А. Николай Константинович Михайловски (1842-1904) е публицист, литературен критик, социолог (наред с Лавров - основател на руската субективна социология), ключова фигура на руската култура от втората поливина на ХІХ век, автор на редица произведения[1], обект на вниманието на редица изследователи[2].
Той е роден в Калужка губерния в небогато дворянско семейство; следвал е в инженерен иститут в Петербург, но не е завършил и не се е дипломирал, тъй като заради участие в студентски безредици е бил изключен; литеартурната си дейност е започнал през 1860 г.; през 1869 г. вече е бил водещ сътрудник и редоктар на сп. „Отечествени записки”, което фактически е било рупор на легалното народничество, а през 90-те години е редактор на списание „Руското богатство”, което е второто легално издание на либералното направление на народничеството, съчетаващо идеалите на аграрния социализъм с либералните конституционни реформи.
Макар и по същество винаги да е бил легален публицист-критик, Н. К. Михайловски все пак е поддържал контаксти и с нелегалните народнически кръгове на народоволците и есерите. Тъй като, обаче, по оновото време (през 70-те години на XIX век) е налице общо снижаване значимостта на народническото движение в сравнение с предшествуващите 40-60-години на века, и неговото философско и обществено-политическо творчество има преди всичко популяризаторски характер.
Народническата му концепция по същество има антиевропоцентричен характер, а социологията му е преди всичко самобитна и издигаща като противостояние на буржоазното общество единствено кооперацията и селската община от епохата на първобитното общество, и поради тези нейни характеристики често е била подложена на интензивна критика от руските представители на марксическата теория.
Главните му произведения са: „Теорията на Дарвин и обществената наука” (1870-1871, 1873), „Аналогическия метод в обществената наука” (1869), „Какво е прогресът?” (1872), „Борбата за индивидуалност” (1875-1876), „Герои и тълпа” (1882), „Научни писма. По въпроса за героите и тълпата” (1884), „Патологическата магия” (1887), „Още за героите” (1891), „Още за тълпата” (1893).
Б. Според В. В. Зенковски творческата мисъл на Н. К. Михайловски му е позволявала да прави широкомащабни обобщения и смели философски построения, а Г. Я. Миненков определя същността на неговото теоретическо търсене като „етически фундиран персонализъм” и подчертава, че именно оттук произтича основният импулс на неговото творчество, насочено към изработването на единна и цялостна система на правдата, на строен светоглед, който да свързва в единно цяло всичко, свързано със човека[3].
Обикновено социологията на Н. К. Михайловски бива разглеждана в руслото на позитивизма от контовски тип, което, като цяло, е вярно, но макар и да се прекланя пред заслугите на Конт, той, както казва П. Б. Струве, „не е останал през целия си живот в клетката на позитивизма” и дори когато е бил вътре в нея, винаги е държал вратата й широко отворена.
Когато през 90-те години на ХІХ век в Русия са се водили ожесточени полемики на народниците с марксистите, Н. К. Михайловски е приветствувал излизането на руски език на „Капиталът” на К. Маркс, и макар да го е оценявал като „превъзходно разработен материал за решаване на общите въпроси на отношението на социалните форми към материалните условия”, все пак изрично е подчертавал „аксиоматизма на икономическия материализъм” и „неговата метафизичност”. Разбира се, на тези и редица други негови изказвания марксистите отвърнали с рязка, вулгарна и неаргументирана критика срещу Н. К. Михайловски, най-типичен пример на която крититика е била тази на Г. В. Плеханов. До известна степен аналитична е била единствено критиката на В. И. Улянов (Ленин), но и тя никога не е била специфично научна, а винаги е имала обвинителен характер. Научно добросъвестна критика на възгледите на Н. К. Михайловски се е срещала единствено в марксическите трудове на Н. А. Бердяев и П. Б. Струве, които, впрочем, впоследствие еволюирали и изоставили марксическите си убеждения.
Без тук да се спираме на разработените от Н. К. Михайловски концепции относно предмета и метода на социологията и относно разделението на труда в кооперацията, ще обърнем внимание върху това, че за политологично ориентирания читател най-съществоно внимание заслужават: теорията за „борбата за индивидуалност”, теорията за героите и тълпата и теорията за прогреса (същностните черти на които тук само ще маркираме).
Стигайки до извода, че органическото развитие на обществото е неразривно свързано с разделението на труда, което от своя страна закономерно води до потискане на творческите способности на индивида, Н. К. Михайловски отказва да се примири с този факт, и подбуждан от стремежа си за защита интересите на личността, е обосновал т. нар. теория за „борбата за индивидуалност” - или казано на съвременен език - теория за социалните конфликти. Именно тази своя теория авторът е бил издигнал като „научна база” или „централна нишка”, позволяваща да бъдат обяснени всички социологически факти и въпроси[4]. Във връзка с това следва да бъде посочено, че в своите критики Н. А. Бердяев и П. Б. Струве са окачествявали тази теория на Н. К. Михайловски като „ново издание на органическата теория за обществото”, но че това тяхно гледище, макар и формално добросъвестно, е било основано върху повърхностен подход, въобще не проникващ в същинската логика на автора.
Действително тази теория е била изложена от нейния автор в контекста на критичното му изложение на органицизма и дарвинизма, и дори в контекста на предложението за допълване на дарвинизма. Същинският център на своята теория, обаче, Н. К. Михайловски е бил поставил върху самия термин „индивидуалност”, който той е интерпретирал като имащ две измерения или два смисъла – космически и социален; и върху схващането, че индивидуалността „не е просто нещо своеобразно”, а е „цялостно и неделимо образувание”; човешката индивидуалност е „съвкупност от всички черти, които са свойствени на човешкият организъм въобще”; и че степента на индивидуалността е поставена в зависимост от разделението на труда, като в защита на своята същинска индивидуалност човекът е заставен да се бори срещу това разделение на труда и унищожаването на неговите индивидуалистични характеристики. Впоследствие, след разгъратото излагане на концепцията, Н. К. Михайловски налага извода, че по своята същност теорията за „борбата за индивидуалност” в крайна сметка е „социалнополитическа борба”, „класова борба”.
Своеобразно продължение на теорията за „борбата за индивидуалност” е теорията за героите и тълпата, изложена в повечето от произведенията на Н. К. Михайловски; впрочем, съществено внимание заслужава фактът, че произведението на Тард относно героите и тълпата е излязло едва осем години след излизането на произведението на Н. К. Михайловски, и в този смисъл той може да бъде считан за основоположник на социалната психология не само в Русия, но и в света.
При разглеждането на особеностите на поведението на хората в групата (масата) и на факторите за поведението на масите, Н. К. Михайловски пръв обосновава наблюдения и изводи, на които в психологията е обърнато внимание доста по-късно. Той обосновава тезата, че героите са личности, които имат способността да увличат със своя пример масите и да ги включват в процеса на извършването както в добри, така и в лоши или безумни дела; тълпата той характеризира като маса, способна да се увлича от примерите на героите и водачите както за високоблагодорни, така и за низки дела, а също така и за нравствено безразлични действия, при което индивидът, включен в тълпата, претърпява радикални изменения в поведението си, които иначе никога не би извършил самостоятелно.
Спирайки се върху теорията за прогреса, Н. К. Михайловски разглежда перспективите на Русия в контекста на еволюцията и подчертава, че идеалът и стремежът за неговото осъществяване възникват толкова фатално, че се оказват в състояние да увлекат дори и най-пасивните елементи на социалната система; и че „този обективен феномен” е израз на потребността от хуманизиране на живота”, а следователно и за прогрес.
[1] Вж.: Михайловский, Н. К., Последние сочинения, СПбг., 1905, Том 1-2; Михайловски, Н. К., Полное собрание сочинений, СПбг., 1906-1914, Том 1-8; Михайловский, Н. К., Литературная критика. Статьи о русской литературе ХІХ – начала ХХ в., Л., 1989.
[2] Вж.: Чернов, В. М., Памяти Н. К. Михайловского, СПбг., 1906; Колосов, Е. Е., Очерки мировоззрения Н. К. Михайловского. Теория разделения труда как основа научной социологии. Схема и анализ. Опыть литературного анализа, СПбг., 1912; Ленин, В. И., Народники о Н. К. Михайловском, сб. Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, М., Том 24; Горев, Б. И., Николай Константинович Михайловский. Его жизнь, литературная деятельность и миросозерцание, Л., 1931; Галактионов, А. А., Никандоров, П. Ф., Н. К. Михайловский, Сб. Идеологи русского народничества, Л., 1966; Виленская, Э. С., Михайловский и его идейная роль в народническом движении 70-х – начала 80-х годов ХІХ века, М., 1979; Слинько, А. А., Н. К. Михайловский и русское общественно-литературное движение второй половины ХІХ – начала ХХ века, Воронеж, 1982; Балуев, Б. П., Н. К. Михайловский и „легальный марксизм”. К 150-летию со дня рождения, ж. Отечественная история, М., 1992, № 6, с. 15-31; Володин, А. И., Выдающийся деятель русской культуры, ж. Отечественная история, М., 1993, № 6.
[4] Впрочем, по-късно именно върху тази „проблемна основа” са били развити идеите на т. нар. „философия на живота” и идеите на Г. Зимел.
[Публ. на стр.360-364 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар