Маскарадът „Конституция 1991 год.”

Маскарадът „Конституция 1991 год.”

            През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практика, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото  време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

            Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.

            Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

            Което означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия  и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.

            Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.

            Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта  „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.

            Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право  да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.

            Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.

            Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателя на Парламента е да обнародва „Конституцията”.

            Само  че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т.е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.

            Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър  „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.

            Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от  Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.

            Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.

МАСКАРАДЪТ "КОНСТИТУЦИЯ 1991 Г."

През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.

Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.

Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.

Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.

Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.

Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.

Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.

Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.

Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.

Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.

Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.

(Откъс от монографията на проф. Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

ПРОЕКТОТЕКСТ ЗА КОНСТИТУЦИЯ - НИЩО ПОВЕЧЕ

Но­ва­та ко­му­нис­ти­чес­ка кон­с­ти­ту­ция –
по­ре­ден ко­му­нис­ти­чес­ки прев­рат

Ин­тер­вю на Ро­си­ца Кру­пе­ва

във в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“

бр. 1 от 26 юли – 2 ав­густ 1991 г.

– Гос­по­дин Ян­ков, през ав­густ ми­на­ла­та го­ди­на в „Дър­жа­вен вес­т­ник“ бе об­на­род­ва­но ре­ше­ни­е­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние за из­би­ра­не на Ко­ми­сия за из­ра­бот­ва­не на про­ект за Кон­с­ти­ту­ция на Бъл­га­рия и Ва­ше­то име бе в спи­съ­ка на чле­но­ве­те на та­зи ко­ми­сия. Пре­ди ня­кол­ко дни в спе­ци­а­лен из­вън­ре­ден брой на „Дър­жа­вен вес­т­ник“ бе об­на­род­ван тек­с­тът на но­ва­та Кон­с­ти­ту­ция на Бъл­га­рия. Как­во е Ва­ше­то учас­тие и как­во е Ва­ше­то мне­ние за та­зи Кон­с­ти­ту­ция?

– Аз учас­т­ву­вах са­мо в пър­ви­те ня­кол­ко за­се­да­ния на Кон­с­ти­ту­ци­он­на­та ко­ми­сия и вед­на­га я на­пус­нах. Още в са­мо­то на­ча­ло кон­с­та­ти­рах, че в ко­ми­си­я­та то­тал­но гос­под­с­т­ву­ват ле­ви­чар­с­ки­те кон­с­ти­ту­ци­он­ни идеи и че въ­о­б­ще не е въз­мож­но да пов­ли­яя вър­ху тек­с­та на Кон­с­ти­ту­ци­я­та. Пре­це­них, че при та­зи си­ту­а­ция мно­го по-дос­той­но ще е да на­пус­на ко­ми­си­я­та, от­кол­ко­то да ан­га­жи­рам съ­вест­та си с без­п­лод­на дей­ност и учас­тие в из­гот­вя­не­то на кон­с­ти­ту­ци­о­нен про­ект, с кой­то ни­ко­га ня­ма да се съг­ла­ся.

Още в са­мо­то на­ча­ло не при­ех ни­то ед­на идея, ни­то един текст, ни­то един ред от про­е­к­та за Кон­с­ти­ту­ция. Не­що по­ве­че – не при­ех и ни­то ед­на идея и ни­то един текст от кой­то и да е за­ко­ноп­ро­ект, при­ет от Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние. Пос­ле през фев­ру­а­ри 1990 г. на­пус­нах и пле­нар­ни­те за­се­да­ния на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние и не съм учас­т­ву­вал в об­съж­да­не­то и при­е­ма­не­то на ни­то ед­на бук­ва от про­е­к­та за Кон­с­ти­ту­ция.

Всъщ­ност за пър­ви път в ис­то­ри­я­та на Бъл­га­рия пре­ди ня­кол­ко дни в „Дър­жа­вен вес­т­ник“ бе пуб­ли­ку­ван текст, кой­то не е и не мо­же да бъ­де счи­тан за за­кон, а е и мо­же да бъ­де счи­тан са­мо ка­то за­ко­но­про­ект. От чис­то прав­но гле­ди­ще то­ва, ко­е­то е пуб­ли­ку­ва­но, е про­ект на текст за кон­с­ти­ту­ция. Та­ка на­ре­че­на­та „но­ва Кон­с­ти­ту­ция“ не е в си­ла и не мо­же да бъ­де в си­ла по­ра­ди две при­чи­ни: пър­во, не е при­е­та в съ­о­т­вет­с­т­вие с дейс­т­ва­що­то за­ко­но­да­тел­с­т­во, и вто­ро, не е об­на­род­ва­на в съ­о­т­вет­с­т­вие с дейс­т­ва­що­то за­ко­но­да­тел­с­т­во.

Аз ос­та­вям нас­т­ра­на съ­о­б­ра­же­ни­е­то, че за мен ка­то юрист един­с­т­ве­на­та ле­ги­тим­на Кон­с­ти­ту­ция е Тър­нов­с­ка­та, тъй ка­то тя не е от­ме­не­на по съ­о­т­вет­ния кон­с­ти­ту­ци­о­нен ред. Аз при­е­мам, че Кон­с­ти­ту­ци­я­та от 18 май 1971 г., с из­ме­не­ни­я­та и до­пъл­не­ни­я­та є, е ед­на фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща кон­с­ти­ту­ция. От гле­ди­ще­то на съ­ща­та та­зи фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща Кон­с­ти­ту­ция по­ред­на­та „но­ва“ ко­му­нис­ти­чес­ка Кон­с­ти­ту­ция не е при­е­та и не е в си­ла.

Съг­лас­но чл. 143, ал. 3 от фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция от 1971 г., за да бъ­де при­е­та по­ред­на­та но­ва Кон­с­ти­ту­ция, е не­о­б­хо­ди­мо за нея да са гла­су­ва­ли две тре­ти от всич­ки на­род­ни пред­с­та­ви­те­ли. То­ва кон­с­ти­ту­ци­он­но изис­к­ва­не не е из­пъл­не­но при ни­то ед­но от че­те­ни­я­та на кон­с­ти­ту­ци­он­ния про­ект. Дейс­т­ви­тел­но за кон­с­ти­ту­ци­он­ния про­ект са гла­су­ва­ли две тре­ти от при­със­т­ва­щи­те в за­ла­та де­пу­та­ти и дейс­т­ви­тел­но то­ва е ста­на­ло в съг­ла­сие с чле­но­ве 81, ал. 2, 84, ал. 4 и 86, ал. 3 от Пра­вил­ни­ка за ор­га­ни­за­ци­я­та и дей­ност­та на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, но те­зи тек­с­то­ве от Пра­вил­ни­ка са ан­ти­кон­с­ти­ту­ци­он­ни, сле­до­ва­тел­но ни­щож­ни и не­по­раж­да­щи ни­как­ви прав­ни пос­ле­ди­ци. Те­зи тек­с­то­ве от Пра­вил­ни­ка са ан­ти­кон­с­ти­ту­ци­он­ни и ни­щож­ни, за­що­то фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция от 1971 г. не пред­виж­да аб­со­лют­но ни­как­ва въз­мож­ност с ви­зи­ра­ния в чл. 75 Пра­вил­ник за „сво­я­та вът­реш­на ор­га­ни­за­ция и ред на ра­бо­та­та си“ да се из­вър­ш­ва как­ва­то и да е про­мя­на в тек­с­то­ве­те на Кон­с­ти­ту­ци­я­та. То­зи из­вод се за­сил­ва и от съ­о­б­ра­же­ни­е­то, че Пра­вил­ни­кът за ор­га­ни­за­ци­я­та и дей­ност­та на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние е при­ет с обик­но­ве­но мно­зин­с­т­во, а фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция из­рич­но е пред­ви­ди­ла спе­ци­а­лен ред и ква­ли­фи­ци­ра­но мно­зин­с­т­во за из­ме­не­ни­е­то на кой­то и да е не­ин текст.

Кон­с­ти­ту­ци­я­та не е при­е­та в съ­о­т­вет­с­т­вие с дейс­т­ва­що­то за­ко­но­да­тел­с­т­во и на още ед­но прав­но ос­но­ва­ние – в гла­су­ва­не­то са взе­ли учас­тие и за нея са гла­су­ва­ли ли­ца, ко­и­то не са на­род­ни пред­с­та­ви­те­ли. Съг­лас­но член 86 от фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция от 1971 г. на­род­ни­те пред­с­та­ви­те­ли не мо­гат да из­пъл­ня­ват дру­га пла­те­на длъж­ност, а чл. 129, ал. 1 от Пра­вил­ни­ка за ор­га­ни­за­ци­я­та и дей­ност­та на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние пос­та­но­вя­ва, че ста­ту­сът на на­род­ния пред­с­та­ви­тел е не­съв­мес­тим с из­пъл­ня­ва­не­то на дру­га пла­те­на длъж­ност, ос­вен ако е из­б­ран в пра­ви­тел­с­т­во­то. Не­ка ос­та­вим нас­т­ра­на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че тек­с­тът на пра­вил­ни­ка „ос­вен ако е из­б­ран в пра­ви­тел­с­т­во­то“ съ­що та­ка е ан­ти­кон­с­ти­ту­ци­о­нен и ни­що­жен! Не­ка при­е­мем, че чле­но­ве­те на пра­ви­тел­с­т­во­то имат пред­ви­де­ния от Кон­с­ти­ту­ци­я­та ста­тус на на­ро­ден пред­с­та­ви­тел. В ни­ка­къв слу­чай оба­че не мо­жем да се съг­ла­сим, че пос­ла­ни­ци­те и за­мес­т­ник-ми­нис­т­ри­те имат ста­ту­са на на­ро­ден пред­с­та­ви­тел в съ­о­т­вет­с­т­вие с кри­те­рия на чл. 129, ал. 1 от Пра­вил­ни­ка, а за ни­ко­го не е тай­на, че в гла­су­ва­не­то и под­пис­ва­не­то на про­е­к­та за но­ва кон­с­ти­ту­ция са взе­ли учас­тие пос­ла­ни­ци и за­мес­т­ник-ми­нис­т­ри.

– До­тук Вие обос­но­вах­те две съ­о­б­ра­же­ния в пол­за на те­за­та, че по­ред­на­та но­ва ко­му­нис­ти­чес­ка Кон­с­ти­ту­ция не е в си­ла по­ра­ди то­ва, че не е при­е­та в съ­о­т­вет­с­т­вие с дейс­т­ва­що­то за­ко­но­да­тел­с­т­во. Как­ви са дру­ги­те Ви съ­о­б­ра­же­ния?

– Съг­лас­но чл. 143, ал. 4 от фак­ти­чес­ки дейс­т­ва­ща­та кон­с­ти­ту­ция от 1971 г., но­ва­та Кон­с­ти­ту­ция вли­за в си­ла от де­ня на ней­но­то об­на­род­ва­не в „Дър­жа­вен вес­т­ник“, но чл. 84, ал. 1 и чл. 92, ал.1, точ­ка 8 от съ­ща­та Кон­с­ти­ту­ция пос­та­но­вя­ват, че не друг, а имен­но Пред­се­да­те­лят (Пре­зи­ден­тът) на Ре­пуб­ли­ка­та об­на­род­ва при­е­ти­те от На­род­но­то съб­ра­ние за­ко­ни. Тек­с­тът, кой­то е пуб­ли­ку­ван в „Дър­жа­вен вес­т­ник“ брой 56 от 13 юли 1991 г., ня­ма ка­чес­т­во­то на текст, об­на­род­ван в съ­о­т­вет­с­т­вие с дейс­т­ва­що­то за­ко­но­да­тел­с­т­во, сле­до­ва­тел­но той не е „об­на­род­ван“ и не мо­же да по­ро­ди ни­как­ви прав­ни пос­ле­ди­ци, той прос­то не е вля­зъл в за­кон­на си­ла. Все пак не­го­во­то пуб­ли­ку­ва­не е ста­на­ло на ос­но­ва­та на раз­по­реж­да­не на Пред­се­да­те­ля на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, ко­е­то се по­зо­ва­ва на па­раг­раф 9 от пре­ход­ни­те и зак­лю­чи­тел­ни­те раз­по­ред­би на при­е­та­та на 12 юли 1991 г. Кон­с­ти­ту­ция. То­ва по­зо­ва­ва­не е по­ред­на­та ко­му­нис­ти­чес­ка гав­ра с прав­но­то чув­с­т­во на все­ки юрист. В чл. 143 от Кон­с­ти­ту­ци­я­та от 1971 г. из­рич­но е ка­за­но, че след при­е­ма­не­то на но­ва Кон­с­ти­ту­ция тя вли­за в си­ла ед­ва след ней­но­то об­на­род­ва­не в „Дър­жа­вен вес­т­ник“. То­ва не оз­на­ча­ва ни­що дру­го, ос­вен че са­мо­то є об­на­род­ва­не не мо­же да бъ­де пос­та­вя­но в за­ви­си­мост от съ­дър­жащ се в са­ма­та нея текст. До­ка­то тя не е об­на­род­ва­на, тя ня­ма прав­на си­ла и вся­как­во по­зо­ва­ва­не на ка­къв­то и да е не­ин текст ня­ма прав­на стой­ност.

– Оз­на­ча­ва ли то­ва, че пре­дос­та­ве­ни­те от Кон­с­ти­ту­ци­я­та пра­ва на Пред­се­да­те­ля (Пре­зи­ден­та) на Ре­пуб­ли­ка­та са на­ру­ше­ни?

– Не­съм­не­но! То­ва е бру­тал­но на­ру­ше­ние на кон­с­ти­ту­ци­он­но пре­дос­та­ве­ни­те на пре­зи­ден­та пра­ва. Аз оба­че дъл­бо­ко се съм­ня­вам, че пре­зи­ден­тът ще пос­мее да про­тес­ти­ра. На­ла­га­не­то на та­зи Кон­с­ти­ту­ция не е ни­що дру­го ос­вен на­ла­га­не на нов ко­му­нис­ти­чес­ки прев­рат. Дъл­бо­ко съм убе­ден, че то­зи нов ко­му­нис­ти­чес­ки прев­рат е уме­ло улес­ня­ван имен­но от се­га дейс­т­ва­щия пре­зи­дент. На се­га дейс­т­ва­щия пре­зи­дент се при­пис­ва ав­тор­с­т­во­то и зас­лу­га­та за фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на та­ка на­ре­че­ния „ми­рен пре­ход към де­мокрацията“. Според мен теорията и прак­ти­ка­та на „мир­ния пре­ход“ са са­мо сян­ка­та, под ко­я­то ко­му­нис­ти­те на спо­койс­т­вие ус­во­я­ват тън­кос­ти­те на за­паз­ва­не­то на до­се­гаш­на­та си по­ли­ти­чес­ка власт и при­до­би­ва­не­то на но­ва ико­но­ми­чес­ка власт.

Ме­мо­ран­дум

на Съ­ю­за на юрис­ти­те де­мок­ра­ти в Бъл­га­рия
от­нос­но из­ра­бот­ва­не­то от със­та­ва на бив­шо­то
Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние на текст за Кон­с­ти­ту­ция

Съ­ю­зът на юрис­ти­те де­мок­ра­ти в Бъл­га­рия (СЮД) е дъл­бо­ко раз­т­ре­во­жен от по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу къл­но­ве­те на де­мок­ра­ци­я­та, осъ­щес­т­ве­но „в име­то на на­ро­да“ от пред­с­та­ве­ни­те в със­та­ва на пар­ла­мен­та по­ли­ти­чес­ки си­ли, под­пи­са­ли текст за кон­с­ти­ту­ция.

Са­мо юри­ди­чес­ки нег­ра­мот­ни или зло­на­ме­ре­ни спря­мо соб­с­т­ве­ния си на­род хо­ра мо­гат да при­е­мат то­зи текст за пра­во­съ­о­б­раз­на, за­кон­но гла­су­ва­на и вляз­ла в си­ла кон­с­ти­ту­ция.

Все­ки учеб­ник по те­о­рия на дър­жа­ва­та и пра­во­то ка­те­го­рич­но под­чер­та­ва, че при­до­би­та­та в ре­зул­тат на прев­ра­та от 09.09.1944 г. власт е не­ли­ги­тим­на. Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция от 16.04.1879 г. (да­та, нас­ко­ро обя­ве­на за Ден на Кон­с­ти­ту­ци­я­та и юрис­та) не е би­ла из­ме­не­на съг­лас­но съ­дър­жа­щи­те се в нея раз­по­ред­би (чл. чл. 167,168 и 169 във връз­ка с чл. чл. 108 и 109); тя, как­то ли­чи от чл. 167, не мо­же да бъ­де от­ме­ня­на, а са­мо прег­леж­да­на или из­ме­ня­на (пър­ва­та фак­ти­чес­ка кон­с­ти­ту­ция от 1948 г. оба­че фак­ти­чес­ки – но не и юри­ди­чес­ки, за­що­то то­ва е не­въз­мож­но – я от­ме­ни).

Пре­тен­ци­и­те за „пра­во­ва“ дър­жа­ва, съ­дър­жа­щи се в из­ра­бо­те­ния от пар­ла­мен­та текст за кон­с­ти­ту­ция ( абз. 5 на пре­а­м­бю­ла и изр. 1 от ал. 1 на чл. 4), са ли­ше­ни от съ­дър­жа­ние, щом иг­но­ри­рат един­с­т­ве­на­та ле­ги­тим­на за Бъл­га­рия кон­с­ти­ту­ция – Тър­нов­с­ка­та. На­ли­чи­е­то на две фак­ти­чес­ки кон­с­ти­ту­ции (от 1948 г. и от 1971 г.) е са­мо до­пъл­ни­те­лен ар­гу­мент за то­та­ли­тар­ния ха­рак­тер на власт­та след 09.09.1944 г. и до­се­га.

Пред­ло­же­ни­ят от пар­ла­мен­та текст за кон­с­ти­ту­ция не мо­же да има прав­но дейс­т­вие още и по­ра­ди след­ни­те съ­о­б­ра­же­ния, вся­ко от ко­и­то, до­ри от­дел­но взе­то, е дос­та­тъч­но за обя­вя­ва­не на въп­рос­ния текст за ни­що­жен и про­ти­воп­ра­вен:

Пър­во, по вре­ме на пре­диз­бор­на­та кам­па­ния бя­ха из­вър­ше­ни мно­гоб­рой­ни прес­тъп­ни на­ру­ше­ния на За­ко­на за из­би­ра­не на Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние (ЗИВНС). В Цен­т­рал­на­та из­би­ра­тел­на ко­ми­сия (ЦИК) бе­ше де­по­зи­ра­но за­пит­ва­не от СЮД (вх. № ЦИК-2-4/07.05.1990 г.), в ко­е­то се об­ръ­ща­ше вни­ма­ние вър­ху прес­тъп­но­то на­ру­ша­ва­не на ал. 1 от чл. 49 на ЗИВНС („Всич­ки кан­ди­да­ти и пар­тии имат ед­на­къв дос­тъп до сред­с­т­ва­та за ма­со­во ос­ве­до­мя­ва­не“). Дек­ла­ра­ци­я­та на СЮД от 15.07.1990 г. по­со­чи на­ли­чие на прес­тъп­ле­ния по чл. 314 от На­ка­за­тел­ния ко­декс (със­та­вя­не на офи­ци­а­лен до­ку­мент с не­вяр­но съ­дър­жа­ние) и по чл. 319 от съ­щия Ко­декс (уни­що­жа­ва­не на офи­ци­а­лен до­ку­мент), из­вър­ше­ни с из­гот­вя­не­то на про­то­ко­ли­те за ре­зул­та­ти­те от из­бо­ри­те. На­ли­це са и мно­го дру­ги на­ру­ше­ния на ЗИВНС. Пред­се­да­те­лят и Сек­ре­та­рят на ЦИК съз­на­тел­но пре­мъл­ча­ха те­зи и дру­ги прес­тъп­ни де­я­ния и бя­ха щед­ро въз­наг­ра­де­ни: си­нът на пър­вия бе­ше наз­на­чен за пос­ла­ник в Бон, а вто­ри­ят по­лу­чи пор­т­фей­ла на ми­нис­тър-пред­се­да­тел.

Вто­ро, до де­ня на са­мо­раз­пус­ка­не­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние (12.07.1991 г.) не­го­ва­та Ман­дат­на ко­ми­сия не се про­и­з­не­се по ле­ги­тим­ност­та му. Ве­ро­я­т­но при­чи­ни­те за лип­са­та на одоб­ре­но от всич­ки де­пу­та­ти ре­ше­ние на Ман­дат­на­та ко­ми­сия се ко­ре­ни в мно­гоб­рой­ни­те на­ру­ше­ния на ЗИВНС, ко­и­то пра­вят не­въз­мож­но ле­ги­ти­ми­ра­не­то на то­зи със­тав ка­то Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние (и ка­то На­род­но съб­ра­ние въ­о­б­ще). Взе­ма­не­то на ре­ше­ние след са­мо­раз­пус­ка­не­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние е прав­но не­до­пус­ти­мо (су­бек­тът ве­че не съ­щес­т­ву­ва).

Тре­то, кон­с­та­ти­ра­ни­те мно­гоб­рой­ни слу­чаи на гла­су­ва­не на де­пу­та­ти с по­ве­че от ед­на кар­та би­ха опо­ро­чи­ли и текст, при­ет от ле­ги­ти­мен пар­ла­мент, да­же ако ста­ва­ше ду­ма за един-един­с­т­вен слу­чай (а не за сто­ти­ци слу­чаи, как­то приз­на­ха да­же ли­де­ри на пред­с­та­ве­ни­те в пар­ла­мен­та по­ли­ти­чес­ки си­ли). Мо­ше­ни­чес­т­ва­та, на ко­и­то ста­на­ха сви­де­те­ли Бъл­га­рия и све­тът (бла­го­да­ре­ние на те­ле­ви­зи­я­та и ра­ди­о­то), не мо­гат да бъ­дат пра­во­мер­на ос­но­ва на бъ­де­що­то граж­дан­с­ко об­щес­т­во, за­ко­но­да­тел­с­т­во и об­щес­т­вен ред. Ни­кой не мо­же да чер­пи пра­ва от сво­е­то про­ти­воп­рав­но по­ве­де­ние; под­пис­ва­не­то на въп­рос­ния текст от 309-има­та не­ле­ги­тим­ни пред­с­та­ви­те­ли не са­ни­ра, а още по­ве­че опо­ро­ча­ва мо­ше­ни­чес­ки съг­ла­су­ва­ния текст.

Чет­вър­то, сто­ти­ци бя­ха слу­ча­и­те, ко­га­то от­дел­ни тек­с­то­ве (на пър­во, вто­ро или тре­то че­те­не) се при­е­ма­ха с по-мал­ко от 200 гла­са; има­ше слу­чаи на при­е­ма­не на тек­с­то­ве до­ри с по-мал­ко от 150 гла­са. То­ва е в гру­бо про­ти­во­ре­чие не са­мо с един­с­т­ве­но ва­лид­на­та за Бъл­га­рия Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция, изис­к­ва­ща две тре­ти от гла­со­ве­те на „всич­ки чле­но­ве на На­род­но­то съб­ра­ние“ (чл. 169), но и с фак­ти­чес­ки дейс­т­ву­ва­ща­та кон­с­ти­ту­ция от 1971 г. (ал. 3 на чл. 143). Та­зи мо­ше­ни­чес­ка про­це­ду­ра е в ка­те­го­рич­но не­съ­о­т­вет­с­т­вие и с въз­п­ри­е­тия в про­е­к­то­тек­с­та за кон­с­ти­ту­ция под­ход, спо­ред кой­то „На­род­но­то съб­ра­ние при­е­ма за­кон за из­ме­не­ние или до­пъл­не­ние на Кон­с­ти­ту­ция­та с мно­зин­с­т­во три чет­вър­ти от всич­ки на­род­ни пред­с­та­ви­те­ли на три гла­су­ва­ния в раз­лич­ни дни“ (ал. 1 на чл. 155). Оче­вид­но пос­лед­но­то це­ли да уве­ко­ве­чи въп­рос­ния текст за кон­с­ти­ту­ция, та ко­га­то се­га уп­рав­ля­ва­щи­те имат в бъ­де­щи­те пар­ла­мен­ти до­ри под 30% от мес­та­та, пак да не до­пус­нат про­мя­на, ко­я­то не ги удов­лет­ворява.

Страш­на­та ис­ти­на, ко­я­то уп­рав­ля­ва­щи­те вът­ре и вън от пар­ла­мен­та (не­за­ви­си­мо от по­ли­ти­чес­ка­та им ок­рас­ка) прик­ри­ват, е съз­да­ва­не­то на текст на кон­с­ти­ту­ция – Фран­кен­щайн, пос­ред­с­т­вом кой­то пос­та­вят на­ча­ло­то на дър­жа­вен прев­рат и рес­тав­ра­ция на то­та­ли­та­риз­ма. До­ка­за­тел­с­т­ва:

– член 18 от про­е­к­та от­но­во пред­виж­да то­та­лен дър­жа­вен мо­но­пол, а пос­лед­ни­ят е ико­но­ми­чес­ка ба­за на то­та­ли­та­риз­ма;

– член 21 ал. 2 от про­е­к­та от­ри­ча неп­ри­кос­но­ве­ност­та на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност, прог­ла­се­на в чл. 17 ал. 3 на съ­щия;

– член 81 от про­е­к­та до­пус­ка да се при­е­мат за­ко­ни с ед­на чет­върт плюс един от гла­со­ве­те (62 от 240);

– чле­но­ве 129 и 132 и § 5 от про­е­к­та да­ват въз­мож­ност на до­се­га кла­ли­те и бе­си­ли сле­до­ва­те­ли, про­ку­ро­ри и съ­дии (поч­ти 100% бя­ха чле­но­ве на уп­рав­ля­ва­щи­те пар­тии) да ста­нат нес­ме­ня­е­ми и да по­лу­чат иму­ни­те­та на на­род­ни пред­с­та­ви­те­ли.

Сле­до­ва­тел­но спо­ред въп­рос­ния текст за кон­с­ти­ту­ция ико­но­ми­чес­ка­та, за­ко­но­да­тел­на­та и съ­деб­на­та влас­ти ос­та­ват в ръ­це­те на до­се­га уп­рав­ля­ва­щи­те (из­пъл­ни­тел­на­та власт и без то­ва е в тех­ни ръ­це), в ръ­це­те на оне­зи, ко­и­то до­ве­до­ха Бъл­га­рия до пъл­на ка­та­строфа.

Съ­щев­ре­мен­но СЮД виж­да ог­ром­на опас­ност, ко­я­то ис­ка­не­то за ре­фе­рен­дум за одоб­ря­ва­не или от­х­вър­ля­не на тек­с­та за кон­с­ти­ту­ция (из­диг­на­то от съз­на­тел­ни и под­дър­жа­но от заб­лу­де­ни кла­кьо­ри на уп­рав­ля­ва­щи­те) пред­с­тав­ля­ва за къл­но­ве­те на де­мок­ра­ти­за­ци­я­та у нас. До­ри са­мо ис­ка­не­то е ве­че приз­на­ва­не на ня­как­ва ле­ги­тим­ност как­то на въп­рос­ния текст за кон­с­ти­ту­ция (част от гла­ду­ва­ли­те де­пу­та­ти, ко­и­то ра­ту­ват за ре­фе­рен­дум, ве­че нап­ра­ви­ха на­ме­ци, че го приз­на­ват), та­ка и на съз­да­ло­то го Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние, из­бо­ри­те и пре­диз­бор­на­та кам­па­ния. Ни­ка­къв ре­фе­рен­дум не мо­же да ле­га­ли­зи­ра текст, кой­то е ре­зул­тат от по­ре­ди­ца мо­ше­ни­чес­т­ва. Ис­ка­не­то за ре­фе­рен­дум и са­ми­ят ре­фе­рен­дум са са­мо щрих от фак­ти­чес­кия дър­жа­вен прев­рат, кой­то е в ход в Бъл­га­рия.

С ог­лед на го­ре­и­з­ло­же­но­то СЮД при­зо­ва­ва всич­ки де­пу­та­ти (вклю­чи­тел­но и под­пи­са­ли­те тек­с­та) да дек­ла­ри­рат пуб­лич­но сво­е­то осъж­да­не на про­ти­воп­рав­ни­те дейс­т­вия, до­ве­ли в край­на смет­ка до съз­да­ва­не­то на въп­рос­ния текст за Кон­с­ти­ту­ция. В про­ти­вен слу­чай ра­но или къс­но те ще бъ­дат не­ми­ну­е­мо прив­ле­че­ни под от­го­вор­ност за ак­тив­но учас­тие в дър­жа­вен прев­рат за рес­тав­ра­ция на то­та­ли­та­риз­ма.

СЮД при­зо­ва­ва бъл­гар­с­ка­та ин­те­ли­ген­ция, в час­т­ност юрис­ти­те и тех­ни­те ор­га­ни­за­ции, да се раз­г­ра­ни­чат от из­вър­ши­те­ли­те на дър­жав­ния прев­рат и да обяс­нят на на­ро­да как­ви прес­тъп­ни ак­то­ве се из­вър­ш­ват в не­го­во име след 10.11.1989 г.

СЮД при­зо­ва­ва и сред­с­т­ва­та за ма­со­во ос­ве­до­мя­ва­не да пре­мах­нат ин­фор­ма­ци­он­на­та за­ве­са спря­мо не­го­ви­те про­я­ви и да да­дат мак­си­мал­на глас­ност на то­зи ме­мо­ран­дум, тъй ка­то дру­го по­ве­де­ние би би­ло съ­у­час­тие в за­поч­на­лия дър­жа­вен прев­рат.

Ис­то­ри­я­та и бъл­гар­с­ки­ят на­род ня­ма да оп­рав­да­ят пре­мъл­ча­ва­не­то на те­зи страш­ни ис­ти­ни за днеш­ния ден на Бъл­га­рия.

01.08.1991 г., Со­фия Пред­се­да­тел на СЮД: /п/
Ян­ко Ян­ков

[Публикувани и на стр.331-333, 334-336 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

ЗА БЪЛГАРИЯ, КОЯТО ПРОПУСНА ДА БЪДЕ КАТО ЯПОНИЯ

Японски модел предложил Янко Янков

ПЛК - лидерът иска поименен списък

на виновните за кризата

Перник.

Със свой офис се сдоби в петък местната структура на Партия Либерален Конгрес. Новата политическа централа бе открита лично от националния лидер на формацията Янко Янков. Заедно с ексдепутата Тошо Пейков, зам.-председател на ПЛК, той пристигна в града ни по покана на местния лидер на партията Ангел Йорданов.

Съвременната политическа обстановка в страната бе основна тема на пресконференцията, която гостите дадоха за местните медии. Вече 8 години България се управлява от една политическа олигархия, представена от две сродни формации - БСП и СДС, чиято основна цел е обсебване на властта, каза г-н Янков. Още преди 4 години той бил предложил много от формулите за излизане на страната от кризата. В книгата си “Документ за самоличност” ПЛК-шефът се позовал на японския модел за развитие, като приложим и актуален за сегашната обстановка в страната.

Г-н Янков още тогава предложил да се изготви поименен списък на виновните за кризата лица от номенклатурата. Точно такъв бил изготвен по идея на американците, когато създали японската конституция, непосредствено след Втората световна война. Той включвал няколко хиляди лица, отговорни за японския милитаризъм. На тях е било забранено да заемат каквито и да било отговорни държавни длъжности, а също и да развиват собствен бизнес, който е можел да послужи за нова милитаризация на страната на изгряващото слънце, обясни лидерът на ПЛК.

Според него крайно време било японският пример да намери своето приложение в съвременна България, като се забрани бизнес на някои персони, които, държейки икономическата власт, диктуват политиката на страната.

[Материал на Росица Симеонова във в-к "Съперник" бр.227 (1388)/08.12.1997 г.; публикуван и на стр.282-283 от книгато на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. - С., "Янус", 2002. - 576 с.].