А. Александър Николаевич Радишчев (1749-1802) е виден руски писател и философ, роден в Саратовска губерния в среднозаможно дворянско семейство; получил превъзходно начално частно (домашно) образование, после учил в Москва, след това завършил авторитетния Петербургски Пажески корпус, както и Юридическия факултет на Университета в Лайпциг. През 1770 г. се завърнал в Русия, постъпил на държавна служба и бързо се издигнал до началник на Петербургската митница, но почти веднага изоставил службата си на чиновник и изцяло се отдал на творчески литературни и философски занимания[1]. Тъй като владеел превъзходно половин дузина европейски езици, превел на руски език няколко значими произведения на европейски автори.
През 1790 г. отпечатал в собствената си печатница книгата „Пътешествие от Петербург до Москва”; книгата била предоставена лично на Екатерина ІІ, която (според изрично записаните от секретаря й думи) заявила, че той е „бунтовник, много по-страшен и от Пугачов”; книгата била забранена (чак до 1917 г.), заради нея наказателният съд постановил смъртна присъда, която впоследствие била заменена със заточение в Сибир и затваряне в килия на намиращия се в корпуса на военна крепост Уст-Илимски затвор на „строго десетилетно безизходно пребиваване”. По-късно, обаче, Павел І разрешил затворът да бъде заменен с „домашен арест” в имението на баща му, а Александър І го амнистирал, извикал го в Петербург и го назначил в Комисията по изготвяне на законодателството. През 1802 г., на 53-годишна възраст, А. Н. Радишчев завършил живота си чрез самоубийство.
Б. В руската историческа и политологическа литература името на А. Н. Радишчев обикновено се свързва с неговото характеризиране като основоположник на концептуално оформеното и завършено идейнополитическо течение в Русия, известно като руски радикализъм[2].
Според биографистите характерът на манталитетната нагласа и на общественополитическите възгледи на А. Н. Радишчев е бил формиран от четири главни фактори – преди всичко идеите и опитът, съдържащи се във въстанието на Пугачов[3], идеите за естественото право, радикалните политико-юридически възгледи на европейското Просвещение и революционните събития в Англия, Америка и Франция; и именно в най-дълбокото съдържание на тези „фактори” са кодирани и „мотивите” на цялостното поведение на А. Н. Радишчев - и, разбира се, на неговото публицистично, литературно и научно творчество[4].
Главната тема, която почти неизменно присъствува в творчеството на А. Н. Радишчев, е за съдбата на руските крепостни селяни, при което той разкрива тяхното „безчовечно угнетяване и морално унижение”, „обречеността да носят тежките окови”, положението им, наподобяващо това на „вола в ярема”. Като главна причина за съществуващата социална несправедливост и човешките страдания той сочи „неправилните възгледи на хората относно света” и обосновава тезата, че изменението на съществуващия ред е невъзможно без предхождащото го „изменение на възприемането на света” и без постигането на правилното разбиране относно природата и същността на обществените явления. Във връзка с това той изрично е посочил, че изходната основа на неговите политически възгледи в този аспект е теорията за естественото право и преди всичко идеята, че всички хора се раждат равни, и че едва след това те се сблъскват с наложените им несправедливи ограничения.
За разлика от Жан-Жак Русо и неговите последователи, А. Н. Радишчев разглежда като „основа на човешката общност” съвсем не „хуманната природа на хората”, а способността на човека при определени обстоятелства да прояви пределна решимост и да отвоюва свободата си, или иначе казано – способността на човека да се очовечи. Любопитно е, че авторът невинаги е последователен в призивите си човекът да вземе в свои ръце процеса на „очовечаването”, и че е склонен да препоръча (и действително препоръчва) използуването и на „реформаторското средство”, т. е. – извършването на „реформи отгоре”, за да бъдат избегнати „пагубните зверства”.
Разглеждайки въпроса за властта, А. Н. Радишчев обосновава тезата, че „единствено властта на народа има статуса на висша форма на власт”, че именно „съборната народна власт” представлява основа на истинското гражданско общество, в което императорът има статуса единствено на „пръв гражданин”, върху който тежи задължението да зачита и съблюдава „общественото равенство”, да се бори срещу несправедливостите, да охранява нравствеността и да пресича престъпността. Спирайки се специално на въпросите за руската самодържавна власт, той я определя като главна опора на крепостничеството и обосновава тезата за необходимостта от възставане за възстановяване на справедливостта. Именно в контекста на идеята за „възставане в името на освобождаването и справедливостта” той обоснова и тезата за правомерността на насилническите действия.
Разглеждайки въпроса за идеалното държавно устройство, А. Н. Радишчев категорично е отричал както самодържавието, така и идеята за просветения монарх, и е обосновавал тезата за демократическата република, основана върху принципите на обществения договор, гражданските права и суверенитета на народа. Като икономическа основа на демократическата република той е виждал системата на пълновластната собственост на селяните върху земята.
Така, с тези именно изходни идейни позиции, А. Н. Радишчев фактически е станал родоначалник на радикалните освободителни идеи и традиции, формирали се още през първата половина на ХІХ век в лицето на декабристите и петрашевците, както и на следващите поколения „революционери-освободители”, към които принадлежат Херцен, Чернишевски, Плеханов, Ленин и други. Именно в творчеството на А. Н. Радишчев за първи път в руската история са прозвучали ясно и категорично формулираните антикрепостнически, антимонархически и революционни призиви за промяна на общественополитическия строй.
Впрочем, вероятно най-точната характеристика на А. Н. Радишчев е дадена в знаменития очерк на А. С. Пушкин, озаглавен с неговото име, в който той е характеризиран като дребен чиновник, човек без каквато и да е власт и без каквато и да е обществена опора, дръзнал да се противопостави на целия обществен ред; като човек, напълно сам и самотен, без приятели и без съмишленици, предумишлено поставил се в такава позиция, за да може в случай на неуспех да отговаря съвършено сам и да бъде единствената жертва на закона; като човек, който никога не е бил получавал почитта на „велик човек”; като човек, всичките действия на който са престъпни и с нищо неизвиними; като автор, чийто книги са крайно посредствени; и въпреки всичко - като човек, престъплението на който не може да не бъде характеризирано като необикновено; като несъмнено заблуждаващ се политически фанатик, всичките действия на който, обаче, са продиктувани от удивителна саможертвеност и рицарска съвест и достойнство[5].
[1] Вж.: Радищев, А. Н., Полное собрание сочинений, М.-Л., 1941; Радищев, А. Н., Избранные философские и общественно-политические произведения, М., 1952; Радищев, А. Н., Полное собрание сочинений, М., 1907-1998.
[2] На проблемите на историята и теорията на руския радикализъм на различните етапи от неговото развитие и проявление е посветена обширна литература, а една от причините за това е обстоятелството, че почти целият ХХ век от руската история е протекъл под знака на радикалната идеология и практика, при което Русия е била станала „база” или „поле за реализиране” на голямо разнообразие варианти на радикалните идеи. Освен това специално в съветската литература, посветена на историята на руския радикализъм, неизменно прозира неговата идеализация, а по най-ясен начин тази идеализация личи при разглеждането на болшевишкия вариант на радикализма. Прави впечатление,че в тази огромна по обем литература на преден план изпъква фактът, че при идеализирането на болшевишкия радикализъм авторите като правило предпочитат да употребяват термина „революция”; и че самият термин „радикализъм” е използуван единствено от останалите негови идейнополитически разклонения.
Самото наименование „радикализъм” етимологически е свързано с латинската дума radix, означаваща „корен”, и визира онова идейнополитическо направление, което си е поставило за цел да реши „коренните”, „дълбинните” проблеми на обществото, като измени същността на общественополитическата структура и на функционирането на обществото. Самият термин „радикализъм” за първи път е бил употребен в този смисъл през 1840 г. от М. Катков в списанието „Отечественные записки”, а в руската литература от ХІХ век до началото на ХХ век този термин е бил синоним на нихилизма, бунтарството и пр., при което е носел изключително висока негативна оценъчност. В началото на ХХ век в идейния и практическия спектър на радикализма са били включени т. нар. „революционери” от всичките оттенъци и направления (социалисти, социалдемократи, марксисти, анархисти, троцкисти, фашисти и пр.), а в зависимост от политическата му окраска радикализмът е бил окачествяван като „лев радикализъм” и „десен разикализъм”.
При това специално внимание заслужава феноменът, че в Русия радикално настроените лица като правило са предизвиквали съвсем не възмущение, а преди всичко съчувствие и дори преклонение пред техната саможертвеност и самоотдаденост на борбата за постигането на издигнатите от тех цели и идеали. Специално внимание заслужава и проблематиката относно структурата на т. нар. „радикално политическо съзнание”, към главните компоненти на което принадлежат изключително идеите на отрицанието и деструктивността (при това в техната абсолютна степен), идеите за всеобщността, тоталността, категоричността и безкомпромисността.
[3] Донският казак, военен подпоручик и участник в няколко войни Емельян Иванович Пугачов (1740/1742-1775) е бил водач на бушуващата в Русия през 1773-1775 г. Селска война. Според биографистите той се е отличавал с изключителен ум, хитрост и притежаването на превъзходни умения да въвлича и организира хората. Присвоявайки си името Петър ІІІ Фьодорович, той встъпил като самозванец и претендент за руския престол, но през 1774 г. бил предаден от съратниците си, бил поставен в клетка и изпратен в Москва, където бил публично екзекутиран.
[4] Както личният живот и съдба, така и творчеството на А. Н. Радишчев са били и продължават да бъдат обект на научен интерес. Вж.: Каллам, В., Рабства враг, СПбг., 1904; Макогененко, Г. П., Радищев и его время, М., 1956; Пантин, И. К., О материализме и идеализме в философском трактате Радищева, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 5; Филиппов, Л. А., В. И.Шинкарук , М. М. Спектор, Философская позиция А. Н. Радищева в трактате „О человеке ...”, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 5; Карякин, Ю. Ф., Е. Г. Плимак, Запретная мысль обретает свободу. 175 лет борьбы вокруг идейного наследия Радищева, М., 1966; Куликова, Л. И., В. А. Западов, А. Н. Радищев. „Путешествие из Петербурга в Москву”. Комментарий, Л., 1974; Шторм, Г., Потаенный Радищев, М., 1974; Моряков, В. И., Из истории революции общественно-политических взглядов представителей конца ХVІІІ в.: Рейналь и Радищев, М., 1981; Татаринцев, А. Г., Сынь Отечества. Об изучении жизни и творчества А. Н. Радищева, М., 1981; Шкуринов, П. С., А. Н. Радищев: Философия человека, М., 1988; Подгородников, М. И., Нам вольность первый прорицал. Радищев. Страницы жизни, М., 1989; Lang, D., The first Russian Radical: Alexander Radishchev. 1749-1802, London, 1959; Mc Connell, A., Russian Philosophe Alexander Radishchev. 1749-1802, The Hague, 1964; Clardy, J., The Philosophical Ideas of Alexander Radishchev, New York, 1964.
Няма коментари:
Публикуване на коментар