А. Константин Николаевич Леонтиев (1831-1891) е публицист, писател и философ, дипломат, водещ идеолог на панславизма, автор на множество произведения[1], обект на много анализи и изследвания[2].
Произлиза от дворянско семейство, по професия е лекар; през 1850-1854 г. е следвал в медицинския факултет на Московския университет и след дипломирането си от 1854 г. до 1856 г. е работил като военен лекар, участвувал е в Кримската война. През 1863 г., когато вече е автор на няколко повести и романи, е назначен за секретар на консулството на Русия в балканските владения на Османската империя (на остров Крит и в още няколко други градоне, намиращи се в средиземноморския район) и именно по времето, докато е на дипломатическа служба, се утвърждава и неговият консервативен светоглед и естетическо възприемане на света.
През 1871 г. той преживява духовна криза, напуска дипломатическата си работа и постъпва в един от манастирите в Атон, но три месеци до смъртта си през 1891 г. всъщност не е приемал монашеския сан, тъй като не е искал да се отрече от света, защото едно такова отричане е изисквало да изостави литературната и публицистичната си дейност. По време на пребиваването му в Атон е написал „Византизмът и славянството”, „Племенната политика като оръдие на световната революция”, „Отшелничество, манастири и свят. Тяхната същност и взаимна връзка. Четири писма от Атон”, „Отец Климент Едерголд” и още други произведения, които после влезли в двутомното издание „Изтокът, Русия и славянството” (1885-1886).
Б. Считал е за свой учител Данилевски, но цялото му творчество го характеризира по-скоро като самостоятелен и оригинален мислител; Николай Бердяев го определя като „предшественик на Ницше”, Василий Зенковски подчертава религиозността като негов единствен философски принцип, а повечето автори обръщат внимание на ярко изразения му консерватизъм и катастрофическото, натуралистическото и апокалиптическото му схващане за историята, както и на издиганего на най-преден план на „космическия закон на разложението на всичко съществуващо”.
Философската доктрина на К. Н. Леонтиев се свежда до представата, че философските идеи са длъжни да съответствуват на религиозните представи за света, на всекидневния здрав смисъл, на изискванията на непредвзетата наука и на художественото виждане върху света, като главната идея или цел на философията трябва да бъде обосноваването на целесъобразността на човешкото съзнание при съчетаването на оптимистическото и песимистическото светоусещане.
В социокултурната сфера мирогледът му се свежда до схващането за приоритетната ценност на многообразието на националните култури, и че човечеството е живо и ще бъде живо само докато отделните национални култури са способни да се развиват. Според него всяка унификация на човешкото битие, всяка поява на сходни черти в социално-политическата, естетическата, нравствената и битовата сфера е признак не само за отслабване на вътрешните жизнени сили на различните народи, но е и категоричен признак за наличието на процеси на вътрешно разложение и на приближаване към гибел. Според него нито един народ не е и не може да бъде исторически еталон и не може да заявява претенции за превъзходство над друг народ; също така нито една нация не може да създава уникална цивилизация два пъти, и всеки народ, който е преминал през периода на разцвета си, завинаги е изчерпал своя потенциал на развитие[3].
Във връзка с това и като пряко следствие от „космическия закон на разложението на всичко съществуващо” той е формулирал своя т. нар. „Закон за триединния процес на развитието”, с помощта на който може да се извършва определяне степента на развитие на всяка нация, и в съотвествие с този закон е извършил анализ, в резултат на който е достигнал до извода, че Западна Европа е безнадеждно остарял и разлагащ се обществен организъм, че предстои упадък и смърт във всички сфери на западноевропейския обществен живот.
Противник на либерализма и на демокрацията, К. Н. Леонтьев е разработил собствена теория, синтетичното изложение на която е направил в труда си „Византизмът и славянството” (1875). В този труд той е обосновал тезата, че само под знамето на византийското си наследство Русия е и може да бъде в състояние да бъде фактор в Европа, може да спаси славянството от западноевропейския конституционализъм и от политическите свободи, че Русия е силна именно чрез своите монархически традиции, и че идеалното обществото устройство е абсолютната монархия в нейния византийски вид или израз.
В. Бидейки официален дипломатически представител на Русия в района на средиземноморските и балканските владения на Османската империя, К. Н. Леонтиев е имал официалното държавническо задължение да познава по блестящ начин проблемите на т. нар. „Източен въпрос”; а от друга страна, бидейки един от водещите руски интелектуалци на своето време, той по силата на това обстоятелство е имал и интелектуалното задължение да бъде ангажиран с проблемите, гравитиращи около същия този въпрос.
При това тогава, в рамките на руската интелектуална и практическа дейност относно същия този т. нар. „Източен въпрос” са се били формирали три основни направления на неговото диагностициране и интерпретиране, най-общо синтезирани в проблемния кръг „самодържавие, народност и православие”, които всъщност са били и трите основни направления, изразяващи най-дълбоката същност на руския консерватизъм. Тезисното или синтетичното изложение на посочените три направления на руския консерватизъм и на решаването на „Източния въпрос” е:
а) Прагматично-държавно-охранително направление, насочено към защита на самодържавието и неговата роля и значение в руския обществен живот, най-видните представители на което са били М. Н. Катков, Л. А. Тихомиров и К. П. Победоносцев;
б) Панславистко-национално-охранително направление, насочено към акцентиране върху защитата на „племенното” („народностното”) и преди всичко славянофилското и панславянското начало в руския обществен живот, най-видните представители на което са били И. С. Аксаков, В. И. Ламански, А. А. Киреев, Н. Я. Данилевски и Н. Н. Страхов;
в) Византийско-православно-охранително направление, насочено към изразяване на православното християнско начало в руския обществен живот, най видните представители на което са били преди всичко клерикалните кръгове на официалната Руска православна църква, както и интелектуалците Ф. М. Достоевски и К. Н. Леонтиев.
На въпроса „Дали в епохата на тоталната цензура изобщо е било възможно второто и третото направление да се формират и да функционират без благоволението или дори без най-строгото контролиране върху тях от представителите на първото направление?”, ние тук няма да се спираме. Ще посочим само това, че за служебната принадлежност към или за наличието на някаква форма на зависимост на К. Н. Леонтиев от тогавашните руски специални служби красноречиво говори самият факт на неговата дипломатическа дейност; както и че в литературата доста отдавна е обосновано и застъпено гледището, че още в процеса на писането цялото научно творчество на Ф. М. Достоевски е било тотално контролирано от цензурната власт на прокурара Константин Победоносцев.
Така, като официален държавен служител и като виден интелектуалец К. Н. Леонтиев в продължение на дълги години е проучвал проблемния кръг на т. нар. „Източен въпрос” и е фиксирал в творчеството си своята версия относно неговата същност и неговото решаване.
Впрочем, самият т. нар. „Източен въпрос” е бил схващан и интерпретиран съвсем не еднозначно както в държавническите и интелектуарните кръгове на Русия, така и на Западна Европа, така и на Османската Империя. Общо взето, обаче, в тогавашната международна практика към този проблемен кръг са били отнасяни съвкупността от всички въпроси, свързани с кризата в Османската империя, с геополитическите стратегии и практики на тогавашните велики сили и с естествено или изкуствено възникващите т. нар. „национално-освободителни борби” на народите във владенията на Османската империя. В геополитическата стратегия на руската държава т. нар. „Източен въпрос” е имал характера на естествено поле за проявление и налагане на руското могъщество, а за западноевропейските държави – за възпрепятствуване на руското влияние и претенции към териториите и народите от този район и за налагане на своите виждания относно създаването и решаването на проблемите. Тъй като за всички велики сили по онова време съдържанието на този проблемен кръг се е свеждало преди всичко до техните геополитически интереси в земите (териториите), населени от славняските народи, именно това обстоятелство е стояло и в основата на възникването и модифицирането на различните аспекти на т. нар. „славянски въпрос”.
Специално върху формирането и утвърждаването на възгледите на К. Н. Леонтиев по въпросите, принадлежащи към този проблемен кръг, силно влияние са били оказали състоялият се през 1867 г. в Москва Славянски конгрес и излязлата през 1869 г. книга на Н. Я. Данилевски „Русия и Европа”. Във връзка с това самият К. Н. Леонтиев пише, че в края на 80-те години е бил „просто ученик на Хомяков и единомишленик на Данилевски” и все още не е можел да проумее онова, което по-късно е разбрал, а именно, че „всичките тези съвременни племенни движения и всичките тези псевдонационални триумфи представляват само видоизменение на космополитическата революция”, и все още не е разбирал, че „тържеството на племенната политика не само не влече след себе си новото, истинско националното, културно-държавното творчество, но и че дава още по-голяма сила именно на старите национални особености”[4].
Успоредно с еволюцията на неговите възгледи се променя и отношението му към панславизма и славяните, а политическите му трудове от този еволюционен период са проникнати от силен антиславянски патос, като самата панславистка идея за него става ненавистна, тъй като е ярко проявление на принципа за националността, а следователно - и на егалитарния космополитизъм. Любопитно е обстоятелството, че по същото време, когато в епохата на Александър ІІ руското обществено мнение и руското правителство единодушно са споделяли славянската и панславянската идея, К. Н. Леонтиев е определял тази идея като „българобесие” и е подчертавал, че панславизмът носи заплаха за национално-културното своеобразие на Русия, тъй като всички славяни без изключение са „демократи и конституционалисти”, „не са в състояние да създадат нищо оригинално и самобитно” ,и най-вече защото „всичките подражават на Запада”[5].
Според него, в нововъзникналите славянски държави славянският национализъм в крайна сметка неизбежно ще доведе до тържество на идеалите за равенство и еснафско благополучие, каквито именно идеали господствуват и в Западна Европа. И това, според него, ще е така, защото „нашите западни и южни единоплеменници по своите добродетели и пороци, по своето психическо, битово и умствено своеобразие много повече приличат на средномащабните европейски буржоа, и в този смисъл са много по-нискокултурни, отколкото сме ние (руснаците)”[6]. Така, в контекста на тази своя изходна позиция, К. Н. Леонтиев енергично и неуморно е издигал тезата, че ориентацията на славяните към западноевропейските културни ценности, либералните свободи и демокрацията, в крайна сметка неизбежно ще доведат до взаимно недоварие, враждебност, остър конфликт и противоречия с руското самодържавие.
При това изключително съществено внимание заслужава обстоятелството, че за съществуването на точно същата „опасност” енергично е предупреждавал и Ф. М. Достоевски, който в разгара на Руско-турската война от 1877-1878 г. е писал, че тези славянски племена, които Русия ще освободи, ще бъдат за Русия ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове; че те непременно ще започнат да издигат аргументите, че не са задължени с нищо на Русия, че не й дължат дори и най-малката благодарност; че Русия е прогонила турците съвсем не за да ги освободи, а единствено от съображения да разшири границите си; че създаването на Великата славянска империя под ръководството на Русия няма да е освобождение на славяните, а ще е ново тяхно поробване от варварските велокоруски племена; че Русия трябва да бъде готова да види как тези освободени от нея славяни с упоение ще се втурнат към Европа, а не към Русия[7].
Съществено внимание заслужават и съображенията на К. Н. Леонтиев, че активно стимулираният от Русия славянски национализъм представлява изключително сериозна заплаха за руските политически интереси[8], тъй като той закономерно води и ще доведе до разбиването на основните постулати на православието. Той подчертава, че стълкновението между славянските национални идеи и основните постулати на православието е получило нагледен израз във факта на формирането и протичането на гръко-българския църковен спор и възникването на съвсем новото за православната църква явление, наречено филетизъм („съплеменност”), предстнавляващо раздробяване на единството на православната църква, предизвикано от идеите за привързанността към своя народ и стремежа да се запази родното. Във връзка с това той сочи, че гръко-българската разпра е била породена именно от стремежа на българския народ да се освободи от църковната власт на Константинополския патриарх, и най-вече от това, че тази разпра е била предизвикана именно от западноевропейски образованата и по западноевропейски начин мислеща либерална българска интелигенция, която през 1872 г. е успяла да провъзгласи независимостта на българската православна църква (която, впоследствие, на състоялия се Събор, е била обвинена във филетизъм и обявена за схизматична).
Съществено внимание заслужава и обстоятелството, че както руските правителствени кръгове, така и руската интелигенция е следяла с подчертано внимание т. нар. „гръко-българска разпра”, и че напр. М. Н. Катков, И. С. Аксаков, К. П. Победоносцев, началника на руската дипломатическа служба в Константинопол Н. П. Игнатиев и дори самия император Александър ІІ, от една страна са демонстрирали симпатия към българите, но от друга страна енергично са подкрепяли руската правителствена стратегия. Несъмнено превъзходно виждайки тази „двойствена” политическа ангажираност на интелектуалните и на правителствените кръгове, К. Н. Леонтиев е считал, че тя представлява „продължение на вътрешното уравнително-балансиращо движение”, което е отчитало както собствените интереси на Русия, така и собствените лични нравствени симпатии към българите, така и лукавството и лицемерието на константинополските църковни ръководители, които под прикритието зад тезата за единството на константинополската църква, всъщност са се стремели да постигнат духовно и политическо господство на Балканите, и под егидата на Гърция и в съответствие с идеята за „панелинизма” да възродят Византийскаята империя.
Любопитно е, че наблюдавайки на място острият гръко-български спор, К. Н. Леонтиев е бил забелязал, че българите не само своеволно са се откъснали от Константинополския патриарх (въпреки неговото запрещение), но и съвсем преднамерено и енергично са търсели този църковен разкол, за да може да го използуват като аргумент и инструмент за политически цели, и че в името на своите политически цели те всъщност са готови да нанесат тежко сътресение върху Православната Църква и „да нарушат най-важните църковни устави в името на своята, очевидно неважна, незначителна и неносеща никакво историческо призвание народност”[9].
Любопитно е, обаче, обстоятелството, че самият К. Н. Леонтиев, макар и да определя поведението на българите като „самоволно”, правейки анализ на изказванията в руската преса изразява неодобранието и възмущението си от това, че в подкрепа на това именно поведение на българите съществуват изключително много изказвания на видни руски общественици. Освен това, той бил изключителноп силно изненада и от факта, че в подкрепа на българите в това отношение е била и позицията на неговия непосредствен дипломатически началник генерал Игнатиев, който влязъл в остър конфликт с него, и с това станал причина К. Н. Леонтиев да напусне дипломатическата служба[10]. Така, личната проблема на руския консул, която проблема предизвикала у него тежка духовна и професионална криза и го изхвърлила не само от престижната държавническа служба, но и от светския живот (захвърлайки то в манастирите на Атон) е произтичал от факта, че по отношение на т. нар. „Източен въпрос” той е изхождал от идеята за приоритета на духовното (религиозното) начало, която идея в конкретния случай се е намирала в коренно противоречие с прагматическата ориентация на руските правителствени кръгове към славянофилските и панславяноските идеи и тълкования.
Работата е била в това, че за непрагматичното идеологизирано и мистично по своя характер съзнание на К. Н. Леонтиев и за Ф. М. Достоевски завладяването на Константинопол и Проливите е имало смисъл само ако освобождаването на славяните доведе до тяхното обединяване не толкова под егидата на единна държавна организация, колкото именно под егидата на единнната християнска църква[11]; за тях решаването на т. нар. „Източен въпрос” чрез завладяването на Константинопол е имало изключително мистическа идеологическа натовареност и значение, докато за руските правителствени кръгове то е имало единствено прагматично политическо, икономическо и военно-стратегическо значение.
[1] Вж.: Леонтьев, К. Н., Собранные сочинения, М., 1912-1913, Том 1-9; Леонтьев, К. Н., Моя литературная судьба. Автобиография, в Сб. Литературное наследство, М., 1935, Том 22-24.
[2] Вж.: Розанов, В. В., Эстетическое понимание истории, ж. Русский вестник, М., 1892, № 1; Розанов, В. В., Теория исторического прогресса и упадка, ж. Русский вестник, М., 1892, № 2, № 3; Бердяев, Н. А., Константин Леонтьев: Очерк из истории русской религиозной мысли, Париж, 1926; Иваск, Ю., Константин Леонтьев. 1831-1891. Жизнь и творчество, Берн – Франкферт-на-Майне, 1974; Рабкина, Н. А., Исторические взгляды К. Н. Леонтьева, ж. Вопросы истории, М., 1982, № 6, с. 49-61; Корольков, А. А., Пророчества Константина Леонтьева, СПбг., 1991; Гагарин, А. С., Кризис европоцентризма и судьба России: Культурологические воззрения К. Н. Леонтьева и О. Шпенглера, Сб. Культуры в диалоге, Екатеринбург, 1992, Вып. 1, с. 14-37; Косик, В. И., К. Н. Леонтьев: болгарская тема – pro et contra, в Сб. Славянский альманах. 1997, М., 1998; Емельянов-Лукьянчиков, М. А. Константин Леонтьев о социализме в России, ж. Вопросы истории, М., 2007, № 10, с. 111-121.
[3] Според К. Н. Леонтиев нацията е това, което обединява две триединни съвкупности, а именно природните, физиологическите и лингвистичните отличия на дадена група хора (която триединна съвкупност представлява племето) с техните религиозни, държавни и битови различия (която съвкупност представлява културата); което обединяване съвсем не е математически сбор от елементите. При това, всяка нация има своя самобитна идея (идеята на нейната националност), която именно е съдържанието и формата на нацията и определя същността на нацията в дадения исторически момент, характеризира онова, което нацията е извършила в миналато и което извършва в настоящето; а това, към което нацията се стреми да постигне в бъдещето, се нарича национален идеал, който по своята същност представлява съвкупност от онези национални признаци, които все още не са придобити, но към придобиването на които нацията се стреми; дейността, която придвижва нацията от нейното настоящо състояние към националния й идеал, към нейното бъдещо национално състояние, според него се нарича национализъм. Вж.: Леонтьев, К. Н., Восток, Россия и Славянство: Философская и политическая публицистика. Духовная проза (1872-1891), М., 1996, с. 608-609, с. 237, с. 601-602.
[4] Вж.: Леонтьев, К. Н., Восток. Россия и Славянство. Философская и политическая публицистика. Духовная проза. 1872-1891, М., 1996, с. 735.
[8] Изключително любопитно е обстоятелството, че разглеждайки въпросите, отнасящи се към същия проблемен кръг, но от гледна точка на политическите интереси на Западна Европа, през 1984 г. Роналд Дор въведе в научен оборот понятието „феномен на индигенизацията” (Doore, R., Unity and Diversity in Contemporary World Culture, Oxford, 1984, p. 420), а през 1996 г. Самюел Хантингтън даде съвсем лаконично описание на явлението, определяйки го като „демократически парадокс”, изразяващ се в това, че „приемането от незападните общества на западните демократически институти поощрява пътя към властта на национализма и антизападните политически движения” (Хангтингтон, С., Столкновение цивилизаций, Перевод с английского, М., 2003, с. 137; Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите, Превод от английски, С. ). Впрочем, преди тях на явлението е било обърнато внимание от Арнолд Тойнби, до него - от Осуалд Шпенглер, а преди всички тях – именно от Константин Н. Леонтиев.
[10] Които факти, впрочем, недвусмислено свидетелствуват, че извършеното от българите разцепление на православната църква съвсем не е било „самостоятелно дело” и че фактическият извършител на „погрома” върху принцирите на Православието в името на политически цели са именно руските правителствени кръгове.
[11] Ф. М. Достоевски изрично е писал, че за руския народ решаването на Източния въпрос има смисъл само ако означава освобождаване на православните християни и тяхното бъдещо единение в лоното на единната християнска църква. Вж.: Достоевский, Ф. М., Полное собрание сочинений, М., Том 25, с. 74.
[Публ. на стр.342-352 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар