А. Борис Николаевич Чичерин (1828-1904) е виден руски публицист, обществен деец, философ, историк и правовед, автор на голямо множество произведения[1], обект както на прецизното научно внимание на изследователите, така и на нихилистичното идеологическо обругателство по времето на съветския комунистически режим (определящо творчеството му като „антинаучно” и „реакционно”)[2].
Роден е в старинен дворянски род, произхождащ от Италия и пристигнал в Русия през 1472 г. в свитата на София Палеолог. През 1845-1849 г. Б. Н. Чичерин е учил и завършил Юридическия факултет на Московския унивреситет, по което време е проявявал особената си пристрастност към философското знание, поезията и изкуството, и е бил считан за един от любимите ученици на Т. Н. Грановски. През 1853 г. защитил дисертацията си „Областните учреждения в Русия през ХVІІ век”, която била публикувана в 1856 г.; с нея всъщност били положени основите на т. нар. „държавническа школа в руската историография”.
През 50-те години, освен с професорските си занимания, е участвувал изключително активно в руския общественополитически живот като един от лидерите на либерално-западническото движение. През 1856 г. заедно с К. Д. Кавелин публикувал знаменитото „Писмо до издателя”, адресирано до редакцията на издавания от А. И. Херцен в Лондон сборник „Гласът на Русия”, което писмо се счита за първия печатен програмен документ на руския либерализъм.
През 1858 г. - 1861 г. издал „Изследване по историята на руското право”, „Очерци за Англия и Франция” и др. произведения на историко-юридически теми, в които обосновавал както отделните елементи на вече интензивно формиращата се у него концепция за главната или водещата роля на държавата в историята на Русия (като отличитителна черта в сравнение със западните страни, където историческите процеси са се извършвали без активната намеса на държавата), така и основните положения на концепцията си за руския либерализъм и програмните положения за либерални реформи и за учредяване на конституционна монархия.
През 1866 г. издал книгата си „За народното представителство” (впоследствие защитена от него като докторска дисертация), с която обосновавал необходимостта от запазване на самодържавието и за неприемливостта за Русия на конституционния строй. През 1868 г., заедно с други професори от Московския университет, подава оставка в знак на протест срещу нарушенията на университетския устав; след това дълго време живее в родното си село, където се занимава изключително интензивно не само с научна, но и с общественополитическа дейност. През 1882 г. е избран за московски градски управител, но още на следващата година - заради негова реч, засягаща честта на императора - е уволнен.
Публикуваните от 70-те години на XIX век до смъртта му през 1904 г. произведения по своята същност го представят като напълно и безпротиворечиво завършен философски рационалист и политически либерален радикалист, а по-важните в този аспект произведения са: „Наука и религия” (1879), „Мистицизмът в науката” (1880), „Основанията на логиката и метафизиката” (1894), „Философия на правото” (1900). Едни от основните постулати, залегнали в почти всички негови произведения от този период, са схващанията, че: ►„Разумното същество е едновременно с това и свободно същество”, при което свободата на човека бива обяснявана като присъствие у него едновременно на две начала, а именно на крайното и безкрайното, които се намират в постоянно взаимодействие; и ►по своята най-дълбока същност историята на човека е история на неговата мисъл и представлява история на развитието на идеите, тъй като историческите процеси са движени именно от идеите, и именно поради това квинтесенцията на човека и неговата история се съдържа в историята на философията и историята на религиите.
Б. Състоящият се от три части капитален труд на Б. Н. Чичерин „Курс по държавната наука” структурно е организиран като: първата част (издадена през 1894 г.) се нарича „Общо държавно право”, втората част (издадена през 1896 г.) има наименовието „Наука за обществото или Социология”, а третата част (издадена през 1898 г.) е озаглавена „Политика”. Този негов труд несъмнено заема „особено” или дори „изключително важно” место в творчеството на автора.
Абсолютизирайки държавата като основен двигател и творец на руския исторически процес, Б. Н. Чичерин обосновава основополагащото си виждане, че изследването на този феномен е възможно в рамките на всеки отделен отрасъл на знанието, при което държавното право изучава държавата като юридически съюз; социологията я изучава в съотношението й с другите социални съюзи и преди всичко с гражданското общество; а политиката (политологията) се интересува от ролята на държавата в процесите на борбата за власт на различните обществени обединения, партии и групи.
В това свое произведение Б. Н. Чичерин обръща специално внимание на обстоятелството, че именно състоянието и характерът на икономическия бит на руското общество е факторът, който го довежда до политическа зависимост, и че отсъствието на твърдо обезпечени класи предизвиква борбата между богатите и бедните, от която борба няма и не може да има друг изход, освен наличието на средна класа, встъпваща като посредник между двата полюса, но че в Русия такова „посредническо звено” липсва, тъй като липсва „свободният труд”. При това любопитно е, че в контекста на абстрактен диалог авторът характеризира липсващата руска средна класа като „нищо, което трябва да бъде всичко”, и поради липсата на което „бедната руска страна не може да бъде свободна страна” (с. 204). След това, наблягайки върху обстоятелството, че по своята същност държавата е носител на „охранителния дух” на обществото, но че „същинската обществена устойчивост” се обезпечава не от държавата, а от множество фактори, сред които особено важно е наличието на независими крупни обществени сили, Б. Н. Чичерин подчертава (с. 214), че при носителите на висшата степен на собствеността се проявява стремежът към консерватизъм към общественото движение, при средната степен на собствеността се проявява стремежът към либерализъм, а при нисшата – стремежът към радикализъм.
След това Б. Н. Чичерин дава описание и определение на редица социологически феномени (като наука, възпитание, образование, религия, и прочее), при което, определяйки науката като „ръководено от разума систематическо познание на вещите”, а повръхностния емпиризъм като „гол опит”, иронично отбелязва, че досегашните представители на емпиризма все още не са излезли вън от обосноваването на твърдението, че човекът е потомък на маймуните (с.273). В същия раздел той изрично (декларативно или обосновано) поднася и следните изключително актуално звучащи и днес твърдения, че: ►„историята е преди всичко повестование за грешките на владетелите”; ►„религията и политиката са изобретения на човешкия ум”; ►„сериозната мисъл винаги е била и ще бъде достояние на малцина”; ►„демократизацията на науката винаги закономерно води към неимоверно опошляване на мисълта”; ►„справедливостта съвсем не произтича от природата, а е чисто човешко дело”; ►„вестникарската реклама и шантажът все повече се утвържават като господствуващи явления в съвременния живот”; ►„ежедневното повтаряне във вестниците на едни и същи догмати или клевети винаги оставят в ума на читателите много по-голямо впечатление, отколкото сериозните и строги научни изследвания”; ►„постоянно нараства нуждата от нравствен съд не само над печатните издания, но и над държавната власт”; ►„юридическите задръжки пред държавната власт и печатните издания са толково по-малко, колкото по-голяма е нуждата от тях”; ►„демокрацията може да бъде само една от формите за организация на нисшите степени на развитието на обществото, над която задължително трябва да бъде издигнат „висшият ред”, който може да бъде обезпечен единствено от аристокрацията (родова или поземлена, парична или умствена)”; ►„в страните, подложени на постоянни революционни или реформационни промени, неустойчивостта на общественото мислене се утвърждава като постоянно състояние”; ►„най-голямата язва на съвременното състояние на обществата е хаотичното състояние на умовете, а нейното лечение може да бъде извършено единствено от развитието на науката”.
В. Обстойно обоснованите в трудовете на Б. Н. Чичерин възгледи за държавата и държавната власт общо взето са представлявали напълно или частично противопоставителни гледища по отношение на господствуващите по негово време позитивистични учения, които са разглеждали държавата като висша форма на обществения живот и като правило са я противопоставяли на гражданското общество. В своите трудове Б. Н. Чичерин обаче е считал държавата за „въплъщение на нравственото начало” и винаги е подчертавал както нейното „приоритетно значение в живота на хората”, така и обстоятелството, че тя е възникнала в резултат на формираната обща воля, получена при сливането в едно или обединяването на трите вида отделни дотогава (до момента на образуването на държавата) обществени съюзи – семейният, гражданският и църковният.
Все пак, обаче, в различните свои трудове Б. Н. Чичерин допуска някои различия при представянето на предпоставките или условията, при които е възникнала държавата. Така напр. в „Собствеността и държавата” той пише, че почти всички държави са образувани чрез завоевания, докато в „Курс по държавната наука” пише,че те са възникнали понякога чрез завоевания, но преди всичко чрез смесване (размесване) на племената, когато те са били стигнали предела на своята ограниченост (пространствено-териториална или друга ограниченост). При разглеждането на въпроса относно способа на възникването на държавата той обособява наличието на първоначален способ, при който е било извършено преобразуване на вече съществуващите друг вид съюзи или е било осъществено първоначално свободно волеиявление на хората; и на производен способ, при който обединението е било станало върху основата на разпадането на вече съществуващи държавни образувания.
При разглеждането на въпроса относно „материала, от който е създадена държавата”, Б. Н. Чичерин стига до извода, че тя е „създание от двуяк род”, „създание от два елеменети” – от земята, представляваща теритирията или областта, върху която се разпростира държавната власт, и от народа, представляващ съвкупността от хората, които са й подчинени.
Впрочем, при третирането на въпросите, свързани с образуването на държавата, Б. Н. Чичерин изрично е подчертал, че процесът на образуването не е универсален и върху него оказват своето влияние много голям брой фактори, най-важните от които са завоеванията, религията, постепенното развитие на живота и на потребностите, личностите, непредвидените и екстраординарните събития (представляващи т. нар. „фактор Х”), сред които решаващи са били личностите и религията, които именно са налагали своята воля и въздействие върху масите, като са ги сплотявали около себе си.
Впрочем, заслужава внимание обстоятелството, че в същото време в Русия широко са били разпространени мненията на редица видни учени, които категорично са отричали ролята на личността в историята на народите и в частност при образуването на държавите; и че издигайки субективния фактор на първо место сред факторите в този аспект, Б. Н. Чичерин заедно с това е разработвал и концепцията си за харизматичните качества на личността, сред които на челно место е поставял дълбокото познаване същността на хората и умението на личността да влияе върху хората и да направлява поведението им (в което отношение авторът още по онова време се е докоснал до някои от постиженията на науката от много по-късните етапи на нейното развитие). В частност Б. Н. Чичерин е обособявал наличието на два типа личности: „събитийни личности” (значението или величието на които не зависи от техните реални качества, а от това, че те са се оказали на нужното место в нужното време, и че все пак са вземали адекватни адаптивни решения съобразно откриващите се възможности), и „личности, създаващи събитията” (това са велики личности, притежаващи уникални свойства и способности, като ум, талант, проницателност, настойчивост, упорство и прочее).
Що се касае до особената роля на религията при образуването на държавите, Б. Н. Чичерин е подчертал нейната роля „да освещава властта” като „Божи ред на Земята” и да подчертава „посланическия характер” на личностите, които стоят начело на властта и държавата, т. е. да придава високонравствен божествен хорактер на властта и на държавата. В този аспект той изрично се е позовал на мнението на Фридрих В. Й. Шелинг, че държавата, въплъщаваща единството на народа, се опира не върху физическата, а върху духовно-нравствената сила. Специално внимание заслужава гледището на Б. Н. Чичерин, че ако в началния момент от своето съществуване и преди всичко при образуването на обществената формация и на държавата религията е имала важна консолидираща роля и значение, то по-късно, с течение на времето и особено с развитието и налагането на светското образование и светския обществен ред, напълно закономерно настъпва период на падане на авторитета на религията и дори на конфликт или несъвместимост между религията и гражданското общество; което е така, защото, като изразител на вечните и неизменните истини и закони, религията има неподвижен и неизменен характер, докато в същото време гражданското общество постоянно се променя, при това то все повече и повече се ориентирва към свободата и самостоятелността и се старае да отхвърля юздата, която религията иска да му налага[3].
Б. Н. Чичерин отделя специално и обстойно внимание и на факторната роля и значение на постепенното развитие на живота и на неговите потребности, като подчертава, че този фактор обикновено не може да бъде непосредствено видян и констатиран, тъй като се проявява в процеса на историческото развитие като цяло, което обикновено (при бавния темп на обществената динамика) е извън рамките на живота на отделния непосредствен наблюдател. Към този фактор той отнася развитието на производителните сили, имущественото неравенство, разделението на труда и пр. обективни причини.
При анализа на завоеванието като фактор в процеса на образуването на държавите Б. Н. Чичерин обръща специално внимание на ролята: на географския и икономическия характер на територията; на етническия състав и културните традиции на населението; на количеството и качеството на използуваната работна сила; на характера на търговските връзки; на ролята на насилието (и на неговия характер) в обединителния процес; на великите пълководци като велики законодатели; на характера на дисциплината във военната и в гражданската област.
Особено обстойно внимание Б. Н. Чичерин е отделил на анализа на отграничителните характеристики на държавата от другите човешки съюзи, при което на първо место е изтъкнал властта, и преди всичко върховната власт. Тук той е определял властта като „воля, имаща правото да повелява”[4] („да налага волята си”, „да заповядва”), което определение, още по негово време, е било оспорвано поради простата причина, че поради различните философско-методологически основания по същество всеки автор е давал различно обяснеие на властовия феномен[5]. Освен това авторът обособява наличието на частна власт - упражнявана от едно лице над други лица, и обществена власт - упражнявана от „съюза или обществото над неговите членове”. Също така, разглеждайки властта от гледна точка на нейната форма, той обособява наличието на доста широка гама власти: семейна власт, господарска власт, патриархална власт, гражданска власт, църковна власт, държавна власт (и в частност: върховна държавна власт, законодателна власт, правителствена власт, съдебна власт).
Акцентирайки изключително интензивно и обстойно върху характеризирането на държавната власт, Б. Н. Чичерин разглежда проблемите относно обществената необходимост от държавната власт (да бъде център или ядро на всички останали елементи на държавата като един от видовете обществени съюзи), разглежда въпросите за управленско-арганизаторската функция на държавната власт, за границите (пределите) на държавната власт, за реалното съотношение между властта и правото, за разделението на властите, и редица други. Спирайки се специално на въпроса за разделението на властите, той подчертава, че за естествената реализация на този принцип са необходими множество предпоставки, най-важните от които са високото развитие на обществения дух и способността на гражданите да бъдат висша политическа сила. Особен акцент Б. Н. Чичерин отдава на въпроса за авторитета на властта, като обосновава гледището, че една власт е авторитетна само когато е икономически, социално, юридически и нравствено обоснована и ефективно действува за утвърждаването на обществените ценности. Също така, специално внимание Б. Н. Чичерин отдава на въпроса за съотношението между държавата и правото, при което открива наличието на три модели на такова съотношение, а именно: тоталитарна държава, при който модел държавата е поставена и стои над правото и не зависи от правото; либерална държава, при който модел правото е поставено като стоящо над държавата; прагматична държава, при който модел се признава, че държавата създава правото, но не е обвързана с него.
Б. Н. Чичерин отделя специално внимание и на въпроса за целите на държавата, при което обосновава тезата, че тя е длъжна да обезпечава „общото благо” („обществения интерес”); тук специално внимание заслужават критическите бележки на Н. М. Коркунов относно това, че Б. Н. Чичерин издига и поставя „общото благо” над „свободата на личността”.
Впрочем, в класическата руска литература никога не е имало единство по въпроса за същността и характеристичните белези на „общото благо”, но все пак повечето автори в една или друга степен или форма са приемали и са се придържали към интерпретацията на Джеръми Бентъм, определящ „общото благо” като „най-голяма сума блага за най-голям брой хора”. Б. Н. Чичерин обаче отхвърля този подход и приема своя „инструментална интерпретация” на понятието, съгласно която „общото благо” е инструмент на държавната власт за хармонизиране на общественото развитие и за съгласуване на противоположните интереси.
Г. Както от биографистиката, така и от редица многократни бележки на самия Б. Н. Чичерин относно приоритета на хегеловата методология в теорията на познанието и в частност в правната наука, сред мнозина от изследователите се е утвърдило ако не твърдото убеждение, то поне склонността той да бъде определян ако не като хегелианец, то поне като неохегелианец. По този именно начин е подходил и Н. А. Бердяев, който е характеризирал идеите на Б. Н. Чичерин като „неохегелиански”[6], а сред по-новите изследователи тази идея се поддържа от В. Д. Зорькин[7]. Съвременният изследовател на руската политическа и правна мисъл Е. Валицки, обаче, изразява категоричното си мнение, че Б. Н. Чичерин не само е един от най-последоватевлните либерали в Русия, но и неговите политически и държавноправни възгледи се характеризират с подчертано своеобразие и имат напълно самостоятелен характер[8].
Наистина детайлният отговор на въпроса „Дали действително трудовете на Б. Н. Чичерин имат за своя изходна основа хегеловата философия и методология, и ако да – каква е степента на техната тъждественост?” изисква доста обстойно съпоставително изложение, каквото ние тук нямаме за цел да правим,[9] но все пак в най-общ план или смисъл отговорът на същия въпрос може да бъде намерен и при анализа на използуваните основополагащи принципи, сред които едни от най-важните са: за ролята на личността в обществото, за разкриването на съдържателната същност на държавата, както и на целите, задачите и границите на дейността на държавата.
Както при разглеждането на философита на правото, така и при анализа на общофилософските въпроси, Г. В. Ф. Хегел е поставил изучаването на държавата в неговия класически стил (тезис – антитезис - синтез), при което е предпоставил, че в хода на историческото развитие на човешкото общество Абсолютната идея, Духът, извървява пътя от субективното си проявление в индивидите до своето висше проявление в държавата, и в този контекст човешката личност е схваната като средство или инструмент за осъществяването на висшите замисли, а също така и като форма, в която субективната, индивидуалната воля е длъжна да получи своята обективация в разумната действителност – в държавата; дори нещо повече – самата субективност на единичната воля е била схващана от Хегел като „недостатък”, който трябва да бъде преодолян в хода на иманентното и детерминирано развитие на Абсолютната идея. В контекста на това свое схващане за човешката личност Хегел е привел в качеството на пример съжденията си за „героите” (като най-яркото проявление на индивидуалната воля), предназначението, ролята и функцията на които е била именно да бъдат „оръдие на висшите сили”, и изрично е подчертал, че „героите” са съществували преди възникването на държавата, че те са се срещали и се срещат само в „периодите на необразоваността” на човечеството, и че след възникването на държавата за тях вече няма място в обществото[10].
При разглеждането на основополагащите възгледи на Б. Н. Чичерин откриваме, че при него човекът е представен като разумно същество, което притежава свободен избор и самопроизволно определя своите действия по отношение на природата и другите хора; че за разлика от животните човекът притежава свободна воля и неговните действия са подчинени на законите на развитието на Абсолютния Разум; че тъй като човекът е общежително същество, то не само неговото развитие, но и самото му съществуване е възможно само в рамките на обществото. А всичкото това представено тук максимално синтетично изложение очевидно дава основание да бъде прието, че както Хегел, така и Чичерин отъждествяват развитието на човешкото общество с развитието на Абсолютния разум и че е налице несъмнено външно сходство на идеите.
След това Чичерин обръща внимание върху обстоятелството, че в хода на историческото развитие в човешкото общество протича формиране на различни видове отношения, за всяко от които са характерни определени водещи принципи, в резултат на което обществото се диференцира на съюзи, които представляват своеобразно проявление на Абсолютния дух; а такива съюзи, според руския автор, са четири - семейството, църквата, гражданското общество и държавата, при което в първите три основна е субективната страна на човешката личност, и само при държавата основна е общата цел, „общото благо”, поради което именно държавата е „висш съюз”, обединяващ в себе си останалите. Освен това, при интерпретацията на правото и справедливостта, личността и държавата, Чичерин интерпретира правото като „сфера на външното проявление на свободата” и като „форма на осъществяване на държавната власт”, и по-точно като „определяна от общите закони външна свобода на човека”; а нравствеността той интерпретира като „запечатани в хората понятия за доброто и злото”, като „встъпващо като регулативно начало проявление на свободната воля”, като „имаща регулативен характер вътрешна свобода”[11]; при което общото между правото и нравствеността при Чичерин е това, че и двете имат за свой източник свободната воля на индивида, и че изискванията и на двете имат всеобщ характер и са длъжни да съответствуват на разума. Така и тук се открива, че е налице сходство на интерпретациите както при Хегел, така и при Чичерин.
[1] Чичерин, Б. Н., Несколько современных вопросов, М., 1862; Чичерин, Б. Н., История политических учений, М., 1869-1902, Часть 1-5; Чичерин, Б. Н., Мистицизм в науке, М., 1880; Чичерин, Б. Н., Собственность и государство, М., 1882-1883, Часть 1-2; Чичерин, Б. Н., О народном представительстве, М., второе издание, 1889; Чичерин, Б. Н., Положительная философия и единство науки, М., 1892; Чичерин, Б. Н., Основания логики и метафизики, М., 1894; Чичерин, Б. Н., Курс государственной науки, М., 1894-1898, Часть 1-3; Чичерин, Б. Н., Реальность и самосознание, ж. Вопросы философии и психологии, М., 1898, кн. 4 (44); Чичерин, Б. Н., Философия прав, ж. Вопросы философии и психологии, М., Год. ІХ, 1898, № 5 (45), с. 718-741; Год Х, 1899, № 1 (46), с. 46-104; № 2 (47), с. 314-349; № 3 (48), с. 383-425; № 4 (49), с. 479-535; № 5 (50), с. 649-713; Год ХІ, 1900, № 1 (51), с. 101-149; Чичерин, Б. Н., Философия права, М., 1900; Чичерин, Б. Н., Метафизика есть ли наука, ж. Вопросы философии и психологии, М., 1900, № 4 (54); Чичерин, Б. Н., Психологическая теория права, ж. Вопросы философии и психологии, М., Год. ХІ, 1900, № 5 (55), с. 365-384; Чичерин, Б. Н., Вопросы философии, М., 1904; Чичерин, Б. Н., Вопросы политики, М., 1905; Чичерин, Б. Н., Воспоминания, М., 1929-1934, Часть 1-4; Чичерин, Б. Н., Различные виды либерализма, ж. Общественные науки и современность, М., 1993, № 3, с. 116-123; Чичерин, Б. Н., Избранные труды, СПбг., 1997.
[2] Струве, П. Б., На разные темы, сб. Струве, П. Б., Сборник статьей, СПбг., 1902; Трубецкой, Е. Н., Борис Николаевич Чичерин как поборник правды в праве, ж. Вестник права, 1904, № 3; Новгородцев, П. И., Б. Н. Чичерин, ж. Научное слово, М., 1904, № 3; Трубецкой, Е. Н., Учение Б. Н. Чичерина о сущности и смысле права, ж. Вопросы философии и психологии, СПбг., Год. ХVІ, 1905, № 5 (80), с. 353-381; Гульбинский, И., Б. Н. Чичерин. Библиографический очерк, ж. Библиографические известия, М., 1914, № 1, № 2; Зорькин, В. Д., К вопросу об оценке политических взглядов Б. Н. Чичерина, ж. Вестник Московского университета. Серия Право, М., 1967, № 4; Зорькин, В. Д., Б. Н. Чичерин о развитии государственности в Росии и в странах Западной Европы, ж. Вестник Московского университета. Серия Право, М., 1968, № 2; Зорькин, В. Д., Взгляды Б. Н. Чичерина на конституционную монархию, ж. Вестник Московского университета. Серия Право, М., 1969, № 1; Китаев, В. А., От фронды к охранительству, М., 1972; Зорькин, В. Д., Чичерин. Жизненный и творческий путь, М., 1984; Осипов, И. Д., Философия консервативного либерализма Б. Н. Чичерина, в кн. Осипов, И. Д., Философия русского либерализма. ХІХ – начало ХХ в., СПбг., 1996, с. 62-86; Гнатюк, О. Л., „Охранительный” либерализм Б. Н. Чичерина и либеральный консерватизм П. Б. Струве, ж. Вестник Санкт-Петербургского университета. Серия 6. СПбг., 1996, Вып. 3 (№ 20), с. 60-70.
[5] Това състояние, разбира се, и днес е такова, но в съвременната литература като минимум се подвизават три схващания за властта, а именно: директивно схващане, съгласно което властта е господство, обезпечаващо изпълнението на заповедите, директивите и законите; функционално схващане, съгласно което властта е способност и умение за практическо реализиране на общественото управление; комуникативно схващане, съгласно което властта е механизъм за реализиране на общуването между хората и институциите, чрез използуването на определен специфичен език и понятиен обем. Прилагането на този съвременен поглед към гледището на Б. Н. Чичерин разкрива, че то принадлежи към директивното схващане.
[8] Валицкий, Е., Нравственность и право в теориях русских либералов конца ХІХ – начала ХХ века, ж. Вопросы философии, М., 1991, № 8, с. 29.
[9] Макар и мимоходом, нека все пак обърнем внимание на обстоятелството, че поставената преди близо четиридесет години изходна цел на нашето, макар и вече многотомно изложение на политическите и правните учения, е то да има изключително обзорно-енциклопедична същност и да не надхвърля претенциите ни да бъде радикално критическо редактиране и логическо синтезиране, преследващо дидактическата цел „да поучавам себе си”. Вж.: Том 1, с. 3, „Вместо увод”; вж. също така и: „Вместо предговор”, с. 5 на Я. Янков, Азбучни истини, С., 2006.
Няма коментари:
Публикуване на коментар