А. Николай Иванович Кареев (1850-1931) е историк, социолог, педагог, обществен деец, автор е на колосален брой
научнипубликации (повече от 400)[1], обект на изследване от множество автори[2].
Роден е в Москва в обедняващо дворянско семейство; през 1865 г. постъпил в гимназията; в 1869 г. станал студент и през 1873 г. завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет, след което веднага започнал подготовката на магистърската си дисертация; през 1879 г. дисертацията му е публикувана като книга под заглавие „Селяните и селският въпрос във Франция през последната четвърт на ХVІІІ век”; в периода 1879-1884 г. е професор във Варшавския университет; през 1886-1899 и през 1906 г. е професор в Санкт-Петербургския университет; в 1899 г. във връзка с проявени симпатии към студентските вълненения бил уволнен от Петербургския университет заради „неблагонадеждност”; активен член на партията на кадетите, депутат от Първата Държавна Дума; през 1910 г. е избран за член-кореспондент на Руската академия на науките; през 1929 г. е избран за почетен академик на Академията на науките на СССР.
Б. В светогледа на Н. И. Кареев се съединяват народническите убеждения и либералните западнически стремежи, което „съединяване” е намерило своя израз в неговата историософия; философските и социологическите му възгледи са се формирали под влиянието на П. Лавров и Н. Михайловски. Една от основните идеи в неговото творчество е теорията за прогреса, в която дава свой оригинален принос: той е разглеждал прогреса като потенциалност, възможностите за реализирането на която зависят от усилията на отделните видни исторически личности, а целта на прогреса е максималното щастие за колкото се може повече хора. Според него именно великите личности и цивилизационно високоразвитите нации „въвличат другите хора и народите в единния световен процес”, наречен „големият път на историята”, и благодарение на това народите осъществяват своето прогресивно развитие.
Основните му произведения са в областта на историята, социологията и теорията на историята: „Основни въпроси на философията на историята. Критика на историософските идеи и опит за научна теория на историческия прогрес” (1883-1890, Том 1-3), „Същност на историческия процес и ролята на личността в историята” (1889), „Историко-философски и социологически етюди” (1895), „Стари и нови этюди по икономически материализъм” (1896), „Въведение в изучаването на социологията” (1897), „Историка. Теория на историческото знание” (1913), „Историология. Теория на историческия процес” (1915), „Общи основи на социологията” (1919).
В. В руската научна литература Н. И. Кареев напълно основателно е считан за един от крупните изследователи на Френската революция, а връхната точка в това отношение е половинвековната му работа върху четиритомния труд „Великата френска революция”, три тома от които са били издадени през 1918 г. в Петербург, но четвъртият не е бил издаден тогава, а едва през ... 1998 г. в Сиктивкар.
Четвъртият том не е бил издаден тогава поради същността на неговото съдържание. Докато първите три томове са били посветени на историческия ход на събитията, то в четвъртия том вече е ставало дума за влиянието на Френската революция върху общественото мнение; при това тук вече е ставало дума не само за влиянието на Френската революция, а на революциите въобще, и на техното место в историята и във философията на историята, както и за мнението на множество историци по въпроса. Тъй като по онова време в Съветска Русия вече е господствувала марксистко-ленинската философска концепция, на другите идеи не е била давана възможност да имат място в литературата; освен това, в този свой труд Н. И. Кареев е бил определил Френската революция като „прогресивен фактор в развитието на историята”, а по онова време съветската идеология е признавала качеството на такъв фактор единствено на руските събития от 1917 г., по отношение на които събития, обаче, Н. И. Кареев не е виждал нищо прогресивно; освен това, докато официалната съветска идеология е обяснявала събитията от Френската революция единствено от гледна точка на борбата на класите, то Н. И. Кареев е считал, че тя е резултат на умственото развитие, т. е. че е била подготвена от философите-енциклопедисти.
Г. Н. И. Кареев е отричал прогностичната функция на историята, но независимо от това като историк е предвидил тенденциите за обединяване на европейските държави в единна Европа и идеята му в това отношение, макар и да е преминала през етапи на еволюция и уточняване, е пронизвала много голяма част от произведенията му. Така, още в докторската си дисертация от 1892 г., посветена на историята на Западна Европа през Новото време[3], той е започнал да изучава процесите и да обосновава тезата, която през 1897 г. вече е била кристализирала в категоричното заключение, че колкото и да са голями различията между отделните европейски нации, вече съществуват всички необходими основания да се счита, че е налице единна европейска култура, и историята на европейските народи може да бъде разглеждана като, макар и нееднородно, все пак нещо единно и цяло[4].
В основата на неговите възгледи относно единния процес на историческото развитие на Европа е залегнало схващането, че макар и през различните периоди от време водеща роля да са имали различни народи и държави, все пак най-силно влияние върху останалите са имали Англия, Германия, Италия и Франция, а ретроспективният поглед разкрива, че единната европейска цивилизация има „тройствен идентификационен източник”, и това са гръцката образованост, римската държавност и християнската религия; и че именно върху тази историческа почва се е осъществявало обединяването на историческите процеси, способствували за създаването на универсалната европейска цивилизация. Той приема, че Средновековието във висока степен е било извършило разрушаване на постигнатото преди това цивилизационно единство на европейските народи, но че въпреки всичко средновековната раздробеност и затвореност на отделните елементи на европейския свят не е попречила да бъде изоставен или изгубен общият европейски исторически път на развитието, а от друга страна дори е спомогнала да се подготви преходът към качествено новото състояние.
Според него през Средновековието единните или общите европейски интеграционни процеси са били осъществявани от католицизма и от феодализма, които именно са били своеобразни системи на обществения живот, обезпечаващи формирането и поддържането на еднакви за всичките европейски народи форми на политическо, юридическо и културно развитие и функциониране. Наистина, феодализмът е представлявал израз на сепаратистките тенденции, но в същото време католицизмът е изпълнявал обединяващата роля, и така в резултат на противоборството на тези две тенденции се е формирала съдържателната характеристика на Средновековна Европа; така, въпреки политическата и териториалната раздробеност, духовната монархия на римския папа е обединявала всичките европейски народи към единния център на Рим, и благодарение именно на нея Европа е запазила своето идеологическо и културно единство.
Д. Като специалист по проблемите на Френската революция, Н. И. Кареев е отделил специално внимание в своите трудове и на якобинизма, която тема впрочем, встъпвайки като якобиноцентризъм, е била една от най-модните през целия период на съветската историография[5]; а днес, след постсъветския период на Русия, заслужава изключително съществено внимание заради необходимостта от преоценка на авторитаризма и терористическия характер на якобинската диктатура, както и от необходимостта от признаването на суверенитета на човешката личност и общочовешките ценности.
За отношението на Н. И. Кареев специално към периода на якобинската диктатура може да се съди преди всичко от неговия университетски лекционен курс „История на Западна Европа в новото време” и преди всичко в третия том, излязъл от печат през 1893 г. в контекста на подготвяните революционни събития в Русия. В това свое изследване авторът изрично и ясно обръща внимание на читателите върху опасността от извънредните форми на управление и върху необходимостта да не се допусне в Русия провеждането на подготвяната политика на терора.
Във връзка с това следва да бъде отбелязано, че формулирайки своя възглед върху Френската революция и в частност върху периода на якобинската диктатура, Н. И. Кареев е бил длъжен да има предвид трактовката на тези събития от неговия учител В. И. Герье, който пръв е бил положил началото на изучаването в руската литература на тази „опасна тема”; който изрично е писал, че времето на якобинската диктатура всъщност е било започнало още в самото начало на революцията, и че идеологическите предпоставки на якобинизма се съдържат в самия рационализъм на Просвещението, в абсолютизирането на възможностите на разума в ущърб на традиционната вяра, както и че бидейки малцинство, якобинците превъзходно са разбирали, че могат да удържат властта единствено чрез провеждането на политика на терор.
Все пак, обаче, Н. И. Кареев е принадлежал към новото поколение руски либерали, и докато неговият учител В. И. Герье е обосновавал тезата за необходимостта от „национална монархия”, представляваща вариант на просветения абсолютизъм, то той е бил убеден конституционалист - един от първите членове на кадетската партия - високо е оценявал Френската революция заради разбиването на феодалните структури и обезпечаването на свободата и гражданското равенство. В същото време той е разглеждал якобинската диктатура като „локален епизод в хода на революцията”. Така, възникналият спор между Н. И. Кареев и В. И. Герье по своята същност се е проявил като „своеобразно продължение върху руска почва” на известната полемика между Иполит Тен и Алфонс Олар, и не е случаен фактът, че в много пунктове от своите трудове Н. И. Кареев е демонстрирал своето „преклонение” пред изводите на А. Олар в неговата „Политическа история на Френската революция”.
Така, според Н. И. Кареев, най-същественото качество на якобинците е било тяхната „привързаност към идеята за държавност”; това, че те са виждали в лицето на държавата „велика сила”, която трябва да подчини на себе си всичките прояви на човешкото битие и да постави под пълна зависимост както частния, така и обществения живот на хората, при което всеки отказ за подчинение следва да бъде считан за „инцивизъм”. Все пак, както в книгата, така и в редица статии, писани в контекста на назряващата в Русия революция, той е подчертавал, че следва да бъдат считани за недопустими всички форми на отказ от индивидуална и обществена свобода. После, през 1917-1918 г. Н. И. Кареев е публикувал редица статии, в които, припомняйки печалния опит от якобинската диктатура е предупреждавал, че Русия върви по същия път на отказ от принципите на свободата и към унищожаване на напълно невинни хора. Той подчертавал, че корените на това проявление на руската революция се съдържат в традициите на абсолютизма и в процесите на дехристиянизацията.
[1] Вж.: Кареев, Н. И., Крестяне и крестянский вопрос во Франции в последней четверти ХVІІІ века, М., 1879; Кареев, Н. И., Исторический очерк польского сейма, М., 1880; Второе издание, М., 1888; Кареев, Н. И., Основные вопросы философии и истории, СПбг., 1883; Кареев, Н. И., Очерк истории революционного движения и католической реакции в Польше, М., 1886; Кареев, Н. И., Теория культурно-исторических типов, ж. Русская мысль, М., 1889, Год. Х., Кн. 9; Кареев, Н. И., История Западной Европы в новое время, СПбг., 1892-1917, Том 1-7; Кареев, Н. И., Философия культурной и социальной истории нового времени. 1300-1800 гг., СПбг., 1893; Кареев, Н. И., Историко-философские и социологические этюды, М., 1895; Кареев, Н. И., Ролята на идеите, учрежденията и личностите в историята, Превод от руски, Варна, 1896; Кареев, Н. И., Субективизмът в социалните науки, Превод от руски, Шумен, 1896; Кареев, Н. И., Введение в изучение социологии, М., 1897; Кареев, Н. И., Основные вопросы философии истории, СПбг., 1897; Кареев, Н. И., Государство-город античного мира. Опыть исторического построения политических и социальных эволюций античных гражданских общин, Второе издание, СПбг., 1905; Кареев, Н. И., Западноевропейская абсолютная монархия. ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ веков, СПбг., 1906; Кареев, Н. И., Исторически очерк на представителните учреждения в Западна Европа, Превод от руски, Пловдив, 1909; Кареев, Н. И., Мисли върху същността на обществената дейност, сп. Библиотека, Пловдив, Год. VІ, 1909, кн. 2, с. 1-150; Кареев, Н. И., Сочинения, СПбг., 1911, Том 1-2; Кареев, Н. И., Собранные сочинения, СПбг., 1912-1913, Том 1-3; Кареев, Н. И., Поместье-государство и сословная монархия средних веков, СПбг., издание третье, 1913; Кареев, Н. И., Монархии древнего востока и греко-римского мира, СПбг., 1913; Кареев, Н. И., Историка, СПбг., 1916; Кареев, Н. И., Великая Французская революция, Пбг., 1918, Том 1-3; Кареев, Н. И., Общие основы социологии, Пбг., 1919; Кареев, Н. И., История Западной Европы в начале ХХ века, М., 1920; Кареев, Н. И., Европа до и после войны в территориальном отношении, Пг., 1922; Кареев, Н. И., Прожитое и пережитое, Л., 1990; Кареев, Н. И., Политическа история на Европа. От Френската революция до днес, Превод от руски, София, 19хх; Кареев, Н. И., Основы русской социологии, ж. Социологические исследования, М., 1995, № 8, с. 122-129; Кареев, Н. И., Личное начало и роковые силы в истории, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 7, с. 157-163; Кареев, Н. И., Французская революция в философии истории, Том 4, Сыктывкар, 1998.
[2] Вж.: Бузескул, В. П., Всеобщая история и ее представители в России в ХІХ и начале ХХ вв., Л., 1919-1931, Том 1-2; Могильницкий, Б. Г., Политические и методологические идеи в русской медиевистике, Томск, 1960; Краснухин, К. А., Н. И. Кареев о познании общественных явлений, ж. Вестник Ленинградского университета. Серия Экономика, Философия, Право, Л., 1974, Вып. 3, № 17, с. 71-85; Золотарев, В. П., Историческая концепция Н. И. Кареева. Содержание и эволюция, Л., 1988; Коргунюк Г., Разработка вопросов методологии истории в творчестве Н.И.Кареева, М., 1990; Золотарев, В. П., Николай Иванович Кареев. 1850-1931, ж. Новая и новейшая история, М., 1992, № 4, с. 128-155; Сафронов, Б. Г., Н. И. Кареев о структуре исторического знания, М., 1994; Новиков, Н. Н., Субъективныъй синтез Н. И. Кареева, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 7, с. 146-154; Синютин, М. В., Типологический метод Н. И. Кареева, ж. Вестник СПбГУ. Серия 6. 1997, Вып. 4 (№ 27), с. 67-73; Погодин, С. Н., Русская школа историков: Н. И. Кареев, И. В. Лучицкой, М. М. Ковалевский, СПбг., 1997; Ростиславлев, Д. А., Н. И. Кареев о якобинской диктатуре, Сб. Исторические этюды о французской революции (Памяти В. М. Далина), М., 1998; ***Социология истории Николая Кареева, Межвузовский сборник, Российская социология Вып. 2, СПбг., 2000; ***Николай П. Кареев, ж. Вестник Московского университета. Серия 12. Политические науки, М., 2004, № 2, с. 118-136.
[5] Вж.: Сб. Актуальные проблемы изучения истории Великой французской революции (материалы „Круглого стола”, М., 1989; Черняк Е. Б., 1794 год. Некоторые актуальные проблемы исследования Великой французской революции, ж. Новая и новейшая история, М., 1989. № 1; Чудинов А. В., Назревшие проблемы изучения истории Великой французской революции, ж. Новая и новейшая история, М., 1989. № 2; Сб. Якобинство в исторических итогах Великой французской революции („Круглый стол”), ж. Новая и новейшая история, М., 1996. № 5.
Няма коментари:
Публикуване на коментар