КРАЙ НА РУСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ?

А. Почти всички биографи, изследващи личния живот и държавническата дейност на Александър ІІ Освободител[1] (роден през 1818 г., възкачил се на престола като руски император на 19 февруари 1855 г. и живял до 1 март 1881 г., когато бил убит) са единодушни, че преди да стане император все още не е бил успял да формулира у себе си убежденията на последователен либерал и дори не е бил имал никакви планове за либерални реформи.

Фактите, обаче, са категорични, че само една година след възкачването му на престола той проявил изключителна интуиция и твърда политическа воля, и след като през 1856 г. подписал Парижкия мирен договор (с който слагал край на започнатата през 1853 т. Кримска война), веднага предприел осъществяването на голяма реформаторска програма, най-важният елемент на която е било премахването през 1861 г. на крепостничеството, с което фактически извършил онова, което в Западна Европа е било постигнато в резултат на революция, а именно слагането на „официалния край” на Руското Средновековие[2]. Впрочем, така той по изключително ефектен и ефективен начин се вписал в руската и в световната история като „император-революционер”, като твърд последовател на доктрината за „революция отгоре”[3]; като император, който макар и несъмнено да е имал свои собствени възгледи относно реформаторското законотворчество, е проявил изключително висока степен на политически прагматизъм, открито признавайки своята зависимост от обществените сили.

Както в руската, така и в англо-американската историография (която несъмнено е дала своя доста висок принос за изясняването на преобразованията през 1860-1870 г.) мотивите на императора за твърдото му ангажиране с реформите и взаимоотношенията му както с консервативните, така и с либералните обществени кръгове, са изяснени изключително подборно и прецизно; и в контекста на цялото това изясняване е обоснована и тезата, че още през първите дни от своето възцаряване Александър ІІ е бил силно мотивиран да възстанови подкопания военен престиж на държавата и да предотврати неизбежните социални сътресения, да модернизира икономиката, да преодолее стопанската изостаналост и да издигне авторитета на руското самодържавие не само в Русия, но и в Еворпа. В този именно контекст някои изследователи са формулирали дори и тезата, че той фактически е бил станал „реформатор поневоля”, „реформатор по неизбежност”, че е бил доста далеч от реформаторството[4], но в подкрепа на тези твърдения не са приведени никакви доказателства - освен абстрактно изложени съображения, свързани с портрета на епохата, а не с портрета на императора. Все пак, обаче, дори и да се приеме, че императорът е бил далеч от реформаторските убеждения, абсурдно е да се отрича фактът, че е проявил достатъчно здрав разум и воля да се съобрази с обективната ситуация и да приеме реформите.

През пролетта на 1856 г., по време на среща с предводителите на дворянството в Московската губерния, Александър ІІ заявил, че възнамерява да отмени крепостното право, и по-малко от една година след това, през януари 1857 г., учредил т. нар. Секретен комитет по селските въпроси, който комитет бил първата официална стъпка към решаването на проблемата за отмяната на крепостното право. В крайна сметка, след петгодишни горещи дебати във висшите кръгове, през януари и февруари 1861 г. в Държавния съвет бил внесен проект, относно реалното съдържание на който сановниците все още не били напълно наясно каква точно е „височайшата воля”, и на 19 февруари 1861 г. крепостното право официално било отменено.

Б. Традицията руският крепостен селянин да бъде отъждествяван с американския роб води своето начало от времето, когато А. Н. Радишчев в „Пътешествие от Петербург до Москва”[5] нарекъл руските крепостни селяни „роби”. Разбира се, още тогава се явили противници на това разбиране, и напр. А. С. Пушкин възразил, като доказвал, че отъждествяването е неоснователно[6]; така или иначе, в продължение на много години отъждествяването продължило, макар и като правило почти никога да не е било съпроводено от обосноваване и доказателства, а да е било декларативно или дори метафорично.

През 1970 г. известният американски икономист Е. Домар издигнал хипотезата за общия произход на робството и на крепостното право като следствие от дефицита на работна ръка[7], а после в подкрепа на същата теза се произнесъл и П. Колчин в неговото фундаментално произведение относно съществуването на две форми на несвободния труд - в което, впрочем, той обосновал тезата, че през втората половина на ХVІІІ век руското крепостно право се е превърнало в разновидност на робството[8].

Проблемата, обаче, е в това, че при сравняването на крепостното право и робството по същество се извършва съпоставяне и сравняване на два качествено различни инструменти, построени и използувани в качествено различни социални системи, и по принцип техното сравняване е допустимо преди всичко доколкото позволява да бъде намерено сходството и различието на тези две форми на принудителния труд, а чрез тях – и на двете общества. А за типологията на принудителния труд е характерен преди всичко сходният социален статус на работниците, личната им зависимост, отсъствието на собственост и наличието на безправие – те еднакво не разполагали със своя живот, еднакво били продавани и разделяни от семействата им, еднакво бил контролиран личният им живот, еднакво ненавиждали работата си като проклятие и еднакво се стараели да избягат. Действително както при американските роби, така и при руските крепостни селяни преобладавала пасивната всекидневна съпротива, изразяваща се преди всичко в лъжливост, притворство и стремеж за отклоняване от работата, а положеният от тях труд се характеризирал с високата си незаинтересованост, използуването на примитивни оръдия на труда и с ниската си производителност. И именно поради това в следреформена Русия собствениците на земя отказвали да наемат бившите крепостни на работа, тъй като те нямали никакъв навик към интензивна работа и към усъвършенствуване и използуване на усъвършенствуваните на оръдия на труда.

Съществуват и типологически черти в поведението и манталитета както на робите, така и на крепостните селяни: в техните среди не се цени трудолюбието, не се цени професионалността, а изключително високо се цени хитростта, ловкастта, извъртливостта и лъжата. Към общите типологически характеристики се отнася, също така, и предизвиканото от безизходността пиянство, неуважението както към другите, така и към себе си. Сходни били и типологическите характеристики на руските помешчици и на американските робовладелци: като правило и едните, и другите презирали физическия труд, имали почти еднакви забавления (лов, карти, балове, вино и пр.). Сходни били и сферите, в които бил използуван трудът на крепостния и на роба – аграрният сектор; сходни били и причините за отмяната както на робството, така и на крепосничеството, и сред тях главни са ниската производителност на труда и невъзможността за модернизация, а съвсем не хуманистичните съображения.

Всичките така посочени сходства обаче са най-вече външи сходства, тъй като обществено-политическите и държавните системи, в рамките на които те са се изявявали, са типологично различни. Действително П. Колчин проявява склонност да лансира наличието на известна косвена близост между системите, като нарича крепостническата руска икономическа система „сеньориална”, сближавайки я със западноевропейската, но за неоснователността на подобна идея е писал М. Блок, който аргументирано е обосновал разликата между френското и руското крепостничество и не е намерил тъждество или общи черти между тях[9]. А работата е преди всичко в това, че в традиционното патриархално руско общество институтът на частната собственост не е играел решаваща роля, тъй като всичката собственост върху земята е принадлежала на държавата, а и пазарните отношения са били изключително слабо развити, докато аграрният Юг на САЩ е имал характеристиката на модерно и силно пазарно ориентирано гражданско общество.

Различни са били и причините, породили възникването и поддържанатео на институтите на американското робство и на руското крепостничество, същностно различен е бил и характерът на крепостническото селско стопанство и на робовладелското плантационно стопанство[10]:

►възникването на американското робство е било свързано изключително с дефицита на работна ръка при отглеждането на плантационните земеделски култури при целогодишен стопански цикъл и острата нужда от интензивно използувана постоянна работна сила в рамките на частното земевладение, при което от юридическа и икономическа гледна точка робът е бил третиран като част от движимото имущество, от частната собственост на земевладелеца, като инструмент за получаването на висока икономическа ефективност, и в този смисъл управлението на робите е било елемент от управлението на частния бизнес;

►руското прикрепване на селянина към земята е станало в периода на формирането на централизираната държава и е било част от процеса на подлагането на всички слоеве от населението на тотално подчиняване на държавата с оглед задоволяване на нуждите от постоянни приходи в държавната хазна, и в този смисъл крепостното право е било възникнало в Русия като държавен институт, обезпечаващ принудителен труд в тотално несвободно общество, в което цялата собственост върху земята принадлежи на държавата, и всички хора (не само свързаните със земята) са „слуги на държавата”; тук крепостният селянин също така е бил третиран като имущество - но не частно, а държавно имущество - при което помешчикът е бил само представител или посредник на държавата, който не само контролирал изпълнението на държавната повинност на крепостния селянин (и в този смисъл бил гарант на обществения ред), но и бил длъжен да се грижи за здравословното състояние и изхранването на крепостните.

►плантационното стопанстно е имало характера на крупно производство, насочено към световния пазар и разчетено за получаване на висока пазарна печалба, а плантаторската собственост, макар и коренно да се е отличавала от собствеността на североамериканските безнесмени, по своята същност е била частна бизнесменска собственост, изцяло подчиняваща се на всичките изисквания за лично ръководене или управляване на бизнеса (а не рентиерство), за технологична модернизация и за висока икономическа ефективност.

►помешчическото крепостно стопанство е било тотално непазарно стопанство, имащо самообезпечителен (самозадоволителен) характер, в продължение на цели 400 (четиристотин) години неговата т. нар. „урожаемост” е била неизменна и крайно ниска, и едва около 1850 г. то е била започнало да придобива пазарен характер, но такъв характер е имало само 18% от цялото стопанство; освен това самите помешчици, особено крупните, въобще не са се занимавали с организирането на дейността и дори рядко са пребивавали на територията на земите, които са били техно владение, и така „помешчикът не е бил даже и най-груб еквивалент на американския плантатор”, не е бил и предприемач.

►американският роб е бил ценен (оценяван, преценяван) според физическата му сила и качеството и количеството на труда, и оценката съответно е била 4/4 работна сила, 3/4 работна сила, 1/2 работна сила, професионалист в сферата на механиката, професионалист в селското стопанство и пр.; поради недостиг на работна ръка американският роб е струвал скъпо и ровобладелецът е ценял както труда му, така и амортизацията му, и напр. за извършването на изключително тежки работи са били наемани ирландци.

►при преценяването на руския крепостен селянин е било използувано делението на „мъж”, „жена”, „дете” или „семейство”, без каквито и да са съображения относно професионализъм, количество и качество на труда, който се влага; тъй като крепостният селянин е струвал евтино, това е давало възможност на помешчика да държи дори до 300 (триста) души прислуга (т. нар. „домови” или „дворови крепостни”) само за обслужване на домакинството (напр. толкова са били хората, които са били подчинени само на майката на И. С. Тургенев за обслужването на нейните домакински нужди, а за обслужване на домакинството на Воронцови са били ангажирани точно 429 души).

►освен това крепостният селянин е имал свой отделен дом, свои оръдия на труда и свой участък земя, и фактически е имал собствено селско стопанство, а при неурожай или други затруднения общината е била длъжна да се грижи за него, докато американският роб не е имал абсолютно нищо. Също така, за разлика от роба крепостният селянин е работел на стопанина си само три-четири дни в седмицата, а през останалото време е работел за себе си, или е ловувал, или е правел каквото си иска, а ако господарят му е искал от него да работи по-интензивно, крепостният е пишел дълги жалби нагоре по държавната йерархия или дори е убивал „мъчителя си”. Всичко това на пръв поглед би могло да бъде счетено като условие за заинтересованост от страна на крепостния, но натуралният характер на труда не е стимулирал производителността, и крепостният е работел само толкова, колкото му е било нуждо да прехранва себе си и семейството си и е бил абсолютно незаинтересован от производителността на труда си.

►при това свсем не всички крепостни селяни са били длъжни да се явяват на работа и да работят т. нар. ангария (под надзора или контрола на ръководителя на трудовия процес), и почти половината от тях са били т. нар. оброчници, т. е. били са длъжни да предоставят на господаря си предмети в натура или пари, и така фактически са били несравнимо свобдни – сами са решавали кога, къде и колко да работят.

►мотивите за отмяната както на робството, така и на крепостничеството съвсем не са били хуманитарни, и отмяната съвсем не е била довеждала до изчезване на принудителния труд, тъй като след „освобождаването” и крепостният и робът оставали на подчинение съответно на държавата и на плантационната система; така отмяната на една форма на принудителен труд е била заменяна с друга такава форма: руските крепостни са преминали от властта на помешчика към непосредствената власт на държавата, на която са платили за земята, която им е била дадена, а в съветския период са се превърнали в работници на колхоза или совхоза; в САЩ възникнала специфичната система на аренда, при която плантаторът давал на бившия роб дом, оръдия на труда и е искал голяма част от реколтата.

Или накратко казано – официалната юридическа отмяна на крепостното право в Русия не е акт на прекратяване на средновековната икономическа, политическа и идеологическа същност на руската държава, нито е акт на прекратяване на средновековната икономическа, политическа и духовна същност на руското общество; то е само акт на замяна на една форма на средновековна зависимост с друга форма.

---

[1] Вж.: Корнилов, А. А., Крестьянская реформа, СПбг., 1905; Корнилов, А. А., Общественное движение при Александре ІІ, М., 1909; Дружинин, Н. М., Московское дворянство и реформа 1981 г., ж. Известия АН СССР. Серия история и философии, М., 1948, Том 5, № 1; Зайончковский, П. А., Отмена крепостного права в Росиии, М., 1968; Захарова, Л. Г., Самодержавие и отмена крепостного права в России, М., 1984; Захарова, Л. Г., Главный коммитет по крестьянскому делу 1858-1861 гг., в кн. Социально-экономическое развитие России, М., 1986; Захарова, Л. Г., Самодержавие, бюрократия и реформы 60-х годов ХІХ в. В России, ж. Вопросы истории, М., 1989, № 10; Микроненко, С. В., Страницы тайной истории самодержавия, М., 1990; ***Александр ІІ. 1818-1881, сб. Российские государи. Их происхождение, интимная жизнь и политика, М., 1993, с. 399-434; Захарова, Л. Г., Александр ІІ, ж. Вопросы истории, М., 1992, № 6-7; сб. Великие реформы в России. 1856-1874, Сборник под ред. Л. Г. Захаровой, Б. Эклофа, Дж. Бушнелла, М., 1992; Павловская, А. В., Александр ІІ как реформатор в англо-американской историографии, ж. Вестник Московского государственного университета. Серия История, М., 1994, № 6; сб. Власть и реформы, СПбг., 1996; Татищев, С. С., Император Александр Второй, М., 1996; Захарова, Л. Г., Александр ІІ, в кн. Романовы, М., 1997, Кн. 2; Леве, Х.-Д., Александр ІІ, в кн. Русские цари, Ростов-на-Дону, 1997.

[2] Като изрично и ясно подчертаваме нашето категорично гледище, че дори и днес, през ХХІ век, през 2008 г., „фактическият край” на Руското Средновековие все още не е настъпил, и че както комунистическият, така и посткомунистическият период от руската история са само отделни етапи от проявлението на изключително широкообхватното по своето хронологично времево и съдържателно измерение Руско Средновековие, тук, в това наше изследване, ние ограничаваме вниманието си на това Средновековие, което е съществувало до промените, настъпили през октомври 1917 г. ,и настъпването на комунистическото руско Средновековие.

[3] Така: Эммонс, Т., „Революция сверху” в России, сб. В раздумьях о России. ХІХ век, М., 1996.

[4] Вж. напр.: Чернуха, В. Г., Великие реформаторы, в кн. Власть и реформы, СПбг., 1996, с. 286-287.

[5] Радищев, А. Н., Путешествие из Петербурга в Москву, М., 1987, с. 126, с. 132.

[6] Пушкин, А. С., Полное собрание сочинений, М., 1954, Том 5, с. 169.

[7] Domar, E. D., The Causes of Slavery or Serfdom: A Hypothesis, Journal of Economic History, 1970, Vol. 30, № 1.

[8] Colchin, P., Unfree Labor: American Slavery and Russian Serfdom, Cambridge, 1987.

[9] Блок, М., Апология истории, М., 1986, с. 93.

[10] Вж.: Сивков, К. В., Очерки по истории крепостного хозяйства и крестьянского движения в России в первой половине ХІХ в., М., 1951; Индова, Е. И., Крепостное хозяйство в начале ХІХ века, М., 1955; Данилова, Л. В., К вопросу о причинах утверждения крепостничества в России, сб. Ежегодник по аграрной истории Восточной Европы. 1965, М., 1970; Шапиро, А. Л., Русское крестьянство перед закрепощением. ХІV – ХVІ вв., Л., 1987.

[Публ. на стр.420-428 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]