Маскарадът „Конституция 1991 год.”

Маскарадът „Конституция 1991 год.”

            През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практика, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото  време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

            Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.

            Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

            Което означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия  и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.

            Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.

            Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта  „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.

            Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право  да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.

            Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.

            Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателя на Парламента е да обнародва „Конституцията”.

            Само  че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т.е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.

            Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър  „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.

            Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от  Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.

            Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.