ЛЕНИН - ТЕРОРИСТИЧНА МИШЕНА

Г. Историографията не е отбелязала нито един терористичен акт против В. И. Ленин преди Октомврийската революция. Първият, и почти водевилен, опит за терористично покушение върху него е бил извършен в Петроград само един месец и половина след като болшевиките завзели властта – вечерта в 19,30 часа на първи януари 1918 г. 12 души стреляли по автомобила, ранили един от спътниците и се скрили. Странното е, че случаят бил станал достатъчно публично известен, с изключение на самоличността на дейците, за които, болшевишките тайни служби официално заявили, просто нищо не са могли да установят.

Впрочем, тези подробности никога не били установени, най-вече поради това, че в атентата участвували служители на същите тези тайни служби. Тъй като някои от служителите на болшевишките тайни служби наистина са били бивши царски офицери, които после преминали в емиграция и там разказали подробности, станала известна легендата, че покушението е било организирано от княз Д. И. Шаховской, който за целта бил финансирал мероприятието с половин милион рубли. Останала, обаче, напълно неизяснена най-странната особеност на този водевилен атентат – той като че ли се оказал изключително “добре дошъл” повод, условие и предпоставка за реализиране на доста отдавнашните намерения на самия Ленин за фактическото въвеждане на режима на червения терор. Или иначе казано – и днес стои изключително силното подозрение, че този атентат е бил измислен и планиран по личното нареждане на самия Ленин.

Само две седмици след първото покушение, в средата на януари 1918 г., е направен втори опит за покушение срещу Ленин, но един войник на име Спиридонов извършил предателство и така било установено, че т. нар. “Съюз на кавалерите на Георгиевския военен орден” в Петроград подготвял покушение. На 22 януари 1918 г. те били арестувани, но точно по същото време германците предприели настъпление срещу Петроград, арестуваните предявили искане да не бъдат съдени, а да бъдат изпратени на фронта, и лично самият Ленин издал разпореждане за това.

След преместването на правителството от Петроград в Москва, през януари 1919 г. с Ленин се случила една доста конфузна случайна ситуация, която, все пак, от чисто военно-охранително гледище може да бъде счетена за трети опит за покушение. На път за краймосковската дача на Надежда Крупская автомобилът бил спрян от въоръжена банда на един известен по онова време криминален престъпник; самият Ленин, офицерът-телохранител и шофьорът били принудени да излязат от колата; телохранителят не можел да реагира по никакъв начин, тъй като лично Ленин му бил наредил здраво да държи в ръцете си един бидон с мляко, за да не се разлее - бил предназначен за Крупская; освен това те първоначално не проумели какво става, тъй като били помислили, че тези, които ги спирали, са обичаен военен патрул; от своя страна пък полуграмотните престъпници, макар и да иззели документите на Ленин, не успели да прочетат правилно фамилията и си помислили, че са пленили един от известните търговци, евреина Левин. Престъпниците взели автомобила и оставили восокопоставените пътници на безлюдния път. После лично легендарният Джержински оглавявал операцията по ликвидирането на престъпника и бандата му.

Четвъртият случай на терористично покушение над Ленин е станал на 30 август 1918 г. и се приписва на Фани Е. Каплан, истинското име на която е Фани Х. Ройтман (1887-1918). То е най-странното и най-заплетеното покушение, а и, поне видимо, изглежда да е най-успешното – самият Ленин е ранен с два куршуми. Според официалната версия, през 1906 г. терористката е била участвувала в подготовка за атентат върху киевския генерал-губернатор, заради което от 1907 до 1917 г. е била на каторга. Пак според официалната версия, тя е била заловена на местопрестъплението и само четири дни след това, на 3 септември, е застреляна лично от коменданта на Кремъл.[1]

Според редица други, изключително сериозни и достоверни източници, обаче, терористката е била изпратена в редица строго охранявани затвори, където е престояла до май 1945 г., когато, вече почти напълно сляпа и болна, е била освободена, и след по-малко от две години, в началото на 1947 г., е умряла. Сред изследователите на тази тема доминира схващането, че съществуват доста материали, според които това покушение е инсценировка на специалните служби, имаща предназначението да послужи като официален и формален повод за начало на т. нар. “червен терор” в Русия.[2] Наистина, след разсекретяването на архива на КГБ през 1991 г. е установено, че следственото дело № 2162 не съдържа никакви аргументирани и доказани данни за вината на Ф. Каплан – показанията на 17-те разпитани свидетели са крайно противоречиви и нито един от тях не сочи, че именно тя е стреляла[3].

От материалите е видно, че самата Фани Каплан, макар и наистина да е била ангажирана с някаква подобна дейност, въобще не е имала представа за какво става въпрос, и по време на съдебния процес с изненада била узнала, че е обвинена в покушение именно срещу самия Ленин, при което изрично твърдяла, че точно по това време се е намирала в другия край на Москва. На всичко отгоре, десетина години преди покушението, когато е била едва 16-годишна, поради неумело боравене с експлозиви тя била получила сериозно увреждане на зрението си, което категорично поставяло под съмнение възможността да осъществи два успешни изстрели срещу Ленин. Освен това, макар и да съществуват редица измествания във времето, когато е станало събитието, като се сочат различни часове в промеждутъка от 6 до 11 часа вечерта, несъмнено е, че събитието е станало именно вечерта, когато видимостта едва ли е способствувала за точните изстрели на Каплан. На всичко отгоре, категорично установено е, тя е била арестувана с чадър, и че същата вечер Ленин си бил взел топлото пардесю, което пък показва, че времето е било облачно, мрачно и дъждовито. Освен това, според изследователите, съществуват още твърде много факти, които сериозно сочат, че покушението не е било извършено от Фани Каплан, и че тя всъщност е била използувана само като прикритие на истинския изпълнител.

Налице са, също така, и факти, че на 1 септември 1918 г. в Москва е бил арестуван британският консул Брюс Локарт, когото чекистите обвинили като съучастник на Каплан и имали силното желание да придадат британски характер на покушението; което, обаче, се провалило, тъй като при направената т. нар. “очна ставка” Фани Каплан категорично заявила, че никога не е била виждала този човек, и наскоро той бил пуснат, а обвинението срещу него отпаднало.

Освен това, в същия ден, в който е било извършено покушението срещу Ленин, е бил убит и председателят на ЧК в Петроград Урицки, а самият Ленин, който вече е знаел за това, тръгнал на срещата си с работниците без никаква охрана, което, от охранителна гледна точка, несъмнено е подозрително поведение. Пък и никой никога не е виждал неговите рани от покушението, а описанията, които са били дадени от няколко души негови приближени във връзка с неговото биологично реагиране по времето, когато е бил “превързан” и “лекуващ се” от раните си, дават основания за съмнение, че изобщо е имало раняване.

В издадената в Лондон книга на Григорий Нилов “Граматика на ленинизма” се казва, че двете покушения – срещу Урицки и Ленин - са били организирани от самата ВЧК, за да може да послужат като повод за започването на т. нар. червен терор, при което са възможни два варианти: това да е станало със съгласието и разпореждането на самия Ленин; или да е станало без негово съгласие и знание, за да може той да бъде манипулиран и лекото му раняване (ако изобщо наистина е имало такова) да бъде мотивиращо неговите решения основание.[4]

Срещу Ленин са били извършени атентати и след смъртта му. Това май е било възможно само в Русия; на историците не са известни други такива случаи. Така, на 1 септември 1973 г. в Мавзолея на Ленин избухнала бомба с огромна сила; на мястото пристигнал лично шефът на КГБ Андропов и заместникът му Цвигун, които поели ръководството на следствието. Било установено, че това било дело на рецидивист, прекарал 10 години в затвора, който внесъл бомбата в дрехите си и загинал при нейното взривяване, като загинали още няколко души и били ранени още толкова, но тялото на Ленин останало непокътнато.

---

[1] Известия ВЦИК, 4 сентября 1918; Еженедельник ЧК, 1918, № 6, с. 27; Мальков, П. Д., Записки коменданта московского Кремля, М., 1959, с. 159-161.

[2] Lyandres, S., The 1918 Attempt on the Life of Lenin: a new look at the evidence, In: Slavic Review, 1989, Vol. 48, N 3, p. 432-448.

[3] Литвин, А. Л., Кто стрелял в Ленина?, г. Мегаполис-Континент, М., 30 июля 1991 г.; Литвин, А. Л., Дело 2162 и другие дела, ж. Собеседник, М., 1991, Октябрь, № 42.

[4] Така и: Василев, Олег, Независимая газета, 29 август 1992; Зенкович, Николай, Атентатите срещу Кремъл. Терористични действия и инсценировки, Превод от руски, С., 1996, с. 8-27.

[Публикувано като §1.Г. на стр.118-122 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

МРАКОБЕСИЕТО НА ПОБЕДИЛИЯ МАРКСИЗЪМ

А. Един от най-важните постулати на марксизма е, че в т. нар. “преходен период от капитализма към социализма” е необходимо потискане и унищожаване на съборените от власт експлоататори. При обосноваването на този постулат класиците на марксизма пишат, че “Докато съществуват други класи и в частност класата на капиталистите, докато пролетариатът се бори с тях (тъй като с идването на пролетариата на власт няма да изчезват веднага нито неговите врагове, нито старата организация на обществото), той е длъжен да прилага мерките на насилието, които трябва да бъдат правителствени мерки”.[1] Те подчертават, че социалистическата революция е най-авторитарното в историята на човечеството явление, при което една част от населението налага волята си над останалата част посредством оръжието, щиковете и пушките. Като най-блестящ пример за прилагане на революционния терор те сочат якобинския терор, определян именно като използуван от плебеите способ за раздяла с враговете[2], като плебейски способ, коренно различен от способите на революционерите от ХVІІІ век, които са проявявали прекомерно великодушие към враговете си[3].

Основавайки се върху учението на К. Маркс и Ф. Енгелс и бидейки известно време под силното влияние на якобинката М. П. Яснева (Голубева), В. И. Ленин приел якобинското гледище за необходимостта от прилагане на масов терор и изрично подчертал, че условие за победа на революцията в Русия е диктатурата, опираща се не върху закона, не и върху формалната воля на мнозинството, а именно върху прякото, непосредственото насилие[4]. В тази връзка в своите теоретически разработки В. И. Ленин нееднократно възпроизвежда думите на Ф. Енгелс, че пролетариатът се нуждае от държава съвсем не в интерес на свободата, а само и единствено в интерес на потискането и унищожаването на своите противници.[5] При това, издигайки тезата за необходимостта от насилие като необходимо и естествено условие за победата на пролетарската революция, В. И. Ленин счел за необходимо изрично и достатъчно ясно да посочи, че съвсем не става въпрос просто за идеята за “принципната допустимост на насилието”, а става дума за масовото използуване на най-силната и най-острата форма на насилието, а именно на терора. Така, във връзка с това той, давайки изключително висока оценка на френския революционен терор като “истински обновяваща страната сила”[6] и припомняйки марксовото определение на тероризма като “плебейски способ” за разделяне с абсолютизма и контрареволюцията, заявява, че и руските социал-демократи предпочитат да постъпят с руското самодържавие точно по същия начин[7].

Особено знаменателен е фактът, че в края на Октомврийските събития В. И. Ленин вече е формулирал идеята, че в условията на разпростиращата се сред населението демокрация ще изчезне и необходимостта от съществуването на специални органи за подавление на противниците на революцията, тъй като докато експлоататорите не са в състояние да потискат народа без наличието на сложна държавна машина, изпълняваща тази задача, то народът съвсем не се нуждае от съществуването на такава машина, за да се справи с експлоататорите си; и че той може да се справи с тях почти без държавна машина, без специален държавен апарат, чрез обикновено въоръжаване на самите народни маси[8].

Но въпреки че в пълно съответствие с тези теоретически постановки още със завземането на властта болшевиките били предприели прилагането на изключително жесток държавен терор спрямо своите граждани, в същото време, в официалните си публични изявления В. И. Ленин отрича както прилагането, така и евентуалната възможност за прилагане на терора. Така напр. на заседанието на Петроградския съвет на 4 (17) ноември 1917 г. той заявил: “Нас ни упрекват, че прилагаме терор, но такъв терор, какъвто са прилагали френските революционери, които са гилотинирали невъоръжени хора, ние не прилагаме, и надявам се, няма да прилагаме”[9].

При това особено внимание заслужава обстоятелството, че провежданата от болшевиките политика на терористично насилие е била съпроводена с коренно изменение на психиката и съзнанието на руския народ, и докато (както А. С. Пушкин отбелязва в “Борис Годунов”) по-рано всеки акт на държавническото насилие е бил посрещан с “безмълвие” от страна на народа, то сега вече не само болшевишката периодика, но и битовото ежедневие било изпълнено не само от добре организираното, но дори и от най-спонтанното гръмогласно одобрение, при което никой не си е и помислял да задава извечните въпроси за вината на жертвите на насилието.

Б. Все пак, официалната болшевишка пропаганда давала своя обяснителен отговор, свеждащ се до тезата, че “червеният терор е естествена ответна реакция на действията на белогвардейците и интервентите” и че “репресивните мерки, които работниците и селяните са принудени да прилагат, за да отстранят съпротивата на експлоататорите, бледнеят в сравнение с ужасите на белия терор на контрареволюцията”[10].

Давала е своя обяснителен отговор и руската емиграция. Така, според С. П. Мельгунов “червеният терор” е имал официално теоретическо обосноваване и е носел системен и правителствен характер; докато “белият терор” представлява екцеси на отмъщение, възникнали по места, върху основата на разюздаността на властта, той е естествен отговор на упражнявания от властта червен терор; и както по своите мащаби, така и по жестокостта си червеният терор далеч надминава и превъзхожда белия терор[11]. Сред руската емиграция възникнала и трета гледна точка, съгласно която всеки терор е безчовечен и всички трябва да се откажат от него[12].

През цялото време на комунистическата власт тотално политизираната съветска историография несъмнено енергично е оправдавала червения терор,[13] а някои автори дори са обосновавали и поддържали твърдението, че червеният терор е бил принесъл на Русия доста по-малко жертви, отколкото белият[14].

Едва в началото на последното десетилетие на ХХ век, и по-точно – в последните години от историята на СССР, и то не в научния, а в масовия популярен журналистически печат, се появили първите информационни съобщения, обосноваващи тезата, че червеният терор съвсем не е “временна, извънредна и самоотбранителна мярка”, а е инструмент за масови убийства, служещи като универсално средство за решаване на всички обществено-политически и социални проблеми, както и че е представлявал идеологическо обосноваване на престъпните действия на властта[15]. Пак по същото време, през последното десетилетие на ХХ век, в Русия било широко разпространено формулираното от С. П. Мелгунов гледище, че при провеждането на наказателните акции белият терор общо взето се е придържал към правните норми в несравнимо по-висока степен, отколкото червеният терор.

Строго погледнато, обаче, едно такова гледище е несъстоятелно поради редица съображения. Преди всичко действуващото право, разглеждано като съвкупност от конкретни нормативни (законови и други) предписания не само не е съдържало предписания, насочени към защита на хората от произвол и терор, а дори напротив – е било изключително силно наситено с безкрайно множество предписания, отприщващи насилието и терора, и в този смисъл именно спазването на т. нар. “законност” може да бъде считано като най-силно изразена принадлежност към насилието и терора. На второ место, самото определяне на един терор като по-добър от друг, е най-малкото некоректно, тъй като всяко убийство на невинни хора, независимо от броя или начина на умъртвяването им, е престъпление. И на трето место, и двата видове терор следва да бъдат разглеждани като деструктивна сила, встъпваща като фактор на тотална деморализация на всички участници в него[16].

Ясно формираният по време на т. нар. “Горбачова перестройка” през 90-те години на ХХ век стремеж да бъдат разбрани източниците и причините за трагедията, е породил сред руските автори няколко групи изследователски обяснения: Þче червеният терор и масовите репресии от 30-те години са резултат от болшевишкото управление на Русия; Þче сталинизмът е особен тип тоталитарно общество; Þче за всичко са виновни Ленин, Свердлов, Сталин и Троцки. Независимо от различията, най-общата характеристика на тези обяснения се свежда до достатъчно ясно формулираното признание, че за всичките жестокости са виновни най-вече болшевиките, и на второ место – онези, които са се съпротивлявали на тяхната политическа стратегия , при което като че ли е бил отприщен верижният процес на една своеобразна “кръвна мъст”.[17]

В цялостния “обяснителен комплекс”, обаче, като заемащи особено место се открояват онези интерпретации, които категорично отхвърлят всякаква вина на болшевиките и ги представят като “жертва на еврейски заговор отвътре”, с който те не могли да се справят. Тези интерпретации, макар и формално да се характеризират със своя ясно изразен антисемитизим, по същество преследват много по-голяма и много по-коварна идеологическа цел, а именно: да оневинят самият комунизъм като идеология и като зловеща реална политическа система и да представят престъпленията, извършени от комунизма, като престъпления, извършени от отделни евреи, отделни еврейски организации и формирования или дори от цялото еврейство[18].

Освен това в руската историография се очертават поне три пропагандни тези и свързани с тях три относително самостоятелни исторически периоди: Þпо времето на управлението на Сталин, когато тотално е било наложено схващането, че “Сталин – това е Ленин днес”; Þот смъртта на Сталин до средата на 90-те години на ХХ век, когато е доминирала стратегията на критика на “култа към личността на Сталин” и на канонизация на Ленин и болшевизма; Þслед средата на 90-те години, когато е доминирало схващането, че сталинизмът е възникнал върху основата на ленинизма и поради това несъмнено е носел в себе си неговите зловещи корени на злото[19].

Във връзка с така очертаните обяснителни тези на руските автори специално внимание заслужава и мнението на Робърт Конкуест, според когото В. И. Ленин е бил много по-добър и по-човечен от И. В. Сталин, тъй като лениновият червен терор е бил провеждан по време на гражданската война, което е било във висока степен оправдано, а Сталиновият терор е бил провеждан в мирни условия и спрямо невъоръжено население. Освен това, според него терорът през 1918-1920 г., т. е. по времето на Ленин, е бил провеждан от “фанатици и идеалисти”, от “хора, у които при цялата им безпощадност все пак може да бъдат намерени някои черти на своеобразно извратено благородство”; според него у Ленин, както и у Робеспиер, се открива наличието на тесен, но “честен възглед върху насилието”, докато при Сталин терорът има съвсем друг характер – той е бил осъществяван чрез наказателни методи и не е бил свързан с кризис, революция или война[20].

Това гледище, обаче, предизвиква основателни възражения, тъй като не само по времето на Сталин, но и по времето на Ленин терорът в Русия е бил провеждан не от фанатици, не и от идеалисти, а от хора, преди всичко лишени дори и от най-елементарна степен на човечност, без наличието на което именно “качество” те никога не биха могли да осъществяват насилието. От изложението на Робърт Конкуест въобще не личи какви точно са били “фактите”, даващи му основание да прави такъв извод, но от публикуваните през 90-те години на ХХ век документи е видно, че през август 1920 г. Ленин лично е бил одобрил един план, предложен му от председателя на Революционния военен съвет, който план той окачествил като “прекрасен” и подлежащ на довършване заедно с Дзержински, и който план е предвиждал да бъдат избесени кулаците, поповете и помешчиците в една област, при което извършителите трябва да получат по сто хиляди рубли за всеки обесен[21]. Освен това, на 19 март 1922 г. Ленин лично е разпоредил глада в Поволожието да бъде използуван като претекст не само за да бъдат иззети всички църковни ценности, но и с безпощадна решителност в тази акция да бъдат избити колкото се може повече представители на „реакционното” духовенство.[22]

Също така редица от хората, познаващи се лично с Ленин недвусмислено свидетелствуват, че той е бил ентусиазиран привърженик на терористичното насилие. Така напр. Н. Валентинов сочи, че при негов личен разговор с Ленин през 1904 г. последният заявил, че бъдещата революция трябва да бъде якобинска и че трябва да използува гилотината[23]. Л. Троцки свидетелствува, че Ленин бил изключително силно възмутен, когато узнал, че на 25 октомври 1917 г. Вторият Всерусийски конгрес на Съветите отменил смъртното наказание[24]. И. Бунин пише, че П. Кропоткин му бил казал, че при срещата си с Ленин през 1918 г. се бил опитал да му обърне внимание, че заради опита за покушение върху него са били убити повече от две хиляди и половина невинни жертви, но че той въобще не се бил впечатлил от отправения му упрек[25].

Освен това самият Ленин многократно и с цинизъм лично е давал разпореждания относно необходимостта от масови разстрели на напълно невинни хора[26]. Тъй като К. Кауцки обвинил болшевиките, че са прилагали насилие не само спрямо класовите си врагове, но и към другите социалистически партии, той бил подложен на специална критика, от която всъщност днес е видна и същността на наказателната политика на Ленин[27]. От многобройните документални свидетелства е видно, че В. И. Ленин не само е изхождал от тезата, че “най-висшият закон е ползата от революцията за работническата класа”, но и най-вече от представата, че именно той и само той е най-висшата инстанция, определяща “тази полза” и във връзка с нея решаваща всички въпроси, свързани с правото на живот и на дейност на всички хора[28].

Съвсем друга е била гледната точка на Карл Каутски. Той е считал, че отмяната на смъртното наказание е нещо, което за социалиста се разбира от самосебе си, и че тъй като в болшевишка Русия това не само не е станало, но и предприетият червен терор се оправдава като отговор на белия терор, то от логическа гледна точка това е все едно да оправдаваш собствените си прояви на крадец с навиците на другите към кражбата. Разглеждайки книгата на Л. Троцки, той я определя като “химн на безчовечността” и пророчески предсказва, че “болшевизмът завинаги ще остане като най-черната страница в историята на социализма”[29].

Впрочем, в много по-силна форма това е изразено от М. А. Бакунин в прощалното му писмо до една от секциите на Интернационала, в което той предвижда, че работническата класа ще трябва да води десетилетни борби срещу марксизма, чието мракобесие надминава всичко познато на историята.

---

[1] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 18, с. 611.

[2] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 4, с. 114, 299.

[3] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 17, с. 337; Том 31, с. 168, 172.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 30, с. 73; Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 31, с. 354.

[5] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 66, 167.

[6] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 16, с. 441.

[7] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 10, с. 138; Том 11, с. 47.

[8] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 90-91.

[9] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 35, с. 63.

[10] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 39, с. 113-114, 405; Быстрянский, В., Контрареволюция и её методы. Белый террор прежде и теперь, Пбг., 1920, с. 1.

[11] Мельгунов, С. П., Красный террор в России. 1918-1923, Берлин, 1924, с. 5-6.

[12] Горький, М., Несвоевременные мысли. Заметки о революции и культуре, Пбг., 1918, с. 68, 101; В. Г. Короленко в годы революции и гражданской войны. 1917-1921. Биографическая хроника, Вермонт, 1985, с. 184-185; Маратов и его близкие, Нью Йорк, 1959, с. 151.

[13] Голинков, Д. Л., Крушение антисоветского подполья в СССР, М., 1986, Том 1, с. 137; Велидов, А. С., Предисловие к “Красной книге ВЧК”, М., 1989, Том 1, с. 7.

[14] Соловьев, О. Ф., Современная буржуазная историография о подавлении контрареволюции в Советской России в годы гражданской войны, сб. Исторический опыт Великого Октября, М., 1975, с. 420.

[15] Фельдман, Д., Преступление и ... оправдание, ж. Новый мир, М., 1990, № 8, с. 253; Феофанов, Ю., Идеология власти, г. Известия, М., 4 окт. 1990; Василевский, А., Разорение, ж. Новый мир, М., 1991, № 2, с. 253.

[16] В този смисъл: Lewin, M., The Civil War: dynamics and legacy, In: Party, State and Society in the Russian Civil War, Indiana University Press, 1999, p. 406; Левин, М., Гражданская война в России: движущие силы и наследие, сб. История и историки, М., 1990, с. 375.

[17] Коэн, С., Переосмысливая советский опыт. Политика и история с 1917 года, Вермонт, 1986, с. 47-78; Авторханов, А., Ленин в судьбах России, ж. Новый мир, М., 1991, № 1; Волкогонов, Д. А., Сталинизм: сущность, генезис, эволюция, ж. Вопросы истории, М., 1990, № 3; Ципко, А. С., Насилие лжи, или как заблудился призрак, М., 1990.

[18] Виж: ж. Молодая гвардия, М., 1989, № 6, 10, 11; ж. Москва, М., 1989, № 12. Общо взето кретенската логика на тези “обяснителни” интерпретации се свежда до следното: “За всичко са виновни евреите. Поради това нека първо си разчистим сметките с тях и да ги избием, за да не ни пречат, и след това да си построим онзи прекрасен комунизъм, който те ни попречиха да построим!”.

[19] Тази теза, впрочем, е била широко разпространена и на Запад. Вж.: Бжезинский, З., Большой провал, Ню Йорк, 1989, с. 29; Keep, J., Lenin’s Time Budget: the Smolny period, In: Revolution in Russia: Reassessment of 1917, Cambridge, 1992, p. 354.

[20] Конкуест, Р., Большой террор, Лондон, 1974, с. 16-17.

[21] Г. Известия, М., 22.04.1992 г.

[22] Известия ЦК КПСС, М., 1990, № 4, с. 192-193.

[23] Валентинов, Н., Встречи с Лениным, Ню Йорк, 1979, с. 185.

[24] Троцкий, Л., О Ленине: Материалы для биографа, М., 1925, с. 72-73.

[25] Бунин, И. А., Воспоминания, Париж, 1950, с. 58.

[26] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 38, с. 295; Том 45, с. 189.

[27] Каутский, К., Диктатура пролетариата, Виена, 1918; Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922; Каутский, К., Московский суд и большевизм, сб. Двенадцать смертников. Суд над социалистами-революционерами в Москве, Берлин, 1922; Ленин, Пролетарская революция и ренегат Каутский, Том 38; Троцкий, Л. Д., Терроризм коммунизма, В:: Троцкий, Л. Д., Сочинения, М.-Л., 1925.

[28] Впрочем, Троцки недвусмислено е подчертавал, че “въпросът за формата на репресиите или за тяхната степен” съвсем не е “принципен въпрос”, а е “въпрос на целесъобразност”; този именно прост, но решаващ факт обяснява и широкото прилагане на разстрелите; според него въпросът дали резултатите от революцията са заслужавали жертвите, които са дадени, е теологичен и поради това напълно безплоден въпрос. (Троцкий, Л. Д., Сочинения, Том ХІІ, с. 59; Троцкий, Л. Д., История русской революции, Берлин, 1933, Том 2, Часть 2, с. 376. Аналогично е било и гледището на Н. И. Бухарин (Бухарин, Н. И., Проблемы теории и политики социализма, М., 1989, с. 168.).

[29] Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919, с. 7, 196, 204; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922, с. 162, с. 166.

[Публикувано като §1.А.Б. на стр.106-114 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].