Хораций
1. Квинт Хораций Флак ( 65-8 г. пр.Хр.) е римски поет, роден в семейството на заможен освободен роб от Бенузия (Апулия), в Южна Италия, получил образованието си по философия и поетика в Рим и Атина.
По време на гражданската война е участвувал като военен трибун (т. е. началник на легион), бил е не само идеен привърженик на републиканския режим, но и в битката при град Филипи през 41 г. пр. Хр. е участвувал на страната на републиканците против Октавиан. След поражението владенията му са били конфискувани в полза на безимотните ветерани, а след дадената амнистия се завърнал в Рим, където започнал да изкарва прехраната си на държавна работа като квесторски писар.
След като около 40 г. пр. Хр. публикувал първото си литературно произведение “Припеви” (Еpodi), той привлякъл вниманието на Вергилий, който го въвел в интелектуалния кръг на Меценат, благодарение на когото само няколко месеци по-късно Хораций бил обезпечен с малко имение в Сабинските планини, което му дало възможност да бъде освободен от финансови затруднения до края на живота си.
Въпреки приятелството му с Октавиан Август и неговите приближени Хораций винаги се е стараел да запази дистанция, осигуряваща му лична и творческа свобода.
През 35-34 г. пр. Хр. е публикувал два сборници, озаглавени Sermones (“Сатири” или “Беседи”). През 23 г. пр. Хр. е публикувал лиричен сборник, наречен от самият него Carmina (“Песни”), който по-късните му коментатори са предпочитали да наричат “Оди”. През 17 г. пр. Хр. по личната поръчка на Октавиан Август и за ознаменуване на т. нар. столетни игри, е издал “Песен на столетието” (Carmen saeculare). Последната му творба е “Писма” (Epistulae), при което третото му писмо, адресирано до трима видни мъже от семейството на Пизоновци, носи още и наименованието “Поетическо изкуство” (Ars poetica).
Високо признание и слава Хораций е бил получил още приживе, но изтънчената му интелектуалност и най-вече язвителният му тон са били фактори, представляващи изключително сериозна пречка за масовата му популярност, която той всъщност придобива едва по време на Ренесанса, когато творчеството му става образец при формирането на европейските литературни канони[1].
2. За чисто литературните аспекти от творчеството на Хораций е писано съвсем немалко, при това в литературознанието съществува ясно очертаната “деисторизираща” и “деполитизираща” тенденция т. нар. “истински образ” на поета да бъде търсен и представян единствено в контекста на неговото “пълно освобождаване” от всякакви обяснения, имащи исторически и политически характер[2].
Това, несъмнено твърде крайно гледище, е сравнително омекотено във формирането и лансирането на тезата, че съществува достатъчно ясно видимо противоречие между личната, специфично поетическата и политическата същност на дейността на Хораций, че в духовната сфера на поета са налице две противоположни дадености, а именно от една страна стремежът към душевно спокойствие и бягство от света на политиката, а от друга страна – съчиняването на оди в панегиричен тон, които възхваляват Октавиан Август като спасител и благодетел на Рим и пропагандират неговата политическа и морално-възпитателна програма[3].
Макар че разкриването на “истинската същност” или “истинския образ” на творец като Хораций съвсем не е лесна дейност, все пак, обаче, тя едва ли преминава през игнорирането на определени същностни черти и факти от неговата сложна личностнова и творческа биография, както и едва ли преминава през противопоставянето между т. нар. частна (или лична) и обществено-политическа сфера от многостранната му дейност.
Като изходен момент в анализ на Хорациевия феномен ние считаме за най-удачен онзи, разказан от самият него (макар и в напълно хумористичен тон) текст, в който поетът обяснява как първоначално се е увличал от общата културна мода и е съчинявал “стихчета гръцки”, но как “веднъж след полунощ” в съня му се явил самият родоначалник на римляните Ромул-Квирин и го нахокал за глупостта му да се включва в “тълпата от гръцки поети”, след което той твърдо решил за латинските работи да мисли и говори по латински[4].
За характера на римския патриотизъм на Хораций свидетелствува и принадлежащото към първите му творби стихотворение, посветено “Към римския народ” и озаглавено “Последното спасение”, където още съвсем младият поет е обзет от тревожната мисъл за вече продължаващите две поколения граждански войни, неизбежно водещи до самоунищожението на Рим и правещи го лесна плячка на варварите. Във възбуденото въображение на поета тук са представени непоносими за него видения, в които градът е изпепелен и врагът злорадо тъпче опожарените места, и той призовава съгражданите си да последват примера на фокейците, които напуснали прокълнатото отечество и тръгнали да търсят на други места условия за спокоен живот – “страни щастливи и богати острови”. Тук, обаче, има и един доста съществен момент – той, макар и да отправя призива си към “всички”, към “цялото прокълнато гражданство”, все пак веднага прави уговорката, че най-добре е да тръгне само “по-добрата от сганта част” от населението, само “сърцатите мъже”, а “неподатливата на убеждаване”, “невразумимата”, “негодната да проумее нещата” тълпа (indocilis grex) да си остане в прокълнатото гнездо; защото “спасителният бряг Юпитер е отредил само за рода благочестен” и там той “даде убежище” само на “всички достойни”[5].
За характера на римския патриотизъм на Хораций свидетелствува и семди епод, който също така се отнася към най-ранните творби на поета, също така е написан с посвещението “Към римския народ” и е озаглавен “Проклятие върху Рим”. В него поетът е отразил напрегнатата обществено-политическа атмосфера в Рим, възникнала във връзка с разрива между Октавиан и Антоний и очакваното военно стълкновение. Още първите редове на този епод започват с риторичното питане защо двете страни са сложили десниците си върху скритите в ножниците мечове (“Къде, къде сте хукнали, безумници, посегнали към меча скрит?”) и “Малко ли латинска кръв се е проляла по поля и по морета” (“Нима не ля се по земя и по море латинска кръв достатъчно?”).
В този епод поетът обосновава тезата, че вместо градът да се самоизбива за радост на партите, че вместо да се враждува така, както дори и вълците и лъвовете не враждуват помежду си, кръвта на римлянина може да се лее и за други цели; и че така, както в миналото е била изпепелена гордата крепост на омразния Картаген, така сега може да бъде превит вратът на британеца, и той, макар и доскоро несломен, да мине през Рим с вериги окован. Силно впечатление тук прави, че копнежът на поета за вътрешно омиротворяване на страната е неразривно свързан с ясно изразения завоевателен дух и напълно конкретния призив да бъде завоювана именно Британия.
При това, както изрично се подчертава както от изследователите на Хораций, така и на този епизод от историята на Рим, особено силно впечатление прави фактът, че по времето на публикуването на този епод Октавиан Август въобще не е имал никакво намерение да прави каквато и да е военна експедиция до Британия, и че такава идея у него е била възникнала много по-късно, едва след победата над Помпей през 35 г. пр. Хр.; което, според тези изследователи, е недвусмислено доказателство, че въпреки несгодите, преживени по време на гражданските войни, римските граждани съвсем не са били настроени миролюбиво към другите народи и племена, и че са се надявали, че след прекратяването на вътрешните междуособици, най-после за тях ще настъпи мечтаното време за външна експанзия[6].
Тези творби на Хораций са любопитни поне от две гледни точки. Преди всичко те свидетелствуват, че както голямата част от римските граждани, така и той е бил убеден в необходимостта римската държава да играе експанзионистична и усмирителна външно-политическа роля, а категоричното му убеждение в тази насока е предшествувало поне с десет години непосредственото му занимание с политика; и освен това, както в случая с Октавиан Август, така и с всички следващи случаи на еднолична власт и диктатури в човешката история, е особено важно да се задава въпросът: “Кой кого е “съблазнил”: дали диктаторът – народа, или народът – диктаторът?”.
В своята шеста сатира, адресирана до Гай Цилний Меценат и построена по каноните на музикалната композиция с често повтаряне в различни вариации на основния мотив, със загатване и с отминаване, авторът говори за социалния произход като предпоставка за заемане на висша магистратска длъжност. Още в самото начало тук той заявява, че ако някой, който е “без благороден произход” кандидатствува за известна политическа служба, народът ще предпочете неговия съперник с “благородна кръв”, а ако въпреки всичко някой, “макар и син на незнаен” се добере до Сената, то той “от цензорът ще бъде изгонен оттам”[7], “защото не е кротувал в собствената си кожа”.
Тъй като още в самото начало Хораций отбелязва за себе си, че е “син на свободен роб”, “роб е бил моят родител”, изненадващо е както, че после застава на позицията на нобилитета по въпроса за обществено-политическата дейност и служебното издигане, така и това, че цялата си аргументация за “служебното честолюбие” той е изградил по такъв начин, сякаш по негово време все още са съществували свободни избори, при което народът е казвал “последната си воля”, докато истината е, че по онова време именно триумвирите са раздавали висшите длъжности, докато народът или въобще не е бил питан по въпроса, или е бил запитван само формално.
Отговорът на втората “странност” се състои в това, че както тук, така и на редица други места, поетът се позовава преди всичко на практиката на обществения живот от времето на републиката, с което имплицитно е подчертавал, че съществуващите по негово време характерни за триумвирата явления са били разглеждани като или считани за “нещо преходно”, а свободното избиране от народа на длъжностните лица – като “трайна институция”. Отговорът на първата странност, също така е доста любопитен и дори може би “странен” – той има предназначението много по-късно да послужи като доказателствена е аргументационна база за оправдаване на личния отказ на един републикански ориентиран гражданин от въвличането му в сферата на обществено-политическата дейност на политическия режим на Октавиан Август. И в тази връзка той предприема и осъществява една доста пространна обосновка.
Така, за да обоснове своята позиция, Хораций започва с това, че “чистосърдечно” заявява, че ако му бъде дадена възможността да се роди втори път, и то да има правото да избира родителите си, той пак ще предпочете същите родители и няма да пожелае родители от знатен и благороден произход, тъй като високото обществено положение е неразривно свързано и с високи обременителни условия, които, взети в тяхната съвкупност представляват “тежко бреме”, с което може да се справи само “привикналият”, само имащият душевната нагласа да носи такъв тежък товар, само онзи, който е една от брънките от дългата верига на един благороднически род.
Така, чрез тази аргументация, поетът си изгражда що годе външно приемлива “система за изплъзване” от евентуалния упрек относно това, че се отклонява от задължението си да служи на новия политически режим, като се обосновава, че му липсва нужната за такава дейност душевна нагласа и нервна издръжливост, които се предават като “родово наследство”. В тази връзка в края на сатирата Хораций противопоставя себе си на глупавия Тилий, нагърбил се с непосилна за социалния му ръст задача да се подвизава на политическото поприще, при което изрежда и предимствата на своя волен живот, изпълнен с духовни занимания и освободен от всякакви етикеции и условности. Така, поетът очертава своя път като път на човека, който предпочита да стои настрани от жалкото и обременително домогване до политическите длъжности.
3. Въпросите за собствеността са били едни от често пъти занимаващите мисълта на автора и по тях той е започнал да се изказва още през 37-30 г. пр. Хр., когато е писал сатирите си, а произведенията, в които тази тема е придобила най-конкретна форма, са сатирата “За умереността” и второто писмо от втората книга, озаглавено “Скъсване с поезията”, адресирано до Юлий Флор и писано почти петнадесет години по-късно.
Централно място в сатирата “За умереността” заема темата за т. нар. “скромна прехрана”, “скромно поминуване” или “скромен бит”, на която авторът е предложил интересно решение. Така, още в самото начало, още в първия стих, на преден план е изведена прокламираната от селския мъдрец Офрел теза “Колко е хубаво, драги, от малкото да сте доволни!”. После, при разглеждането на същността на това “живеене с малкото”, авторът подлага на критика както прахосничеството, така и скъперничеството, като изтъква както безсмислието на напразното пилеене на средства, които могат да бъдат оползотворени за други и по-високи цели, така и замразяването и неизползуването на тези средства. Разглеждайки образа на Офрел, поетът го представя като “мъж саморасъл и с ум самобитен”, който е свикнал да живее скромно и да се задоволява с малко, благодарение на които си качества винаги е успявал да се справи с неприятните изненади на живота, и дори когато е бил загубил собствеността върху имота си, той продължил да го обработва, макар и вече като наемател.
В този случай Хораций достатъчно ясно обрисува Офрел като съвсем неизмислен и напълно реален действителен образ, като действителен човек, когото той сам още от детството си познава. “И за да те уверя, от момче аз познавам Офрела, при непокътнат имот не живееше по-нашироко от днес, останал без него” (“За да повярваш на думите ми, ще ти кажа, че аз зная още от детските си години, че той не живееше по-нашироко при непокътнат имот, отколкото сега при орязан”). При това, разглеждайки съдбата на Офрел в контекста на въпроса за собствеността и на експроприацията, засегнала политическите противници на системата, Хораций цели да внуши и подчертае, че не е важно кой е собственикът на една земя, а кой я обработва и използува за прехраната си.
Освен това, за да обезсили значението на правото на собствеността, поетът развива и теорията, че природата не е поставила никого за господар на земята, и че само формално едно имение може да бъде обвързано с името на един или друг човек, при което най-важното, че имотът се използува като средство за препитание. Така, Хораций издига на преден план призива “ползуването на имота стои пред собствеността” и “Затова живейте храбро и с храбрите си сърца се опълчете срещу несгодите” (Живейте, приятели, храбро, винаги срещайте с храбро сърце на съдбата враждата”).
С тези си стихове Хораций всъщност се опитва да внуши на всички засегнати от експроприацията земевладелци, че пътят към помирението със суровата действителност след победата при Филипи през 42 г. пр. Хр. преминава през това да не обръщат никакво внимание на въпроса за сегашната собственост върху земята, която по-рано това е била тяхна и после поради политически съображения им е била отнета, и че единственото нещо, което сега има значение и нравствената издръжливост, която се основава върху навика да се живее умерено и скромно, в това, човек да се задоволява с малкото, което има. По същество тук има и още един съществен момент – Хораций разкрива и извървения от самия него път от времето, когато му е била отнета земята, от времето, когато самият той е бил усмирил своето социално недоволство на пострадал от мероприятията на триумвиратите, до времето, когато след като е станал приближен на императора, той е бил компенсиран с ново имение.
Съществен интерес заслужава, също така, и гледището на Хораций относно собствеността, отразено в неговото написано много години по-късно писмо. Тук наистина присъствуват повечето от вече изказаните в този аспект негови мисли, но наред с него са налице и мисли, имащи съвсем друга насока. Преди всичко странен е фактът, че тази тема е намерила място в едно писмо, което е посветено преди всичко на въпроси, свързани с лириката и литературата въобще.
В това писмо Хораций започва с обяснение на причините за нежеланието си да продължи да се занимава с лирика, след което неусетно и обосновано заявява, че вече е настъпило време да се вглъби в себе си и да се отърси от всичко, което му пречи да придобие по-голямо вътрешно равновесие и по-голяма мъдрост; и че счита, че най-добре ще го постигне като изостави съчиняването на стихове и нагласи струните си на ритмите на истинския живот. Тук поетът разглежда понятието “собственост”, при което фактически тръгва от зачеркването на юридическото значение на понятието и на практиката относно собствеността, и чрез посочените от него примери се старае да обхване природата на стоковото стопанство; и накрая той се старае да уязви собственическото чувство (amor habendi) в неговата най-дълбока сърцевина, а именно усещането на доволство от представата за трайността на притежанието, като извежда на преден план латифундиста, който вече е забравил как, с цената на какво, с цената на какви лишения и унижения, е успял да стане такъв.
4. На въпроса за парите и безспирния път към печалбите Хораций е посветил първата сатира от първата книга, озаглавена “Срещу недоволството”, при което главното ядро на изложението е центрирано около една дефиниция и няколко образи, пронизани от саркастичната подигравка на автора, считащ себе си за напълно освободен от властта на страстите, свързани със собствеността.
Тук, в почти пълно съответствие с образците на гръцката художествена литература, на сцената е изведен образът на хората, “понасящи труда си с едничката мисъл: на старини да живеят в спокойствие подсигурени, след като вече натрупат запасите необходими”, и които сред “тайно заровени в земята купища неизмерими от злато и сребро” са неспокойни, “че ако нещо похарчат, последен бедняк ще останат”. Тук е представен образът на хората, “от измамната страст опиянени”, че “многото никога не е много и по парите се вижда човекът”, и които ден и нощ захласнати и в унес съзерцават богатството си. Към тях поетът се обръща с думите: “Знаеш ли ти стойността на парите и тяхната полза?” и подчертава, че предпочита да е далеч от такива богатства, при което на човек му е драго да бди нощ и ден в страхове полумъртъв, да се бои от лукави крадци, от пожари и роби да не го окрадат.
В тази сатира, без да поставя и разглежда въпроса за стопанския ефект на парите, Хораций, очевидно ги приема като някаква даденост, от която именно тръгва, за да разсъждава за тяхната стойност в тесните рамки на битието само на отделния човек, живеещ в атмосферата на жестока самотност. Така, в контекста на тези зрителни рамки поетът разглежда темата за парите откъм ограничения обсег на тяхната валидност и откъм последствията, които носи тяхното прекомерно притежаване, свеждащи се най-вече до разрушаване на семейните връзки и до душевната самота.
В прочутата си 24-та ода в третата книга на “Песни”, озаглавена “Проклятие на богатството” и адресирана “Към богаташа”, Хораций обосновава тезата, че със своя прост и нравствено чист живот варварите са успешно противопоставени на Рим, тъй като римската цивилизация е разядена отвътре от страшната язва на парите, която е покварила техните нрави. В тази ода поетът е втъкал няколко теми, свеждащи се най-общо до тревогата му от необузданата разпуснатост на нравите, до описването на утопичните си видения за постигането на общество, в което липсва богатството, и до издигане на романтичния призив за възвръщане към здравото възпитание на младежта, суровия бит и Стария Рим.
В тази ода Хораций е поставил три изключително силни поетико-логически акценти: дали ще се намери някой, който да съумее да спре безбожните убийства и гражданските войни и да получи името “Спасител на Отечеството” (“да сложи край на размирна война и нечестива сеч, та да види под своя лик надпис: “Рим е спасил””); обосновава тезата, че печалните вайкания са излишни, и че са необходими енергични действия, свеждащи се до изковаване на закони, които чрез страха пред наказанието ще отрежат корена на злото; и че въпреки всичко законите не биха могли да постигнат нищо, ако преди тях в обществото не съществуват добрите нрави.
5. В почти всички курсове по латинска литература твърде отдавна е наложена схемата на противопоставянето на сатирите на видния деец от Сципионовия литературен кръг Гай Луцилий и на Хораций, при което почти нито един изследовател не пропуска възможността да упрекне Хораций във вялост, а Луцилий - в грубост. При това в повечето от изследванията двамата поети неоснователно са съпоставени като съвременници, а съпоставянето им е направено не върху разкриването на идейните основи на творчеството им, а върху извадени от контекста отделни техни изказвания. Последното отчасти е разбираемо, тъй като за идейните позиции на Луцилий е твърде трудно да се съди върху основата на сегашното състояние на неговите текстове, макар че все пак в най-общите им характерни черти те са достатъчно ясни.
Тъй като Гай Луцилий е бил един от главните дейци на Сципионовия интелектуален кръг, то напълно логично е, че той е споделял либерално-аристократическата позиция на този кръг. Макар че Луцилий е бил последователен противник на демократическото движение на Грахките, неговите политически възгледи по същество са били доста умерени. Философските възгледи на Луцилий са се свеждали преди всичко до проповед на умереност и придържане към “златната среда”, а литературните му принципи са се характеризирали със стремеж към изящество на езика, постигано чрез освобождаването му от архаизмите.
Всъщност, моралистическият подход към общественото зло, философията на златната среда и на изящното слово, това са и най-общите черти на творчеството на Хораций и не съществува принципна идейна разлика между сатирата на Луцилий и сатирата на Хораций. Различията между тях, обаче, са други. Преди всичко Луцилий се характеризира с това, че чрез своята сатира се стреми да отстрани пороците от обществото, а Хораций – да отстрани своите собствени пороци; целта на сатирата на Луцилий е изобличаването, а на сатирата на Хораций – нравственото самоусъвършенствуване. На второ место, Луцилий пише своите сатири за сравнително широките читателски маси, докато Хораций – само за тесен аристократически кръг. На трето место, Луцилий често пъти отстъпва от литературните си принципи и допуска в сатирите си народна реч и комедийна рязкост или дързост, докато Хораций се придържа изключително стриктно към първоначално обявените от него литературни принципи.
Тези различия, обаче, могат да бъдат сравнително добре обяснени с това, че тези автори са писали в съвършено различна историческа обстановка: времето на Луцилий всъщност е време, когато литературният подем е представлявал реална политическа сила и сатирите му са били реална пропаганда, докато времето на Хораций е било време на реакцията, когато единствената политическа сила е войската и литературната пропаганда е била загубила почти всякакво значение.
Така че, въпреки посочените различия, между двамата поети е налице много повече единство и приемственост и дори самият Хораций отлично е осъзнавал своето приемствено положение и дори по време на най-ожесточените полемики никога не е казал нито една дума против идейните позиции на Луцилий и старателно е ограничавал критиката си само по отношение на стихотворната техника; дори нещо повече – в първата сатира на своята втора книга, озаглавена “Трябва ли да се пишат сатири?”, той обявява Луцилий за свой образец и недостигаем идеал (стихове 29, 34, 74-75).
Това негово изявление, обаче, поставя един доста важен въпрос: “Защо в четвъртата и в десетата сатири на първата си книга той напада Луцилий, като го обвинява в остарелост, грубост и многословие?”.
Търсейки отговора на този въпрос, някои изследователи наблягат върху това, че “борейки се да намери и завоюва своето място под слънцето” младият поет се е стараел да преувеличава собствената си оригиналност[8]. Дори, обаче, това и в известна степен наистина да е така, то едва ли би било разумно този фактор да бъде считан и издиган като основен и достатъчен. Преди всичко тук става въпрос за това, че Хораций наистина полемизира, но разбира се, съвсем не с отдавна починалия Луцилий, а с неговите продължители и защитниците на неговата традиция. Следователно, за да може да бъде напълно разбран смисъла на сатирите на Хораций в този аспект, е необходимо поне приблизително да бъдат определени онези поклонници на Луцилий, които са заемали важно място в идейната борба по онова време.
Специалистите по антична генеалогия подчертават преди всичко това, че Луцилий е имал изключително тесни роднински връзки с Помпеевия род и че в политическо отношение неговото име винаги ясно и недвусмислено е било асоцирано именно с този род[9]. По времето на Хораций Гней Помпей вече отдавна не е бил сред живите, но Секст Помпей е бил едва ли не най-важната фигура в политическия живот на Рим; през 42 г. той е бил владетел на Сицилия и в неговата армия и флот са се били стекли всички, които са били недоволни от властта на триумвирите, а за да се опита да спаси властта си, като неутрализира неговата съпротива, Октавиан Август бил предприел специални брачни и политически преговори, в резултат на които през 39 г. пр. Хр. между него и Секст Помпей е бил сключен специален мирен договор. Този мирен договор, впрочем, е бил доста краткотраен, тъй като командуващият флотата на Секст Помпей бил подкупен и преминал на страната на Октавиан Август. И целият интересуващ ни проблем е в това, че именно по същото време, разбира се, съвсем не случайно, в приближените на Октавиан Август литературни кръгове[10] бил възникнал интересът към творчеството на Луцилий, злободневността на което е била считана за вредна за правителството и на което то е търсело начини да отговори с литературно приемливи контрааргументи.
Точно по това време Хораций извършва своята прословута еволюция от републикански убеждения към цезаризъм и именно в тази връзка предприема и нападките си срещу Луцилий. Впрочем, именно благодарение на тези нападки срещу Луцилий Хораций е бил съумял да привлече към себе си благосклонното внимание на Меценат, и едва след тях той е бил приет в неговия литературен кръг.
6. Според отдавна наложената в историческата и литературната книжнина традиция епохата на Октавиан Август се счита за “златния век на римската литература” и писателите от тази епоха са представени почти като “единна литературна фаланга”, движима единствено от общи стремежи и преследващи общи цели. Фактически, обаче, това съвсем не е така, и напр. поколението на Вергилий и Хораций съвсем не е подобно на поколението на Овидий; кръгът или кръжокът на Меценат съвсем не е бил единственият, и макар и официална опозиция да не е имало, все пак е имало редица малко или много опозиционни духовни направления.
За литературните противници на Вергилий и Хораций, включително и за цялата плеяда техни хулители, ние днес знаем както от техните съчинения, така и от техните древни коментатори. В едно от писмата си Хораций (І, 19, “Самозащитата на поета”) казва, че против него са “кликите на граматиците”, а в едно от посланията си до Август (ІІ, 1, 18-89 “Мисли за литературата”) енергично се защитава от нападките на “почитателите на древните римски поети”. Традиционно се счита, че тези противници на Вергилий и Хораций са били “бездарни поети, нападащи гениите поради завист”, както и че са “граматици, училищни преподаватели, противопоставящи се на новата поезия по силата на свойствената за своята професия привързаност към старината”. Наивността на тези тълкувания, обаче, е повече от очевидна.
Преди почти два векове Н. М. Благовешченски бе изказал предположението, че причините за тази литературна борба са били много по-дълбоки, при което архаизмът е бил проявление на републиканската опозиция на режима на принципата и че защитавайки “старината” критиците на Вергилий и Хораций всъщност са се противопоставяли на тяхната монархическа тенденция и са защитавали старинните републикански традиции.[11]
Съществуват основания противниците на Вергилий и Хораций да бъдат определяни като принадлежащи към две основни категории: архаисти-практици, към които се причисляват преди всичко поетите, и архаици-теоретици, към които се отнасят т. нар. граматици.
Ключ към въпроса за архаистите-поети ни дава най-значителният от документите за полемиката с архаистите – т. нар. “Послание на Хораций към Август”, централната част на което изцяло е посветена на критиката на театъра и театралния живот. И именно тук може да бъде намерен отговорът на въпроса относно същността на опозиционната литература от онова време.
Действително, на римската театрална сцена от времето на края на Републиката и началото на Империята напълно е господствувала т. нар. народна комедия, проявяваща се най-вече в жанровите форми на ателаната[12] и мимът[13], при които архаизмът на езика и на стила влиза в самата тъкан на тяхната структура. Като правило опозиционната същност на тези комедии дори не е предизвиквала никакво съмнение и в литературната и историческата книжнина са запазени свидетелства за редица силни политически нападки от страна на комедийни автори, както и за редица жестоки репресии против тези автори и актьорите.
Любопитно е, че в книжнината от времето на Октавиан Август като че ли почти липсва каквото и да е споменаване за съществуването на тази опозиционна литературна традиция, като че ли съществуването на тези жанрове е било прекратено и като че ли това едва ли не се дължи на репресивната политика на властта. Един такъв извод, обаче, би бил крайно повърхностен и погрешен. Работата е в това, че като правило немалка част от популярността на тези жанрове се е дължала на допълнителната изостреност на злободневността от случаите на предприемането на редица властнически репресивни мерки по отношение на авторите и актьорите, и най-вече в това, че Октавиан Август е бил достатъчно мъдър и предпазлив и не е предприемал никакви репресивни мерки в това отношение; поради което и мълчанието на историческите хроники създава впечатление за липса на тази жанрове.
Истината е най-вече в това, че самият император е обичал да показва или дори да демонстрира своята голяма любов към народните зрелищни и театрални представления, на които често пъти лично е присъствувал и както свидетелствува Гай Светоний, фактически по този начин Октавиан Август е осъществявал едно превъзходно оперативно мероприятие, изразяващо се в имплицитно противопоставяне на своята популярност на популярността на комедиите, което от своя страна е било довело до факта, че в съдържанието на театралните сценки започнали да присъствуват не само насмешките против него, но и хвалбите[14].
За проявлението на архаистите-граматици като “врагове на новата школа” и “хулители на Вергилий” ние намираме съвсем преки доказателства в самото творчество на Хораций, и такива са напр. десетата сатира от първата книга, деветнадесетото писмо от първата книга, както и първото писмо от втората книга. Наистина липсват свидетелства за непосредствено политическата опозиционност на тази литературна опозиционност, но много добре е известно, че граматическата школа е била важна образователна и възпитателна степен в риторическата школа, която пък от своя страна е била огнище на аристократическата образованост, а това дава основание да се приеме, че школата на архаистите-граматици всъщност е била школа на аристократическата опозиция.
Фактически властта на Октавиан Август изцяло се е крепяла върху военното могъщество, но все пак воден от стремежа да не изглежда открито като тиранин императорът превъзходно е осъзнавал необходимостта от широка обществена поддръжка, от приобщаване на общественото мнение към неговата политика. Ето защо и въпросът за организирането на общественото мнение в тази именно насока е бил един от най-важните елементи в политическата стратегия на Октавиан Август и за решаването на тази важна за него задача той е бил предоставил на Меценат и неговия интелектуален кръг всички необходими средства за най-широко идеологическо въздействие, които най-общо са били свеждани до три средства: книги, училища и публични сцени.
Първото средство, книгите, се е намирало изцяло в ръцете на новата литература и никаква литературна опозиция не е могла да разполага с финансови и технически възможности за конкуренция в този аспект. Тъй като, обаче, все пак кръгът на т. нар. “четяща публика” (т. е. броят на хората, които са могли да си позволят да направят разходи за книги) в Рим е бил сравнително тесен, Октавиан Август, макар и да е решавал въпроса включително и чрез откриването на обществени библиотеки и осъществяването на публични рецитации, все пак е бил концентрирал своето внимание най-вече към другите две средства.
Именно училищата са били най-важното средство за идеологическо въздействие върху всички заможни и сравнително широки слоеве от населението, а театралните и зрелищните сцени са давали възможност на неговата пропаганда да прониква непосредствено сред най-низшите слоеве на римското общество. Тъй като, обаче, в същото време в театъра са господствували опозиционните настроения на народната комедия, а в училищата – опозиционно настроените граматици, Октавиан Август е бил формулирал стратегията, според която именно борбата му за завоюването на тези области следва да се счита като борба за утвърждаване на принципата.
Днес не съществуват почти никакви сведения относно това как се е осъществявала в училищата борбата за надмощие и утвърждаване между стратегиите на архаизма и на принципата, но за провеждането на тази борба в сферата на театъра не само съществуват сравнително повече факти за анализ, но дори може напълно определено да се каже, че цялата т. нар. “епоха на Август” е пронизана от изключително настойчивите опити да бъде създадена нова драматургия. Хораций свидетелствува, че Фунданий е бил зает със създаването на жанра на леките комедийки, на палиата[15]; Светоний свидетелствува, че Мелис е създавал новия жанр на “светската комедия”, известна под името трабеата, и че е издавал сборници с анекдоти, както и че Азиний Полион и Варий са разработвали трагическия жанр, а също така и че дори самият Октавиан Август се е пробвал да пише трагедии[16].
При това “борбата за господството върху територията на драмата” се е водела толкова нашироко, че в нея е бил въвлечен и самият Хораций, който никога преди това не се е бил занимавал с драматургия, и който е посветил почти целия текст на посланието си до Август (“Мисли за литературата”) именно на критиката на народната комедия, а текста на посланието си до Пизоновци (“Поетическо изкуство”) – на апологията на трагедията.
Посланието на Хораций към Август е било предмет на редица изследвания[17], при които всички изследователи по същество са изхождали от предположението или предпоставката за наличието на “идеална дружба” между Хораций и неговия просветен покровител, при което страстният полемичен памфлет е бил разглеждан само като “изящна светска беседа” между двама единомишленици, като излагане на теоретическите възгледи по някои занимаващи Август литературни въпроси, а също така и като деликатно изразяване на несъгласие с личните пристрастия на императора към театралните зрелища. В действителност, обаче, текстът на посланието е доста многозначителен.
От това послание е видно, че Хораций моли Август да се откъсне от драматурзите-архаисти и да завърне своята благосклонност към поетите от кръга на Меценат. Но от тези текст всъщност е видно, че посланието е било предшествувано от някакво охлаждане на отношенията на Октавиан Август към поетите от “новата школа” и обстоятелствата следва да бъдат закономерно преценени като доста интересни и даващи отговор на редица въпроси относно сложната и напрегнатата политическа обстановка по онова време.
При тази ситуация, разбира се, особено важно е точното определяне на времето на написването на посланието до Август. Както е известно, хронологията на литературните послания на Хораций е спорна. От стих 11 е видно, че посланието е било написано наскоро след като Хораций публично се е бил отрекъл от стихотворството, а при него е имало две такива отричания: в първото послание от първата книга (адресирано до Гай Цилний Меценат и озаглавено “За философските занимания”), издадено около 20-17 г. пр. Хр. и във второто послание от втората книга (адресирано до Юлий Флор и озаглавено “Скъсване с поезията”), написано около 12-8 г. пр. Хр. Сега, разбира се, възниква въпросът: “След кое от двете отричания е написано посланието до Август?”.
Светоний пише (в биографията за Хораций), че след като Октавиан Август прочел някои от посланията на поета, му бил казал, че му е сърдит за това, че “в съчиненията си от този род” не само никъде не е написал послание и до него, но дори и никъде не споменава името му, като дори изрично му е бил казал думите: “Или ти се боиш, че близостта ти с мен ще бъде счетена за безчестие в очите на потомците?”.
Тъй като не е ясно за кой точно “род съчинения” става въпрос, т. е. дали за самия жанр на посланията или за съдържанието (т. е. литературно-критическата тематика), то отново се стига до задънена улица, тъй като в първия случай може да се приеме, че поводът е посланието до Меценат от първата книга, а във втория случай – посланието до Флор и посланието до Пизоновци.
Все пак, разбира се, решение има. Октавиан Август е бил политик, а не литературен критик, и литературата го е интересувала преди всичко като средство за прославяне на неговото име, а не като “литературен вкус” и трудно би могло да се приеме, че той е считал себе си за по-компетентен в сферата на поезията отколкото Флор или някой от Пизоновциге. Следователно много по-вероятно е вниманието му да е било привлечено именно от самия жанр на поетическите послания до конкретни лица, а не от посланията до специалистите по литература и не от тематиката. Освен това тъй като именно Хораций е бил въвел за първи път този жанр и тази “литературна новост” е била предизвиквала особен обществен интерес и е представлявала форма на прославяне на името на човека, до който е адресирано посланието, тя е предизвиквала и определена завист. Август, които е считал, че има “право на безсмъртие”, несъмнено е бил обиден от пълното невнимание на Хораций към него, показано с това, че не е написал някакво адресирано до него послание. Така, ако се приемат този род разсъждения може с висока степен на вероятност да бъде счетено, че става въпрос за посланието до Меценат, представляващо първото послание от първата книга, което е датирано към времето около 20-17 г. пр. Хр., и че именно този е периодът на охлаждането на отношенията между Хораций и Август.
Времето през 20-те години на І век пр. Хр. се е характеризирало с постепенно и трудно оформяне на властта на Октавиан Август, когато отношенията между него и Сената, въпреки външния декор, са били особено напрегнати, а в тази обстановка той несъмнено се е нуждаел от популярност, върху която би могъл да се опре в борбата си срещу Сената, и в тази обстановка е разчитал и на популярността, която може да му осигури литературата.
През това време, обаче, в литературата е било настъпило затишие, при което и трите стълбове на Меценатовия кръг фактически са се били самоотстранили от литературната злободневност: Вергилий се е бил отдал на дълга работа над “Енеида”-та, Хораций се е бил отдал на своите “Оди”, а Варий – очевидно просто е мълчал. Тогава именно активно са действували само Тибул и Проперций, които, обаче, са били “поети от младшето поколение” и са били доста чужди на “актуалния граждански дух на певци на Август”. През това време са били станали напрегнати и взаимоотношенията между Октавиан Август и Меценат, тъй като първият все по-настойчиво е поставял въпроса за възраждане на древните добродетели, докато вторият, отдавайки се все повече на своята разпуснатост, все по-малко е бил способен да отговори на тези изисквания. Също така през това време (през 23 г. пр. Хр.), е бил разкрит заговор на Лициний Мурина и Цепион против живота на Август, като първият, който е бил и адресат на една от одите на Хораций (ІІ, 10), е бил и брат на Теренция, жената на Меценат; във връзка с това Гай Светоний пише[18], че когато тайните служби на Август му докладвали за заговора и той споделил за него с Меценат, последният се проявил като човек, който не умее да мълчи и издал тайната на жена си, която пък веднага предупредила брат си, и поради това наскоро след събитията Меценат напълно слязъл от политическата сцена. Пак точно по същото време, през 23 г. пр. Хр., Октавиан Август е бил предложил на Хораций да стане негов секретар, но той отказал като се аргументирал с крехкото си здравословно състояние. При това положение, след като фактически “новата школа” е била в процес на губене на своята ефективност на инструмент в идейната пропаганда, то напълно естествено тя е била и в процес на губене на благоразположението на Октавиан Август.
Тук, разбира се, има и още един заслужаващ внимание момент. В седмото си послание, изрично и ясно адресирано “До Гай Цилний Меценат” и озаглавено “Меценат и Хораций”, поетът подробно обосновава “достойната умереност” и “скромната независимост”, с което дава отговор не само на Меценат, но и на самия Август на въпроса за отказа му от секретарското място. А причините за тази позиция на Хораций са достатъчно ясни: той е помнел събитията при Филипи, видял е съдбата на Мурена, вече е бил писал за превратностите на всичко земно и не е желаел да бъде въвличан в политическите игри. Още повече, че в очите на Август литературата е била изключително тясно свързана с политиката, а следователно Хораций превъзходно е осъзнавал, че отказът му от политиката неминуемо трябва да означава и отказ от литературата.
При което, разбира се, Хораций, който несъмнено е бил доста честолюбив, съвсем не е имал намерение да се откаже от поетическата слава и във връзка с това е бил обосновал своя “отказ от литературата” като “отказ в името на философията”, след което е започнал да се опитва да се налага като наставник на младите поети.
[1] Първото издание на български език на Хораций е в Пловдив и е от 1897 г. През 1927 г. в Русе и Пловдив са издадени “Избрани стихотворения” и “Съчинения”. През 1931-1933 г. в две книги в София са издадени неговите “Оди”, през 1942 г. в Пловдив – “Избрани съчинения”, през 1983 г. в София – “Поетическо изкуство”, и през 1992 г. – “Събрани творби”.
[7] За съществуването на такъв действителен случай, станал през 50 г. пр. Хр., свидетелствува и Дион Касий (XL, 63). Въпросният цензор, обаче, е бил изгонил от Сената и много лица, имащи знатен произход.
[8] Rudd, N., Horace’s poverty, Hermathena, 1954, Vol. 84, p. 16-25; Rudd, N., Had Horace been criticised?, AJP, 1955, Vol. 76, p. 165-175.
[9] В този смисъл са категоричните твърдения на: West, A. B., Lucilian genealogy, AJP, 1928, Vol. 49, p. 240-253.
[10] Днес, разбира се, едва ли може да бъде реставрирана пълната картина на състоянието на литературата в Рим по времето на Октавиан Август, но едно е почти абсолютно сигурно – официална опозиционна литература не е имало, макар че все пак е имало известни неофициални и минимални по своята степен и интензитет на проявление опозиционни настроения, групирани около четири центрове, начело на които са стояли Цицерон, Секст Помпей, Брут и Валерий Катон.
[11] Благовещенский, Н. М., О литературных партиях в Риме в эпоху Августа, СПбг., 1855; Благовещенский, Н. М., Гораций и его время, СПБг., 1864.
[12] Наименованието “ателана” е свързано с името на оскийския град Атела в областта Кампания, откъдето произхожда и самият жанр, и е служело като наименование на малка импровизирана фарсова драма, разигравана най-често по време на карнавалния празник през декември в чест на бог Сатурн, когато народът се отдавал на веселие, волности и дори разюзданост, които прояви са намерили своето отражение и в самата ателана. Като драматическо произведение, характеризиращо се с простонародни грубовати и остри шеги, и дори с издевателства над отделни граждани (иначе недопустими при ежедневните обстоятелства) ателаната има фолклорен характер и е играна от актьори-любители, явяващи се на сцената със съответни маски. Появила се преди или може би успоредно с мима, който има подобна структура, ателаната постепенно е била измествана и заменена от него.
[13] Наименованието “мим” (гр. mimos – “подражател”) е наименование на жанр от античната гръцка комедия, първоначално представляващ нелитературна форма на представяне на груби комични сцени от всекидневието за забавление на непретенциозната публика, събрала се във връзка с чествуването на определени обществени или частни събития. Съдържанието на мима се характеризира с натуралистично хумористично изобразяване на живота и на хората, с осмиване на нрави и лица, включително и на политически фигури.
Няма коментари:
Публикуване на коментар