Аристофан
Комедията е вторият вид гръцка драма, получила официално признание в Атина значително по-късно, отколкото трагедията, и при нейното първоначално “прохождане” при състезанията по време на Дионисиевите празненства тя не е получавала държавна субсидия и е влизала в състава на празненствата само като народна обредна игра. Още при възникването си по своята същност комедията е представлявала изключително своеобразно съчетание на грубите архаични обредни игри на плодородието и на поставянето на най-сложните културни, социални и политически проблеми, стоящи пред античното гръцко общество, благодарение на което карнавалната разпуснатост е била издигната до степента на изключително сериозна обществено-политическа критика, при едновременното запазване на външните форми на обредната игра.
Разглеждайки въпроса за възникването и утвърждаването на комедията, Аристотел (“Поетика”, глава ІV) пише, че тя води своето начало от т. нар. “фалически песни” в чест на боговете на плодородието и преди всичко в чест на Дионис, при ритуалното сценично изпълнение на които винаги се е носел макет на фалос, представляващ общопризнат символ на плодородието. Според него именно по време на такива ритуални игри първоначално били разигравани кратки комически и мимически сценки, в които се отправяли шеги и еротично-сексуални думи по отношение на някои граждани на полиса, като се е смятало, че тези сценки способствуват за победата на производителните сили на живота, тъй като се приемало, че смехът и думите са живототворяща сила.
Освен това самата дума “комедия” означава “песен на комоса”, а “комос” се е наричала всяка “група пияници” или “дружина гуляджий”, които след пиенето организирали шествие, по време на което пеели имащи еротично-сексуален и подигравателен характер песни, като обикновено тези шествия, игри и песни са служели като средство за народен протест или демонстрация против определени обществено-политически порядки; т. е. още с възникването си комедията е имала ясно очертан политически и изобличителен облик или характер.
От времето на възникването и утвърждаването на комедията един от най-известните представители на комедийния жанр е Аристофан (445-386 г. пр. Хр.). Той е написал 44 комедии, от които напълно запазени са само 11, а историческа основа на сюжетите му е времето на кризата на атинската демокрация и краят на класическата епоха. Най-известните негови комедии са “Ахарняни”, “Конници”, “Облаци”, “Оси”, “Мир”, “Птици”, “Лизистрата”, “Жаби”, “Тесмофории”, “Екклезиазус” и “Плутос”. Тези комедии, наред с високото си художествено значение, са и изключително ценни исторически извори, отразяващи културния и политическия живот на Атина в края на V век пр. Хр.
Сред най-ярко изразените политически по своя характер комедии с най-голяма острота се отличава “Конници” (424 г. пр. Хр.), съдържанието на която е било насочено срещу Клеон, който по време на поставянето на комедията е бил влиятелен лидер на радикалното вътрешно опозиционно сред демократите движение, при това се е намирал на върха на славата си след бляскав военен успех срещу спартанците. Сценичното действие на комедията е изградено върху основния принцип на карнавалния ритуал, а именно “преобръщане на обществените отношения” (наричан още и принцип, при който “последните става първи”). Представляващата типичен образец на карнавална комедия “Оси” (422 г. пр. Хр.) представя атинските народни съдилища като играчка в ръцете на ловките демагози.
В руската литературоведческа и историческа книжнина са лансирани две коренно различни гледища относно политическите възгледи на Аристофан, а именно: а) че той е бил идеолог на аристокрацията или на умерените олигарси[1]; и б) че е бил изразител на социалните възгледи и стремежи на атическото селячество[2]. При това привържениците и на двете гледища изрично и ясно подчертават особено важното значение на Аристофан за историята на социално-политическите отношения на Атина по времето на Пелопонеските войни, като обръщат специално внимание, че именно древноатическата комедия като цяло и творчеството на Аристофан в частност са едва ли не единственият литературен източник, в който най-пълно и най-непосредствено, макар и в специфична форма, е отразена социалната позиция на атинското селячество към края на V век пр. Хр.
По своето местожителство и по имущественото си положение като герой в творчеството на Аристофан атинският селянин е представен в повечето случаи като обитател на малко и незабележимо селце и като привикнал към своето село, към овцете, пчелите, маслините и лозето си, а стопанството му носи ярко изразен натурален характер (“Мир”, стих 190 и стихове 1159-1171; “Ахарняни”, стих 33-36 и стих 406; “Облаци”, стих 43-45, стих 47, стих 50 и стих 210; “Оси”, стих 233; “Лизистрата”, стих 852). В “Мир” (стихове 593-594) селяните си спомнят, че в довоенните години са живеели “сладостно и без излишни разходи”, и макар че се споменава, че тези селяни са имали роби, никъде не се говори броят им да е бил особено голям. Така, аристофановският селянин е типичен дребен атически земевладелец, собственик на неголям участък земя, разделен на градини за отглеждане преди всичко на маслини, грозде и плодове, а също така и за ечемик и пшеница. При това, не бива да се забравя, че атическият селянин е в същото време и робовладелец и гражданин на робовладелска република.
Макар че в нито една от своите комедии Аристофан не е поставил в пълен обем въпроса за робството, все пак от цялостното негово творчество достатъчно ясно личи отношението му по този въпрос. Така, в неговите пиеси не само съществуването на робите е представено като нещо напълно естествено и подразбиращо се от само себе си, но като напълно естествени са представени и многобройните сцени или споменавания за физическо насилие върху робите.
И съвсем не е случаен фактът, че Аристофан е считал Еврипид за достоен за смърт, тъй като се е бил осмелил да изведе на сцената роба като стоящ наравно с господаря[3] – в основите на атинската демокрация не е имало абсолютно никакво място за каквото и да е съчувствие към робите и още по-малко за каквато и да е представа за признаване правото на роба да бъде третиран като човешко същество; с едно единствено изключение – на роба е било признато правото да умре с чест в бой за защита на робовладелската атинска държава[4]. Така, тъй като за Аристофан робовладелската характеристика на атинската държава не е представлявала абсолютно никакво основание за недоволство и критика, възниква въпросът: “От какво, всъщност, са предизвикани острите нападки на Аристофан към съвременната му атинска държава?”. “Дали от това, че тя е демократическа?”.
От началото на парабазиса на “Ахарняни” (стихове 630-632) е видно, че още приживе Аристофан е бил принуден да се отбранява от обвинението в антидемократична насоченост на неговите пиеси, а дори и днес редица изследователи приемат, че безпощадната сатира на неговите пиеси е продиктувана именно от олигархическа идеологическа принадлежност на автора им. Работата, обаче, е в това, че Аристофан е считал, че именно войната е причина за всичките недостатъци на съвременната му демокрация и най-вече за безизходното положение на атическите селяни, загубили всичката си земя и доверили се на демагозите.
Той, също така, е считал,[5] че именно измамата е основното средство, което е било използувано от политиците на демоса (демагозите), за да дойдат на власт, и именно в лицето на властвуващите демагози той вижда лицето на лъжата, измамата, лукавството, хитростта. Той е подчертавал, че иначе благоразумният у дома си народ е загубвал способността си да мисли нормално веднага щом попадне под влиянието на речите на ораторите; и че самата популярност на демагозите се дължи преди всичко на това, че населението глупаво им се доверява, като очаква да получи материална поддръжка от политиците, за чието идване на власт е оказал съдействие. Докато истината е, че тези заблуждаващи населението (народа) политици всъщност имат една единствена цел, и това е собственото им обогатяване.
Въпреки яростната критика против отделни политици, обаче, Аристофан никъде и никога не е подлагал на съмнения, на осмиване и на критика основните икономически и политически принципи, върху които се крепи самата същност на атинската демокрация и държавността. Така той никъде не се противопоставя на основния прерогатив на демоса, а именно на суверенното му право да решава всичките държавни дела в Народното събрание, а неговото иронично и саркастично отношение към самото Народното събрание е предизвикано единствено от това, че поради ниските нрави на политиците тази институция проявява подчертано потребителско отношение спрямо държавата. Така, във връзка с това той издига на най-преден план принципа или изискването за високо съзнание за обществен дълг, който принцип, според него се е проявявал и е вдъхновявал няколко поколения атиняни от епохата на гръко-персийските войни[6].
Заслужава внимание обстоятелството, че Аристофан по абсолютно никакъв начин не се противопоставя и не подлага на критика факта, че в икономическо отношение могъществото на атинската демократична държава се е основавало върху нейното хегемонно положение в т. нар. Морски съюз, върху безконтролните разходи за флотата и експлоатацията на съюзниците. Дори нещо повече – той встъпва с високо положителни оценки относно това основно условие за съществуването на атинската демократична държавност, и в редица места в неговите пиеси са изтъкнати като основание за гордост и възхищение много от неговите елементи[7].
Комедиите на Аристофан са изключително важен литературен източник на информация и относно положението на робите в атинската държава. Всъщност, в древната атическа комедия от времето на Аристофан робите нямат онази роля, която имат по-късно, и по онова време са само второстепенни и странични типажи. Така в “Ахарняни” (стихове 396-402) слугите произнасят само няколко реплики, които нямат никакво значение за характеризирането на робството, а след това, в сцените на стихове 1003 и 1097 слугите са характеризирани не като “роби”, а в качеството им на “наемни лица”. В “Облаци” (стихове 56-58, 1485 и сл.) ролята на слугите дава основание да бъдат характеризирани не като роби, а като “наемни лица”. Ролята на слугите в началото на “Оси” е доста значителна, но все пак не съдържа в себе си нищо типично робско. В “Мир” (стихове 824-884, 956-1126) е видима ролята на двама роби, но и в нея не се съдържа нищо типично робско. В “Птици” (стих 1589) слугата произнася само една безцветна фраза, а по-нататък се явява на сцената само като “нямо лице”. В “Лизистрата” (стихове 1216-1240) съща така е твърде кратка и безцветна ролята на слугата. В “Екклезиазус” (стихове 1112-1148) ролята на слугинята е съща така крайно безцветна. Единствено в две от комедиите на Аристофан, а именно в “Жаби” и “Плутос” ролята на слугите е значителна и дава обилен материал за характеризиране на робството.
В тези комедии на Аристофан се съдържат достатъчно данни, даващи отговор на въпроса за географско-етническата принадлежност на робите и начините за тяхното придобиване. Така от “Плутос” (стих 518-521) става ясно, че робите се купуват от идващи от Тесалия т. нар. “андраподисти”, т. е. от ловци, които ловуват свободни хора и ги продават в робство в чужбина. Някои от споменатите от Аристофан имена на робите също така дават достатъчно ясни указания, че техният географско-етнически произход е скитски, фригийски, тракийски, тесалийски, карийски, лидийски и сирийски. При това от пиесите на Аристофан става ясно, че като правило имената на робите са кратки (прости), докато имената на свободните хора са сложно-съставни.
В “Плутос”, обаче, се съдържат и достатъчно сведения относно увеличаването на броя на робите от чисто гръцки произход в резултат на това, че бедният свободен гражданин не можел да плати дълговете си към държавната хазна (данъците си) и е бил продаден; от тези текстове се прави и изводът, че тази практика е била доста стара и традиционна, и че все пак броят на тези роби е бил доста по-малък, отколкото броят на робите, набирани от кръга на варварите. Освен това от някои от текстовете е видно, че самите робовладелци са имали склонността или обичая да поставят “по-високо” и да считат за “по-ценностни” робите, които са се родили в Гърция, макар и да имат варварски произход, отколкото онези, които имат чисто “външен” произход.
Какъв е бил броят на робите по времето на Аристофан не е видно от неговите пиеси, но някои изследователи на античността приемат, че по онова време в Атика е имало между 150 и 300 хиляди роби при около 30 хиляди свободни граждани от мъжки пол. От “Плутос” е видно, че даже най-бедният свободен гръцки гражданин е имал “няколко души” роби, а от “Оси” (1; 2; 433) и “Облаци” (5-7) е видно, че само личните слуги на свободния атински гражданин са няколко, което означава, че той има много повече роби, занимаващи се с производствена дейност.
В пиесите на Аристофан занятието на робите е представено прекалено еднообразно – само някои от тях, преди всичко само споменати, без да са действителни сценични лица, са земеделски работници, а всички останали са домашни прислужници, хора, съпровождащи и придружаващи господаря си и носещи багажа му при всички негови излизания извън дома му. Според тогавашния обичай непритежаването на слуга е било считано за изключително крайна бедност. В една от пиесите му дори е въведен и статусът на “държавен роб”, скит по произход, но в нито една от пиесите не се съдържат никакви сведения за робите, работещи в рудниците, за които се намират достатъчно сведения в други литературни източници. Може би единствените две други робски работи или длъжности, за които се споменава от Аристофан (“Облаци”, 132; “Жаби”, 37; “Конници”, 947; “Оси”, 613) са “домоуправител”, а също така и “привратник” (т. е. стоящ до вратата, към когото следва да се обръща всеки посетител на дома, за да бъде обслужен).
От “Облаци” (стихове 56 и сл.) е видно, че дори за това, че в лампата няма достатъчно масло господарят веднага е готов да накаже роба с побой и да го накара да плаче. За нанасянето на побой се споменава и в “Оси” (стих 3, 440, 449), както и в “Плутос” (стихове 21, 1144). От “Конници” (стих 5) се разбира, че побоят е бил извършван не само от господаря, но и от роба-управител на имота, а от “Плутос” (стихове 276, 875), “Мир” (452), “Лизистрата” (846), “Жаби” (618) е видно, че побоищата са били осъществявани както с юмруци, така и с камшици, и че освен това са съществували и много други и много по-мъчителни наказания, като връзвания, поставяне на нажежено клеймо и дори одиране на части от кожата.
Тъй като всички гърци по онова време са считали робството за необходимо и напълно оправдано естествено положение на нещата, няма нищо удивително, че и Аристофан е поддържал същото мнение. Той, разбира се, съвсем не е бил философ и въобще не си е задавал въпроса за природата на робството, но все пак и съвсем не е изхождал от представата, че робът е “неодушевен предмет”, а и считал че робът е “обикновен човек. Той не само не е приемал роба за “скверен” или “низш”, а дори го е описвал (в “Плутос” и “Жаби”) със симпатични черти, понякога с дребни пороци, но често пъти и като човек с достойнство, каквото липсва на господаря му.
[1] Тюменев, А. И., Очерки экономической и социальной истории древней Греции, Пгр., 1922, Том 2, с. 168; Сергеев, В. С., История древней Греции, М., 1939, с. 219; Милушян, А. В., Античная история Греции и Рима, М., 1944, с. 101.
[2] Шеффер, В. А., Афинское гражданство и народное собрание, М., 1891, Том 1, с. 159; Радциг, С. И., История древнегреческой литературы, М.-Л., 1940, с. 246; Тронский, И. М., История античной литературы, Л., 1946, с. 160.
Няма коментари:
Публикуване на коментар