"ДВА ПЪТЯ КЪМ ЕДНА ПРОПАСТ"

А. Игор Ростиславович Шафаревич (1923- ) е виден съветски и руски математик, философ, публицист, обществен деец, автор на множество научни и публицистични трудове[1],

Той е роден в Житомир, баща му е бил професор по теоретическа механика; още като ученик в гимназията се явявал на екстерни изпити в механо-математическия факултет на Московския университет; веднага след завършването на гимназията бил приет в последния курс на университета и завършил висшето си образование на 17-годишна възраст през 1940 г.; през 1942 г., на 19-годишна възраст защитил кандидатската си дисертация; през 1943 г. е преподавател в Московския университет; през 1946 г., на 23-годишна възраст, защитил докторската си дисертация; през 1960 г. е завеждащ отдела по алгебра в Института по математика в Академията на науките; през 1958 г., на 35-годишна възраст, е избран за член-кореспондент на Руската Академия на науките, а през 1991 г. – и за академик.

В края на 60-те години станал широко известен с публичната си (и по същество опозиционна) дейност в защита на Руската православна църква и против използуването на психиатрията като средство за политически репресии; през това време повечето от изявите му са съвместно с А. И. Солженицин и А. Д. Сахаров. През 1974 г. участвувал в издаването в Париж на сборника „Изпод развалините”, през 1975 г. е уволнен от Московския университет; през 1977 г. във Франция излиза книгата му „Социализмът като явление на световната история”; през 1980 г. в чужбина излиза есето му „Русофобия”; през 1989 г. публикувал (в сп. „Новый мир”) статията си „Два пътя към една пропаст”, в която критикувал както комунизма, така и западната демокрация; през февруари 1992 г. е избран за депутат в руския парламент; през 1999 г. е издал книгата „Русофобия десет години по-късно”, през 2002 г. - „Трихилядигодишната загадка. История на еврейството и перспективите на съвременна Русия”.

Б. Едно от първите негови съчинения на политическа тематика е книгата „Социализмът като явление на световната история”, главната идея на която е, че в общество, което е основано върху принудителен труд, никога не може да съществува свободна личност, и че в крайна сметка социализмът е един от аспектите на стремежите на човечеството към самоунищожение.

В тази книга И. Р. Шафаревич е синтезирал почти всички идеи относно многобройните социалистически движения от древността до съвременна Русия, при което неизменно е търсел отговора на въпросите: „На накво се дължи фактът, че социализмът, критикувайки досегашните форми на организиране на човешкото общество заради неговите несправедливости, води до още по-големи несправедливости? Защо системата, която агитира за свобода, последователно и неотклонно произвежда единствено робство, при това в невиждани досега размери?”.

В изключително обширния ход на изложението И. Р. Шафаревич е обосновал тезата, че социализмът е идеология, която е враждебна на човешката личност и не може да служи като нейна опорна точка; и че когато тази идеология завземе държавната власт и започне да функционира като реален социализъм, подлагащ на тотално управление абсолютно всички страни на човешкия живот, тя по най-пълен начин започва да разкрива своята истинска античовешка същност, свеждаща се до „копнеж към смъртта и унищожението”,

В произведението си „Русия и световната катастрофа” И. Р. Шафаревич разглежда съдържанието на катастрофата като явление от световната и от руската история, при което специално руската катасрофа е интерпретирана като „пореден урок”, каращ руското съзнание да обърне погледа си към древните и надеждните ориентири, които именно са били обезпечили съществуването на човечеството в продължение на хиляди години. В творбата му „Руската криза” главният мотив е вярата в неизчерпаемите възможности и духовни способности на руски народ да преодолява всяко затруднение.

---

[1] Вж.: Шафаревич, И. Р., Две дороги к одному обрыву, ж. Новый мир", 1989, № 7; Шафаревич, И. Р., Обособление или сближение. Национальный вопрос в СССР, Сб. Из-под глыб, Париж, 1974; Шафаревич, И. Р., Есть ли у России будущее?, Сб. Из-под глыб, Париж, 1974; Шафаревич, И. Р., Социализм, Сб. Из-под глыб, Париж, 1974; Шафаревич, И. Р., Сочинения, М., 1994, Том 1-2; Шафаревич И. Р., Духовные основы Русского кризиса ХХ века, Лекция, Издание Серетенского монастырья, 2001; Шафаревич И. Р., Трехтысячелетняя загадка. История еврейства и перспективы современной России, СПбг., 2002; Шафаревич, И. Р., Русофобия, превод от руски, С., 2002; Шафаревич, И. Р., Загадка на три хиляди години: история на еврейството от гледна точка на съвременна Русия, Превод от руски, С., 2005.

[Публ. на стр.641-643 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

КРЪГОВРАТЪТ НА ИСТОРИЯТА

А. Роберт Юрьевич Виппер (1859-1954) е историк, чиито университетски курсове, учебници и научни изследвания в продължение на много години са се ползували в Русия с изключително висок авторитет; автор е на повече от 300 (триста) научни публикации,[1] обект е и на определен научноизследователски интерес[2].

През 1880 г. завършил историческия факултет при Московския унивреситет и дълго време е бил учител в московските гимназии; след това, през 1894-1897 г., е бил преподавател в Новоросийския университет в Одеса, през 1924-1941 г. - в Латвийския университет в Рига, през 1941-1943 г. - в Средноазиатския университет в Ташкент, а през 1891-1894, 1897—1922, 1941, 1945-1954 г. - в Московския университет.

През 1924 г. той емигрирал в Латвия и до 1941 г. преподавал в Латвийския университет, а когато съветските войски завзели територията на балтийските държави, той бил посетен от няколко восикопоставени лица, които му обещали гаранция срещу преследване и да му предоставят достойни условия за преподавателстка и научно-изследователнска работа, за да се завърне в Русия; той се съгласил.

През 1943 г. е избран за академик на АН на СССР;

Б. Една от основните идеи, пронизващи творчеството на Р. Ю. Виппер, е пълният отказ от и критиката на различните проявления на теорията за прогреса, и обосноваването на теорията за кръговрата на историята. До отричането и критиката на теорията за прогреса, обаче, Р. Ю. Виппер е стигнал съвсем не изведнъж, а в продължение на няколко десетилетия, и то като е преминал през няколко стадии. Така, през 1900 г. още в предисловието на книгата „Обществените учения и историческите теории на ХVІІІ и ХІХ век във връзка с обществените движения на Запад” той е писал, че една от неговите най-важни задачи е да проследи динамиката на „религията на прогреса” от нейното зараждане до разцвета й.

В тази именно книга той пише, че източниците на онези идеи, които впоследствие са станали „питателна среда за теорията за прогреса” са забелязани още през ХVІІ век и средата на ХVІІІ век. Той отбелязва, че в епохата на Средновековието като първообраз на схемите на историческото движение се отнасят преди всичко апокалиптичните видения на света в рамките на християнското богословие, и на второ место - библейското пророчество на Данаил за „четирите царства” и Апокалипсиса. След това в основата на теорията за прогреса са били залегнали идеите на Дж. Вико за закономерностите в историята, който забелязал в историята наличието на две сили – на Божественото Провидение и на човешките закони, при което висшата сила не се намесва в човешките дела пряко, а само предоставя на хората възможността да следват един общ план на поведение. Според него още от най-древни времена историята е продукт на човешката дейност, но всичко се осъществява по един и същи път – където и колкото пъти да започне отначало, историята винаги извървява един и същи път, винаги повтаря едни и същи форми, винаги се движи в един общ кръг или кръговрат, състоящ се от подем и падение на държавите, културите и народите[3].

При изследването на по-натътъшното развитие на идеите за прогреса той открива такива в много по-късния период, в учението на Шарл Монтескьо, и по-точно в открития от него двойствен характер на законите, които от една страна са „научно понятие”, но от друга страна декларират онтологическата същност на процесите - това, че в живота на всяка държава всеки народ си има свой основен закон, свой собствен главен жизнен елемент, който се съдържа в постоянните отношения и повторения. След това, според Р. Ю. Виппер, Волтер е този, който в най-висока степен подчертава „култа към разума” и неговата роля за ръста на техниката, изобретенията, търговията, и който имплицитно обосновава тезата, че „културната история” има съвсем друг характер в сравнение с историята на войните и държавите.

Р. Ю. Виппер констатирва, че през втората половина на ХVІІІ век е започнало истинското „обожествяване на разума” в европейското обществено съзнание, издигането на разума в ранг на „непогрешим творец на вътрешния човешки глас и на историята”, както и наличието на голямо засилване на междунационалните и междудържавните комуникативни активности в Европа; който феномен, според него, представлява „възраждане на религията в нова форма”; наистина първите автори в това направление, като напр. Русо, Мабли, Хердер, Шилер все още не са започнали да очертават маршрутите на историческото развитие, но вече са започнали да налагат на обществото вярата в разума и породените от разума идеали.

След привеждането на горните автори и гледища, Р. Ю. Виппер води читателя към момента на кристализацията на теорията за прогреса, като въвежда кръга от идеи, които представляват категориалната база на теорията за прогреса, а именно: култът към разума, схващането за действуващите в обществото закони и научно-техническите критерии на прогреса; така, идеята за прогреса бива представена като напълно естествен продукт от развитието на науката, философията и публицистиката, на познавателното и обществено-политическото творчество на европейските мислители.

Тъй като в задачата на Р. Ю. Виппер съвсем не е влизало изследването на онтологическия статус на прогреса, такова изследване той не е правил – изследвал е единствено развитието на идеите за прогреса. Това пределно очевидно обстоятелство свидителствува и за научната прецизност на автора – той не е можел да си позволи да смесва две различни научни проблеми: генезиса на теориите за прогреса и онтологията на прогреса (теоретическата възможност на битието за прогресивно развитие).

Според Р. Ю. Виппер теорията за безкрайния и необходимия човешки прогрес е творение на Жан Антоан дьо Кондорсе и Йохан Готфрид Хердер, които именно въздигат в ранг на закон прогресивното движение на човечеството върху основата на рационалната дейност, откритията, изобретенията и подобряването на материалната сфера на живота, а оттам - и на усъвършенствуването на формите на политическото общежитие, нравственото и културното творчество. Според него идеята за безкрайния прогрес е станала своеобразна есхатология на религията на разума, логическата завършеност на която религия е намерила своя израз в творчеството на Сен-Симон, Огюст Конт и Георг В. Ф. Хегел. Спирайки се специално на теориите на тримата, той определя О. Конт като кабинетен учен, имащ съвсем слаба представа за цялата сложност на действителния живот на обществото, а Хегел - като автор, черпещ концептуалните си конструкции от реакционната философия и от възраждащия се католицизъм.

Любопитно е обаче обстоятелството, че при изследването на развитието на идеите, свързани с теорията за прогреса, Р. Ю. Виппер по същество виртуозно елиминирва всякакъв опит и всякаква възможност да бъде поставен и разгледан въпросът за онтологичността на прогресивното движение на обществото.

През 1911 г. Р. Ю. Виппер издава книгата „Очерци по теорията на историческото познание”, представляваща, впрочем, изложение на лекционния му курс от 1908-1909 г. в Московския университет. При това заслужава внимание обстоятелството, че почти всички негови по-късни изследователи неизменно се обръщат именно към този негов труд като основополагащо средоточие на творчеството му. Именно в този труд той за първи път предлага, макар и съвсем бегло, нахвърляне на доказателства относно несъстоятелността на възгледа за историческото битие на прогресивното движение на обществото. В този труд той е изложил тезисите на привържениците на теорията за прогреса и им е противопоставил своите антитезиси. Така, в контекста на това „тезисно-антитезисно” изложение той обосновава „илюзорността на характеристиките на прогресивното историческо движение”.

В крайна сметка обоснованото от него гледище гласи, че съществуват две истории, едната от които протича в реалността, а другата - в главите на историците; при това и двете са хаотични и са слабо свързани една с друга, и че днес не съществува територия на прогреса, и че теорията за прогреса е погребана.

---

[1] Вж.: Виппер, Р. Ю., Общественные учения и исторические теории ХVІІІ и ХІХ вв. В связи с общественным движением на Западе, М., 1900; Виппер, Р. Ю., Лекции по истории Греции, 3-ое издание, М., 1909; Виппер, Р. Ю., Очерки теории исторического познания, М., 1911; Виппер, Р. Ю., Четыре века европейской истории, М., 1923; Виппер, Р. Ю., Эстетические и религиозные воззрения Сенеки. Римская робовладельческая аристократия І в. н. э. , ж. Вестник древней истории, М., 1948, № 1, с. 43-63; Виппер, Р. Ю., Лекции по истории Греции, Ростов-на-Дону, 1995; Виппер, Р. Ю., Очерки истории Римской империи, Ростов-на-Дону, 1995;

[2] Вж.: Сафронов, Б. Г., Историческое мировоззрение Р. Ю. Виппера и его время, М., 1976 (рецензия: ж. Научные доклады Высшей школы. Философские науки, М., 1979, № 3, с. 142-144); Лусис, К. К., Р. Ю. Виппер на пути к материалистическому пониманию истории, ж. Известия АН Латвийской ССР, Рига, 1976, № 3; Лусис, К. К., Философская интерпретация исторического знания в трудах Р. Ю. Виппера, Автореферат канд. дисс., Рига, 1977; Данилова, А. А., Р. Ю. Виппер о месте и значении аграрного вопроса в демократическом движении Гракхов, Сб. Вопросы аграрной истории Древнего Рима, Чебоксары, 1977; Хмылев, Л. Н., Пробллемы методологии истории в русской буржоазной историографии конца ХІХ – начала ХХ вв, Томск, 1978; Данилова, А. П., Р. Ю. Виппер как историк античности, ж. Вестник древней истории, М., 1984, № 1, с. 160-175;

[3] Виппер, Р. Ю., Общественные учения и исторические теории ХVІІІ и ХІХ вв. В связи с общественным движением на Западе, М., 1900, с. 8-9.

[Публ. на стр.416-420 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

ЗРИТЕЛ, ДИВАК ИЛИ ТВОРЕЦ?

А. Пьотр Лаврович Лавров (1823-1900) е публицист, поет, социолог, философ, историк, антрополог, теоретик на руското народничество и на руския социализъм, основател на руската социология, автор на редица философски и обществено-политически съчинения[1] и обект на вниманието на редица изследователи[2].

Роден е в Псковска губерния в потомствено дворянско семейство, баща му е бил артилерийски офицер; през 1842 г. е завършил Артилерийското училище в Петербург и до 1866 г. е бил на военна служба, като достигнал до чин „полковник” и професор във военните училища, където е преподавал математика и история на науките. През 1858 г. е публикувал серия философски съчинения, които бързо му донесли широка известност, а най-широк резонанс предизвикала книгата му „Очерци по въпросите на практическата философия” (1859) и публичните му лекции по философия, изнесени през 1860 г.

Макар и да се е стараел да се дистанцирва от радикализма, след покушението върху император Алексъндър ІІ (4 април 1866 г.), заради сътрудничоството му с организацията „Земя и воля” П. Л. Лавров е бил арестуван през 1866 г. и през 1867 г. бил заточен във Вологдска губерния. Все пак по време на заточението му той публикувал своите станали знаменити т. нар. „Исторически писма”, благодарение на които неочаквано и за самия него станал „владетел на умовете” на младото поколение.

През 1870 г. той успял да избяга от заточението и да се установи в Западна Европа, където бил въвлечен в логиката на революционната борба и станал лидер на т. нар. „пропагандистко направление” в народничеството и виден деец на международното социалистическо движение. В Париж той бил избран в една от секциите на социалистическия Интернационал. Участвувал е в Парижката комуна през 1871 г., а в Лондон се запознал с К. Маркс и Ф. Енгелс. Бил е привърженик на идеята за щателната подготовка на социалистическата революция, като подготовката трябвало да обхване както ръководителите, така и народните маси.

Б. На творческото перо на П. Л. Лавров принадлежат голямо количество произведения, повечето от които все още не са достатъчно пълно изследвани, тъй като авторите традиционно се позовават преди всичко на концепциите, изложени в неговите „Исторически писма”; които, обаче, го представят непълноценно, тъй като принадлежат към неговата ранна публицистика; поради това специално внимание заслужават по-късните му творби като „Задачи понимания истории” (1898) и „Важнейшие моменты в истории мысли” (1903), които именно може да бъдат считани най-пълно и най-зряло отразяващи неговата идейнотеоретическа и светогледна система.

В изследователската литература широко е разпространено и вкоренено наложеното още от Н. Г. Чернишевски гледище, че възгледите на П. Л. Лавров имат „еклектически характер”. Редица изследователи, обаче, приемат, че това съвсем не е вярно, и че П. Л. Лавров е бил „духовно свободен мислител”, който е отричал привързаността към тесните формули и се е страмял към пълно, интегрално и синтетично знание, и че неговите произведения са израз съвсем не на еклектизъм, а на философско-социологически синтез, вътрешно опосредствуван от неговия социален идеал. Също така широко е било разпространено иронично представяното гледище, че при разглеждането на който и да е социален проблем П. Л. Лавров „винаги е започвал анализа си с анализа на звездните мъглявини”; редица съвременни изследователи, обаче, подчертават, че това гледище почива върху изходния принципен подход на мислителя, стремящ се да разгледа всяко явление върху фона на неговата история и еволюция.

Освен това, следва да се има предвид, че „синтетическата ориентация” на П. Л. Лавров по същество не позволява да бъде осъществявано едностранчиво причисляване на неговите възгледи към каквато и да е конкретна философска или социологическа школа. Така напр. своите научни търсения той е бил започнал с критически анализ на хегелианството, при което изключително високо е ценял историзма на Хегел и в същото време категорично не е приемал неговата метафизика, и е бил ориентиран много повече към идеите на И. Кант и преди всичко към кантианския критицизъм.

Твърде често пъти П. Л. Лавров е причисляван към позитивизма или дори към „контизма”; според някои иследвонатели, обаче, неговият „позитивизъм” е бил „контиански” дълго време преди да се запознае със соцологическата система на О. Конт; при това той е гледал на позитивизма само като на метод, който има своите несъмнени основания, без да има правото да претендира да бъде философия, тъй като естественонаучният разум няма всеобщностни измерения и хегемоничните му претенции в хуманитарното знание са неоснователни. По подобен начин тези изследователи приемат, че П. Л. Лавров, макар и да е бил в изключително близки лични и делови отношения с К. Маркс и Ф. Енгелс, макар и да е признавал, че е „ученик на Маркс в сферата на икономическите въпроси”, в действителност не е бил марксист и не би могъл да бъде, тъй като неговите изходни социологически принципи и концепции са били съвсем различни - в сферата на социологията П. Л. Лавров е навлязъл, идвайки от сферата на философията, при това от сферата на философския антропологизъм.

Цялата социологическа концепция на П. Л. Лавров се гради изключително върху неговата теза за солидарността, наблягаща върху „съзнанието, че личният интерес на човека съвпада с обществения интерес”, и че „нашето лично достойнство се поддържа чрез поддържането на достойнството на всички хора, които са солидарни с нас”. П. Л. Лавров подчертава, че „източниците на солидарността” се съдържат в „доисторическия органически свят”, където солидарността възниква и се проявява като „фатална необходимост за оцеляването”. Той посочва, също така, че солидарността естествено е еволюирала и подлежи на еволюция, водеща до „смяна на формите на солидарността”.

В контекста на така очертаните същностни параметри на социологията и на солидарността П. Л. Лавров е разработил и учението или теорията си за личността, което учение той смята за ключ към решаването на проблемите на социалния живот. Той подчертава, че „конститутивният признак на личността е нейното самосъзнание”, че „оръдието на развитието на личността е знанието и творчеството”; и че на всеки от елементите на обществото съотвествуват определени субекти (личности), социалната функция на които е да творят историята; и че това са именно „критически мислещите личности”. В тази връзка той набелязва наличието на три социалнопсихологически типове субекти на историята, а именно: а) експлоатираното мнозинство от обществото, лишено от благата на цивилизацията, което само присъствува в наличните културни и цивилизационни форми и не е и не може да бъде творец на историята; б) диваците на висшата култура, които са малцинство и са частично цивилизовани, но винаги се ръководят от модата, участвуват в цивилизационните процеси, но тъй като винаги се стремят да запазят положението си, представляват силно препятствие за прогреса; в) интелигенцията, състояща се от критически мислещите личности, живеещи същинския исторически човешки живот и представляващи истинските дейци и творци на цивилизацията.

---

[1] Вж.: Лавров, П. Л. (псевдоним: С. С. Арнольди), Задачи понимания истории, СПбг., 1903; Лавров, П. Л., Собранные сочинения, М., 1917-1920; Сб. П. Л. Лавров. Статьи, воспоминания, материалы, Пбг., 1922; Лавров, П. Л., Избранные сочинения на социально-политические темы, М., 1934-1935, Том 1-4; Лавров, П. Л., Философия и социология. Избранные произведения, М., 1965, Том 1-2.

[2] Вж.: Рапопорт, Х., Социальная философия П. Лаврова, Перевод с франц., СПбг., 1906; Гизети, А. А., Историко-социологические воззрения П. Л. Лаврова, Сб. Вопросы обществоведения, СПбг., 1911, Вып. 3, с. 254-273; Сб. Вперед! Сборник статьей, посвященных памяти П. Л. Лаврова, М., 1920; Книжник-Ветров, И. С., П. Л. Лавров, М., 1930; Галактионов, А. А., П. Ф. Никандоров, Идеологи русского народничества, Л., 1966; Богатов, В. В., Философия П. Л. Лаврова, М., 1972; Володин, А. И., Б. С. Итенберг, Лавров, М., 1981; Антонов, В. Ф., Революционное творчество П. Л. Лаврова, Саратов, 1984.

[Публ. на стр.296-299 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]