А. Александър Александрович Башмаков (1858-1949) е публицист, писател, антрополог, славянофил, автор на редица произведения[1], обект на изследователски интерес[2].
Завършил е юридическия факултет на Одеския (Новоросийски) университет; през 1881-1882 г. е бил секретар на законодателната комисия на Източна Румелия; през 1898 г. е взел участие в съдебната реформа на Прибалтика; през 1898 г. е на работа в Министерството на външните работи и е пътувал до Македония, Сърбия, Черна гора и Албания.
Активно се е занимавал с журналистическа дейност и е бил редактор и издател на няколко вестници. В продължение на много години е бил член на ръководството на Петербургското славянско благотворително дружество и е поддържал връзки със създаденото в София през 1899 г. Българско славянско благотворително дружество, което, без да проповядва панславизъм и месианизъм, е подкрепяло идеята за славянска взаимност.
Най-значимите му трудове преди емиграцията са: „България и Македония” (1899), „Балкански речи” (1909), „През Черна гора в страната на дивите гети” (1913) и „Сръбската история до турското владичество” (1913).
По време на емиграцията в Париж е работил като библиотекар и като преподавател. През 1937 г. е издал на френски език труда „Петдесет века етническа еволюция край Черно море”.
Б. Статията му „Кризата на славянската идея” е публикувана в издадения в София през 1924 г. Юбилеен сборник на Славянското дружество в България, но в нея всъщност са намирили синтетичен и обобщаващ израз множеството отделни констатации, до които той е бил достигнал поне едно десетилетие по-рано. Така напр. още през 1909 г. той вече е бил наясно, че „славянският въпрос” служи като „разменна карта” в политическата игра на различните политически сили, но все пак е продължавал да работи за идеята за „култивиране на славянска взаимозависимост” и за създаване на Балкански славянски съюз, докато през 1924 г. вече категорично е бил ясно, че славянската идея се намира в безизходна криза.
Любопитно е, че макар и превъзходно да е разбирал, че в резултат от стремежа на славянските народи към самостоятелност в „славяно-руската солидарност” са настъпили сериозни изменения, предлаганата от него програма за обединяване на славянските народи изглежда повече от дилетантска: той настоявал по-малките славянски народи са се слеят в по-големите (напр. словенците да се слеят при сърбохърватите, словаките да се слеят при чехо-моравите и пр.), а сърбо-хърватите, българите, чехо-моравите и поляците „в бъдеще” да се обединят в единна държава, чрез която да „прекроят картата на Европа”.
При това, странно е виждането на А. А. Башмаков относно параметрите на това „бъдеще” – той приемал, че след руската революция от 1905 г. било „престъпно и безумно” искането на полските дейци за национално-осбоводително движение да се отделят от Русия, че стремежът на Полша да се отдели от Русия нарушавал руското единство, тъй като мощта на Русия като цялостна и неделима Империя е необходима, за да може тя да обезпечава слявянското единство, и тъй като само с Русия и само чрез Русия може да бъде осъществено единството на славянския свят[3]. Така, очевидно е, че зад славянофилската фразеология на А. А. Башмаков прозира почти неприкритата идеология на империалистическия руски държавен интерес.
[1] Вж.: Башмаков, А. А., Балканские речи, СПбг., 1909; Башмаков, А. А., Кризис славянской идеи, Сб. Юбилеен сборник на Славянското дружество в България. 1899-1924, София, 1925.
[2] Вж.: Аксенова, Е. П., Славянофил А. А. Башмаков о кризисе славянской идеи, ж. Славяноведение, М., 2001, № 5, с. 83-98.
Няма коментари:
Публикуване на коментар