Маскарадът
„ЦИК”
Съгласно
чл. 27 от Закона за избиране на Велико
Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази
комисия бе назначена от Президента Петър
Младенов с Указ №4 от 10 април
1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона. Този указ,
обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990
г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за
нормативните актове денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не
е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване. Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни
преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече
след себе си правния ефект „нелегитимност
на назначението” и „нелегитимно
съществуване и функциониране”.
Или
казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след
него са невъзможни никакви правни действия в този аспект следователно всички
предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори
нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18
май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в
състава на ЦИК - нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно
дори и ЦИК да беше легитимно
(валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щеха да опорочат и
ликвидират легитимността на комисията. Правното гледище е категорично: в
правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван;
всички
претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци;
такива
са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално
внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи
(сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд
Димитър Попов)[1], и …
нито един от тех абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал
срещу бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участвува в очевидно
режисирания политически и юридически маскарад.
Което,
всъщност, е само началото на позора.
Същата
тази „висококомпетентна комисия” е
изработила и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник”, е „обнародвала”
(в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни
актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на
документ, който трябваше да бъде считан
за правен акт, ако комисията беше легитимна; забележителното в случая е, че
дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде
легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого.
Нима нито един от всичките тези „светила
на българската правна наука и практика” не е знаел (съгласно правните
принципи и нормативните предписания „знаенето
на закона е техно абсолютно задължение”!), че съгласно чл.34, ал.1, т.4 от Закона
за нормативните актове този документ е трябвало да
бъде подписан от председателя на ЦИК
проф. Живко Сталев!
Това,
обаче, “все още е нищо”!
В
брутално нарушение на чл.31, ал.1 от Закона за избиране на Велико Народно
събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани
в „Държавен
вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на
лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата
за това информация.
В
правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече
след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е
съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събрание” не е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв
парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни
съчинения на спонтанна група самозванци.
От
чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна
ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в
автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.
[1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани”
и „високоавторитетни”
юристи после бяха подобаващо
възнаградени за извършената от тех брутална фалшификация на изборите. Все пак,
сред най-облагодетелствуваните от тех са двама, чиито имена във висока степен
имат статуса на „символ”. Така, Димитър
Попов бе „избран” за Министър-Председател,
след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа
(адвокатска) кантора, обслужила и обслужваща едни от най-значимите акции на
неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на
руската Червена мафия. Заради неговата изключително напреднала
възраст проф. Живко Сталев бе „избран”
за Председател на Конституционния „съд”,
а неговият син – Стоян Сталев – бе
последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи,
Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ).
Няма коментари:
Публикуване на коментар