Анаксагор
1. Анаксагор (500-428 г. пр. Хр.) е древногръцки философ (привърженик на материалистическата натурфилософия) и политик, роден в Клазомен, в Йония, Мала Азия. През 470 г. пр. Хр. се преселил в Атина, където се сближил с Перикъл и оказал изключително силно идейно-политическо влияние както върху него[1], така и върху Еврипид и Сократ, а също и върху политическата обстановка в Атина. Именно поради това непосредствено преди избухването на Пелопонеската война, през 434 г. пр. Хр, той е бил обвинен в безбожие, и за да се спаси емигрирал в Лампсак, до Хелеспонт в Мала Азия, където и умира.
От съчиненията му до наши дни са запазени само отделни фрагменти от “За природата”, в което развива космогоничната хипотеза за първоначалното съществуване на безкрайно много частици (spermata), качествено различаващи се помежду си, от които именно при преобладаване на определена еднородност (homoiomere) и под въздействието на разума (nus) възникват различните природни неща.
2. Една от най-характерните черти на процеса на развитието на философската и научната мисъл в Древна Гърция през VІ-V век пр. Хр. е неговата непосредствена зависимост от обществено-политическата среда, поради което и най-видните представители на философската и научната мисъл през този период са били не само философи и учени, дори не само политически мислители, а и активни политически дейци, непосредствени участници в политическите борби.
Така напр., както съобщава Херодот, Талес е съветвал йонийските полиси да се обединят и да създадат обединена държава със столица на остров Теос, която да бъде ръководена от Съвет и при която отделните полиси все пак във висока степен ще запазват статуса си,[2] и в тази негова политическа препоръка ние откриваме съвършено нова гледна точка относно същността и формата на държавата, коренно противоположна на представата за полисната затвореност; освен това, съчинението на Хераклит “За природата” фактически е трактат по теория на държавата и правото, а Демокрит е не само философ-атомист, но и политически мислител.
Същото, разбира се, се отнася и за Анаксагор; дори нещо повече – Анаксагор заема изключително голямо и особено значимо място както в историята на древногръцката мисъл като виден представител на ясно обособен определен светоглед (напр. неговите съвременници са делили философите на “анаксагорейци” и “питагорейци”), но и като виден представител на най-активните участници в непосредствения процес на формиране и изразяване на политическите и културните интереси на атинската демокрация. На която именно, в най-висока степен в сравнение с демокрацията на другите гръцки полиси, е било свойствено теоретическото осмисляне на своята същност и на своята световноисторическа роля.
Съвременниците на Перикъл много добре са разбирали световното значение на Елада, и за това, впрочем, изключително изразително свидетелствува световноисторическата концепция, залегнала в труда на Херодот (за разлика от концепцията в труда на Тукидид, изградена преди всичко върху основата на антидемократическия светоглед). Следва изрично да бъде отбелязано, че идеята за високото световноисторическо значение на Елада и особено на Атина през VІ-V век пр. Хр. е била характерна като водеща само за системата на демокрацията; докато нейните противници, олигарсите-лаконофили, които не само защото са принадлежали към олигархическите групировки, но и защото са били мощно облъчени от авторитета на олигархическото по своята ориентация литературно наследство на Платон и Аристотел, са били твърди и последователни привърженици на идеала за самозадоволяващия се затворен олигархически полис.
За политическия светоглед на олигарсите от VІ-V век пр. Хр. е била характерна подчертаната утопичност, основана върху схващанията за политиката на Платон и Аристотел, при което автаркията на полисите е обоснована в тези теоретически построения като основаваща се не върху експлоатацията (икономическата дейност) на робите, а на поставените в зависимост земеделци, чийто статус поне официално не е робски. Характерна черта на тези “идеални олигархически полиси” е била държавната собственост върху земята, обобществяването и държавното нормативиране на гражданския бит, при което гражданите са преди всичко числено определени воини, социално равни, с възпитанието на които още от детството им се е занимавала държавата, а не семейството. В основата на цялостната утопична обществено-политическа теория на олигарсите е било залегнало и схващането, че демосът е неспособен за самостоятелно и активно участие в политическия живот, и че обществено-политическият живот се гради и може да се гради единствено върху социалното неравенство и дейността на елитите. Впрочем, тъй като политическата теория на олигарсите е била свързана преди всичко с икономически изоставащите полиси, групирани около Спарта и идеализираща спартанския начин на живот, тя е получила и наименованието лакономания.
За политическия светоглед на демократите от VІ-V век пр. Хр. във висока степен е бил характерен и утопизмът, но до създаването на същинска, теоретически обоснована утопия, все пак не се е стигнало. Именно в основата на този светоглед са били формирани две от най-съществените теоретически конструкции, залегнали впоследствие в науката за държавата и правото, а именно концепциите за световноисторическата роля на елинистическата демокрация и концепцията за политическото и правното равенство; които, от своя страна, са били изградени върху схващането за закономерността и неизбежността на ръководната (хегемонната) власт в държавата именно на Атина.
Така около проблемите, свързани с представата за новия тип държава, основана върху горепосочените три концепции, впоследствие са били групирани всичките основни въпроси на политическата теория на демокрацията, а именно: Þза равенството и подчинението; Þза подчинението и свободата; Þза обединяването на полисите под единна власт и за тяхната автономия; Þза закона и правото; Þза неизбежността на подчиняването на силата и теоретическото оправдание на това положение.
При това, докато за вътрешнополисните отношения основната демократическа норма е била тази за равенството, схващано преди всичко като равенство пред закона, то за междуполисните взаимоотношения в рамките на обединената държава тази норма е била съществено модифицирана – полисът вече не бил мислен като и престанал да бъде специфичен израз на понятието “държава”, а бил схващан само като “част от единната държава”.
3. От биографията на Плутарх за Перикъл , както и от другите исторически източници достатъчно ясно е видно, че Анаксагор е бил оказал силно и непосредствено влияние върху обществено-политическите възгледи и стила на политическата дейност на Перикъл. А обяснението на този факт, разбира се, не може да бъде друго, освен, че влиянието на Анаксагор е съответствувало на вече формирания изходен политически светоглед на Перикъл.
В изследванията, посветени на творчеството на Плутарх често пъти се подчертава, че макар и да са биографии на пълководци и държавни дейци, тези биографии са пропити от заложени в тях политико-философски тенденции, и че като правило в тях вниманието на автора винаги е съсредоточено не само към непосредствената политическа дейност, но и към идейнофилософските основи или източници на дейността на съответните лица. И тъй като Плутарховата биография на Перикъл[3] все пак не е изключение от това правило, то от нея достатъчно ясно са видни онези философски и идейни източници, които са заложени в неговите възгледи и дейност. Така, от тази биография е видно, че макар и в личността на самия Перикъл да е налице едно особено съчетание на двете специфични за Атина политически тенденции, все пак във всеки значим и определящ момент от своята дейност, включително и в борбата си с Кимон и характера на речите му, той е бил свързан преди всичко именно с възгледите на Анаксагор, умело е използувал неговите прийоми и дори изрично се е позовавал не неговия авторитет.[4] От което, впрочем, е видно, че Анаксагор е встъпвал не толкова като “учител” на Перикъл, колкото именно като пряк съветник и наставник в неговата политическа дейност.
[1] Първото и, струва ни се, засега единствено изследване на въпроса за влиянието на Анаксагор върху политическите възгледи и непосредствената практическа политическа дейност на Перикъл, принадлежи на: Dienelt, K., Die Friedenspolitik des Pericles, Wien, 1958.
Няма коментари:
Публикуване на коментар