"ЗАДОЧНАТА ПОБЕДА НА ЗАПАДА"

А. Михаил Сергеевич Горбачов (1931- ) е съветски политик, пръв партиен и държавен ръководител от 1985 до 1991 г., заемал постовете Генерален секретар на ЦК на КПСС, Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР, пръв и последен президент на СССР; като политик и държавник успешно е провел добре планираната от третото поколение на комунистическия елит политическа и организационна стратегия, благодарение на която е било обезпечено мирното оттегляне на КПСС от властта, разпадането на СССР и край на „Студената война”. Лауреат е на Нобеловата награда за мир (1990 г.), автор е на редица книги[1], обект е на вниманието на редица изследователи[2].

Той е роден в семейството на селяни, живеещи близо до Ставропол; семейството му е било репресирано по времето на Сталин, но благодарение на получения от него орден „Червено знаме на труда” (заради организационната му работа в един дълбоко провинциален колхоз) се сдобил с номенклатурното предимство и възможността да стане студент в най-престижния по онова време Юридически факултет при Московския университет.

През 1952 г. станал член на КПСС, през септември 1953 г. сключил брак със съпругата си Раиса, а след завършването на образованието си през 1955 г. се завърнал в родния си край.

През 1966 г. завършил второто си висше образование по специалността „Аграрна икономика”, и същата година станал първи секретар на градския комитет на КПСС в Ставропол; през 1970 г. бил издигнат до първи секретар на краевия комитет; в 1971 г. бил избран за член на ЦК на КПСС; в 1979 г. бил кооптиран за кандидат-член на Политбюро на ЦК на комунистическата партия, а следващата година – за член на Политбюро; на 11 март 1985 г. е избран за Генерален секретар на КПСС и фактически е бил първият и последният лидер на КПСС, роден след октомврийската революция; през 1990 г. е станал първият и последният президент на СССР, избран от Конгреса на народните депутати.

Във връзка с разрастващия се в Литва сепаратизъм, на 10 януари 1991 г. като президент на СССР М. С. Горбачов издал ултиматум на парламента в Литва „да възстанови спазването на конституцията на СССР и да анулира всички неконституционни закони”, на следващия ден издал заповед да бъде свалено правителството на Литва, а при изпълнението на тези разпореждания били убити 14 души и повече от 600 били ранени.

За да предотврати разрастващия се сепаратизъм, обосновал необходимостта от подписването на нов съюзен договор, което било планирано за 18 август 1991 г.; твърдолинейните комунисти, обаче, се обявили против всякакво реорганизиране на СССР, организирали преврат за свалянето на М. Горбачов от власт, но президентът на Русия Борис Елцин организирал съпротива срещу преврата, който бил потушен, и според едно почти официално гледище, „използувайки отслабените позиции на М. Горбачов, властолюбивият Б. Елцин подписал с президентите на Украйна и на Беларус споразумение за разпускането на СССР”.

Макар и „останал без партия и без държава”, М. С. Горбачов продължил да бъде общественозначима личност: през 1990 г. основал „Фондация Горбачов”; в 1993 г. създал базираната в Швейцария международна неправителствена организация “Green Cross International” („Международен Зелен кръст”)[3]; през 1996 г. се явил като кандидат в изборите за президент на Русия, но спечелил само един процент от гласовете; на 26 ноември 2001 г. създал Социалдемократическата партия на Русия, но през май 2004 г. я напуснал поради разногласия с нейния ръководител; през 2004 г. станал рекламно лице на нова марка руска водка; през юни 2004 г. бил официален представител на Русия за погребението на Роналд Рейгън в САЩ.

Есента на 2007 г. М. С. Горбачов става новото рекламно лице на френския моден гигант „Луи Вюитон”, като участвува във фотосесия, която рекламира чанта от новата колекция на модната къща - на снимката той седи на задната седалка на автомобил, който преминава покрай Берлинската стена, а до него е сложена чантата на модната къща; според Пиетро Бекари, директор на отдел „Маркетинг” на модната къща, фотографията подчертава, че „пътуването променя живота”.

През октомври 2007 г. М. С. Горбачов учредил и оглавил ново социалдемократическо движение, наречено Съюз на социалдемократите.

През ноември 2007 г. двойка американци платили 160 хиляди долари, за да вечерят в дома на М. С. Горбачов в Москва, а според изявлението на самия домакин, те били нагостени единствено със „зеле, сельодка и водка”; американците били спечелили „правото” на тази вечеря по време на търг, организиран от фондацията „Раиса Горбачова” и проведен на 2 юни в Лондон.

Б. Несъмнено е, че ставайки през март 1985 г. Генерален секретар на ЦК на КПСС М. С. Горбачов веднага е получил в свое разпореждане всичките многообразни и мощни ресурси на властта, но би било непростимо опростителство да се счита, че неговата власт е била абсолютно неограничена. Несъмнено е, че в условията на всяка авторитарна система личността на върховния ръководител дава своя изключително мощен отпечатък върху характера на самата политика, но в същото време е несъмнено и обстоятелството, че тази власт винаги се намира под прецизния контрол преди всичко на авторитетните членове и на главните институционални структури на политическата сила, която го е издигнала и поставила на власт, на многобройните проявления на общественото мнение вътре в страната и, разбира се, на световното обществено мнение. Така, в контекста на всичко това става пределно ясно, че дори и за най-авторитарния лидер, стоящ на самия връх на обществонополитическата иерархия, винаги е „в достатъчна степен рискована” всяка негова стъпка или значима изява, която поставя под заплаха институционалните норми на системата и основните догмати, легитимиращи нейната идеология. А всичко това, разбира се, се е отнасяло в пълна сила и за М. С. Горбачов.

Така, макар и да е бил получил под свое разпореждане най-мощните институционални ресурси на страната, М. С. Горбачов превъзходно е разбирал, че изпълнението на неговата лидерска партийна, държавна и обществена функция ще бъде възможно само при условие, че той съблюдава условията на висшата игра. При това, при анализа на същността на „политическата игра” на М. С. Горбачов неизменно следва да се има предвид обстоятелството, че той несъмнено много добре е познавал дори и най-малките детайли на фактите от практиката на следсталинския Съветски съюз и че превъзходно е разбирал всичките потенциално уязвими пунктове за носителите на върховната власт; той несъмнено превъзходно е знаел, че неговият предшественик Н. С. Хрушчов дори и в най-малка степен не е бил имал смелостта да посяга върху „нормите на системата”, и че през 1964 г. е бил отстранен единствено поради нещо, което е много по-малко значително – поради това, че не е бил спазил „условията на играта”, изискващи да действува в най-строго съответствие с поддържаните от Централния комитет на партията нормативни изисквания на бюрокрацията.

М. С. Горбачов несъмнено никога не е забравял детайлите от политическата практика на Н. С. Хрушчов, винаги прецизно е преценявал съдържащите потенциална уязвимост елементи от своята собствена лидерска дейност, и в съответствие с това винаги се е стараел да убеди другите членове на управляващата партийна и държавна олигархия в необходимостта от широкомащабни реформи. Той превъзходно е разбирал, че не е в състояние еднолично да издаде нито едно разпореждане, предписващо дори и най-малките промени не само на основите, но дори и на фасадата на съветската система. Наистина той е притежавал властта да назначава на ръководна длъжност редица личности, считани за негови искрени последователи и поддръжници, но тази негова власт също така е била съществено ограничена от процедурните изисквания на политбюрото на партията за колективна кооптация на кадрите, и за него е било абсолютно невъзможно да промени по коренен начин не само състава на политбюрото, но и състава на Централтия комитет на партията.

Съгласно установената традиця, на Генералния секретар на партията е принадлежала и функцията на последна инстанция в сферата на интерпретацията на официалната идеология, но въпреки това в очите на официалните пазители на съветската идеология той не е разполагал с абсолютно никаква власт да преосмисля, да ревизира и да модифицира догмите на марксизма-лининизма, към които всички са се отнасяли като към „Свещено писание”, а към самия В. И. Ленин – като към абсолютно божество („свещена крава”). И това е било така, защото на идеологията е било придавано такова системоопределящо значение, съгласно което всяко изменение в теорията е повличало след себе си дълбоки политически последици, рискът от поемането на които въобще не е било в прерогативите на генералния секретар на партията.

Все пак, обаче, фактите свидетелствуват: ►че през последните пет години от съществуването на СССР, от март 1985 г. до декември 1991 г., в страната несъмнено е била извършена концептуална революция, изразяваща се в пълен разрив с ортодоксалната идеология; и ►че тази революция е била осъществена съвсем не еднолично от М. С. Горбачов, а от самия връх на политическата йерархия, която планомерно и доста отдавна е била избрала точно него като най-удобен да бъде единствено послушен камуфлажен изразител на нейните политически цели, а не генератор и пълновластен реализатор на тези цели.

Фактите свидетелствуват: ►че същият този връх на политическия елит най-малкото 10-15 години преди това вече е имал достатъчно ясно формулираната цел да постигне точно този или близък до него динамично и гъвкаво контролиран резултат, ►че още от самото начало упорът е бил поставен върху т. нар. „гласност”, и по-точно върху идеята за сравнително бързото и ударно разширяване на пределите на проявление на публичния дискурс на гласността; ►че след изключително успешното проявление през 1985-1987 г. на първоначално мекия вариант на гласността М. С. Горбачов вече е осъществил „следващата крачка”, като нарушил традиционното табу за положително интерпретиране на плурализма и заговорил за „социалистически плурализъм на мненията”; ►че след успешното преодоляване на тази идеологическа бариера през 1988-1989 г. вече е било станало възможно не само да се извърши „официалното утвърждаване на гласността”, но практически да се стигне до „неограничена свобода на словото”.

Фактите свидетелствуват, че напълно са грешали повечето от политическите наблюдатели, които са считали, че широко известната излязла през 1987 г. книга на М. С. Горбачов относно преустройството[4] и новото мислене[5] представлява „последното и окончателно слово”, разкриващо политическото мислене на автора. Става дума за това, че М. С. Горбачов, макар и официално до края на пребиваването си на високия партиен и държавен пост да е говорел за своята „привързаност към социализма и ленинизма”, все пак той, макар и предварително да е бил наясно с много от съществените неща на политическата стратегия, в която му е било отредено да участвува като „рекламно” и „изпълнителско” лице, по време на политическия и държавническия си мандат е бил извървял сложния път на значителната идейна еволюция. И че както той, така и същинският двигател на протичащите политически процеси – върхът на политическия елит – превъзходно са разбирали, че на този етап практически единственият способ за публично легитимиране на една или друга концепция е бил демонстрацията на привързаност към ленинизма и на „най-точното и същинското следване” на неговите предписания[6].

Така, в контекста на тези съображения М. С. Горбачов твърде охотно е цитирал В. И. Ленин и в същото време доста видимо е избягвал да употребява израза „марксизъм-ленинизъм”, който израз е бил интензивно употребяван от неговоти предшественици винаги, когато е било необходимо да смажат проявите на независимото мислене. Впрочем, твърде много от думите и постъпките на М. С. Горбачов по време на неговия партиен и държавнически мандат доста отчетливо са се разминавали с официалния съветски марксизъм-ленинизъм, и това е било сочено очевидно през 1988-1989 г., когато той вече почти официално е показвал своя „преход от идеите за реформи към идеите за системна трансформация”.

В частност, съществено внимание заслужава и фактът, че макар и западните политолози вече отдавна да са били формулирали и широко лансирали тезата, че „само епохата на Сталин е била тоталитарна”, докато „след него са били налице единствено отделни образци на посттоталитарния авторитаризъм”[7], самият М. С. Горбачов, който несъмнено много добре е знаел за съществуването на тези гледища, в книгата си от 2006 г. е наричал съветската система от постсталинската епоха както „тоталитарна”, така и „авторитарна”[8].

Също така силно впечатление правят фактите, че М. С. Горбачов е говорел с охота за Ленин и твърде рядко за ленинизма; и при това за Ленин е говорел доста избирателно, като се е позовавал единствено на онези негови възгледи, които са могли да служат като аргумент в полза на тезата за изменения на съветската система. Несъмнено съществено внимание заслужава и фактът, че макар и през 1989 г. М. С. Горбачов да е бил официален привърженик на идеята за „плурализъм в рамките на една партия”, само една година след това, през 1990 г., той охотно и официално е признал „необходимостта от система на конкуриращите се партии”; при това в една от неговите публикации той прави „признание”, че още през 1988 г. вече е бил убеден привърженик на идеята за многопартийност; впрочем, в същия контекст следва да бъде посочен и фактът, че когато още през 1985 г. А. Н. Яковлев официално е бил предложил да бъде извършено „разделяне” или „разцепление на КПСС, за да бъдат създадени две конкуриращи се партии”, М. С. Горбачов съвършенно спокойто изслушал предложението, след което лаконично и многозначително отговорил, че „това предложение все още е преждевременно”[9].

В своето дълбоко проникновено изследване от 2004 г. видният специалист-съветолог Т. Х. Ригби пише, че един от най-силните симптоми относно намерението на М. С. Горбачов да скъса с миналото на СССР е било на пръв поглед незначителното въвеждане на термините „командно-административна система” и „командно-административни методи”; които термини, първоначално появили се в сферата на науката, впоследствие били бързо подхванати от самия лидер и значението им било разпростряно не само спрямо отделните сфери, но и като отнасящи се за цялото традиционно съветско социално-политическо устройство. Според него въвеждането на тези термини по категоричен начин е свидетелствувало, че дълбокото намерение на М. С. Горбачов е било не толкова да извърши вътрешно преустройство на съветската система,а преди всичко да извърши смяна на самата система, като посегне първоначално върху нейния свещен принцип относно „ръководната и направляващата роля на партията”[10].

И именно в контекста на тази негова цел следва да бъде разглеждано: ►както убеждението на М. С. Горбачов, че „Русия се нуждае от нова концепция за социализма”, и че „истинската справедлива, хуманна и икономически ефективна концепция за социализма е именно социалдемократическата концепция”; ►така и изказаното през 1989 г. мнение, че доста отдавна е отминало времето, когато комунистите и социалдемократите са се намирали от двете страни на барикадите, че „социалдемократизацията на КПСС” е напълно закономерен процес, и че е напълно възможно в близкото бъдеще партията да премине в положението на „конструктивна опозиция”, при което да бъде заставена да използува единствено политическите методи.

Съществено внимание заслужава и обстоятелството, че макар и продължавайки „с подчертано уважение” да цитира мненията на В. И. Ленин, в същото това време М. С. Горбачов все по-често и дори интензивно е започнал да употребява в напълно негативен смисъл епитета „болшевишки” (напр. в словосъчетанията „болшевишки подход” и „болшевишка традиция”), при което, разбира се, превъзходно е разбирал, че биха били напълно съмнителни каквито и да са опити за „отделяне” или „отграничаване” на В. И. Ленин в качеството му на „болшевик № 1” от останалите болшевики.

Така, в крайна сметка, когато през 1990-1991 г. „перестройката” била „завършена” или „приключена”, се оказало че по своите политически възгледи самият М. С. Горбачов стои много по-близко до Едуард Бернщайн или до Вили Брандт, отколкото до който и да е традиционен съветски ръководител. И именно поради това още по време на заседанието на Секретариата на ЦК на КПСС през април 1988 г. А. Н. Яковлев основателно бил подчертал, че от априлския пленум през 1985 г. са изминали само три години, и че днес всичките те спокойно говорят всичкото онова, заради което, ако са го били говорели само преди три години, са щели да бъдат арестувани.

В. Срещата в Малта в началото на декември 1989 г. на лидерите на САЩ и СССР е едно от онези изключително важни за световната история събития, за които като правило в документалистичната, историческата, мемоарната и научната литература не се пише почти нищо. Причините за тази „информационна мъгла”, разбира се, са ако не „твърде много”, то поне са „твърде основателни”, и като правило следва да бъдат отнесени към онази категория международни или междуелитни договори, които имат характера на т. нар. „джентълменско споразумение”.

Без тук да се опитваме да навлизаме в каквито и да са анализи, бегло или обзорно ще споменем само някои от основните факти.

На тази среща не са били подписани никакви съвместни документи и дори не е било представено каквото и да е комюнике. Сведения за това, какво точно е станало на тази среща, може да бъдат дадени единствено от изключително тесния кръг личности, които са присъствували, но почти всички проявяват почти пълна липса на склонност да говорят или пишат по темата, а онези от тях, които все пак са написали нещо, са го направили, използувайки изключително жанра на т. нар. „безинтересни общи приказки”[11]. Доколкото на нас ни е известно, понастоящем в Русия тази тема е била предмет на най-общ анализ само в една-единствена статия[12], а почти единственият стойностен публично достъпен анализ на тази тема в САЩ принадлежи на Реймънд Гартхоф[13].

Впрочем, нека само бегло споменем, че: ►официално обявеният именно на тази среща край на т. нар. „Студената война” всъщност няма и не може да има нищо общо с наивната представа, че съветският комунистически елит просто се е бил предал в ръцете на своя противник, разчитайки не неговата милост; ►този резултат въобще не се дължи на Рейгъновата доктрина и практика на надпревара във въоръжаването; ►„победата” на САЩ и на Запада над Съветския съюз може да бъде наречена „победа” само в метафоричното и условно значение на тази дума[14]; ►тази „победа” е била постигната съвсем не в резултат на икономическата и военната конфронтация, а поради нещо съвсем друго – поради това, че новото поколение комунистически ръководители отдавна е било осъзнало нарастването на вътрешната несъстоятелност на комунистическата система[15] и в контакста на това в продължение на почти две десетилетия бе водило конфиденциални джентълменски преговори, за да бъде постигнат ефектът, който днес можем да определим с извода „конфронтацията между системите завърши с конвергенция на елитите срущу собствените им народи”.

---

[1] Вж.: Горбачев, М. С., Перестройка и новое мышление для страны и для всего мира, М., 1987; Горбачев, М. С., Избранные речи и статьи, М., 1989, Том 1-6; Горбачев, М. С., Годы трудных решений. 1985-1992, М., 1993; Горбачев, М. С., Жизнь и реформы, М., 1995; Горбачев, М. С., Жизнь и реформы, М., 1995, Кн. 1-2; Горбачев, М. С., Неокончательная история: Беседы Михаила Горбачева с политологом Борисом Славиным, М., 2001; Горбачев, М. С., Размышления о прошлом и будущем, СПБг., 2002; Горбачев, М. С., Понять перестройку ... почему это важно сейчас, М., 2006.

[2] Вж.: Сорос, Дж., Концепция Горбачева, ж. Знамя, М., 1989, № 6; Геллер, М., Седьмой секретарь. Блеск и нищета Михаила Горбачева, Л., 1991; Коннор, У. Д. (США), Политика в эпохи Горбачева – „принцип маятника”, ж. Социологические исследования, М., 1992, № 5, с. 73-79; Согрин, Вл., М. Горбачев: личность и история, ж. Общественные науки и современность, М., 1992, № 3, с. 136-146; Черняев, А. С., Шесть лет с Горбачевым. По дневниковым запискам, М., 1993, (рец.: ж. Мировая экономика и международные отношения, М., 1994, № 11, с. 180-185); Brown, A., Seven Years that Changed the World, Oxford, 2007.

[3] През декември 2005 г., когато организацията вече е обединявала 29 държави, България е приета за неин член; председател на подготвителния комитет за членството е бил Димитър Бухларски.

[4] Изключително съществено внимание заслужава обстоятелството, че самата руска дума „перестройка”, макар и официално винаги да е била интерпретирана или превеждана като „преустройство”, етимологически и практически винаги е била свързана със значението „престрояване”.

[5] Вж.: Горбачев, М. С., Перестройка и новое мышление для страны и для всего мира, М., 1987.

[6] Изследователските социологически данни относно общественото мнение по онова време категорично са сочели, че 75% от гражданите на СССР са считали, че В. И. Ленин е „най-великият човек на всички времена и на всички народи”. Дори нещо повече – изследванията, извършени десет години след политическите промени сочат, че този процент е останал почти непроменен и в условията на постсъветска Русия. Социолозите са обърнали специално внимание и върху обстоятелството, че при всичките проучвания на общественото мнение отговорите, които са били давани, винаги са носели „рускоцентричен характер”, и дори К. Маркс и Наполеон са били считани за „сравнително незначителни за световната история личности”.

[7] Вж. напр.: Linz, J. J., А. Stepan, Problems of Democratic Transition and Consolidation: Southern Europe, South America, and Post-Communist Europe, Baltimore, MD, 1996.

[8] Вж.: Горбачев, М. С., Понять перестройку ... почему это важно сейчас, М., 2006.

[9] Вж.: Яковлев, А. Н., Сумерки, М., 2003, с. 383.

[10] Вж.: Rigby, T. H., Some Concluding Observations, - Brown, A., ed., The Demise of Marxisme-Leninism in Russia, Basingstoke, 2004, p. 207-223.

[11] Вж. напр. Горбачев, М. С., Жизнь и реформы, М., 1995, Том 2, с. 142-149.

[12] Вж.: Черняев, А. С., Горбачев – Буш: встреча на Мальте в 1989 г., ж. Новая и новейшая история, М., 2001, № 3, с. 117-130.

[13] Garthoff, R. L., The Mediterraneanen Summit, 1990, Vol. 1, p. 14-24; Гартхофф, Р. Л., Почему возникла „холодная война” и почему она закончилась, ж. Международная жизнь, М., 1992, № 3-4; Гартхоф, Р. Л., Свидетелства за студената война, С., 2001.

[14] Отразявайки падането на Берлинската стена, кореспондентът на в-к “Монд” удачно бе отбелязал, че победата на капитализма над социализма е и ще си остане „задочна”. В случая думата “задочна” бе употребена в значението, в което тя се употребява в израза „задочна присъда”, тоест, в значението на „фактическа и реална недосегаемост” на псевдопобедителя върху псевдопобедения.

[15] Преодолявайки идеологизираната интерпретация на историята, третото поколение съветски комунистически ръководители бе осъзнало, че всички познати на историята велики империи са падали и слизали от историческата сцена съвсем не поради натиск отвън, а единствено поради нарастването на техната собствена вътрешна несъстоятелност.

[Публ. на стр.652-662 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]