ДЪРЖАВА БЕЗ ЛОГИКА, ПРАВО, ДЪЛГ И СПРАВЕДЛИВОСТ

А. Пьотр Яковлевич Чаадаев (1794-1856) е широко известен публицист и обществен деец, роден е в дворянско семейство, от 1808 до 1811 г. е следвал в Московския университет и веднага след завършването му е постъпил в гвардейски полк и е взел участие в Отечествената война от 1812 г.; през 1819 г. станал член на „Съюза за благоденствие”, а през 1821 г. - и на „Северния съюз” на декабристите. През 1823 г. напуснал армията и заминал за чужбина, където известно време продължил да симпатизира на заговорниците, но постепенно се откъснал не само от организационния живот, но и от идеите им.

През 1828-1831 г. П. Я. Чаадаев написал в завършен вид главното си произведение „Философски писма”, но едва през 1836 г. успял да публикува (при това анонимно) едно от тези писма; тъй като, обаче, писмото предизвикало бурни негативни реакции в руското общество, по разпореждане лично на Николай І списанието, което публикувало писмото му („Телескоп”) било забранено; цензорът, който е бил имал задължението да не позволи на редактора и на издателя да отпечатат писмото, бил уволнен от заеманата от него длъжност на Ректор на Московския университет; издателят на списанието бил изпратен на заточение; а самият автор бил обявен за луд и бил поставен под медико-полицейски надзор (който надзор продължил до ноември 1837 г., когато Чаадаев подписал декларация, че повече няма да пише и да публикува нищо). След всичкото това, той, разбира се, продължил да пише, но произведенията му вече имали характера на частни записки, разпространявани само сред приятелите му; впрочем, точно през този период той написал и другото свое значително произведение – „Апология на побъркания” („Апология сумасшедшего”, 1837)[1].

Б. Философско-светогледните идеи на П. Я. Чаадаев са били формирани преди всичко под мощното влияние върху него на две главни групи фактори: а) както историческата победа на Русия над войските на Наполеон, така и поражението на декабристите; б) френското традиционалистическо и идеалистическо мислене. А основната тема във всичките значими негови произведения[2] е историческата съдба на Русия, и във връзка с това съвсем неслучайно и във висока степен напълно основателно мнозина изследователи[3] го определят като един от първите подбудители на руското национално самосъзнание.

Така, съгласно неговата изходна позиция Западна Европа е единствената правилна форма на цивилизацията, тя е модел на Божието царство на Земята; тя е модел, който олицетворява в себе си тройственото единство – на религията, на културата и на нравствеността, и именно поради всичкото това, тя е модел, който Русия трябва да следва. Що се отнася до историческите факти, които по същество противоречат на тази идеална описателна картина, то към тях П. Я. Чаадаев се отнася или като ги пренебрегва, или като ги приписва като дължащи се на „греховете на протестанизма”; по същество същият подход той прилага и към другите форми на цивилизацията, които определя като повече или по-малко извратени (изопачени) форми на западноевропейския модел; в този контекст, обаче, Чаадаев подчертава, че единственото изключение от това така формулирано правило е цивилизацията на мюсюлманския свят, която е запазила своята вярност към идеите на монотеизма.

В съответствие с така изложената концепция П. Я. Чаадаев обоснова тезата, че Русия не е нито европейска, нито азиатска цивилизация, и дори въобще не е никаква цивилизация, тъй като е приела християнството от Византия, която е „най-презираната от всички народи”, и поради това Русия е „застанала на средата така, както е средата на магнитната стрелка, която не е нито минус, нито плюс”. Всъщност, в най-дълбоката основа на тази оценка на състоянието на Русия, е заложена доста значимата за своето време идея, че за страната потенциално са заложени възможностите за избор на най-добрата форма на интеграция, а единият от вариантите за такава интеграция впоследствие в най-общ вид е бил предложен от самия него.

Така, съгласно философско-историческата и политологическата концепция на П. Я. Чадаев същинската (истинската) историческа съдба на Русия може и трябва да бъде разбрана и реализирана единствено в контекста на реализирането и разбирането на „истинското единство на историята”; което, всъщност, се състои в „религиозното единство”, съдържащо „Великото Всичко” - „истинската реалност”, а именно - единството както на „физическата природа”, така и на „духовната природа”; от което следва, че цялата история и всичките общественополитически процеси са сътворени от Бога и се подчиняват на Провидението, тъй като именно „вечната Божествена сила” е тази, която поставя пред всеки народ определени цели, които пък са част от целите, които стоят пред цялото човечество; и че задачата на руския народ е да осъзнае своите цели, да осъзнаие целите, които Провидението му е поставило за изпълнение. Това „осъзнаване”, обаче, според него се осъществява чрез механизма на транслацията на идеите от духовния свят във физическия свят, която транслация се извършва, като Провидението изпраща на хората своите избраници, които именно дават тласък на „колективното съзнание на нацията” и „привеждат тази нация в движение напред”. Според нас именно в контекста на идеята за „осъзнаването” и „транслацията” следва да бъде поставена и тезата на П. Я. Чаадаев, че руската православна и византийска по своята същност църква се е била оказала неспособна да изпълни мисията си и в пълно противоречие с най-дълбоката същност на християнството е участвувала в узаконяването на крепостническото робство в Русия, а не е издигнала матерински глас срещу това отвратително насилие, при което 40 милиона души пребивават в окови.

В по-нататъшното изложение на концепцията относно историческата съдба на Русия П. Я. Чаадаев пише, че главната причина за изостаналостта и застойното съществуване на страната е както в отсъствието на връзка между етапите на нейната история, така и в отсъствието на прогресивни социални и културни традиции; и че в резултатат на всичко това Русия е превърната в общество без логика, без право, без дълг и без справедливост, а сравнена в това отношение с римокатолическите народи, тя, Русия, като че ли въобще е отпаднала от човешкия род.

Развивайки по-нататък разсъжденията си в това направление, П. Я. Чаадаев обосновава схващането, че това трагическо състояние на Русия се дължи на две главни обстоятелства: първо, че почти веднага, след като е приела християнството, в резултат на монголското иго страната е била откъсната от всемирното братство на европейските народи, и така се е оказала непричастна към „чудотворния източник на справедливостта”; и второ, че след освобождаването от монголско иго страната е продължила да бъде в изолирано състояние, тъй като не само се е отказала да се възползува от хуманните идеи, които вече отдавна са намирали своето приложение в Западна Европа, но и е попаднала под още по-жестокото (в сравнение с монголското) робство на крепостническата зависимост.

В контекста на нашия политологичен интерес към така изложените общественополитически възгледи на П. Я. Чаадаев заслужава да отбележим и следното: първо, след като заради тези именно негови възгледи държавната власт и традиционно подчинените и дълбоко свързани с нея медицински институции са го били обявили за побъркан („сумасшедший”) и са го били подложили на строг медико-полицейски надзор; второ, след като т. нар. „обществено мнение”, изразено преди всичко от славянофилите и консерваторите, го е било подложило на изключително силно обществено порицаване и заклеймяване; трето, авторът на концепцията написал другото свое знаменито произведение - „Апология на побъркания” („Апология сумашедшего”), в което признава, че в концепцията си действително е допуснал „факт на известно преувеличение”, и с изключително достойнство добавя, че това е станало, защото за разлика от всичките тях той не се е бил научил да обича родината си със слепи или затворени очи; след това обосновава тезата, че с живота на народите става почти същото, каквото става и с живота на отделния човек – всеки живее, но само гениалният и достойният има своя собствена история; и че истинската история започва само там, където има субект, който е годен да бъде неин носител, а това е и може да бъде само онзи, който преди това е бил станал носител на идеята за справедливостта, достойноството и правото; и че тези, които сега са патриотично възмутени от неговите възгледи, всъщност са изразители на „школата на новоизпечения патриотизъм”, която е изтласкала истинския, прозападния патриотизъм на Петър Велики.

---

[1] Вж.: Чаадаев, П. Я., Апология сумашедшего, сб. Русская идея, М., 1992, с. 38-48.

[2] Чаадаев, П. Я., Сочинения и письма, М., 1913-1914, Том 1-2; Чаадаев, П. Я., Статьи и письма, М., 1989; Чаадаев, П. Я., Полные собранные сочинения и избранные письма, М., 1991, Том 1-2.

[3] Научният интерес към личността, дейността и творчеството на П. Я. Чаадаев е довел до публикуването на следните по-важни изследвания: Янев, Я., Петър Чадаев. Личност и философия, С., 1932; Малинин, В. А., Социализм и философия истории П. Я. Чаадаева, ж. Вестник Московского университета. Серия философия, М., 1968, № 3, с. 61-71; Рудаков, Л. И., Проблема времени в философии истории П. Я. Чаадаева, Сб. Философские аспекты проблема времени, Л., 1980, № 130-152; Коган, Л. А., О чем расказывает библиотека Чаадаева, ж. Вопросы философии, М., 1982, № 2, с. 163-166; Тарасов, Б. Н., Чаадаев, М., 1986; Жихарев, М. И., Докладная записка потомству о Петре Яковлевиче Чаадаеве, Сб. Русское общество 30-х годов ХІХ века. Люди и идеи: Мемуары современников, М., 1989; Сапов, В. В., Обидчик России, ж. Вопросы литературы, М., 1994, № 1, № 2; ***Дело о запрещении журнала „Телескоп”, ж. Вопросы литературы, М., 1994, № 2; Чемерисская, М. И., Петр Яковлевич Чаадаев, ж. Вопросы истории, М., 1994, № 10, с. 61-76; Сб. Петр Чаадаев. Pro et Contra, СПбг., 1998; Замятин, Д., Бытие в пространстве. Наследие Петра Чаадаева, ж. Свободная мысль, М., 2007, № 8 (1579), с. 52-67; Добровольский, В. Ю., П. Я. Чаадаев: феномен общественного интереса, ж. Отечественная история, М., 2007, № 5, с. 187-192.

[Публикувано на стр. 162-166 от книгта на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2, с.162-166. - С. "Янус", 2007. -742 с.].