Маскарадът
„Велико Народно събрание”
На
6 април 1990 г. в „Държавен вестник” са обнародвани два укази в този аспект: Указ №1 - с който изборите са насрочени
за 10 юни 1990 г.; и Указ №2 - с
който е обнародван Законът за избиране на Велико Народно събрание.
Нека
оставим настрана въпроса дали логиката за легитимност изисква първо да бъде
обнародван и да влезе в сила избирателният закон, а едва след това да бъдат насрочени
изборите.
В
случая нека визираме „Кой е издал указите?”. И двата укази
са издадени от „Президент на републиката”,
а като такъв се е подписал Петър
Младенов.
Указите
са издадени въз основа на чл.92, т.2 и т.8 от „Конституцията”. По това
време, обаче, такива текстове в този „нормативен
документ” … няма (не е имало).
Наистина
по онова време вече е към края си процедура за промяна на текста на „Конституцията”,
но такава промяна официално е „влязла в
сила” едва с обнародването на промените в „Държавен вестник”,
което е станало по-късно, на 10 април 1990 г., с Указ №3.
Както
е споменато по-горе, двата указа са издадени от „Президента на републиката”, и като такъв се е подписал Петър Младенов. Само че по него време де юре и де факто въобще не съществува държавен орган „Президент на републиката”, и Петър
Младенов въобще не е такъв.
Което
е така, защото чл.143, ал.4 на „Конституцията” постановява, че „законът за изменяване на действуващата конституция
влиза в сила от деня на обнародването”, а приетите на 3 април поправки са
обнародвани на 10 април 1990 г.
Което
недвусмислено означава, че до 9 април са „в
сила” старите текстове на „Конституцията”, съгласно които в
структурата на властта има „Държавен съвет”, а не „Президент”,
и по него време Петър Младенов е „Председател на Държавния съвет”, а
не „Президент”.
На
6 април 1990 г. Петър Младенов
противоконституционно се е бил самообявил за Президент, приписал си е
несъществуващи и непритежавани права, противоконституционно и нелегитимно е
издал укази за обнародване на Закона за избори за Велико Народно събрание,
Закона за изменение и допълнение на Конституцията, Решението на
парламента за (неговото) избиране за Президент, насрочването на изборите за 10
юни 1990 г., Закона за политическите партии.
Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.1 и 2 от избирателния закон всички жалби, сигнали и
доказателства за нарушаване на закона по време на изборите, се събират от ЦИК, след което се предават на избрания
парламент. В Правилника за организацията и дейността на Великото Народно събрание
(обнародван в “Държавен вестник” бр. 102/21 декември 1990 г.) е обособена
специална глава относно проверката на законността на изборите, съдържанието на
която се свежда до това, че тези документи се проучват от Мандатната комисия, която внася доклада си в пленарно заседание, в
което парламентът взема решение по въпроса за законността на изборите, и че
окончателното решение по този въпрос е прерогатива единствено на парламента.
Внимателното
проучване на нормативните текстове, обаче, разкрива една юридическа тънкост – в
тех е регламентирана единствено хипотезата „проверка на законността на
изборите на отделните депутати”, но
не и на Парламента като цяло.
В
този именно смисъл се тълкува текстът на чл.74 на „Конституцията”, и в този
смисъл са разработени текстовете на подконституционните нормативни актове.
Новоизбраният
парламент (Велико Народно събрание)
се е „конституирал” на 10 юли 1990 г.
- един месец след деня на изборите.
Тъй
като, обаче, уж прецизно проведеното оперативно мероприятие, свеждащо се до
организирането на бурни и скандални демонстрации и шествия под надслов „Оставка
на президента!”, съвсем не успя
да изиграе ролята на достатъчно силна камуфлажна мъгла, способна да отклони
вниманието на некои от депутатите от въпроса за законността на изборитем ето
защо още на 20 юли - десет дни след конституирането си - Великото Народно събрание приема „Обръщение”, с което
обещава, че данните за нарушаване на изборите ще бъдат обсъдени в
парламентарните комисии и в парламентарната зала на пленарно заседание.
Наскоро,
с Решение №19 от 26 юли 1990 г., е
избрана и Мандатната комисия с председател
Митрополит Панкратий. Заслужава внимание, обаче, „невзрачният” за неспециалиста текст от Правилника за организацията на
дейността на парламента, постановяващ, че докладът на Мандатната комисия се внася за
разглеждане на пленарно заседание най-късно на втората сесия на Парламента.
Работата
е там, че в парламентарната практика на всички демократични общества това задължително става в рамките на един месец,
защото докато не се установи дали изборите са законни, парламентът се счита за
нелегитимен и не може да осъществява законодателна дейност.
Практиката
на Великото Народно събрание, обаче,
разкрива съвсем други измерения – в продължение на цялото си съществуване
парламентът бълва всички възможни видове актове, а Мандатната комисия мълчи и не внася никакъв доклад за обсъждане в
пленарната зала; все пак по прецизно режисиран сценарий се вдига малко шум
около оставката на председателя на комисията и около законността на избора на
един депутат от „опозицията”[1].
[1] Никому неизвестният Стоян Ганев, който излиза от този шум
със славата на национален опозиционен герой, срещу когото комунистите са
организирали заговор; заради тази му слава Ст.
Ганев съвсем скоро е назначен за Министър на външните работи; а после,
като изпълняващ този пост, на него „случайно”
му се налага не само да представлява
България в ООН, но и да ръководи заседанията на тази организация;
само онези, които, според медиите, се намират „във властта на параноята”,
обръщат внимание на неколко факти: Þче съпругата на този виден „опозиционер-антикомунист” е рускиня, а нейният баща – генерал от КГБ; Þче самият Ст. Ганев - бивш Първи
секретар на Факултетския комитет на ДКМС при Юридическия факултет и Втори
(щатен!) секретар на Университетския комитет на ДКМС (който като такъв задължително е член на БКП!), е специализирал в школите на КГБ и е преподавател по Държавно
право на СССР не само в единствения (тогава) в България Юридически факултет, но и в
единствената специална школа на
българската Държавна сигурност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар