А. Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900) е поет, публицист, литературен критик, философ, автор на множество произведения[1], обект на изследване от редица изследователи[2].
Син е на професора по история С. М. Соловьов; през 1869 г. завършил гимназия и същата година постъпил като студент във факултета по естествени науки при Московския университет, но после се преместил и през 1873 г. завършил историко-филологическия факултет; през 1873-1874 г. продължил образованието си в Московската духовна академия; по собствените му признания още по времето на гимназиалната си възраст бил станал атеист, но впоследствие, благодарление четенето на западните философи, преодолял „юношеския си нихилизъм” и „се завърнал в лоното на „вярата на бащите”.
През 1874 г. защитил магистърската си дисертация на тема „Кризата на Западната философия. Против позитивизма” и бил избран за доцент в катедрата по философия на Московския университет. През 1875 г. заминал за научни занимания в Лондон, където изучавал преди всичко мистическата и гностическата литература, окултизма и спиритизма. Тъй като бил поетична и впечатлителна натура, получил съновидение, което нарекъл „тайнствен зов на София”, богинята на „вечната женственност”, и внезапно заминал за Египет, а после, едва преди смъртта си, във връзка с това написал стихотворението „Три съновидения”.
През 1876 г. се завърнал в Русия и продължил да чете лекции в Московския университет, но поради раздор с професорите през 1877 г. напуснал преподавателската си работа и се установил в Петербург, където работил в Министерството на просветата и чел лекции в Петербургския университет. През 1878 г. изнесъл получилата широка популярност публична лекционна програма под наслов „Богочовечеството”, която, всъщност, била част от неговия вече оформен самостоятелен религиозен светоглед. Близо месец след убийството на император Александър ІІ изнесъл публичната си лекция за смъртното наказание, за неговата несъвместимост с християнската нравственост, за престъпната постъпка, но и за ненаказване на убийците; с тази лекция той се обърнал към император Александър ІІІ да помилва убийците на баща си, като се ръководи от християнската идея за всеопрощението. След тази лекция бил уволнен от Министерството и му било забранено да изнася не само публични, но и учебни лекции; с това започнала и неговота публицистична дейност.
Главната особеност на творчеството му по времето на публицистичната му дейност е утопичният му теократичен възглед за възможностите за обединяване на православната и католическата църква под егидата на Рим и за политическото обединение на християнските народи под егидата на руския цар.
Не е бил женен, не е имал деца, не е имал постоянен дом и е живеел в хотели и при приятели; починал е на 31 юни 1900 в дома на княз Трубецкой.
Сред най-известните му произведения са: „Духовните основи на живота” (1882-1884), „Великият спор и християнската политика” (1883), „История на бъдещата теокрация” (Загреб, 1886), „Три речи в памет на Достоевски” (1881-1883), „Русия и Вселенската църква” (Париж, 1889, Москва, 1811), „Националният въпрос в Русия” (в два тома, 1883-1888, 1888-1891), „Смисълът на любовта” (1892-1894), „Оправдание на доброто” (1894-1895), „Първо начало на теоретическата философия” (1897-1899), „Право и нравственост” (1897), „Три разговори” (1899-1900).
Б. Поради увлечението си по темите за правдата, справедливостта и прогреса през юношеските си години се е увличал от идеите на социализма, бил е привърженик на идеите на славянофилството; изоставяйки „историческото християнство” (т. е. официалната църковна традиция и богословието на Православието и на Католицизма), работел за влагането в нова и съвременна форма на вечното съдържание на християнството - на християнството, фукциониращо в разумна и безусловна форма[3], т. е. не за теологичното, а за теософското христианство. От тази именно гледна точка е разработена и неговата философия на правото.
Всъщност, обръщането на В. С. Соловьев към темата за философията на правото е станало в съвсем неблагоприятен за това исторически и духовен контекст. Работата е там, че по негово време (а и не само по негово време!) една от най-характерните черти на руската мисъл и практика е било ярко изразеното пренебрежително и дори рязко отрицателното отношение към правото; което, впрочем, е произтичало (е било пряко следствие) от идеализацията на общинския колективизъм. Така, славянофилите и Достоевски - от една страна, народниците и анархистите - от друга страна, са виждали именно в патриархалното селячество въплъщението на идеята за „братската общност”, за „народния дух”, за „истината и справедливостта” - и най-важното – достатъчната гаранция да не се допусне развитие на индивидуалността. А в един такъв контекст, когато целта на обществената структура е постигането на тотален колективизъм и на пълен антииндивидуализъм правото, което има функцията да защитава именно ивдивидуалността, разбира се, отпада, и за него няма място в този обществен контекст.
Точно поради това и едните, и другите са осъждали и отхвърляли гражданските права и политическите свободи, като са използували обоснователния аргумент, че „те служат за замаскиране на капиталистическата експлоатация”. И едните, и другите са считали, че развитието на капитализма (с присъщите му правни гаранции на индивидите в обществените отношения) е свойствено само за Запада, и че привнасянето му в Русия има и ще има само функцията на разрушаване на досегашния тотално колективистичен руски духовен живот, обществен манталитет и обществен строй. Поради това и либералната по своята същност идея за право и „правозаконност” е била тотално отричана или в името на самодържавието, или в името на анарахията, или в името на Исус Христос, или в името на Карл Маркс, или в името на „висшите духовни ценности на народа”, или в името на „социалното равенство”, и пр., и пр.
Славянофилите са виждали в правните норми опит за налагане на „пагубната за руския обществен живот рационалност”, характерна за католическото и протестанското общество на Западна Европа и принадлежаща към „езическото наследство на древния Рим”. За тях правото е представлявало „външна правда, заменяща човешката същност с полицейски надзор”. В тоталното неуважение и отхвърляне на правото Херцен е виждал „преимуществото на руския народ”, „свидетелството за неговата изключително висша вътрешна свобода” и „способността да построи нов свят”. Достоевски категорично е считал, че всеки стремеж на отделния човек към гарантиране на неговите „права на личността” е израз единствено на неговия „индивидуален егоизъм”, и че „всеки стремеж към правото” по своята същност не е нищо друго, освен стремеж за разделяне на хората чрез непреодолими бариери и поставянето им в изолирани условия на живот, без никаква нравствена връзка помежду им. В очите на Достоевски юристите, и особено адвокатите, са „съвременните софисти, цинично манипулиращи истината в интерес на користините си подбуди”. Народниците от своя страна категорично са отричали всякаква идея и всякакъв стремеж към конституционност и политически свободи, тъй като всичките такива идеи са „оръдие на буржоазната експлоатация на народа”. Руските анархисти Бакунин и Кропоткин са разглеждали правото като „инструмент на държавата за пряко насилие”, и с това категорично са се отграничавали от западноевропейския анархизъм на Прудон, според когото анархизмът е напълно съчетаем с уважението към правото, с признаването на суверенитета на правото (но не, разбира се, и с уважението към властта). Крайната или връхната точка на проявлението на „моралистическия антилегализъм” е бил правният нихилизъм на Лев Толстой.
Всичкото това така посочено почти тотално негативно отношение към правото от страна на водещите руски мислители и знаковите фигури на руския интелектуализъм, естествено, се е намирало в пълно съзвучие с „народностния мироглед”, „народностните ценности” и „народностния дух”, и е било предмет на възхитителното или отрицателното внимание от страна както на западните, така и на редица руски интелектуалци. Така напр. младият Дьорд Лукач се е възхищавал от тази черта на руския народ и неговия интелектуален елит, като я е считал за „израз на протеста на човешката душа против хладното царство на „обективния дух”” - държавата, правото, цивилизацията. По подобен начин е разсъждавал и Владимир Вейдле в неговата книга, посветена на изучаването на същността на „руската душа”[4]. Макар и да изразява по несъвсем прецизен начин тоталното си отрицателно отношение, по същество точно същата вярна фактическа ситуация описва и Тибор Самуели, който пише, че в продължение на столетия идеите за права и свободи, за правова държава и права на личността не са имали никакво място в руския исторически опит и са оставали съвършено чужди на руската интелигенция; и че в цялата история на руската политичека мисъл от Радишчев до Ленин няма нито едно съчинение, посветено на теорията на правото, на конституционализма, на правата на човека, на естественото право и на другите подобни теми[5].
За руските либерали, обаче, тази традиция на пренебрежение и дори активно противопоставяне срещу правато, тази традиция на руския правен нихилизъм, е била не само част от „националното наследство”, което те са се стремели да опишат и критически да обяснят, но и творчески да преодолеят. Така напр. в своето знаменито есе „В защита на правото” Богдан Кистяковски пише, че в руската юридическа литература не може да бъде посочен нито един трактат и дори и нито една статийка, която да е издигнала йеринговската идея за „борба за право”; че нито Чичерин, нито Соловьов са създали нещо значително в областта на правните идеи; че даже и онова, което те все пак са създали, се е оказало почти безплодно и влиянието му върху интелигенцията е нищожно[6].
В съвременната руска литература се среща и манипулативно добре замисленото, логически противоречиво обоснованато, и фактически абсолютно невярното гледище за „западните източници на руския антилегализъм”, за това, че той се дължи съвсем не на изконните черти на руската национална психология, а на дълбоката криза на правния светоглед в Западното общество в епохата на разочарованието от идеалите на Френската революция и на Реставрацията и на тяхното влияние върху Русия; и че известен, но все пак минимален, принос има неуспехът на декабристите, романтическият консерватизъм на славянофилството и социалистическите течения (които дискредитирали либерализма), както и идеите за противопоставянето между Запада и Русия[7].
Антилиберализмът и антилегализмът в царска Русия, обаче, макар и никога да не са отслабвали своя доминантен статус в обществото, все пак никога не са били еднозначни и никога (освен по-късно, по времето на комунизма) не са прекъсвали традициите на либерализма и на легализма; а това е давало известен научнотеоретически шанс, от който са се възползували най-последователният представител на руския класически либерализъм Б. Н. Чичерин и Вл. С. Соловьов; вторият, макар и да не е бил последователен в поддържането на идеята за правова държава, е един от първите в Европа, които са формулирали идеята за „правото на достойно съществуване на личността”[8].
И двамата (както и техните последователи) пределно ясно са правели разграничение между правото, представляващо система от строго формализовани и абстрактни норми за поведение, регулиращи хоризонталните връзки между субектите на правото, т.е. връзките между формално равните индивиди - от една страна, и правото като система, създавана и поддържана от правителствените администравитно-бюрократически разпореждания, регулиращи вертикално-йерархичните отношения на подчинителност и зависимост между хората - от друга страна. И двамата са обосоновавали тезата, че съгласно принципите на либерализма само правото от първия тип представлява адекватен израз на идеята за правото; че правото трябва да бъде автономна сфера, независима от държавната власт, от религията и от целите на държавната политика; че принципът на логическия и аксиологическия приоритет на правозаконността трябва да стои над сферата на политиката, при това дори и над сферата на политическата свобода; че политизацията на правото трябва да бъде недопустима.
Любопитно е, че В. С. Соловьов, макар и да е един от най-видните представители на руската религиозна философия, макар и в изходните си позици да се е опирал върху философско-религиозните концепции на славянофилите, при разработването на своята философия на правото решително е отхвърлил религиозния антилегализъм и категорично е обосновал тезата за относително автономния характер на правото в „богочовешкия процес”. Във връзка с това П. И. Новгородцев пише, че според В. С. Соловьов правото има „висше идеално предназначение в човешкия живот”, и че това предназначение е да служи на целите на нравствения прогрес, да помага на разпространяването сред хората на нравственото начало[9]; впрочем, тази изключително мощна принципиална реабилитация на правото в руската философска мисъл е представлявала едновременно с това и реабилитация на Католичеството, което, според В. С. Соловьов, заслужава високо признание като вид християнство, тъй като в най-висока степен е пронизано от юридическото начало и тъй като точно поради тази си характеристика е най-действено и най-способно да осъществи реализиране на Доброто, т. е. е притежаващо най-голяма теократическа мощ. Следва да се има предвид и че това гледище се намира в пълно противоречие с възгледите на неговите най-близки приятели – православните фундаменталисти Достоевски и славянофилите.
Съгласно основните изходни позиции на В. С. Соловьов и в съответствие с принципа за „правото на индивида на достойно човешко съществуване”, правото като регулативна система представлява феномен, служещ като препятствие или бариера за нарушаването от един човек на правата на другите хора, и е механизъм за внедряване в живота на нравствения принцип на Шопенхауер „никому не вреди и на всикиго помагай, колкото можеш”.
[1] Вж: Соловьев, В. С., Собранные сочинения, в 10-х томах, М., 1911-1914; Соловьев, В. С., Письма, СПбг., 1908-1923, Том 1-4; Соловьев, В. С., Стихотворения и шуточные пьесы, Л., 1974; Соловьев, Вл., Сочинения, в 2-х томах, М., 1988, Том 1-2; Соловьев, В. С., Литературная критика, М., 1990; Соловьев, В. С., Сочинения, в 2-х томах, М., 1990, Том 1-2; Соловьов, В. С., Смисълът на любовта, превод от руски, С., 1993; Соловьов, В. С., Оправдание на доброто. Философия на нравствеността. Избрани произведения в два тома, Превод от руски, С., 1994-1999, Том 1-2; Соловьов, В. С., Кратка повест за антихриста. Три речи в памет на Достоевски, Превод от руски, Велико Тръново, 1994; Соловьев, В. С., Оправдание добра, М., 1996; Соловьов, В. С., Спор о справедливости, М., 1999;
[2] Вж.: Введенский, А. И., О мистицизме и критицизме в теории познания В. С. Соловьева, ж. Вопросы философии и психологии, М., 1901, № 1 (56); Трубецкой, Е., Миросозерцание Вл. С. Соловьева, М., 1913, второе издание, 1995; Лукьянов, С. М., О Владимире Соловьеве и его молодые годы. Материалы к биографии, Пбг., 1918, 2-ое репринтное издание, М., 1990;Величко, В. Л., В. Соловьев. Жизнь и творения, СПбг., 2-ое издание, 1903; Сб. О Владимире Соловьеве, М., 1911; Радлов, Э. Л., Вл. Соловев. Жизнь и учение, СПбг., 1913; Мочульский, К. В., Владимир Соловьев, Париж, 1936; Шапошников, Л. Е., Владимир Соловьев и современная православная философия истории, ж. Научные доклады Высшей школы. Философские науки, М., 1978, № 2, с. 107-114; Рашковский, Е. Б., Владимир Соловьев: учение о природе философского знания, ж. Вопросы философии, М., 1982, № 6, с. 81-92; Рашковский, Е. Б., Владимир Соловьев о судьбах и смысле философии, ж. Вопросы философии, М., 1988, № 6; Лосев, А. Ф., Влодимир Соловьев, М., 1983; Кувакин, В. А., Философия Владимира Соловьева, М., 1988; Лосев, А. Ф., Владимир Соловьев и его время, М., 1990; Лосев, А. Ф., Владимир Соловьов и неговото най-близко литературно обкръжение, сп. Литературна мисъл, София, 1989, кн. 2, с. 99-117; Асмус, В. Ф., В. С. Соловьев: опыть философской биографии, ж. Вопросы философии, М., 1988, № 6; Уткина, Н. Ф., Тема всеединства в философии Вл. Соловьева, ж. Вопросы философии, М., 1989, № 6; Гайденко, П. П., Человек и человечество в учении В. С. Соловьева, ж. Вопросы философии, М., 1989, № 6; Лаут, Райнхард, К вопросу о генезисе „Легенды о Великом Инквизиторе”. Заметки к проблеме взаимоотношений Достоевского и Соловьева, ж. Вопросы философии, М., 1990, №1, с. 70-76; Зенковский, В. В., История русской философии, Л., 1991, Том 2, с. 7-71; Лаут, Райнхард, К вопросу о генезисе „Легенды о Великом Инквизиторе”. Заметки к проблеме взаимоотношений Достоевского и Соловьева,Сб. Россия и Германия. Опыть философского диалога, М., 1993, с. 307-321; Сб. Книга о Владимире Соловьеве, М., 1991; Уткина, Н. Ф., Философия В. С. Соловьева (статья вторая), сб. Историко-философский ежегодник, М., 1993, с. 91-121; Козырев, А. П., Смысль любви в философии Владимира Соловьева и гностические параллели, ж. Вопросы философии, М., 1995, № 7, с. 59-78; Асмус, В. Ф., Владимир Соловьев, М., 1995; Соловьев, С. М., Владимир Соловьев. Жизнь и творческая эволюция, Брюссель-М., 1997; Ященко, А. С., Философия права Владимира Соловьева. Теория федерализма. Опыть синтетической теории права и государства, СПбг., 1999; Кожев, А., Религиозная метафизика Владимира Соловьова, ж. Вопросы философии, М., 2000, № 3, с. 104-135; Тиме, Г. А., О „метафизике” любви: А. Шопенгауэр и Вл. Соловьев, ж. Русская литература, М., 2002, № 2, с. 58-68; Роднянская, И., „Белая лилия” как образец мистерии-буфф. К вопросу о жанре и типе юмора пьесы Владимира Соловьева, ж. Вопросы литературы, М., 2002, № 3, с. 86-102; Порус, В. Н., Вл. Соловьев и Л. Шестов: единство в трагедии, ж. Вопросы философии, М., 2004, № 2, с. 148-159; Кантор, В. К., Владимир Соловьев: имперские проблемы всемирной теократии, ж. Вопросы философии, М., 2004, № 4, с. 126-144; Тиме, Г. А., Метафизика половой любви как металюбовь. От А. Шопенгауэера до Вл. Соловьеву, ж. Вопросы философии, М., 2004, № 3, с. 145-153.
[5] Вж.: Szamuely, T., The Russian tradition, London, 1974, p. 171-172. Що се отнася до Ал. Радишчев, авторът греши – макар и революционер, Радишчев все пак е изпитвал известен умерен или поне минимален култ към правото и охраняваната от правото свобода на личността; изключително силно подчертан култ към правото и конституционализма е налице и при Михаил Сперански; има, разбира се, и други автори, както има и съчинения, посветени на теорията и философията на правото, конституционализма и правата на човека. Авторът, обаче, макар и непрецизно и почти метафорично, е изразил една напълно верна констатация – дори и да вземем предвид нищожно малкия брой на личностите и на техните съчинения, дори и недобросъвестно да увеличим няколко пъти техния реален брой, пак ще остане несъмненият факт, че в крайна сметка тези автори и тези произведения са имали статуса на нищожно малък (по своето количество и по своето функционално значение) елемент дори в тясно професионалната гилдия на юристите; и че сред интелигенцията и сред обществото те са били почти напълно непознати, а доколкото са били познати – са били рефлекторно или целенасочено и организирано отхвърляни от тотално шествуващия „моралистичен антилегализъм”.
[6] Вж.: Кистяковский, Б. А., В защиту права. Интеллигенция и правосознание, Сб. Вехи. Сборник статьей о русской интелигенции, М., 1991, с. 112; Сб. Интеллигенция. Власть. Народ. Антология, М., 1993, с. 143-144.
[7] Вж.: Валицкий, А., Нравственность и право в теориях русских либералов конца ХІХ – начала ХХ века, ж. Вопросы философии, М., 1991, № 8;
[8] Тази идея по-късно е била подета и доразвита от теоретиците на партията на кадетите Павел Новгородцев (най-видният представител на Московската школа на естественото право) и от Лев Петражицки (основателят на влиятелната Петербургска школа на философията на правото). Впрочем, и двамата са били излезли вън от рамките на идеалите за свободата на класическия либерализъм и са обосновали направлението на социалния либерализъм. От своя страна другите двама привърженици на партията на кадетите - Богдан Кистяковски и Сергей Гессен - са били направили следващата крачка и са разширили идеята за правата на човека така, че са поставили въпроса за превръщането на либералната правова държава в „социалистическа правова държава”, запазваща всичките постижения на либерализма и явяваща се пълна реализация на концепцията за свободата.
[Публ. на стр.396-405 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар