Корнелий Тацит
1. Корнелий Тацит (54/55/58-117/120/123 г.) е древноримски историк, оратор и писател, получил образованието си в Рим, където през 70-те години на І век негов учител по риторика е бил знаменитият Квинтилиан, а практиката му на форума е била ръководена от Марк Апер и Юлий Секунд.
Обществено-политическата си кариера е започнал през 69 г. като военен трибун, през 77/78 г. се оженил за дъщерята на видния пълководец Юлий Агрикола, през 80 г. е квестор, а през 81-96 г. – народен трибун и претор. През 90-94 г. е бил легат в Германия или претор в Галия.
След четиригодишно отсъствие в края на 93 или началото на 94 г. Тацит се завърнал в Рим в разгара на кървав императорски терор, насочен против сенатската опозиция. Репресиите на Домициан спрямо сенаторите оказали силно въздействие върху Тацит, който се считал за пасивен съучастник в тези репресии. Той приветствувал държавния преврат през 96 г., довел на власт династията на Антонин. През 97 г. император Нерва го направил консул, с което той станал един от първите хора на новия режим. През това време Тацит се обръща и към литературната дейност.
След това той постепенно излиза от активната държавна дейност, отказва се от участие в гръмките съдебни процеси и окончателно посвещава себе си на историята и литературата. Все пак през 112-113 г. Тацит заема последния държавен пост на проконсул на Азия. Умира, без да може да довърши своите обширни литературни замисли.
Автор е на “Диалог за ораторите” (Dialogus de oratoribus), “За живота и характера на Юлий Агрикола” (De vita et moribus Iulii Agricolae), “Германия” (Germania) или “За произхода и месторазположението на германците” (De origne et situ Germanorum)[1], “Истории” (Historiae) и “Анали” (Annales) или “След смъртта на божествения Август” (Ab excessu divi Augusti)[2].
2. “За живота и характера на Юлий Агрикола” е апологетичен исторически разказ, написан през последните месеци на 97 и първите месеци на 98 г. Макар че това съвсем не е било първото публикувано съчинение на Тацит, тъй като преди него той е бил публикувал текстовете на най-малкото няколко знаменити свои речи, все пак, обаче, именно това съчинение може да се счита за негово действително “първо произведение”, тъй като точно в него се откроява началото на онзи идейно-художествен цикъл, с който Тацит е влязъл в съкровищницата на световната литература. По същество именно “Агрикола” е началото на всичките исторически разкази на Тацит.
В продължение на вече много столетия въпросът за жанровата принадлежност на “Агрикола” предизвиква почти безкрайно спорове. В основата на класификацията на жанровете в античната естетика е било залегнало отношението на типа съзнание, отразено в даденото литературно произведение, към света или обществото като цяло. Така, в съответствие с това към т. нар. висши или високи жанрове са били причислявани онези произведения, в които е ставало дума за отношението на човека към космическото и социалното цяло - битието на народа, съдбата на рода и на дължавата, волята на боговете, повелите на съдбата; към т. нар. низши жанрове са били причислявани най-вече комедията и сатирата, тъй като при тях човекът и събитията са разглеждани в тяхното емпирическо своеобразие като частни и отделни явления. По времето на Тацит в Рим споровете относно предпочитането на отделните жанрове са били придобили особена важност именно във връзка с изострянето на въпросите за отношенията на човека и държавата, за вътрешната свобода и политическата необходимост, и това негово произведение всъщност е неразривно свързано с търсенето на отговора на тези именно въпроси.
Наистина авторът изрично и ясно е посочил, че в тази книга възнамерява да разкаже за живота на вече покойния виден римски пълководец Юлий Агрикола, и е обозначил книгата си като “Жизнеописание”, но специалистите намират в нея достатъчно материал, даващ им основания за по-друг поглед относно така обявената жанрова принадлежност на труда. Така напр. тъй като основната част на изложението е свързана със събитията относно покоряването на Британия, съществуват схващания, че чисто биографическият материал се губи сред чисто историческия и етнографския, поради което книгата следва да бъде причислена към историческия, а не към биографическият жанр. Изказани са, също така, и гледища, че книгата принадлежи към широко разпространения по онова време в Рим жанр на т. нар. “надгробни хвалебствия”, както и гледища, че става въпрос за произведение, носещо белезите на т. нар. жанрова мозайка. При това споровете в това отношение съвсем не са така схоластични, както изглежда на пръв поглед, тъй като са неразривно свързани с въпроса за еволюцията на взаимоотношенията между гражданина и гражданската община, между отделния човек и общественото цяло, между личността и властта.
Тази книга на Тацит е важен етап от развитието на римската историческа и биографическа литература и е част от формираната още през ІІІ век пр. Хр. представа, че историята и успехите на Рим съвсем не са просто проявление на “роевата сила на общината”, на “роенето” на римското население, а е резултат преди всичко от дейността, подвизите и заслугите на отделните видни личности на римското общество.
Първоначално тази представа е била намерила своя най-типичен израз в т. нар. епитафии (т. е. надгробни надписи) на римските аристократи и видни държавни дейци, както и в похвалните надгробни речи, текстовото построяване на които изцяло е било осъществявано по каноническата схема, съдържаща името, рода, заеманите почетни длъжности и деянията, при което дейността и подвизите на покойния е поставяна в контекста на заслугите и подвизите на предците. Първото най-сериозно теоретическо обосноваване на така очертаната схема на представяне на човека като съсредоточие или съвкупност от деяния, извършени за прославяне на родината, е при Полибий, който пише, че няма да се старае да дава цялостна индивидуална характеристика на царете и знаменитите личности, а ще говори за тях само в контекста на изложението на свързаните с тях исторически събития[3]; което практически е означавало, че в описанието историческият деец е встъпвал не като индивидуалност, а като съвкупност от държавнически постъпки.
Когато, обаче, по-късно статусът на римското гражданство е бил разпрострян върху стотици хиляди хора, които по своя произход и връзки с обществото вече нямали нищо общ със затворената римска община, тогава били формирани нови морално-политически норми относно принадлежността към римското гражданство, в основата на които вече рязко е бил изтъкнат на преден план именно ярко очертаният индивидуален или личностнов престиж на отделните държавни и обществени ръководители, действуващи преди всичко на свой риск и без да се влияят съществено от традиционното обществено мнение. Така, именно в контекста на това ново светоусещане през 40-те и 30-те години на І век пр. Хр. се е зародил новият литературен жанр на т. нар. “историческа биография”, към който жанр се отнася и “За живота и характера на Юлий Агрикола” на Корнелий Тацит, в което произведение става дума не за епитафия или посмъртно възхваляване, а именно за широко разгърнат разказ за една видна личност и за нейните имащи историческа стойност деяния, става дума за въздигането на отделната личност в ранг на същински субект на историческия процес.
3. Тъй като мисленето на Тацит, както, впрочем, и мисленето на всички негови съвременници, се е проявявало преди всичко в рамките на категориалния апарат, заложен в недрата на римската гражданска община, която е схващала като враждебна и причудлива сила цялата безкрайност на извънобщинната територия, пред него напълно закономерно е стоял въпросът: “Как да бъде съчетано победоносното присъствие на римляните със съществуването на местното население?”. Несъмнено в продължение на много векове теснообщинното римско мислене е налагало стратегическото гледище за необходимостта от пълно обричане живота и съдбата на населението на завладените територии, и напр. една от най-ярките изразни форми на този тип мислене е била знаменитата фраза на Катон, че “И все пак Картаген трябва да бъде разрушен!”.
По времето на Цицерон, обаче, водещите умове на римското общество, в съответствие със стоическата доктрина за духовното единство на човечеството и за природното равенство на всички хора започнали да обосновават схващането, че тезата, че “по волята на боговете римляните са призвани да превръщат в слуги завоюваните от тях народи”, е теза, която грубо и съдбовно опасно нарушава законите на устройството на Вселената и на света на хората.[4]
Така, в условията на постоянно разширяващите се граници на Римската империя, и в същото време на постоянно проявяващия се конфликт между традиционния теснообщинен светоглед и хуманистичния светоглед на водещите умове, Корнелий Тацит, търсейки отговор на въпросите, свързани с романизацията на западните провинции и превръщането на Рим от гражданска община в световна империя, през 98 г. написал своето знаменито произведение “Германия” или “За произхода и месторазположението на германците”. Това произведение, впрочем, е и своеобразно и закономерно продължение на историческите възгледи на автора, заложени в “Агрикола”.
Впрочем, Корнелий Тацит е един от първите римски автори, които са обърнали внимание, че самото образуване на Рим като тяснообщинен свят е било станало възможно именно върху основата на обединяването и партньорството на разнородните етнически групи и културни елементи. Така, в тази връзка той пише, че основателят на римската държава Ромул се е отличавал с изключителна държавническа мъдрост, и макар че първоначално е виждал в другите народи врагове, впоследствие е виждал в тях граждани[5].
Наистина в “Германия” Тацит употребява понятията “германец” и “варварин” като пълни синоними и описва германското общество като еталон на диво и нецивилизовано общество, но в същото време той напълно ясно и определено обосновава тезата, че за съществуването на такова именно варварско състояние на това общество са налице две главни причини – икономическата изостаналост (изключителната нищета и бедност) и липсата на развита държавност.
4. Написаната през периода от 101 до 109 г. “Истории” (Historiae) е гневен и разобличителен разказ за събитията в Римската империя от 69 до 96 г., разкриващи историческия смисъл на режима на т. нар. флавиевска епоха.
От този труд до наши дни са достигнали само първите четири книги и голям фрагмент от петата книга, в които е отделено специално внимание на събитията от януари 69 г. до септември 70 г. Още в самото начало на съчинението Тацит директно обявява, че неговата цел е да проумее и да изложи “не външното течение на събитията, които в по-голямата си част зависят от случая, а преди всичко техният смисъл и причини”[6], и за да може да постигне това разкриване на причините и вътрешните връзки той извършва такова групиране на фактите, при което по същество нарушава тяхната хронологическа последователност.
В съчинението си Тацит разкрива цяла серия отзиви относно т. нар. официална флавианска историография, при което посочва, че по време на управлението на Флавиевите редица писатели са подлагали историческите факти на сериозни и недопустими изопачения.[7] Така напр. историята на идването на власт на император Веспасиан е разказана по различен начин от Тацит и от Йосиф Флавий, който е бил негов (на Веспасиан) приближен, при което, обаче, общата антифлавиевска насоченост на тацитовата историческа версия, която е основана върху демонстративен отказ на автора да скрие своите добри отношения с Флавий, по същество съвсем невинаги и не във всичко отхвърля профлавианската историческа традиция. Специално внимание заслужава предизвикващото силна ирония и недоверие негово твърдение, че той описва събитията sine ira et studio – “без гняв и пристрастие” (“без да се поддава на любов и без да знае ненавист”)[8]. Във връзка с това в литературата се обяснява, че както при Тацит, така и при останалите автори от онова време уверенията относно собствената безпристрастност като правило са били само едно клише, характерно за почти всички римски историци и съвсем неизразяващо същинската позиция на автора.
5. От факта, че в ХІ книга на произведението си “Анали” или “След смъртта на божествения Август” Корнелий Тацит се позовава на “История” става ясно, че “Анали” е произведение, което е създадено по-късно. В него са описани историческите събития от 14 до 69 г., а до наши дни са дошли като непокътнати само книги І-ІV и ХІІ-ХV, само фрагменти от книги V, VІ, ХІ и ХVІ, а напълно неизвестни са книги VІІ-Х.
Етимологически самата дума “анали” произлиза от латинското annus – “година” и означава “ежегодни записки на събитията”, “ежегоден летопис”, и макар, че самият Тацит въобще не е бил давал такова наименование на съчинението си, още първите издатели “с лека ръка” са били прикрепили наименованието към историческия труд, и така днес то е утвърдено като почти автентично наименование.
Непосредственото съдържание на книгата е широко известно, и именно върху него до наши дни са основани голяма част от сведенията за Римската империя, но все пак главната сюжетна линия на “Анали” е свързана с императорския терор. Още в първата книга Тацит подробно разказва за възраждането по времето на император Тиберий на старинния “Закон за оскърблението на величието на римския народ”, на който е било придадено ново съдържание, съгласно което вече е било третирано като престъпление всяко непочтително отношение към императора.
В повестованието си Тацит разкрива, че по този закон първоначално доста предпазливо са били привличани под отговорност съвсем малък брой хора, и че самият император Тиберий често пъти се е дразнел от престараването на съдиите, които привличали под отговорност по този закон хора дори и за най-незначителни по своя характер прояви. После той сочи, че постепенно положението се е променяло и че все по-често са се били появявали хора, които са били заинтересовани от обезпечаването на лъжесвидетели и доносници и са използували този закон като повод за образуване на дела, които да им дадат възможност да блеснат като талантливи оратори, да обърнат внимание върху себе си и така да постигнат по-голямо забогатяване. Така, според автора, постепенно между принцепса и доносниците бил образуван своеобразен съюз, благодарение на който броят на съдебните дела непрекъснато растял.
Все пак, обаче, при изследването на текста на “Анали” особено внимание заслужава фактът на несъответствието между обективните данни за тези процеси, привеждани от самия Тацит, и впечатлението, което той се стреми да предаде на читателя чрез позоваването си и привеждането на тези данни. Така напр. по времето на “класическата епоха на тези процеси”, съвпадаща с управлението на император Тиберий, в продължение на 23 години под отговорност по този закон са били подведени само 104 души; при което обвиненията по отношение на 18 от тях са били отпаднали поради липса на доказателства, и обвинение е било предявено само на 86 души; след това на 19 души били постановени оправдателни присъди, на 12 души обвинението било прекратено, и по отношение на 4 души постановените присъди били отменени от по-горните инстанции; така, в крайна сметка, обвиняеми станали 51 души, от които като изрично наказани авторът сочи само 18 души, а за съдбата на останалите 33 души премълчава и не съобщава каквото и да е относно изхода от съдебния процес. Обаче като се има предвид самата предразположеност на автора към “разкриване на ужасите” може да се предположи, че ако по отношение на тези 33-ма души е имало някакви ужаси, той съвсем не би ги премълчал, то очевидно е, че съдебните дела по отношение на тях са били приключили по някакъв миролюбив начин. Освен това, като се има предвид, че управлението на император Тиберий е било време на установяването и налагането на новия политически строй и съпротивата срещу него, то напълно очевидно е, че в така очертания брой на осъдените трудно може да бъде видян образът на “жестоката политическа борба”, на “масовия терор” и на “царството на кръвта”. А онова, което прави силно впечатление е, че Тацит възприема и описва тези години именно по този начин.
6. Само няколко години след като Цезар бил установил своята диктатура, Цицерон с прискърбие обявил, че “форумът на римския народ вече е забравил изисканата реч, достойна за слуха на римляните”[9], а в края на управлението на император Тиберий историкът Гай Велий Патеркул (19 г. пр. Хр. – 30 г.), без да дава отговор в своята “Римска история” достатъчно ясно е формулирал въпроса: “Защо разцветът на словесното изкуство от последния век на Републиката сега е сменен с пълен упадък?”[10]. С разсъждения на тази тема е посветен и един от запазените текстове на Петрониевия “Сатирикон”, където се казва, че “да не се обиждат риторите, но ще им бъде казано, че те първи са загубили красноречието си”[11]. Пак по онова време прокураторът Луцилий пита Сенека “защо от време-навреме, в една или друга епоха възниква упадъкът на красноречието?”[12]; а Квинтилиан, анализирайки и обобщавайки натрупания в Рим опит на ораторското изкуство, е стигнал до извода за необходимостта от написването на специален трактат, озаглавен “За причините за упадъка на красноречието”, който, за съжаление, не е достигнал до наши дни.
За щастие на човечеството римляните са принадлежали към рядко съществуващите практически и трезво мислещи народи, презиращи отвлеченото словопрение, и докато по време на империята масовото обществено мнение е било обезпокоено от факта на упадъка на красноречието, то водещите дейци на римската култура прецизно са размишлявали върху въпроса за причините, при което изрично и ясно са подчертавали, че водещите до този резултат проблеми съвсем не са в сферата на литературата и стилистиката, а са преди всичко в сферата на общественополитическия живот.
Така, в съчиненията на горепосочените автори достатъчно ясно е формулирана тезата, че само свободата е способна да създаде велики умове, че красноречието е израз и залог на свободата, че то има смисъл само в общество и в държава, в които най-важните решения се обсъждат и решават публично, и че там, където свободата отсъствува, се ражда и може да се ражда само “великолепното ласкателство”, но не и красноречието. В съчиненията на така посочените автори се съдържа и още едно обяснение, което на пръв поглед не е свързано с политиката и има по-скоро психологически характер. Впрочем, в най-пълен и разгърнат вид това обяснение е развито в анонимния трактат “За възвишеното”[13], където се казва, че “възвишеното е отзвук на величието на душата”, че “най-възвишеното нещо е уместният и благороден патос” (с. 17), както и че “антиподът на възвишеното е затъването в грижи за всекидневния бит” (с. 20), че “източник на възвишеното е възвишената героика”, както и “действието и борбата” (с. 20-21). Така, според анонимния автор именно стълкновението между индивидуалностите и състезанието между тях съставлява онзи психологически климат, в условията и рамките на който е възможно разцъфтяването на словото. И това е така, защото “духът се храни от благородното съперничество”[14], и защото “какъвто е животът на хората, такава е и тяхната реч”[15].
Още в самото начало на своята неголяма книга, озаглавена “Диалог за ораторите” (глава 1), състояща се от 42 глави и написана през периода около 96-105 г., Тацит също така е записал: “Ти, Фабий Юст, често пъти ме питаш, защо предшествуващите столетия са се отличавали с такова изобилие от надарени и знаменити оратори, а нашият век е лишен от славата на красноречието и дори едвам е запазил самата дума “оратор””. Впрочем, във връзка с тази малка по своя обем книга на Тацит някои съвременни изследователи отбелязват, че тя е не само един от най-дискусионните паметници на римската литература[16], но и “ключ към разбирането на цялостната историческа концепция на Тацит”[17], при което нито общата тенденция на диалога, нито условията, в които той е бил написан, нито преследваните от автора цели и задачи са толкова ясни, че да могат да дадат твърд и ясен отговор на въпроса дали Тацит е бил “изменил на възгледите си убеден монархист”, дали е бил “конформист” или просто е бил “диалектик”, тъгуващ по старото, но признаващ необходимостта от новото и съобразяващ се с него. А в основата на дискусиите е залегнало различното тълкуване на изказванията относно ораторското изкуство на един от участниците в диалога, а именно Куриаций Матерн.
В тази книга, избягвайки да представи по директен начин своето собствено мнение, авторът е описал “въображаем разговор” или “диалог”, посветен на състоянието на ораторското изкуство и на причините за неговия упадък, а като участници в този “разговор” са посочени самият Тацит, видните оратори от 70-те години на І век Випстан Месала и Юлий Секунд, както и Куриаций Матерн и Марк Апр (които не се поддават на отъждествяване с конкретни и реално съществували лица), а в центъра на диалога са Апр, Месала и Матерн, при което фигурите са очертани като представители на основните школи на ораторското изкуство. Във връзка с това А. Мишел приема, че Тацит е следвал не само формата, но и духа и мисълта на Цицерон[18].
Така, според Апр “съдебното и политическото красноречие са най-висшият вид духовна дейност”, която има и “изключително висока житейска полезност”, тъй като носи слава, пари, влияние, удовлетворение на честолюбието и благоволението на принцепса. Според Апр от най-обща гледна точка най-важното в дейността на оратора е неговата тясна връзка именно с ежедневния живот, в непосредственото участие в конфликтите и споровете на съвременниците, а най-ценно е само онова красноречие, което е в състояние да внушава страх (гл. 5) и може да служи като средство за тероризиране на изпадналите в немилост (гл. 6).
Тази именно особеност на ораторското изкуство, според Апр, разкрива неефективността на старомодната и покрита с прах древност и във връзка с това той подчертава, че “при четенето на някои древни оратори едва потиска смеха си, а при четенето на други – съня си” (гл. 21). Зад отрицателното отношение на Апр към “старото красноречие” стои цяла естетическа система, в основата на която е залегнало схващането, че прекрасното е излишък (жизнен излишък), блясък, изобилие, разцвет и наслаждение (гл. 22); че критерий за красотата е силата, здравето и напорът на живота (гл. 21); и че такъв е и критерият за ценността на човешкия живот в цялост – че ценен и красив е само човекът, който е смел, бодър и пълнокръвен (гл. 23). Така, анализът разкрива, че естетическата система на Апр принадлежи към възгледите на онези обществени сили, които се издигат и намират мястото си на историческата сцена заедно с принципата, които недвусмислено изразяват враждебността си към римско-сенатските традиции, и които естетизират историческия динамизъм, аморализма и властовото могъщество.
По приблизително същия пълен начин в “Диалога” е представено и характерното за “сенатското мнозинство” схващане за културата, като този възглед е защитен от Випстан Месала. В своето изложение той развива и отстоява тезиса за безспорното преимущество на ораторското изкуство на миналото пред съвременното (гл. 26). Съществено внимание заслужава това, че докато аргументацията на Апр е основана преди всичко върху естетическа основа и съображения и има ясно изразен “вкусов характер”, то доводите на Месала са свързани с понятия като нравственост, знание и гражданска отговорност.
[2] Тацит, Корнелий, Сочинения, В 2-х томах, Том 1, Анналы. Малые произведения, Том 2, История, Л., 1969.
[16] Heilmann, W., “Goldene Zeit” und geschichtliche Zeit im Dialogus de oratoribus, // Gymnasium, 1989, 96, S. 385.
[18] Michel, A., Le Dialogue des orateurs de Tacite et la philosophie de Ciceron, Paris, 1962, p. 16-21.
[Публикувано като §29 на стр.227-236 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар