ТРОЦКИ - КАТО МИШЕНА

Д. В началото на 1928 г. Лев Давидович Троцки - вторият по значение в страната по времето на Ленин, създателят и вождът на Червената армия, лидерът, чиито портрети съвсем доскоро са били поставени във всички обществени сгради - изведнъж бил освободен от всички постове и заточен в Алма Ата, на 4000 км от Москва, на 270 км от най-близката железопътна станция и на същото разстояние от китайската пустиня.

Но макар и заточен и изолиран, той не спрял да се занимава с политическа дейност, и поради това през декември 1928 г. в Алма Ата пристигнал от Москва специален пълномощник на ГПУ, който го предупредил, че ако не спре да се занимава с политическа дейност, ще бъде заточен на друго, още по-изолирано место. Троцки заявил, че те искат от него да се откаже от смисъла на живота си в продължение на 32 години, и отказал да се подчини.

След един месец Политбюро на ЦК на ВКП (б) взело решение той да бъде експулсиран извън границите на СССР, като такова решение било взето и от Колегиума на ГПУ на 18 януари 1929 г., в което, освен това, се казва, че той се изгонва извън СССР заради контрареволюционна дейност, изразяваща се в организиране на нелегална антисъветска партия; впрочем, самият той през 1922 г. е бил гласувал да се предостави правото на ГПУ да изселва в чужбина лица, занимаващи се с антисъветска дейност.

Любопитно е, че единствено Турция се съгласила да приеме изгнаника, който, обаче, категорично отказва, и настоява да бъда изпратен в Германия, която пък категорично отказва да го приеме. Така, през Одеса той, жена му и по-големият му син Лев, са превозени в Турция, придружавани от голям брой агенти на службите. В Турция той престоява 4 (четири) години, където през 1932 г. получава официалното съобщение, че е лишен от съветско гражданство.

Последователно живее в Дания, Норвегия и Франция, а накрая се премества в Мексико, през което време написва много книги, статии и памфлети - всичките насочени срещу Сталин. През това време първата съпруга на Троцки - Александра Лвовна Соколовская, която живее в Лининград с децата и внуците си, и с която той се е бил венчал още 19-годишен, е заточена в Сибир, където умира. От този брак той има две дъщери, едната от които, Нина, умира от туберкулоза още по времето на заточението на баща й в Алма Ата, а Зинаида е изселена от СССР в Германия, където през 1933 г. се самоубива. Съпрузите и на двете му дъщери загиват в съветските концлагери. Сестрата на самия Л. Троцки (омъжена за известния Л. Б. Каменев) също така е заточена в лагер; дори и сестрата на първата му жена е изселена в лагер, където загива.

От втория си брак с Наташа И. Седова Троцки има двама синове. По-малкият му син Сергей Седов (и двата носят фамилното име на майка си), вече професор в Технически институт, отказал да замине с баща си, като заявил, че политиката му е противна, и с това по най-глупав начин се самообрича, като остава в ръцете на онези, за които политиката съвсем не е противна. Така през януари 1932 г. във в-к “Правда” се появило съобщение, че синът на Троцки се опитал да отрови работници, той е обявен за враг на народа, осъден и заточен в Красноярския край, където загива в лагерите. Същата участ постига и жена му, която, за да угоди на службите, се развела година и половина преди арестуването му.

Отмъщението на Сталин застига и по-големия син на Троцки, Лев Седов, който загива в Париж при загадъчни обстоятелства – той взел непредпазливото решение да се оперира от апендисит в една клиника, която била издържана от руски белоемигранти, и там на 16 февруари 1938 г. умира, макар че операцията е била извършена успешно и от известен лекар. Само по този повод Л. Троцки е посочил шест косвени доказателства за това, че смъртта на сина му е дело на ГПУ.

Така, почти всички негови близки роднини и познати загиват, като остават живи само жена му Наталия и внукът му Сева, който е син на дъщеря му Зинаида. Съпругата му Наталия умира във Франция чак през 1962 г., но е погребана в Мексико до праха на мъжа.

Самият Лев Д. Троцки много добре е знаел, че след сина му той е следващият. Главният преследвач, обаче, не е бързал, а е искал да се наслади на самия акт на преследването, и е правел чести набези в жилищата, в които Троцки е отсядал, които набези са били замаскирвани като грабежи.

Последното убежище на Троцки във вилата му в столицата на Мексико е било денонощно охранявано и практическо в него е било невъзможно да се проникне незабелязано. И въпреки това, рано сутринта на 20 май 1940 г. около 20 души, облечени във военни и полицейски униформи, проникнали в жилището и при превъзходно ориентиране влезли в спалнята, където под одеалата лежали двама души, и открили огън по тях, като по-късно било изчислено, че изстреляните куршуми са били повече от 300 (триста). На Троцки и на жена му, обаче, им провървяло – те отскочили и се скрили в ъгъла, а само внукът им пострадал, като един куршум одраскал крака му. Нападателите внезапно изчезнали, а полицията установила, че нито една врата не е била насилвана при отключването й. Следствието установило, че единият от телохранителите, 25-годишният американец Робърт Шелдън Хар, бил изчезнал, а след около месец и половина трупът му бил открит заровен в градината на един от нападателите. Според полицията той именно е бил отворил на нападателите, после е изчезнал с тях, а накрая те се избавили от него като от неудобен свидетел; Троцки, обаче, категорично не приема това обяснение и заповядал на входа да бъде поставена пометна плоча. Разследването на събитието се е водело лично под контрола на президента на Мексико Карденас, който, преди това бил обявил Троцки за “гост на правителството”. Скоро след покушението полицията установила, че негов ръководител е художникът Давид Алфаро Сикейрос (1896-????) - един от най-видните представители на монументалната живопис и убеден привърженик на Сталин.

Втората акция за ликвидирането на Троцки вече била успешна. На 20 август 1940 г. убиецът проникнал в жилището и с малка алпийска брадвичка нанесъл удар по главата на Троцки, който все още в съзнание заповядал на притичалите се охранители да оставят убиеца жив, за да каже кой го е наел и изпратил. Веднага след това Троцки е откаран в болницата, най-добрите лекари му правят операция, но на 21 август 1940 г. вечерта той починал.

Като се позовава на Лондонското радио, на 22 август 1940 г. ТАСС съобщава, че в болница в Мексико вследствие счупване на черепа е починал Л. Д. Троцки, а на 24 август във в-к “Правда” се появила статия под наслов “Смъртта на международния шпионин”, в която е описан дългият път на убития, “изпълнен с предателства и измяна, с политическо двуличие и лицемерие”. Тогава именно в списъка на действителните и мнимите прегрешения на Троцки е споменат и “злодейскитя заговор” за физическото унищожаване на Ленин, Сталин, Свердлов, Киров, Куйбишев и М. Горки, при което се подчертава, че е бил шпионин на Англия, Франция и Япония, и че са го убили неговите господари и приятели от същите тези злодейски централи. Тази статия, всъщност, от известна гледна точка, следва да бъде разглеждана и като незавиден “официален некролог” за втория по значение човек в страната по времето на Ленин.

Подробностите по покушението по-късно са разкрити от Юрий Попов - аташе по културните въпроси в посолството в Мексико. Всички участници в покушението са получили най-големите награди на съветската власт. Легендата, че убиецът се казва Жан Морган Ванденрайш отпаднала още през 1950 г., когато било установено, че това е Хайме Рамон Меркадер Дел Рио, пристигнал в Мексико половин година преди покушението с паспорт на името на родения в Югославия Тони Бабич, който се представял и като Франк Джексън. В затвора в Мексико той съвсем не е живял зле, на няколко пъти му е било предлагано успешно бягство, но самият той много добре е разбирал, че това е само повод да бъде ликвидиран, и предпазливо се е отказвал. Излязъл е от затвора през 1961 г., заедно със жена си заминал за СССР, където тайно получил званието “Герой на Съветския съюз”, била му дадена в Москва скромна квартира и скромна пенсия и бил напълно забравен. Разочарован, той заминал за Куба, където през 1978 г. починал на 65-годишна възраст.

Другият главен участник в покушението над Троцки, който именно е бил разработил плана на самата операци -, Павел Судоплатов, бил станал генерал-лейтенант, но на 21 август 1953 г. бил арестуван по обвинение за участие в заговор на Берия с цел унищожаване на членове на съветското правителство и прекарал 15 години от живота си в единична килия, която никога не бил напускал; той бил реабилитиран едва през 1992 г., а през 1994 г. издал в Ню Йорк книгата “Особените задачи: спомени на неудобния свидетел – магистър на съветския шпионаж”.

[Публикувано като §1.Д. на стр.122-125 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

ЧЕРВЕНИЯТ ТЕРОР

В. От наличните исторически и литературни източници фактически е доста трудно да бъдат определени първите актове на откритата политика на т. нар. червен терор, но обикновено те се отнасят към началото на гражданската война, която фактически е започнала с акта на въоръженото завземане на властта от болшевиките. Именно с актовете на въоръженото завземане на държавната власт от болшевиките в Русия фактически е бил осъществен преходът от несъмнено съществуващия по онова време индивидуален терор към масовия терор. Така, като едни от първите значими акции на индивидуалния терор са покушението върху В. И. Ленин, станало на 1 януари 1918 г., и извършените на 6 и 7 януари 1918 г. убийства на членовете на ЦК на партията на кадетите и депутати от Учредителното събрание - юриста Ф. Ф. Кокошкин и лекаря А. И. Шингарев. Съществено внимание заслужава фактът, че и трите покушения са били станали точно в дните, когато Ленин е бил издал указание и ВЦИК е бил утвърдил постановление за разпускане на Учредителното събрание, което дава основание да бъде считано, че неуспешното покушение върху Ленин е било планирано от намиращите се на негово подчинение тайни служби, за да послужи като повод както за упражняването на индивидуален терор върху изявени политически лидери на опозицията, така и за упражняване на масов терор. При това, разбира се, въвеждането на масовия терор съвсем не е прекратявало прилагането на индивидуалния терор, и двата видове терор дълго време са били прилагани успоредно.

В т. нар. съветска историографска литература дълго време е господствувала тезата, че белият терор е бил започнал през лятото, а началото на червения терор е от есента, и по-точно - след издаването на постановлението на Совнаркома от 5 септември 1918 г., като легитимен и фактически отговор на “белия терор”[1]. Съществуват и гледни точки, съгласно които началото на червения терор е: Þот 16 срещу 17 юли 1918 г., т. е. от момента на убийството на царското семейство[2]; Þот 26 юли 1918 г., т. е. от момента на призива на Ленин към провеждане на терор в Петроград в отговор на убийството на Володарски и издаване на постановление (резолюция) на ВЦИК за провеждане на масов терор против буржоазията[3]; Þтерорът фактически е бил съставна част на съветската система на управление още от момента на завземането на властта до 5 септември 1918 г., а след тази дата той вече официално, легално и систематично е станал част от системата на сплашване, изтребление и управление.[4]

Сред най-важните условия и причини както за изключително лесното завземане на властта от болшевиките, така и за почти толкова лесното въвеждане на системата на червения терор следва да бъдат посочени най-вече следните: Þнетърпимата към каквото и да е другомислие идеология, напълно съответствуващата на менталността и ежеминутните стремежи към социална справедливост, ширещи се сред най-низшите слоеве от населението на многоетничната Руска империя; Þправото на болшевишкото ръководство да се разпорежда не просто с кадрите, привилегиите и организацията на властта, но и най-вече със живота на всички, намиращи се в обсега на властта им; Þумелото създаване сред по-голяма част от населението на илюзорната представа за справедлива уравнителност и възможност за бързо и леко решаване на всички проблеми, свързани с ежедневното изхранване, постигано най-вече чрез разграбване и преразпределение на вече натрупаните богатства; Þпочти пълното многовековно традиционно незачитане и неуважение от страна на всичките (и най-вече на низшите) слоеве на руското общество към чуждия живот.

Във връзка с масовата психология на руското население особен интерес представляват спомените на комунистическия генерал П. Григоренко, който пише, че в украинското село, в което той е живял като дете, е бил свидетел на погромите както на белите, така и на червените, и че селяните проявявали удивителна способност да помнят доста дълго време зверствата на белите и с охота да разказват за тях, но към съвсем скорошните и при това много по-жестоки зверства на червените проявявали склонност към забравяне и премълчаване[5]. За същата странна психологическа нагласа на населението свидетелствуват и други автори. Така напр. още през 20-те години генерал А. А. фон Лампе пише, че когато в селото идвали червените, населението изчислявало само онова, което им е било оставено, а не онова, което им е било взето, били доволни от останалото и само след две години напълно забравяли за онова, което им е било отнето; а когато идвали белите, населението изчислявало само онова, което им е било взето, въобще не се интересували от онова, което им е било оставено, били недоволни и много години наред със злоба говорели за взетото; при това селяните въобще не се интересували от факта, че количеството на взетото от червените е много повече от взетото от белите. Изключително любопитно е, че от описанието, дадено от генерал А. А. фон Лампе, личи следното: когато белите вземали само една малка част от имуществото на селяните, те им били обещавали законност, а когато червените вземали по-голямата част или дори всичкото им имущество, те им били обещавали справедливост и равенство.[6] Очевидно, в случая е ставало въпрос за наличието на един превъзходно овладян от болшевиките социално-психологически механизъм, характерен за руския селянин.

Официалното въвеждане на смъртното наказание в Съветска Русия е станало на 21 февруари 1918 г., във връзка с което е било издадено и т. нар. “възвание” на Совнаркома, озаглавено “Социалистическото отечество е в опасност”, написано от Троцки по поръчение на Ленин. Именно върху неговата основа ВЧК официално получила правото на извънсъдебна (несъдебна) разправа над т. нар. “неприятелски агенти, спекуланти, бандити, хулигани, контрареволюционни агитатори и германски шпиони”. После към тях били добавени още и т. нар. “саботажници и прочее паразити”, а в отговор на недоумението на видните представители на юстицията Ленин откровено заявил, че “без прилагането на най-жесток революционен терор е невъзможно да бъдеш победител”[7]. Все пак, относно факта, че смъртното наказание и червеният терор са били прилагани преди официалното им въвеждане свидетелствува Ю. П. Ганев, който признава, че като председател на Севастополския военно-революционен комитет още през януари 1918 г. лично е бил разпоредил да бъдат разстреляни повече от 500 офицери, обвинени в контрареволюционна дейност.[8]

---

[1] Вж. напр. Спирин, Л. М., Классы и партии в гражданской войне в России. 1917-1920 гг., М., 1968, с. 210-213.

[2] Така напр. Л. Д. Троцки пише, че убийството на царското семейство е било нужно не просто за да бъде предизвикано сплашване, ужасяване и лишаване от надежда на враговете, но и за да бъдат стегнати собствените редици, да им бъде показано, че няма отстъпване назад, и че пред тях е или пълната победа, или пълната гибел (Троцкий, Л. Д., Дневники и письма, Tenafly, 1986, с. 100-101). В същия дух е и гледището на Р. Пайпс, който пише, че “когато правителството вече си е било присвоило правото да убива хората поради това, че тяхната смърт е “необходима”, тогава именно започва началото на една качествено нова морална епоха”, и че именно в това се състои и символическото значение на събитията в Екатеринбург, станали през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. (г. Известия, 27 ноября 1990 г. ).

[3] Карр, Э., Большевисткая революция. 1917-1923 гг. , М., 1990, Том 1, с. 144.

[4] Милюков, П., Россия на переломе. Большевисткий период русской революции, Париж, 1927, Том 1, с. 192; Штейнберг, И., Нравственный лик революции, Берлин, 1923, с. 18-24.

[5] Григоренко, П., Воспоминания, ж. Звезда, М., 1990, № 2, с. 195.

[6] Деникин, А. И., А.А. фон Лампе, Трагедия белой армии, М., 1991, с. 29.

[7] Волкогонов, Д., Троцкий. Политический портрет, М., 1992, с. 191.

[8] Ж. Родина, М., 1992, № 4, с. 100-101.

[Публикувано като §1.В на стр.114-118 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). -С., "Янус", 2007. - 630 с.].

МРАКОБЕСИЕТО НА ПОБЕДИЛИЯ МАРКСИЗЪМ

А. Един от най-важните постулати на марксизма е, че в т. нар. “преходен период от капитализма към социализма” е необходимо потискане и унищожаване на съборените от власт експлоататори. При обосноваването на този постулат класиците на марксизма пишат, че “Докато съществуват други класи и в частност класата на капиталистите, докато пролетариатът се бори с тях (тъй като с идването на пролетариата на власт няма да изчезват веднага нито неговите врагове, нито старата организация на обществото), той е длъжен да прилага мерките на насилието, които трябва да бъдат правителствени мерки”.[1] Те подчертават, че социалистическата революция е най-авторитарното в историята на човечеството явление, при което една част от населението налага волята си над останалата част посредством оръжието, щиковете и пушките. Като най-блестящ пример за прилагане на революционния терор те сочат якобинския терор, определян именно като използуван от плебеите способ за раздяла с враговете[2], като плебейски способ, коренно различен от способите на революционерите от ХVІІІ век, които са проявявали прекомерно великодушие към враговете си[3].

Основавайки се върху учението на К. Маркс и Ф. Енгелс и бидейки известно време под силното влияние на якобинката М. П. Яснева (Голубева), В. И. Ленин приел якобинското гледище за необходимостта от прилагане на масов терор и изрично подчертал, че условие за победа на революцията в Русия е диктатурата, опираща се не върху закона, не и върху формалната воля на мнозинството, а именно върху прякото, непосредственото насилие[4]. В тази връзка в своите теоретически разработки В. И. Ленин нееднократно възпроизвежда думите на Ф. Енгелс, че пролетариатът се нуждае от държава съвсем не в интерес на свободата, а само и единствено в интерес на потискането и унищожаването на своите противници.[5] При това, издигайки тезата за необходимостта от насилие като необходимо и естествено условие за победата на пролетарската революция, В. И. Ленин счел за необходимо изрично и достатъчно ясно да посочи, че съвсем не става въпрос просто за идеята за “принципната допустимост на насилието”, а става дума за масовото използуване на най-силната и най-острата форма на насилието, а именно на терора. Така, във връзка с това той, давайки изключително висока оценка на френския революционен терор като “истински обновяваща страната сила”[6] и припомняйки марксовото определение на тероризма като “плебейски способ” за разделяне с абсолютизма и контрареволюцията, заявява, че и руските социал-демократи предпочитат да постъпят с руското самодържавие точно по същия начин[7].

Особено знаменателен е фактът, че в края на Октомврийските събития В. И. Ленин вече е формулирал идеята, че в условията на разпростиращата се сред населението демокрация ще изчезне и необходимостта от съществуването на специални органи за подавление на противниците на революцията, тъй като докато експлоататорите не са в състояние да потискат народа без наличието на сложна държавна машина, изпълняваща тази задача, то народът съвсем не се нуждае от съществуването на такава машина, за да се справи с експлоататорите си; и че той може да се справи с тях почти без държавна машина, без специален държавен апарат, чрез обикновено въоръжаване на самите народни маси[8].

Но въпреки че в пълно съответствие с тези теоретически постановки още със завземането на властта болшевиките били предприели прилагането на изключително жесток държавен терор спрямо своите граждани, в същото време, в официалните си публични изявления В. И. Ленин отрича както прилагането, така и евентуалната възможност за прилагане на терора. Така напр. на заседанието на Петроградския съвет на 4 (17) ноември 1917 г. той заявил: “Нас ни упрекват, че прилагаме терор, но такъв терор, какъвто са прилагали френските революционери, които са гилотинирали невъоръжени хора, ние не прилагаме, и надявам се, няма да прилагаме”[9].

При това особено внимание заслужава обстоятелството, че провежданата от болшевиките политика на терористично насилие е била съпроводена с коренно изменение на психиката и съзнанието на руския народ, и докато (както А. С. Пушкин отбелязва в “Борис Годунов”) по-рано всеки акт на държавническото насилие е бил посрещан с “безмълвие” от страна на народа, то сега вече не само болшевишката периодика, но и битовото ежедневие било изпълнено не само от добре организираното, но дори и от най-спонтанното гръмогласно одобрение, при което никой не си е и помислял да задава извечните въпроси за вината на жертвите на насилието.

Б. Все пак, официалната болшевишка пропаганда давала своя обяснителен отговор, свеждащ се до тезата, че “червеният терор е естествена ответна реакция на действията на белогвардейците и интервентите” и че “репресивните мерки, които работниците и селяните са принудени да прилагат, за да отстранят съпротивата на експлоататорите, бледнеят в сравнение с ужасите на белия терор на контрареволюцията”[10].

Давала е своя обяснителен отговор и руската емиграция. Така, според С. П. Мельгунов “червеният терор” е имал официално теоретическо обосноваване и е носел системен и правителствен характер; докато “белият терор” представлява екцеси на отмъщение, възникнали по места, върху основата на разюздаността на властта, той е естествен отговор на упражнявания от властта червен терор; и както по своите мащаби, така и по жестокостта си червеният терор далеч надминава и превъзхожда белия терор[11]. Сред руската емиграция възникнала и трета гледна точка, съгласно която всеки терор е безчовечен и всички трябва да се откажат от него[12].

През цялото време на комунистическата власт тотално политизираната съветска историография несъмнено енергично е оправдавала червения терор,[13] а някои автори дори са обосновавали и поддържали твърдението, че червеният терор е бил принесъл на Русия доста по-малко жертви, отколкото белият[14].

Едва в началото на последното десетилетие на ХХ век, и по-точно – в последните години от историята на СССР, и то не в научния, а в масовия популярен журналистически печат, се появили първите информационни съобщения, обосноваващи тезата, че червеният терор съвсем не е “временна, извънредна и самоотбранителна мярка”, а е инструмент за масови убийства, служещи като универсално средство за решаване на всички обществено-политически и социални проблеми, както и че е представлявал идеологическо обосноваване на престъпните действия на властта[15]. Пак по същото време, през последното десетилетие на ХХ век, в Русия било широко разпространено формулираното от С. П. Мелгунов гледище, че при провеждането на наказателните акции белият терор общо взето се е придържал към правните норми в несравнимо по-висока степен, отколкото червеният терор.

Строго погледнато, обаче, едно такова гледище е несъстоятелно поради редица съображения. Преди всичко действуващото право, разглеждано като съвкупност от конкретни нормативни (законови и други) предписания не само не е съдържало предписания, насочени към защита на хората от произвол и терор, а дори напротив – е било изключително силно наситено с безкрайно множество предписания, отприщващи насилието и терора, и в този смисъл именно спазването на т. нар. “законност” може да бъде считано като най-силно изразена принадлежност към насилието и терора. На второ место, самото определяне на един терор като по-добър от друг, е най-малкото некоректно, тъй като всяко убийство на невинни хора, независимо от броя или начина на умъртвяването им, е престъпление. И на трето место, и двата видове терор следва да бъдат разглеждани като деструктивна сила, встъпваща като фактор на тотална деморализация на всички участници в него[16].

Ясно формираният по време на т. нар. “Горбачова перестройка” през 90-те години на ХХ век стремеж да бъдат разбрани източниците и причините за трагедията, е породил сред руските автори няколко групи изследователски обяснения: Þче червеният терор и масовите репресии от 30-те години са резултат от болшевишкото управление на Русия; Þче сталинизмът е особен тип тоталитарно общество; Þче за всичко са виновни Ленин, Свердлов, Сталин и Троцки. Независимо от различията, най-общата характеристика на тези обяснения се свежда до достатъчно ясно формулираното признание, че за всичките жестокости са виновни най-вече болшевиките, и на второ место – онези, които са се съпротивлявали на тяхната политическа стратегия , при което като че ли е бил отприщен верижният процес на една своеобразна “кръвна мъст”.[17]

В цялостния “обяснителен комплекс”, обаче, като заемащи особено место се открояват онези интерпретации, които категорично отхвърлят всякаква вина на болшевиките и ги представят като “жертва на еврейски заговор отвътре”, с който те не могли да се справят. Тези интерпретации, макар и формално да се характеризират със своя ясно изразен антисемитизим, по същество преследват много по-голяма и много по-коварна идеологическа цел, а именно: да оневинят самият комунизъм като идеология и като зловеща реална политическа система и да представят престъпленията, извършени от комунизма, като престъпления, извършени от отделни евреи, отделни еврейски организации и формирования или дори от цялото еврейство[18].

Освен това в руската историография се очертават поне три пропагандни тези и свързани с тях три относително самостоятелни исторически периоди: Þпо времето на управлението на Сталин, когато тотално е било наложено схващането, че “Сталин – това е Ленин днес”; Þот смъртта на Сталин до средата на 90-те години на ХХ век, когато е доминирала стратегията на критика на “култа към личността на Сталин” и на канонизация на Ленин и болшевизма; Þслед средата на 90-те години, когато е доминирало схващането, че сталинизмът е възникнал върху основата на ленинизма и поради това несъмнено е носел в себе си неговите зловещи корени на злото[19].

Във връзка с така очертаните обяснителни тези на руските автори специално внимание заслужава и мнението на Робърт Конкуест, според когото В. И. Ленин е бил много по-добър и по-човечен от И. В. Сталин, тъй като лениновият червен терор е бил провеждан по време на гражданската война, което е било във висока степен оправдано, а Сталиновият терор е бил провеждан в мирни условия и спрямо невъоръжено население. Освен това, според него терорът през 1918-1920 г., т. е. по времето на Ленин, е бил провеждан от “фанатици и идеалисти”, от “хора, у които при цялата им безпощадност все пак може да бъдат намерени някои черти на своеобразно извратено благородство”; според него у Ленин, както и у Робеспиер, се открива наличието на тесен, но “честен възглед върху насилието”, докато при Сталин терорът има съвсем друг характер – той е бил осъществяван чрез наказателни методи и не е бил свързан с кризис, революция или война[20].

Това гледище, обаче, предизвиква основателни възражения, тъй като не само по времето на Сталин, но и по времето на Ленин терорът в Русия е бил провеждан не от фанатици, не и от идеалисти, а от хора, преди всичко лишени дори и от най-елементарна степен на човечност, без наличието на което именно “качество” те никога не биха могли да осъществяват насилието. От изложението на Робърт Конкуест въобще не личи какви точно са били “фактите”, даващи му основание да прави такъв извод, но от публикуваните през 90-те години на ХХ век документи е видно, че през август 1920 г. Ленин лично е бил одобрил един план, предложен му от председателя на Революционния военен съвет, който план той окачествил като “прекрасен” и подлежащ на довършване заедно с Дзержински, и който план е предвиждал да бъдат избесени кулаците, поповете и помешчиците в една област, при което извършителите трябва да получат по сто хиляди рубли за всеки обесен[21]. Освен това, на 19 март 1922 г. Ленин лично е разпоредил глада в Поволожието да бъде използуван като претекст не само за да бъдат иззети всички църковни ценности, но и с безпощадна решителност в тази акция да бъдат избити колкото се може повече представители на „реакционното” духовенство.[22]

Също така редица от хората, познаващи се лично с Ленин недвусмислено свидетелствуват, че той е бил ентусиазиран привърженик на терористичното насилие. Така напр. Н. Валентинов сочи, че при негов личен разговор с Ленин през 1904 г. последният заявил, че бъдещата революция трябва да бъде якобинска и че трябва да използува гилотината[23]. Л. Троцки свидетелствува, че Ленин бил изключително силно възмутен, когато узнал, че на 25 октомври 1917 г. Вторият Всерусийски конгрес на Съветите отменил смъртното наказание[24]. И. Бунин пише, че П. Кропоткин му бил казал, че при срещата си с Ленин през 1918 г. се бил опитал да му обърне внимание, че заради опита за покушение върху него са били убити повече от две хиляди и половина невинни жертви, но че той въобще не се бил впечатлил от отправения му упрек[25].

Освен това самият Ленин многократно и с цинизъм лично е давал разпореждания относно необходимостта от масови разстрели на напълно невинни хора[26]. Тъй като К. Кауцки обвинил болшевиките, че са прилагали насилие не само спрямо класовите си врагове, но и към другите социалистически партии, той бил подложен на специална критика, от която всъщност днес е видна и същността на наказателната политика на Ленин[27]. От многобройните документални свидетелства е видно, че В. И. Ленин не само е изхождал от тезата, че “най-висшият закон е ползата от революцията за работническата класа”, но и най-вече от представата, че именно той и само той е най-висшата инстанция, определяща “тази полза” и във връзка с нея решаваща всички въпроси, свързани с правото на живот и на дейност на всички хора[28].

Съвсем друга е била гледната точка на Карл Каутски. Той е считал, че отмяната на смъртното наказание е нещо, което за социалиста се разбира от самосебе си, и че тъй като в болшевишка Русия това не само не е станало, но и предприетият червен терор се оправдава като отговор на белия терор, то от логическа гледна точка това е все едно да оправдаваш собствените си прояви на крадец с навиците на другите към кражбата. Разглеждайки книгата на Л. Троцки, той я определя като “химн на безчовечността” и пророчески предсказва, че “болшевизмът завинаги ще остане като най-черната страница в историята на социализма”[29].

Впрочем, в много по-силна форма това е изразено от М. А. Бакунин в прощалното му писмо до една от секциите на Интернационала, в което той предвижда, че работническата класа ще трябва да води десетилетни борби срещу марксизма, чието мракобесие надминава всичко познато на историята.

---

[1] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 18, с. 611.

[2] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 4, с. 114, 299.

[3] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 17, с. 337; Том 31, с. 168, 172.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 30, с. 73; Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 31, с. 354.

[5] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 66, 167.

[6] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 16, с. 441.

[7] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 10, с. 138; Том 11, с. 47.

[8] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 90-91.

[9] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 35, с. 63.

[10] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 39, с. 113-114, 405; Быстрянский, В., Контрареволюция и её методы. Белый террор прежде и теперь, Пбг., 1920, с. 1.

[11] Мельгунов, С. П., Красный террор в России. 1918-1923, Берлин, 1924, с. 5-6.

[12] Горький, М., Несвоевременные мысли. Заметки о революции и культуре, Пбг., 1918, с. 68, 101; В. Г. Короленко в годы революции и гражданской войны. 1917-1921. Биографическая хроника, Вермонт, 1985, с. 184-185; Маратов и его близкие, Нью Йорк, 1959, с. 151.

[13] Голинков, Д. Л., Крушение антисоветского подполья в СССР, М., 1986, Том 1, с. 137; Велидов, А. С., Предисловие к “Красной книге ВЧК”, М., 1989, Том 1, с. 7.

[14] Соловьев, О. Ф., Современная буржуазная историография о подавлении контрареволюции в Советской России в годы гражданской войны, сб. Исторический опыт Великого Октября, М., 1975, с. 420.

[15] Фельдман, Д., Преступление и ... оправдание, ж. Новый мир, М., 1990, № 8, с. 253; Феофанов, Ю., Идеология власти, г. Известия, М., 4 окт. 1990; Василевский, А., Разорение, ж. Новый мир, М., 1991, № 2, с. 253.

[16] В този смисъл: Lewin, M., The Civil War: dynamics and legacy, In: Party, State and Society in the Russian Civil War, Indiana University Press, 1999, p. 406; Левин, М., Гражданская война в России: движущие силы и наследие, сб. История и историки, М., 1990, с. 375.

[17] Коэн, С., Переосмысливая советский опыт. Политика и история с 1917 года, Вермонт, 1986, с. 47-78; Авторханов, А., Ленин в судьбах России, ж. Новый мир, М., 1991, № 1; Волкогонов, Д. А., Сталинизм: сущность, генезис, эволюция, ж. Вопросы истории, М., 1990, № 3; Ципко, А. С., Насилие лжи, или как заблудился призрак, М., 1990.

[18] Виж: ж. Молодая гвардия, М., 1989, № 6, 10, 11; ж. Москва, М., 1989, № 12. Общо взето кретенската логика на тези “обяснителни” интерпретации се свежда до следното: “За всичко са виновни евреите. Поради това нека първо си разчистим сметките с тях и да ги избием, за да не ни пречат, и след това да си построим онзи прекрасен комунизъм, който те ни попречиха да построим!”.

[19] Тази теза, впрочем, е била широко разпространена и на Запад. Вж.: Бжезинский, З., Большой провал, Ню Йорк, 1989, с. 29; Keep, J., Lenin’s Time Budget: the Smolny period, In: Revolution in Russia: Reassessment of 1917, Cambridge, 1992, p. 354.

[20] Конкуест, Р., Большой террор, Лондон, 1974, с. 16-17.

[21] Г. Известия, М., 22.04.1992 г.

[22] Известия ЦК КПСС, М., 1990, № 4, с. 192-193.

[23] Валентинов, Н., Встречи с Лениным, Ню Йорк, 1979, с. 185.

[24] Троцкий, Л., О Ленине: Материалы для биографа, М., 1925, с. 72-73.

[25] Бунин, И. А., Воспоминания, Париж, 1950, с. 58.

[26] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 38, с. 295; Том 45, с. 189.

[27] Каутский, К., Диктатура пролетариата, Виена, 1918; Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922; Каутский, К., Московский суд и большевизм, сб. Двенадцать смертников. Суд над социалистами-революционерами в Москве, Берлин, 1922; Ленин, Пролетарская революция и ренегат Каутский, Том 38; Троцкий, Л. Д., Терроризм коммунизма, В:: Троцкий, Л. Д., Сочинения, М.-Л., 1925.

[28] Впрочем, Троцки недвусмислено е подчертавал, че “въпросът за формата на репресиите или за тяхната степен” съвсем не е “принципен въпрос”, а е “въпрос на целесъобразност”; този именно прост, но решаващ факт обяснява и широкото прилагане на разстрелите; според него въпросът дали резултатите от революцията са заслужавали жертвите, които са дадени, е теологичен и поради това напълно безплоден въпрос. (Троцкий, Л. Д., Сочинения, Том ХІІ, с. 59; Троцкий, Л. Д., История русской революции, Берлин, 1933, Том 2, Часть 2, с. 376. Аналогично е било и гледището на Н. И. Бухарин (Бухарин, Н. И., Проблемы теории и политики социализма, М., 1989, с. 168.).

[29] Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919, с. 7, 196, 204; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922, с. 162, с. 166.

[Публикувано като §1.А.Б. на стр.106-114 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].