ИНТЕР- и ТРАНСнационални ГЛАВНИ НАДЗИРАТЕЛИ на Съветско/Руско-Американския Концлагер България:

            ***Анатолий Анатолиевич Макаров - извънреден и пълномощен посланик на Руската Федерация и

            ***Ерик Сет Рубин – посланик на САЩ

(... ... ... ... ... ... ... ... ... )

***непосредственият „повод” за моето арестуване бе ПОСЕЩЕНИЕТО В ДОМА НА РОДИТЕЛИТЕ МИ В МОЕТО РОДНО СЕЛО на политическият секретар на посолството на САЩ Джоузеф Александър Кийл (от разсекретените архиви на ДС е видно, че той е бил интензивно наблюдаван като „вражески обект Диригент”!!! ),

              което високопоставено дипломатическо посещение в частен дом по онова време е било единствено в България, а поне на мен не ми е известно в другите източноевропейски държави да е имало такова събитие;

 

  ***именно заради тази моя „злостна вина“ не само лично самият аз, но и всичките мои най-близки хора бяхме подложени на неимоверно жестоки репресивни третирания,

в резултат на които повечето скоропостижно починаха и фактически бяха избити от престъпната комунистическа държавна власт;

 

            ***Припомням Ви, че само две седмици след моето „настаняване” в килийте на Главно следствено управление на Държавна сигурност (ГСУ на ДС)

Държавния департамент на САЩ е излязъл със специален текст, с който аз съм обявен като пример на български гражданин, лишен от човешки права;

(текстът е прочетен по радио „Свободна Европа”, издаден е в секретен бюлетин на БТА (Българската Телеграфна Агенция) и е приложен към следственото и съдебното дело, по което съм осъден

заради „вдъхновена от САЩ” антикомунистическа и антидържавна дейност срещу България, СССР, Варшавския договор и целия социалистически лагер).

 

            ***При арестуването ми беха предявени три обвинения, като главното или водещото бе за подстрекаване на САЩ за враждебна дейност срещу СССР, държавите от социалистическия лагер и България;

            при което непосредствено преди осъждането ми (по време на пребиваването ми в килиите на Главно следствено управление на ДС и килиите на Софийския затвор)

            СРЕЩУ МЕН БЕХА ПРОВЕДЕНИ ГОЛЯМО МНОЖЕСТВО ИНТЕНЗИВНИ И АБСОЛЮТНО БЕЗСКРУПУЛНИ И ЖЕСТОКИ СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, ЦЕЛТА НА КОИТО БЕ ДА БЪДЕ ПРЕЧУПЕНА ВОЛЯТА МИ И ДА БЪДА ПРИНУДЕН ДА СЕ ПРИЗНАЯ ЗА ВИНОВЕН И ДА ПРОСЯ ЗА МИЛОСТ.

            При това съществува специален документ, подписан от заместник-министъра на МВР по ДС генерал Григор Шопов, за прилагането върху мен на химически и фармацевтимни средства с цел за пречупване на волята ми.

 

            Тъй като по време на съдебният процес КАТЕГОРИЧНО ОТКАЗАХ ДА СЕ ПРИЗНАЯ ЗА ВИНОВЕН

            след осъждането ми ВЕДНАГА бех подложен на СИСТЕМАТИЧНИ неимоверно жестоки физически и химико-фармацевтични издевателства, при което два пъти бех в състояние на кома – веднъж след неимоверно жесток осакатяващ побой и веднъж след принудително прилагане на химико-медикаментозни препарати.

 

            В същото време брат ми и баща ми са били многократно арестувани за по два, три, пет и седем дни, при което от тех е искано да подпишат декларация, че се отказват от мен, порицават моята престъпна дейност и ме предоставят за превъзпитание на „органите на държавната власт”,

  и именно поради техната „престъпна упоритост” и отказът им да направят това по време на престоят им в килиите на ДС те са били подложени на систематични химически и фармацевтични третирания, в резултат на които впоследствие и двамата починаха от раково заболяване;

            а аз, при високо развит тумор на надбъбречната жлеза (т. нар. „феохромоцитом”) веднага след освобождаването ми от затвора бех спасен в единствения в Европа специализиран медицински център „Гросхадерн” в Мюнхен, Германия и категоричното заключение на лекарите бе, че заболяването се дължи на химически и фармацевтични третирания в затвора.

 

  НА ТРЕТАТА ГОДИНА ОТ ПРЕБИВАВАНЕТО МИ В ЗАТВОРА, точно по време на връхната точка на ЖЕСТОКИТЕ оперативни мероприятия срещу мен, срещу брат ми и срещу баща ми,

  в затвора присигна за среща с мен полковник (впоследствие - генерал) Божидар Антонов, началник по ДС на ОУ на МВР в Михайловград (впрочем, мой приятел от детството ни, съученик и състудент!!!). В присъствието на началника на затвора той ми каза:

  *че е пристигнал при мен по поръчение на Министъра на МВР, при това по настояване на Посолството на САЩ;

  *че всичките оперативни мероприятия срещу мен, брат ми, баща ми и всички други свързани с мен и с нас лица, са били НЕПОСРЕДСТВЕНО ръководени и провеждани НЕ ОТ НЕГО, а от специален високопоставен екип при Министерството,

И ЧЕ ПОСОЛСТВОТО НА САЩ Е БИЛО АКУРАТНО АКТУАЛНО ИНФОРМИРВАНО И Е ЗНАЕЛО ЗА ТЕХ;

  *че от посолството на САЩ са настоявали за моето освобождаване от затвора и да ми бъде обезпечена възможността да замина (САМО И ЕДИНСТВЕНО АЗ, БЕЗ НИТО ЕДИН ОТ БЛИЗКИТЕ МИ!!!) за САЩ или в Западна Европа,

  но това да стане само след като и ако бъде пречупена и подчинена моята воля и волята на най-близките ми хора

  и след като ВСИЧКИТЕ НИЕ ние изрично, ясно и официално се признаем за виновни пред комунистическата българска държавна власт;

  *накрая неговите изрични думи беха:

    „Не само в САЩ, но и в която и да е западна европейска държава НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕШ ПРИЕТ, АКО ПРЕДИ ТОВА НЕ СИ СЕ ПОДЧИНИЛ НА НАС!

    Това е практика по ОТДАВНА ПОСТИГНАТО И ДЕЙСТВАЩО ВИСОКОПОСТАВЕНО СПОРАЗУМЕНИЕ, която важи не само за теб, а за всички като теб – преди теб и след теб!”.

      Тъй като аз, разбира се, категорично отказах да приема направеното ми предложение, останах в затвора още цели три години;

 

              Впрочем, като научен изследовател впоследствие многократно съм констатирал, че така визираната по-горе СТРАТЕГИЧЕСКА практика по високопоставеното строго секретно КОНКРЕТНО споразумение между ЦРУ и КГБ,

(макар и в известна немалка степен да е било предшествувано от определени интензивни съвместни дейности по времето на прословутите левичарски и еврокомунистически процеси в Европа от 60-те години)

е от началото на 70-те години;

              когато, всъщност, ВЕЧЕ е било положено СТРАТЕГИЧЕСКИ ПРЕЦИЗНО ЯСНО ФОРМУЛИРАНОТО СЕКРЕТНО СПОРАЗУМЕНИЕ между ЦРУ и КГБ за полагане на началото на конкретната оперативна подготовка на Малтенските Споразумения от Декемеври 1989 г.

              за полагане ВЕЧЕ НА ПУБЛИЧНО ОФИЦИАЛНОТО ПОЛИТИЧЕСКИ И ЮРИДИЧЕСКИ ОБЕЗПЕЧЕНОТО НАЧАЛО НА НОВИЯ ГЛОБАЛИСТИЧЕН Нео-Троцкистко-Соросоиден (неокомунистически, неолиберален и либертариански)

ЕДНОПОЛЮСЕН СВЕТОВЕН РЕД

(семантично, но пределно ясно заложен в самите официални текстове на Малтенските Спорадумения);

              най-дълбоката същност на КОЙТО РЕД, макар и все пак камуфлажно прецизно да е била прикрита зад визираните идеолгически интерпретации, всъщност, почти откровено ясно е била сведена до стратегическат цел за

              тоталното унищожение на класическите европейски цивилизационни ценности и следователно на европоидния човешки генетичен тип,

           в името на тоталния контрол върху експлоатацията (ползуването) на абсолютно всички европейски и световни човешки и природни ресурси.

 

            ***веднага след излизането ми от ШЕСТГОДИШНИЯ  КОШМАРНО ЖЕСТОК ЗАТВОРНИЧЕСКИ АД, фактически броени минути след освобождаването ми от затвора, още преди да съм видял и прегърнал последните останали живи, но вече безнадеждно болни и чакащи смъртта си мои най-близки хора,

аз посетих посолството на САЩ, а още на другия ден и следващите дни, посетих още няколко посолства (на Германия, Австрия, Великобритания, Франция, Холандия, Италия и други),

  и оттогава досега просто не съм спирал ДА НАСТОЯВАМ ПРЕД ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ ИНСТАНЦИИ ЗА ПЪЛНО СПАЗВАНЕ НА ПРИНЦИПИТЕ И НОРМИТЕ НА ПРАВОТО и за налагане на наказателна и репараторна отговорност на всички негови нарушители.

 

            ***Впрочем, по онова време (началото на 90-те години) всички т. нар. западни посолства в София, в пълен синхрон, понякога деликатно, но много по-често почти цининчо ми даваха да проумея и разбера,

  че категорично няма да бъде позволено на такива като мен да осъществят каквато и да е съдебна процедура за наказателна и репараторна отговорност от (на) престъпните дейци на комунистическия режим;

            поради което още по времето на моето високо активно участие в Националната политическа „Кръгла маса” и като депутат (сенатор) във Великото Народно събрание аз станах известен с интензивно изразяваното саркастично-афористично-ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО-парадоксалното публично официално твърдение,

че поне в България ЦРУ работи като филиал на КГБ;

 

            Впрочем, в различните отделни мои строго научни изследвания (виж официално публикуваните мой книги!!!) многократно съм отбелязвал:

            *че прецизният поглед върху обезпечаването КАКТО НА извършването на систематичната престъпна дейност на комунистическият режим в България, ТАКА И НА безотговорността за извършените престъпления от Септември 1944 г. до 1990 г.

            разкрива, че напълно основателно би могло да бъде казано, че още по времето на т. нар. „Съюзна Контролна Комисия” (1944-1947 г.) и т. нар. „Народен съд” (1944-1945 г.) в България САЩ и Великобритания фактически са действували „като филиал на НКВД”,

            тъй като РЕАЛНАТА ЗАЩИТА на формираната през 1945 г. сравнително силна антикомунистически опозиция съвсем не е имала първостепенно значение за САЩ и Великобритания и фактически главната цел на Запада се е свеждала единствено до писането на формални дипломатически ноти и вдигането на празен пропаганден шум без постигането на каквато и да е действена и ефективна защита.

 

            *че прецизният поглед върху властовата конфигурация след бутафорните политически промени от 1990 г. до днес разкрива, че

              абсолютно всички властови фигури и механизми, макар и формално, реално, очевидно и дори очевадно да са тотално обезпечени именно от ЦРУ,

              всъщност, имат своя дълбоко проявен генезис именно в цялостната ментална и кадрова обвързаност

              с съветската КГБ и нейнтият български клан – ДС.

 

            ***В частност изрично и пределно ясно обръщам внимание на факта, че в архивите на почти всички западни дипломатически мисии в София, включително и във Вашите дипломатически мисии, несъмнено се съдържат ДОСТА ОБЕМИСТИ информационни масиви относно моите

ИНТЕНЗИВНИ опити да предизвикам СЪЧУВСТВЕНОТО ЧИСТО ЧОВЕШКО И ПРОФЕСИОНАЛНОТО ЧИСТО ЮРИДИЧЕСКО АНГАЖИРАНЕ

на Световната и най-вече на Западната дипломатическа общност, включително и на Вашите персонални предшественици и на самите Вас, както и на вашите високопоставени правителствени институционални лица,

  ОТНОСНО необходимостта от най-строго спазване на Съвременните Цивилизационни Принципи и Норми на Правото, най-дълбоката същност на които е центрирана върху Справедливостта и Отговорността;

            при което, за жалост, Е АБСОЛЮТНО КАТЕГОРИЧНА МОЯТА ЛИЧНА И НАУЧНО-ЕКСПЕРТНА КОНСТАТАЦИЯ, че през всичките тези вече няколко десетилетия АБСОЛЮТНО НИКОЙ ОТ АДРЕСАТИТЕ НЕ Е ДАЛ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТ КЪМ ТАКА ВИЗИРАНИТЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ Морални (Нравствени) и Правни Принципи и Норми.

& Край на документа

***