А. Пьотр Лаврович Лавров (1823-1900) е публицист, поет, социолог, философ, историк, антрополог, теоретик на руското народничество и на руския социализъм, основател на руската социология, автор на редица философски и обществено-политически съчинения[1] и обект на вниманието на редица изследователи[2].
Роден е в Псковска губерния в потомствено дворянско семейство, баща му е бил артилерийски офицер; през 1842 г. е завършил Артилерийското училище в Петербург и до 1866 г. е бил на военна служба, като достигнал до чин „полковник” и професор във военните училища, където е преподавал математика и история на науките. През 1858 г. е публикувал серия философски съчинения, които бързо му донесли широка известност, а най-широк резонанс предизвикала книгата му „Очерци по въпросите на практическата философия” (1859) и публичните му лекции по философия, изнесени през 1860 г.
Макар и да се е стараел да се дистанцирва от радикализма, след покушението върху император Алексъндър ІІ (4 април 1866 г.), заради сътрудничоството му с организацията „Земя и воля” П. Л. Лавров е бил арестуван през 1866 г. и през 1867 г. бил заточен във Вологдска губерния. Все пак по време на заточението му той публикувал своите станали знаменити т. нар. „Исторически писма”, благодарение на които неочаквано и за самия него станал „владетел на умовете” на младото поколение.
През 1870 г. той успял да избяга от заточението и да се установи в Западна Европа, където бил въвлечен в логиката на революционната борба и станал лидер на т. нар. „пропагандистко направление” в народничеството и виден деец на международното социалистическо движение. В Париж той бил избран в една от секциите на социалистическия Интернационал. Участвувал е в Парижката комуна през 1871 г., а в Лондон се запознал с К. Маркс и Ф. Енгелс. Бил е привърженик на идеята за щателната подготовка на социалистическата революция, като подготовката трябвало да обхване както ръководителите, така и народните маси.
Б. На творческото перо на П. Л. Лавров принадлежат голямо количество произведения, повечето от които все още не са достатъчно пълно изследвани, тъй като авторите традиционно се позовават преди всичко на концепциите, изложени в неговите „Исторически писма”; които, обаче, го представят непълноценно, тъй като принадлежат към неговата ранна публицистика; поради това специално внимание заслужават по-късните му творби като „Задачи понимания истории” (1898) и „Важнейшие моменты в истории мысли” (1903), които именно може да бъдат считани най-пълно и най-зряло отразяващи неговата идейнотеоретическа и светогледна система.
В изследователската литература широко е разпространено и вкоренено наложеното още от Н. Г. Чернишевски гледище, че възгледите на П. Л. Лавров имат „еклектически характер”. Редица изследователи, обаче, приемат, че това съвсем не е вярно, и че П. Л. Лавров е бил „духовно свободен мислител”, който е отричал привързаността към тесните формули и се е страмял към пълно, интегрално и синтетично знание, и че неговите произведения са израз съвсем не на еклектизъм, а на философско-социологически синтез, вътрешно опосредствуван от неговия социален идеал. Също така широко е било разпространено иронично представяното гледище, че при разглеждането на който и да е социален проблем П. Л. Лавров „винаги е започвал анализа си с анализа на звездните мъглявини”; редица съвременни изследователи, обаче, подчертават, че това гледище почива върху изходния принципен подход на мислителя, стремящ се да разгледа всяко явление върху фона на неговата история и еволюция.
Освен това, следва да се има предвид, че „синтетическата ориентация” на П. Л. Лавров по същество не позволява да бъде осъществявано едностранчиво причисляване на неговите възгледи към каквато и да е конкретна философска или социологическа школа. Така напр. своите научни търсения той е бил започнал с критически анализ на хегелианството, при което изключително високо е ценял историзма на Хегел и в същото време категорично не е приемал неговата метафизика, и е бил ориентиран много повече към идеите на И. Кант и преди всичко към кантианския критицизъм.
Твърде често пъти П. Л. Лавров е причисляван към позитивизма или дори към „контизма”; според някои иследвонатели, обаче, неговият „позитивизъм” е бил „контиански” дълго време преди да се запознае със соцологическата система на О. Конт; при това той е гледал на позитивизма само като на метод, който има своите несъмнени основания, без да има правото да претендира да бъде философия, тъй като естественонаучният разум няма всеобщностни измерения и хегемоничните му претенции в хуманитарното знание са неоснователни. По подобен начин тези изследователи приемат, че П. Л. Лавров, макар и да е бил в изключително близки лични и делови отношения с К. Маркс и Ф. Енгелс, макар и да е признавал, че е „ученик на Маркс в сферата на икономическите въпроси”, в действителност не е бил марксист и не би могъл да бъде, тъй като неговите изходни социологически принципи и концепции са били съвсем различни - в сферата на социологията П. Л. Лавров е навлязъл, идвайки от сферата на философията, при това от сферата на философския антропологизъм.
Цялата социологическа концепция на П. Л. Лавров се гради изключително върху неговата теза за солидарността, наблягаща върху „съзнанието, че личният интерес на човека съвпада с обществения интерес”, и че „нашето лично достойнство се поддържа чрез поддържането на достойнството на всички хора, които са солидарни с нас”. П. Л. Лавров подчертава, че „източниците на солидарността” се съдържат в „доисторическия органически свят”, където солидарността възниква и се проявява като „фатална необходимост за оцеляването”. Той посочва, също така, че солидарността естествено е еволюирала и подлежи на еволюция, водеща до „смяна на формите на солидарността”.
В контекста на така очертаните същностни параметри на социологията и на солидарността П. Л. Лавров е разработил и учението или теорията си за личността, което учение той смята за ключ към решаването на проблемите на социалния живот. Той подчертава, че „конститутивният признак на личността е нейното самосъзнание”, че „оръдието на развитието на личността е знанието и творчеството”; и че на всеки от елементите на обществото съотвествуват определени субекти (личности), социалната функция на които е да творят историята; и че това са именно „критически мислещите личности”. В тази връзка той набелязва наличието на три социалнопсихологически типове субекти на историята, а именно: а) експлоатираното мнозинство от обществото, лишено от благата на цивилизацията, което само присъствува в наличните културни и цивилизационни форми и не е и не може да бъде творец на историята; б) диваците на висшата култура, които са малцинство и са частично цивилизовани, но винаги се ръководят от модата, участвуват в цивилизационните процеси, но тъй като винаги се стремят да запазят положението си, представляват силно препятствие за прогреса; в) интелигенцията, състояща се от критически мислещите личности, живеещи същинския исторически човешки живот и представляващи истинските дейци и творци на цивилизацията.
[1] Вж.: Лавров, П. Л. (псевдоним: С. С. Арнольди), Задачи понимания истории, СПбг., 1903; Лавров, П. Л., Собранные сочинения, М., 1917-1920; Сб. П. Л. Лавров. Статьи, воспоминания, материалы, Пбг., 1922; Лавров, П. Л., Избранные сочинения на социально-политические темы, М., 1934-1935, Том 1-4; Лавров, П. Л., Философия и социология. Избранные произведения, М., 1965, Том 1-2.
[2] Вж.: Рапопорт, Х., Социальная философия П. Лаврова, Перевод с франц., СПбг., 1906; Гизети, А. А., Историко-социологические воззрения П. Л. Лаврова, Сб. Вопросы обществоведения, СПбг., 1911, Вып. 3, с. 254-273; Сб. Вперед! Сборник статьей, посвященных памяти П. Л. Лаврова, М., 1920; Книжник-Ветров, И. С., П. Л. Лавров, М., 1930; Галактионов, А. А., П. Ф. Никандоров, Идеологи русского народничества, Л., 1966; Богатов, В. В., Философия П. Л. Лаврова, М., 1972; Володин, А. И., Б. С. Итенберг, Лавров, М., 1981; Антонов, В. Ф., Революционное творчество П. Л. Лаврова, Саратов, 1984.
Няма коментари:
Публикуване на коментар