2008-08-11

СТРАННИЯТ СОЛЖЕНИЦИН


А. Александър Исаевич Солженицин (1918-2008) е писател-прозаик, драматург, поет, историк и дисидент, автор на редица повести и художествено-документални изследвания и публикации[1], лауреат (през 1970 г.) на Нобелова награда за литeратура, обект е на изследователското внимание на редица автори[2].

Той е роден Кисловодск, баща му е загинал по време на лов половин година преди раждането му; още преди войната успява да завърши физико-математическия факултет на Ростовския университет и паралелно с това задочно да следва и да се дипломира в Московския институт по история, философия и литература, с което сам е търсел и извършил синтеза между естественонаучното и хуманитарното научно мислене. През 1940 г. се оженва за Наталия Решетова, през 1941 г. постъпил като войник в армията и участвувал във Втората световна война, по което време стигнал до чин капитан.

Заради непочтителни характеристики на И. В. Сталин, написани и изложени в негови лични писма до приятели, през февруари 1945 г. е бил арестуван и върху основата на решение на тричленен специален извънсъдебен трибунал получил присъда от осем години години затвор с последващо заточение в Сибир. След като прекарал една година в московския затвор, той „имал невероятния късмет” да бъде изпратен в специализирания затвор край Москва, известен като Марфино, където, водейки специални и строго секретни научни изследвания изтърпявали присъдите си видни математици, физици и представители на други науки; във връзка с това обстоятелство по-късно той пише, че именно дипломата му на математик фактически е спасила живата му.

Когато през 1952 г. изтекъл срокът на наказателната присъда, той получил друга - за „вечно заселване” в Средна Азия, в Казахстан, и именно по това време започнал интензивно да се занимава с писателска дейност. През 1956 г. е бил реабилитиран и получил „редовна гражданска работа” като учител в Рязан, а съпругата му, която междувременно била получила развод и била встъпила в друг брак, внезапно отново се влюбила в него, напуснала второто си семейство и пак заживяла с него. Друг любопитен факт от личната му биография по същото време е, че в концлагера в Казахстан той бил получил смъртоносно раково заболяване, но след няколко години бил неочаквано и напълно излекуван.

С личното разрешение на тогавашния пръв партиен и държавен ръководител Н. С. Хрушчов, през 1962 г. в сп. „Новый мир” било отпечатано първото му произведение - повестта „Един ден на Иван Денисович”, в която за първи път в съветската литература била „повдигната завесата” на истината за принудителните трудови лагери и книгата станала най-коментираното след войната литературно събитие в СССР. През 1964 г. той бил предложен за лауреат на т. нар. Ленинска награда, но поради промяна на политическия курс не я получил. През май 1967 г. предприел немислим за онова време грандиозен индивидуален бунт срещу съветската система, като изпратил писмо до ІV конгрес на Съюза на писателите, и това писмо станало световна сензация, тъй като в него той говорел за вредата от цензурата върху литературата и за невърможността да публикува собствените си произведения. През 1968 г. били публикувани на Запад двата му романи „Раковото отделение” и „В първия кръг”, които му донесли световна слава, а издадените по същото време две пиеси предизвикали по-малко внимание. Непримиримана му позиция и отказът му да се съобразява с цензурните изисквания на Съюза на писателите довели до това, че през ноември 1969 г. бил изключен от Съюза.

През 1970 г. той предоставил правото за издаване на книгите му само на „ИМКА-прес Париж[3], чийто директор по онова време е бил проф. Никита Струве[4]. През 1970 г. Нобеловият комитет му присъдил наградата си за литература, но не само му било забранено да отиде и да я получи лично, но и бил подложен на множество провокации, включително и на опити за медикаментозно и химическо убийство. През същата година той дал разрешението си да бъде публикуван в Париж първият том на книгата му „Червеното колело”, както и държаното в пълна тайна до този момент произведение „Архипелагът ГУЛАГ”. Когато в края на 1973 г. в Париж излязъл първият том на „Архипелагът”, всичките коментари на световното обществено мнение били единодушни, че в сравнение с описанията на тази книга Дантевият „Ад” изглежда като детска приспивна песничка.

Веднага след това, още на 12 февруари 1974 г., А. И. Солженицин бил арестуван, били иззети всичките му ръкописи, той бил обвинен в национално предателство, като наказателна мярка бил лишен от съветско гражданство и още на другия ден той и втората му съпруга Наталия Светлова (за която се бил оженил само около една година преди това), както и тримата им синове (!!!), били изгонени от СССР и депортирани в Западна Германия, а после се установили в Цюрих, Швейцария. Заради моралната подкрепа, която му оказал, на репресивни гонения бил подложен поетът Евгений Евтушенко. През същата година основал „Руски Обществен Фонд за подкрепа на политическите затворници и техните семейства”, в който фонд постъпвали всичките хонорари, които получавал от всички страни в света за публикуването на „Архипелагът ГУЛАГ”.

Още през първите две години на емиграцията му той станал не само почти ежедневен обект на провокациите на съветските специални служби (КГБ), но и встъпил в жесток конфликт както със западния леворадикален елит, така и със светогледно изключително близките до него представители на третата (дисидентската) руска емигрантска вълна, които не могли да му простят пронизващата всичките му произведения „руска болка”, смазващата му критика към всичките видове социалистически учения, и най-вече - категоричният му ултралиберален утопизъм в духа на „идеалите” на Февруарската революция. Поради това, като опит да избегне поне отчасти ежедневните провокации, през 1976 г. той и семейството му се установили в имение в щата Върмонт, САЩ, където, на 53-годишна възраст, станал млад баща[5].

През 1989 г. съветските власти правят жест, като обявяват изключването му от Съюза на писателите за отменено и предприемат масово публикуване на произведенията му. През 1990 г. прокуратурата обявила като грешка фактическият материал по делото от 1974 г. и гражданството му било възстановено, а през септември 1991 г. получил официално извинение от държавната власт (в-к „Известия”, 18.09.1991 г.). След разформирането на комунистическата партия и на КГБ през 1991 г. той обявил, че вече не вижда пречка да се завърне в Русия.

През май 1994 г., вече 74-годишният А. И. Солженицин, се завърнал в Русия, като кацнал със самолет във Владивосток и оттам, в продължение на два месеци, като спирал на много места, изминал разстоянието до Москва, а през това време филмов екип на Би Би Си създал филма „Завръщането у дома”. С особен семантичен заряд е запълнено обстоятелството, че завръщането му в Русия е станало не по класическия транспортен път „От Запад на Изток”, а точно обратното, „от другата страна” – „От Изток на Запад”.

При пристигането му в руската столица екскметът на Москва проф. Гаврил Попов в официално интервю за медиите предупредил А. И. Солженицин, че „в духа на руската интелектуална традиция той е обречен да загуби всяка политическа битка, с която би се заел”; в отговор А. И. Солженицин заявил, че няма да търси политическа, а ще търси единствено „нравствена роля” в родината си, но твърде скоро проумял и официално признал, че не може да играе дори и такава роля.

Проблемата била в това, че той констатирал наличието на отчайващо ниска политическа култура, че никой в Русия не желаел да си спомня за жертвите на комунизма, че никой не е чел неговата „велика книга за трагедията и позора на ХХ век”, че никой не желае да чете която и да е от книгите му, и че той принадлежи на осъдената на забвение история, а не на изтерзаното настояще. Във връзка с това той публично припомнил своята отдавнашана констация, че по време на съветската епоха е била извършена съдбовна селективна трансформация на руския национален характер, че е било извършено планомерно унищожаване на всичко ярко, забележимо и значимо в руската народна нравственост, крайната цел на която селективна трансформация е била да бъде постигнат ефектът на пълната беззащитност на руското население пред всичките бъдещи властови сили и институции.

През 1994 г. А. И. Солженицин се срещнал с президента на Русия Борис Елцин. През 1997 г. е избран за академик на Руската академия на науките и през октомври същата година учредил на свое име т. нар. „Литературна премия „Александър Солженицин””, която бързо станала една от най-авторитетните литературни награди в Русия. През 2000 г. и през 2002 г. се срещнал и с президента на Русия Владимир Путин.

Б. За политологично ориентирания читател заслужава внимание и следната ширеща се в публичното пространство версия.

През 1974 г. в КГБ бил изработен одобрен от Политбюро на ЦК на КПСС оперативен план за изработвене на фалшиви документи, които да послужат за дискредитирането на писателя като агент-провокатор и сътрудник на тайната служба и имащ псевдонима „Ветров”. В изпълнение на този план били включени подчинениете на КГБ тайни служби на Чехослования и на Германската демократична република, а някой си Томаш Ржезач публикувал в Прага книгата „Спиралата на измяната на Солженицин”. Съгласно тази „документация” по време на пребиваването си в затвора А. И. Солженицин в услуга на КГБ бил измислил съществуването на антисъветски заговор и въз основа на неговите показания били осъдени негови приятели, а отделно от това заради извършеното от него предателство било потушено подготвяното от украински националисти в лагера в Казахстан въстание. Подобна публикация била подготвена да излезе и в Швейцария, където по същото време се е намирал и самият писател, като свързаният със ЩАЗИ местен юрист Франк Арнау предложил на младия журналист Петер Холенщайн 25 хиляди франка, за да публикува книга с работното заглавие „Брадата е снета. Разобличаване на Александър Солженицин”. Тъй като, обаче, Холенщайн поискал да бъде извършена графологична експертиза на предоставената му документация, операцията се провалила.

Все пак, обаче, през 2003 г., по време на чествуването на 85-годишнината от рождението на писателя, тази версия била актуализирана в едно литературно списание.

В. След публикуването на „Един ден от живота на Иван ДенисовичА. И. Солженицин започнал да получава огромен брой писма от бивши концлагеристи, в които те споделяли своя страшен опит за оцеляване и преживяванията си, благодарение на които писма бил „запълнен с фактология” замисълът му относно „Архипелагът ГУЛАГ”, което произведение той определил като „Опит за художествено изследване”. Задължително трябва да бъде подчертан фактът, че написването на тази книга е било осъществено по време, когато и дума не е могло да става за достъп до разкритите по-късно архивни документи относно чудовищния феномен на съветската репресивна система, и че писателят се е опирал изключително върху собствения си опит и информацията, която събирал от бившите концлагеристи.

Именно поради това обстоятелство тази книга представлява не само уникален историко-психологически и художествен паметник на глобалната и безизходна общонародна трагедия по време на комунистическата система, но и призив към всеки и всички за трезво осъзнаване дълбочината на нравственото падание, за отказ от лично алиби и за заемане на отговорна жизнена позиция. С тази книга писателят всъщност се е стремял не просто към възстановяване и описание на истината за страшните страници от историята на Русия, а преди всичко към постигането на „общонационално духовно пречистване, прозрение и разкаяние”.

И именно поради възможността му да реализира този свой „стремеж към описание на истинатаА. И. Солженицин винаги е оценявал своето пребиваване в съветския ад като безусловно полезно и вместо негодования и проклятия произнесъл знаменитите си думи: „Бъди благословена, Тюрмо, за това, че те имаше в моя живот!”. В тази връзка той обръща специално внимание на „творчески плодотворния опит” на М. Сервантес, придобит в годините на неговото робство, както и на Ф. М. Достоевски, извеждан на разстрел и после прекарал много години в затвор и каторга; сочи и думите на Л. Н. Толстой, че съжалява за това, че никога не е бил затворник. Според неговото категорично мнение, „пребиваването в неволя” може да бъде по парадоксален начин полезно за творческата личност (стига, разбира се, тя да остане жива), тъй като подобен факт винаги позволява на една такава личност „да прекрачи всички бариери и да проумее „подземното” светоусещане и начин на живот и така „да обедини в себе си две едновременно съществуващи и привидно взаимоизключващи се култури”.

В повестта „Раковото отделениеА. И. Солженицин, фиксирайки изключително тясното териториално пространство на онкологичния корпус на Ташкентската болница, на която и самият той е бил пациент, разкрива изключително богатата мозайка на „индивидуалните хроники” или „личните дела” на голем брой хора, почти всичките обречени поради една и съща причина, но бидейки поставени пред лицето на смъртта, проявяващи себе си по най-различен начин. В тази книга той разкрива поведенческите особености на „съветският човек”, поставен пред лицето на смъртта, опитващ се да не мисли за нея, но непрекъснато виждащ нейното лице и оказващ се напълно безпомощен поради вкоренената в съзнанието му фалшива оптимистично-ценностна и безрелигиозна по своя характер светогледна система.

В началото на 60-те години А. И. Солженицин изоставил на заден план присъствуващата във всичките му дотогавашни произведения лагерна тема и се обърнал към темата, която била поразила съзнанието му още когато е бил 18-годишен, а именно за източниците на руската революция и на Първата световна война; така се появила знаменитата му епопея „Червеното колело”. В тази именно книга той обосновал гледището, че именно Февруарската революция е решила съдбата на Русия, тъй като две трети руско население, представляващи руското селячество, по онова време били напълно еднозначно монархически настроени и поради това безусловно отхвърлили предложената им републиканско-демократична форма на управление, при което намерили своето „съзвучно единомислие” в самовластно-монархическия характер на болшевишката теза. Описаните в тази книга революционни събития се характеризират с изключителна обстоятелственост (не само по дни, не само по часове, но понякога и в минути) и плътност, при което, както самият автор признава, е използувал добре познания в математиката „метод на възловите точки”. Всъщност, до този момент в света не съществува нито едно друго историческо изследване, което да е разгледало Руската февруарска революция с такава максимална достоверност, скрупольозна точност, и едновременно с това – плуралистично и полифонично разкриване на истината.

Изключително плътно наситени с имащи политологичен характер възгледи са и многобройните му публицистични изяви, речи и статии, като напр. „Нобеловската лекция” (1972), „Харвардска лекция” (1978), „Темплтоновска лекция” (1983), „Нашите плуралисти” (1982), „Размишления върху Февруарската революция” (1980-1983), „Руският въпрос и краят на ХХ век” (1994) и редица други.

Г. Макар и не „специфично или чисто политилогическа”, но все пак в изключително висока степен тотално пронизваща политологията, е темата за науката и човешкото достойнство, която тема по един или друг начин винаги е пронизала всичките (без изключение) творби на А. И. Солженицин. В това отношение знаменитият писател несъмнено се проявява като твърд поклонник и последовател на Владимир Соловьов, според когото („Оправдание на доброто”) „единствената нравствена норма е принципът на човешкото достойнство”, разглеждан още и като „принцип на абсолютната стойност на всяка личност”; съгласно който принцип „същностният и определящ белег на човека” съвсем не е неговият „социален живот” („социалните инстинкти”), носители на какъвто белег са и насекомите или редица други животни, а е „вътрешното и свободно съгласие на всичките членове на обществото”; в най-дълбоката основа на което „съгласие”, според изрично изразеното гледище на А. И. Солженицин, е положено в „сърцето или душата”, в „разбиращо-съчувствуващото изживяване на действителността”, поради което и „сърдечният ред”, върху който се крепи цялото достойнство на човека и смисълът на човешкия живот, е много по-важен от „социалния ред” („Август четырнадцатого”).

Според А. И. Солженицин още от момента на самото му раждане в човека се съдържа „определена същност”, явяваща се „ядро на неговото лично аз”; и благодарение именно на това „ядро”, човекът има способността да бъде ориентиран много повече към „мъдростта на религията и изкуството”, отколкото към „знанията на науката”, или иначе казано – има способността да удовлетворява определението на Плотин, съгласно което философията е умение да бъде търсено и намерено „най-важното”, а не „обективното”. И именно в контекста на това негово гледище в „Първият кръг” единият от героите му заявява пред смаяния си събеседник: „Аз съм необективен и се гордея с това”; „Човекът никога не е бил обективен и никога няма да бъде обективен. Вие също така сте необективен, но се смятате за обективен, което е много по-лошо! Моето предимство пред Вас се състои в това да бъда необективен, да го зная и да имам смелостта и почтеността да го призная.”. В същия контекст за обективността, за науката и за образованието А. И. Солженицин е обрисувал образа на човек, който след дълги години, прекарани в затвора, започнал да преподава в едно училище (т. е. да служи на науката и на образованието), но след като в началото бил не просто „доволен”, а „много доволен”, постепенно започнал да проумява, че преподаването му „донякъде е лъжа”, тъй като тъпчел учениците си с теореми, графики и разговори за космоса, но не ги подготвял да се противопоставят на безчувствеността, на грубостта, на суровостта на сърцето, на пресметливия свят и на жестокостите, които ги очакват в живота.

Така, събраните на едно място разпръснати в многобройните му произведения гледища разкриват по недвусмислен начин, че за А. И. Солженицин пътят към човешкото достойнство въобще не минава през пълната с илюзии наука; тъй като, както пишат Мережковски („Тайните на Ориента”) и Достоевски („Записки от подземието”) „непоносимата истина е”, че „дървото на науката не е дърво на живота” и дори че „науката” или иначе казано „законът на необходимостта” – „това е смъртта”, с която „науката не е в състояние да се пребори”, а е в състояние „единствено да се съобразява с нея”. В контекста на това негово гледище А. И. Солженицин подчертава, че смъртта е „нещо, което се случва бързо, но не се изказва така бързо, когато трябва да се открие неговият смисъл”; че „познанието на смисъла е познание чрез сърцето” (Н. Бердяев), „а не познание чрез науката”; че „източникът на човешкото достойнство е сърцето, което подтиква човека към свобода, а не науката, която го подтиква към съобразяване с обстоятелствата и към примирение”; поради което и свободата винаги ужасява хората, които са свикнали да вярват, че разумът е по-висш от всичко в света.

А. И. Солженицин подчертава, че на един истински учен се падат неимоверен брой самозванци, вулгаризатори, слепи умници, бълнуващи теоретици и прочее личности, прикриващи безумието и страховете си зад булото на науката; че именно страхът на хората от живота и от смъртта е онова, което ги кара „да искат да правят по научен начин (научно) всичко, което правят”; че „задълбочаването в науката рядко е пример, който трябва да се следва”; че именно стремежът към „научна обективност” не е нищо друго, освен прикритие на пещерния страх от несигурността; че „обективността” е илюзия за „истински обективния човек”; че именно страхът от несигурността тласка хората да се събират в стадо, а в името на сигурността на стадото и под прикритието на науката - да жертвуват всичко, което носи зародишите на идващата от сърцето оригиналност; че точно стадото е онова, което прави човека неспособен да различи „жестокото и непоносимото” от „повърхностната обида”; че дори пред лицето на смъртта, когато човекът, за да живее, е длъжен да бъде решителен и смел, смелостта на повечето от хората се простира единствено около нищожните битови проблеми[6]; че именно страхът, съсредоточен около проблемите, свързани с „имам”, поражда най-страшните човешки низости; че без тези страхове и без готовността за тези низости големите социални епидемии на ХХ век, каквито са сталинизмът, фашизмът и нацизмът, никога не биха могли да се развият.

Обръщайки специално внимание на „марксизма като унищожаваща достойнството болест на волята”, А. И. Солженицин изразява учудването си как все още е възможно редица „смели (сърцати) хора” да се оставят да бъдат привличани от тази достойна за презрение идеология; как е възможно „сърцат човек” да се съгласи да бъде съучастник не само в дейността на една умопомрачителна бюрокрация, но и в дейността на обществена система, приела идеологията и практиката на концлегеристкото мислене и манталитет; как е възможно руският човек и западните интелектуалци да са толкова заслепени, че да не виждат и да не осъзнават, че именно марксизмът е виновен за унищожението на 66 милиона души само в комунистическа Русия; как е възможно руският човек и западните интелектуалци да не осъзнават, че убийството на един цар и осъществяването на една революция са били извършени „в името на справедливостта” поради това, че всяка година са били осъждани и екзекутирвани около 17 души; и че в името на компенсаторната справедливост заради тези 17 души годишно, впоследствие са били унищожени повече от 66 милиони абсолютно невинни хора; за съпоставка А. И. Солженицин посочва още и това, че докато прословутата испанска инквизиция в периодите на своята най-интензивна дейност е реализирала не повече от десетина смъртни присъди на месец, то през 1918-1919 г. съветските специални служби са екзекутирали повече от хиляда души месечно, при това без какъвто и да е съд и без каквато и да еприсъда.

Търсейки отговора на така посочените въпроси, А. И. Солженицин концентрирва вниманието си върху това, че от една страна причината е във възприетия от интелигенцията атеистичен хуманизъм, който изключително лесно приема за основателни, закономерни и справедливи извънредните революционни трибунали; а от друга страна - в отравянето на хората с лъжата. Той посочва, че докато в самото начало насилието е действувало открито и с гордост, после, при определена степен на количествено развитие и натрупване, то възприема стратегията, ориентирана към прикриване на ужаса, а като механизъм за прикритие е въвело институционализираната лъжа. Във връзка с това той многократно и по различен повод пише, че „единственото изпитание пред човека, за да остане или да престане да бъде човек, е именно неговото отношение към лъжата”; той сочи, че „борбата против лъжата изисква огромен кураж”, че именно в борбата си срещу лъжата Ян Палах се самозапали; че, разбира се, съвсем не е нужно точно така да постъпват всички, но че е абсолютно необходимо всеки, който иска да остане човек, да изрази своето аналогично поведение. Той сочи, че това е жизнено необходимо именно защото „всекидневната лъжа е форма на съществуване на правителството и на обществото, и съвсем не е каприз на извратени хора”.

Д. Съществено внимание заслужава обстоятелството, че до края на живота си А. И. Солженицин е останал верен на два изключително тесно свързани възгледи, а именно за „идеалната руска държава” и за своя „почвенически ориентиран патриотизъм”.

За него „идеалната руска държава” не е и в никакъв случай не може и не бива да бъде „демократическа”, а задължително трябва да е авторитарна държава, без никакви политически партии и без всеобщи избори, тъй като „многопартийният парламент е само бедствие за народа”; така параметризираната от него държава трябва да бъде управлявана не от партийни демагози или от алчни паразити, а от „мъдри и съвестни хора, които ще бъдат подбирани и пазени (неясно от кого!) така както селянинът подбира и пази зърното, предназначено за сеитба; той изтъква, че в продължение на хиляда години Русия е живяла с авторитарен строй и е успяла да достигне до ХХ век, като напълно е запазила физическото и духовното здраве на народа; и че следователно непоносима е не самата авторитарност, а постоянно налаганите върху народа лъжи, произвол и беззаконие; че авторитарният строй съвсем не означава ненужност от закони или че законите не отразяват волята на населението, тъй като всичко зависи от това какъв точно е самият авторитарен строй; че милиони руски селяни, които са умирали в продължение на десет века, съвсем не са считали, че са живеели непоносим живот; че „своята вътрешна свобода ние можем твърдо да осъществяваме даже и в среда, която външно изглежда несвободна”, и това е така, защото „даже и в несвободна среда ние не губим възможността си да се развиваме и усавършенствуваме, водени от нравствените си цели”. От така изложените негови гледища по недвусмислен начин е видно, че за него свободата не само не е ценностен атрибут на човешкия живот, но че дори именно нейната липса е главното необходимо условие за „истинското нравствено развитие и усъвършенствуване на човека”.

Също така, според него, в основата на законите и на морала на идеалната държава трябва да бъде залегнала не просто вярата в Бога, не и съвременното Православие, което поради различни причини е отслабнало, а именно „Древното средновековно Православие на Нил Сорски и на Никон”; че в основата на тази идеална държава трябва да залегне „озареният от светостта начин на живот, а не знатността, не богатството, не и материалното преуспяване”.[7]

Що се отнася до „почвенически ориентирания патриотизъм” на А. И. Солженицин, то категорично следва да бъде подчертано, че неговите характерни белези твърде често са проявяващи се съвсем близо до тънката граница с национализма, шовинизма и антисемитизма; и че именно поради това на писателя често пъти му се е налагало официално да се оправдава, отричайки обвиненията и характеризирайки идеологията си не като „национализъм”, а като „национален патриотизъм”.

Във връзка с това той пише, че разбира патриотизма като „цялостно и настойчиво чувство на любов към своята нация”, но в никакъв случай не и като угодническо служене на тази нация, не и като подкрепяне на нейните несправедливи претенции; че величието на даден народ не е в „зова на тръбите”, тъй като за всяка демонстрация на физическа сила и мощ винаги се плаща неоценимо висока духовна цена. Той подчертава, че за „руснаците” не може да се говори само от етническа гледна точка и не може да се има предвид „кръвта”, която никога нищо не означава, а винаги трябва да се има предвид „духът, съзнанието, културата”; че руската нация съвсем не е единствената, но все пак е главната нация в Русия; че Православието не е едниственото, но все пак е главната религия в Русия. В интервю, дадено непосредствено преди завръщането му в Русия след 20-годишно изгнаничество, той изрично отбелязва, че за него „Русия не е етническо, а е историческо и културно понятие”, че е „съвкупност от много и различни нации, имащи традиционна взаимна веротърпимост[8].

Разбира се, в самото начало на своята писателска и дисидентска дейност А. И. Солженицин съвсем не се е вълнувал от същността и проблемите на темата, формулирана като „Русия и руската нация”. Както много добре е известно, през 60-те години в подцензурния руски печат и дисидентското движение са се били формирали три главни направления на обществено-политическата и литературната мисъл и полемика, а именно: а) правозащитници или демократи-западници; б) привърженици на „социализма с човешко лице”; и в) националисти (които са били особено силно проявени съвсем не в самята Русия, а преди всичко в Украйна, Задкавказието и Прибалтика; и преди всичко сред интелигенцията, но не и сред обикновените хора). По онова време на 60-те години А. И. Солженицин е бил приветствуван и от трите направления или движения, като всички са виждали в неговото лице „свой естествен съюзник”, а в същото време самият той е стоял встрани и от трите направления. Своите главни програмни документи и статии писателят бе принуден от обстоятелствата да напише и постепенно да изложи едва едно десетилетие по-късно: едва след Нобеловата награда, едва след откритата му борба с политическия режим и едва след изгонването му на Запад. Именно тези негови изяви станали причина той „да разочарова” не само мнозина от своите доскорошни привърженици и апологети в СССР, но и на Запад.

Във връзка точно с този поврат на отношението към него водещият журналист от „Ню Йорк таймсХедрик Смит бе писал, че възхищението от него сред западните кръгове вече е заменено от закъсняло разочарование, което обстоятелство отново е показало, че Западът както преди, така и сега не е успял да разбере нито истината за този човек, нито истината за националната същност и манталитета на Русия въобще. Ставало е въпрос преди всичко за това, че западният интелектуален и управленчески елит е бил изключително силно разочарован и потресен в очакванията си, защото в „манифеста” на писателя е открил, че той предлага съвсем не някакъв модел за свободно общество, основано върху постиженията на науката и цивилизацията и хармонично вписващ се в същността на съвременния западен свят, а предлага единствено някакво архаично и мистично виждане на бъдещето, мощно обърнато към миналото, насочено към възраждането на „Света Русия”, на великоруския национализъм и на религиозното русофилство, препоръчващо „обръщане навътре в себе си” и отричане на културата на Запада и на цивилизационните постижения на ХХ век.[9]

Става въпрос за това, че от голямото множество статии на А. И. Солженицин (съставляващи структурната и съдържателната същност на неговият „манифест”) интелектуалният Запад с неописуемо разочарование е узнал или проумял, че любвеобвилно прегръщайки великоруския национализъм и с отвращение отхвърляйки западната култура и демокрация, писателят винаги гордо изтъква принадлежността си към „великите руски православни традиции” и към вярата си, че не руската интелигенция, не и какъвто и да е друг руски социално-политически слой, а единствено съвременното руско селячество е силата, която има предназначението и способността да освободи Русия от кошмарите на ХХ и на ХХІ век; а една такава теза, обосновавана и отстоявана в контекста на постиженията на ХХІ век, несъмнено е изглеждала като (а и наистина има авторитета или ценността на) рудимент или анахронизъм.

При това съществено внимание заслужава обстоятелството, че презрителното и дори откровено враждебното отношение на А. И. Солженицин към руската интелигенция има почти абсолютно същия генезис, какъвто е имало и враждебното отношение към нея както от страна на всички предшествуващи го руски религиозни философи, така и от страна на болшевиките – а това е обвинението в привързаност към западната култура, към западното мислене и манталитет, към западната демокрация. Съществено внимание заслужава също така и обстоятелството, че почти веднага след установяването си на Запад именитият писател започнал да подлага на изключително рязка критика вече съвсем не Съветският съюз, а самия Запад, към когото отправял главното обвинение, че е „забравил Бога” и поради това „вече две-три столетия върви по неправилен път”. На всичко това, разбира се, още през 70-те и 80-те години Западът е реагирал, като просто е проумял безсмислието да встъпва в каквато и да е полемика с „великоруския гений”. Впрочем, всичкото това поведение на А. И. Солженицин сякаш е било останало напълно незабележимо за определена категория литератори и политолози, които продължили да се захласват възторжено и поклоннически от почти всяко слово на писателя[10].

Впрочем, така или иначе, погълнат от работата си по добре известните негови произведения, до началото на 90-те години А. И. Солженицин почти мимоходом, разпръснато и разпокъсано се е изказвал по т. нар. „руски национални проблеми” и едва когато се бил изправил пред необходимостта да се завърне в родината той посветил усилията си върху написването на специален труд, озаглавен „Руският въпрос в края на ХХ век”. От своя страна руските издателства услужливо направили всичко, което съгласно мениджърските изисквания е било необходимо за това, още през пролетта на 1994 г., по времето на неговото завръщане в Русия, този очерк да достигне до колкото се може повече читатели. Книгата, обаче, останала изцяло вън от вниманието на всички слоеве на обществото и авторът й дори не се и опитал да скрие от медиите раздразнението и обидата си от невниманието към неговите възгледи относно руските национални въпроси. Когато след няколко години, през 1998 г., той отново се върнал на същата тема и написал книгата „Русия в разруха”, с ново нескрито официално раздразнение констатирал, че интересът към възгледите му е много по-нисък дори и от този преди четири години.



[1] Вж.: Солженицын, А. И., Один день Ивана Денисовича, М., 1963; Солженицын, А. И., Раковый корпус, 1968; Солженицын, А. И., В круге первом, 1968; Солженицын, А. И., Август четырнадцатого, 1971; Солженицын, А. И., Архипелаг ГУЛАГ, Париж, 1973-1975; Солженицын, А. И., Письмо вождям Советского союза, Париж, 1974; Солженицын, А. И., Ленин в Цюрихе, Париж, 1975; Солженицын, А. И., Красное колесо, Париж, 1983-1991; Солженицын, А. И., Собранные сочинения, М., 1990, Том 1-8; Солженицын, А. И., Собранные сочинения, Париж, 1978-1991, Том 1-20; Солженицин, А. И., Архипелаг ГУЛАГ. 1918-1956. Опит за художествено изследване, Превод от руски, София, 1994, Том 1-2; Солженицын, А. И., „Русский вопрос” в конце ХХ века, М., 1995; Солженицын, А. И., Публицистика, Ярославль, 1995-1997, Том 1-3; Солженицын, А. И., Красное колесо: Повестованье в отмеренных сроках, М., 1993-1997, Том 1-10; Солженицин, А. И., Размишления в навечерието на ХХІ век, Сб. В края на века. Големите умове на нашето време за света и за неговото бъдеще, превод от английски, С., 1998, с. 10-18; Солженицын, А. И., Россия в обвале, М., 1998; Солженицын, А. И., Двести лет вместе, 1990-2002; Солженицин, А. И., Евреите в Русия. Двеста години заедно, превод от руски, С., 2008;

[2] Вж.: Сб. Солженицын и американская демократия, Вашингтон, 1980; Штурман, Д., Городу и миру, Париж-Нью-Йорк, 1988;Нива, Ж., Солженицын, Перевод с французского, Лондон, 1984, Второе издание, М., 1992; Дьяков, В., Об историко-социологической концепции Александра Солженицына, ж. Общественные науки и современность, М., 1994, № 1, с. 65-76; Жидков, Г. П., „Красное колесо” А. Солженицына глазами историка, ж. Отечественная история, М., 1994, № 4-5, с. 216-222; Голубков, М. М., Александр Солженицын, М., 1999; Медведев, Р. А., Русский вопрос по Солженицыну, ж. Отечественная история, М., 2002, № 4, с. 100-115; Спиваковский, П. Е., Символические образы в эпосе А. И. Солженицына „Красное колесо”, ж. Известия АН. Серия литературы и языка, М., 2003, Том 62, № 1, с. 30-40; Спиваковский, П. Е., Академик Александр Исаевич Солженицын. К 85-летию со дня рождения, ж. Известия АН. Серия литературы и языка, М., 2003, Том 62, № 6, с. 62-67.

[3] Това издателство е било основано от американските протестанти Джон Мот и Пол Андерсън, които издавали учебници, библии и произведения на класици, предназначени за СССР. След като през 1922 г. съветската власт екстрадирала на Запад 120 души интелектуалци, американците превърнали издателството в руско православно издателство, което от 1925 г. до 1948 г. било ръководено от Н. Бердяев.

[4] При посещението му в България през ноември 1995 г. Н. Струве намира за нужно специално да подчертае, че „главната тема” в творчеството на Солженицин е „темата за принизяването и унижението на руския човек като необходимо условие за неговата пълна и същностна изява”; както и че „в православието тази тема се нарича „кинозис”, тоест опустошение, като необходимо условие за възстановяването и славата”. Вж.: в-к „Континент”, брой 259 от 4-5 ноември 1995 г.

[5] Синът му Игнат Солженицин се отдал на музиката и станал талантлив музикант в оркестъра на Ростропович.

[6] В „Раковото отделение” писателят е описал обречен, но винаги учтив и добре облечен мъж, единствената „смела грижа” на който е да си купи риза от точно определен модел и с обиколка на яката точно 37 см; и отбелязва, че именно в името на придобиването една такава риза или на едно дрипаво пардесю повечето хора са готови на най-невероятни смъртоносни изпитания, но не и да умрат достойно и в битка срещу злото. В „Мирът и насилието” той пише, че „в човешкото стадо винаги царува „Духът на Мюнхен””, представляващ „болест на волята”, изразяваща се в страхливото самодоволство и в диктуваните от илюзиите отстъпки, извършвани от хора, които никога не са готови да се откажат от нещо и да се жертвуват за нещо; че по своята най-дълбока същност „Духът на Марксизма” не е нищо друго, освен именно „Духът на Мюнхен”, който не само подхранва илюзорните убеждения, но и „стимулира волята да не виждаш”.

[7] Вж.: Солженицын, А. И., Публицистика, Ярославль, 1996, с. 181-182, с. 45-46, с.449.

[8] Солженицын, А. И., Публицистика, Ярославль, 1996, Том 1, с. 64, Том 3, с. 481-482; Солженицын, А. И., Россия в обвале, М., 1998, с. 202; ж. Новый мир, М., 1994, № 7, с. 172-174.

[9] Вж.: Смит, Х., Русские, Иерусалим, 1978, с. 766-768, с. 782.

[10] Вж. напр.: Сб. Солженицын и американская демократия, Вашингтон, 1980; Штурман, Д., Городу и миру, Париж-Нью-Йорк, 1988; Нива, Ж., Солженицын, перевод с французского, Лондон, 1984, Второе издание, М., 1992.


[Публ. на стр.616-635 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

3 коментара:

  1. Анонимен12.08.2008 г., 21:09:00

    Господин Янков,

    Извинете,пак съм аз.

    Винаги се страхувам да не ме разере някой неправилно. Забравих да ви кажа, за една историйка със съдиите изпълнители. Реших да отида на място веднаъж и да се срещна директно с някой от тях. И знаете ли какво стана ? Получи се полицейска блокада, никакъв достъп още от вратата на сградата. Имайте предвид, че аз съм много приказлива, но в същото време срамежлив човек и въобще не съм някой, който като го изгонят през вратата влиза през прозореца. Един път и аз реших да афронтирам директно цитаделата, но ядец, получи се блокада тотална, орпитах се да телефонирам, блокираха и телефоните. Сагата е толкова дълга и страшна, че дори аз понякога не вярвам и си казвам, че този кошмар е само един сън и всеки момент ще се събудя.
    Та значи, ако си дойдем на думата, един път успях да изпратя писмо на съдия и както ви казах той беше по дело за развод и нямаше как да го спрат, а и не очакваха от мен такава смелост, нищо че на снимки са много наперена.Е, за резултатите ви писах, съдията го загази яката. Тези две примерчета може и да ви дадат доста изводи, но не толкова за мен, колкото за тези, които ни държът в хищните си лапи.
    Е, това е, исках само да се доизясня, защото често човек пише, особено като е притеснен накъсано и си мисли, че другите разбират, но би било трудно за всеки, ако няма идея за цялостното третиране на човек в такова положение.

    Ще ви бъда много благодарна, ако оставите едно ДА само в коментарите, да знам, че сте получили моите лични към вас коментари. Защо ли, защото всичко, което не им отърва, изчезва по допирателната. Това е! Мерси и отново извинете.

    Danko

    ОтговорИзтриване
  2. Анонимен1.09.2008 г., 11:50:00

    http://www.xnetbg.com/new/forum/index.php/topic,160.msg80153.html#new

    Много интересна статия за зомбирането и нон-леталните оръжия в това число и зомбацията на Солженицин. Такива като него са на първите места в черните списъци на матричарите.
    Ех, и как иначе, който може да мисли самостоятелно се явява автоматически враг номер едно, без значение как е представен на тълпите тъпоумни овци, които блеят с жално умиление пред редките екземпляри и си въобразяват, че и те са като тях.
    Е, дааа, ама неее, беее !!!

    Поздрави

    Данко
    еnkade.blogspot.com

    ОтговорИзтриване
  3. Анонимен1.09.2008 г., 11:56:00

    Адресът за зомбацията, който давам нещо не се отваря, затова давам тук целия текст:

    buden
    Начинаещ потребител

    Неактивен

    Публикации: 35


    20 учени и военни в секретна програма за зомбиране на българите
    « Отговор #51 -: Август 29, 2008, 07:49:18 »

    --------------------------------------------------------------------------------
    Попаднах на една статия във Фрог нюз. Има много общо с различни теми от двата форума тук, но не по-малко и с тази.
    Та на вашето внимание я слагам тук. Интересното за статията е че излиза в медиа, която по-малко или повече се чете от различни класи на общественото мислене. А разкрива разсъждения от специфично естество, такова което ние често обсъждаме тук.
    Последно ще вмъкна, че имената Кубрат Томов и Стамен Стаменов се споменават и то като част от лошите герои на това грозно ежедневие. Ако четат ще се радвам да изложат своята защита.

    20 учени и военни в секретна програма за зомбиране на българите*
    29 08 2008
    zagadka.jpeg

    Хората с феноменални способности са подвластни на политически сили. С психотронни оръжия те зомбират човечеството. На техен фон бледнеят дори оргиите на сатанистите, твърди контактьорката Л. Щерева.



    Александър Солженицин е жертва на психотронно оръжие, разкрива контактьорката Любка Щерева. Емблемата на руското дисидентство и на съвременната руска литература издъхна в третия ден на август след инсулт. Болестта му е вследствие от психотерора, на който е бил подложен, твърди Щерева.

    Според нея всеки втори у нас е жертва на експеримент за „контрол на съзнанието“. На психологични атаки Нобеловият лауреат бил изложен след завръщането си в Русия от САЩ през май 1994 година. Писателят, който се обяви против демокрацията от западен тип като неприложима за руските условия и призова за връщането на величието на руската държава, се разболял след мистериозно облъчване с психотронно оръжие. Любка Щерева разобличава ЦРУ и ФБР, които създават армии от феномени в Европа С психотронни оръжия те зомбират човечеството. Възможността за повлияване от разстояние на работата на ума и организма като цяло е обект на изследване от десетилетия и от ЦРУ, и от бившето КГБ. Използват се телепати и ясновидци за военни цели. Техните имена, обаче, никога няма да бъдат разкрити. А в днешния свят няма по-чудовищни ритуали от тези, които устройват „жреците“ от армията на маговете. На техния фон бледнеят дори оргиите на сатанистите. Най-лошото е това, че повечето от хората с феноменални способности са подвластни на политически сили, които действат задкулисно в услуга на чужди правителства. lubka_stereva.jpg

    Институтите по биофизика и военна медицина са създали и психотронни оръжия, с които зомбират човечеството. Въздействието се осъществява посредством свръхвисокочестотни електромагнитни полета и лазерно излъчване, които са крайно опасни за висшите функции на главния мозък. Те много трудно биха се различили от спектъра на постоянните електромагнитни излъчвания от промишлен произход. Психотерорът срещу българския народ е продължение на Втората световна война.

    “Въздействието върху мозъчната клетка и възпроизвеждането на образа се извършва в очните дъна и по този начин неволно виждаш къде какво се прави. Това е много опасно. Жертви на психотронното оръжие може да станат и вашите деца”, предупреждава дамата, която денонощно приема информация от нарушителите. От 10 години тя не може да затвори очи заради експериментите, на които е подложена. Мийотната връзка се използва от всички работещи космически центрове най-вече в земетръсните зони, в районите, където има урагани и войни. Осъществява се чрез спътниците, чрез GSM-ите и посредством сигнала в радиовъзлите чрез сателитите. Включени в системата на телеграфите, тези средства се превръщат в биологично оръжие за масово унищожение. Съдбата на хората, които стоят в светлината на прожекторите, винаги е била по-трудна, защото освен любовта на феновете, върху душите им се стоварва и злобата на завистниците.

    А армията от феномени, които Кубрат Томов и Стамен Стаменов са създали в България, може да превърне живота на всеки в ад, ако бъде изложен на тяхното въздействие, твърди дамата, която денонощно приема информация под диктовка.

    Наскоро тя представи списък с имената на 20 академици, професори и военни, участвали в секретна програма за зомбиране на българите. Повечето от тях, според контактьорката, са работили в създадената на 22.11.1990 г. асоциация „Феномен“. Отговорността за това, че сме една от най-болните нации, трябва да се търси в научните институти, разработили системите, с които ежедневно се променя биоритъмът и биотоковете на клетъчните полета и се влияе от жлезите с вътрешна секреция, казва жената, която поддържа връзка с учени и контактьори от цял свят чрез мийота. Тя представлява сателитна програма за mind control, ползваща модулирани електромагнитни импулси с определени честоти и канали. Посредством тях феномените са в състояние да влизат в контакт помежду си, да получават или прехвърлят информация, да въздействат върху други хора. Технологията, която е въведена у нас през 90-те години, се използва от военни за контрол на съзнанието. Централата им е в Института по сугестология и парапсихология в София. В днешно време е прието зомбиране да се нарича психологическата атака върху съзнанието и подсъзнанието на човек с цел подчинение.

    Психотерорът взема все повече жертви.

    Психотронната апаратура позволява на управляващите да манипулират тълпата, въвличайки хората в състояние на различни емоции – от страх до еуфория. Специално модулираните oт оръжието електромагнитни полета могат да предизвикат зрителна и слухова халюцинация, да объркат мислите, да разклатят психиката, да променят поведението, да стимулират агресия и депресия. Психотронните генератори са способни да погубят милиони хора, които заболяват и умират. Никой, обаче, не може да открие това оръжие, защото величината на излъчване е много ниска. С помощта на новите информационни технологии всеки, според Щерева, може да се превърне в радиопредавател и чрез собствените си очи и уши да подава несъзнателно важна информация. Още от времето на Втората световна война тайните служби използват радиостанциите за предаване на секретните данни. Използват се и микрокамери, с помощта на които в човешката зеница от хиляди километри се възпроизвежда образ. Това може да доведе до жестоки последствия за жертвата на психофашистите. Със своите генератори те изпращат в мозъка на човека команди, контролиращи неговото поведение.

    Оръжието е власт, а властта – оръжие

    Този, който го държи, държи властта, уточнява контактьорката. Според нея в годините на прехода от безкласовия строй към дивия капитализъм са създадени лагери за отвличане на хора. В болници са правени тайни опити за влиянието върху отделни части на телата чрез звукова намеса и благодарение на родната медицина много пациенти са си отишли от този свят.

    GSM-ите се използват за звуково оръжие

    Освен с дългото гледане на телевизия, хората могат да бъдат контролирани както по интернет, така и по GSM. Въздействието на психотронното оръжие е “тихо”, но може да побърка цялата нация. Чрез системата „Интеркосмос“ и с помощта на интернет се влияе на хората със скоростта на звука и на светлината. Върху някои от тях, като при Солженицин например, има жестоки поражения. Според Любка Щерева, при него преди няколко години биолъчите са поразили сърцето му. Аурата му е била пробита от негативни влияния. Авторът на „Архипелагът ГУЛАГ“ е бил сред най-обичаните руснаци и политическия елит в Москва е имало за какво да му завижда.

    Зомбита карат коли, удрят хора и стълбове без причина

    Обработката на съзнанието може да бъде извършена по телевизора, по телефона, на работното място. Телевизорът „замърсява“ нашето съзнание и по този начин ефективно прилага косвените внушения. Това са фрази с хипнотично въздействие и команди за подсъзнателното ниво. „Програмистите“ в интернета, пък, безкомпромисно водят международни компютърни войни. Атаките им влияят на био-полето на хората и последствията са катастрофални. Заради психологическия терор шофьорите понякога губят за миг контрола над автомобила и имената им влизат в черните хроники. Свръхзвуковият интерканал убива мозъчните клетки и предизвиква хаос на пътя.

    В последните десетина години „безпричинните“ автопроизшествия се увеличиха и броят на жертвите нараства. Войната по пътищата според Люба е по-жестока от агресията в Ирак. Наскоро тя поискала от КАТ-Пловдив справка за катастрофите, станали по неизвестни причини. Вие сте феномен, възкликнал полк. Ангел Стоев, след като тя се опитала да му обясни как и най-добрият шофьор може да катастрофира, ако бъде зомбиран. “Неговите служители, учените и управляващите, обаче, продължават да си затварят очите. Нарушителите с подслушвателните микростанции са си осигурили сателитни радиотелекомуникационни канали и това им помага да са информирани за всяко действие на своите съперници. С апаратурите, работещи върху интерпрограмни канали и връзки, може да се изучава дори атомната и ядрената енергия. Чувствах се като студентка, обучавана по дистанционен път”, споделя контактьорката. Според нея, миниатюрни устройства вече се поставят като имплантанти в човешкото тяло. Те трябва да улавят електромагнитните и телепатичните въздействия, за да се влияе върху функциите на всички органи и системи (б.а. и най-вече на мозъка). За приемане на радиосигнала могат да се използват всякакъв тип микроимплантанти. Биоенергетиката е създадена за перспективни отбранителни научноизследователски проекти. Целта е да се роботизира войската и народът да се превърне в електронноуправляема армия, добавя Щерева. Според нея вече 10 години

    Срещу българите се използва лъчево оръжие

    Чрез него се зомбират хората в огромна територия. То вкарва гласови импулси в малкия мозък, предизвиква и климатични промени. Насочването на невидимите мощни лъчи върху група или отделен индивид е причината за масовото боледуване на хората от рак, инсулт, инфаркт и други смъртоносни болести. Жертвите не подозират, че оръжието е в ръцете на тези, които сме избрали да ни управляват. От насочената му високочестотна енергия човек не може да се защити. От военно поделение във варненското село Синдел се излъчва с генератор на инфраниски честоти. Лъчевото оръжие, променящо импулсите на мозъка с контрол от различни разстояния, е жестоко. Зомбирането е до степен разкодиране на персоналната идентичност, уточнява Люба. Милиони хора си отиват от лъчева болест, предизвикана от звуковото оръжие. Не търсете причината в Чернобил, а в болното ни здравеопазване. Не се доверявайте на тези, за които парите са по-важни от Хипократовата клетва, предупреждава Щерева. Дамата, която денонощно приема информация под диктовка, може да открие причините за заболяването по изражението на лицето. Бръчките на челото издават болката. Вместо упойващите медикаменти, с които лекарите се опитват да я притъпят, контактьорката предпочита целебната сила на илачите от народната медицина.

    текст и снимка: Михаил Димитров, ИА Компас

    *Заглавието е на Frognews.bg

    Много хора не знаят, че ги използуват за лабораторни експериментални бели мишки, а трябва, не само да го знаят, но и да го осъзнаят, иначе мор до крак ни чака.

    Поздрави
    Данко

    enkade.blogspot.com

    ОтговорИзтриване