ЕВРИПИД

Еврипид

Еврипид (485/480-406 г. пр. Хр.) е поет и драматург, ученик на софистите Анаксагор, Продик и Протагор и приятел на Сократ. Макар и съвременник на Софокъл, той се проявява като много по-радикален от него, като смело поставя в трагедиите си нови и все още трудно възприемани възгледи за природата, обществото, религията и човека, поради което и до края на живота си е оставал неоценен от своите съвременници. Написал е 92 трагедии и 8 сатирични драми, от които до нас са достигнали само 18 (“Иполит”, “Медея”, “Херакъл”, “Хераклиди”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Орест”, “Вакханки”, “Троянки”, “Електра”, “Йон”, “Елена”, “Ифигения в Таврида”, “Ифигения в Авлида”, “Алкестид”, “Молителки”, “Финикиянките”), в които са отразени духовните и социалните проблеми в епохата на кризиса на атинското общество.

Еврипид живее и твори в епоха, в която робовладението се е разраснало толкова, че е довело до разоряване и обедняване на дребните производители, които вече не можели да издържат на конкуренцията на по-евтината продукция, получена в резултат от робския труд. Това, също така е, време, когато изобилните доходи, които Атина получавала от експлоатацията на съюзните градове и колониите намалявали и започнали да възникват конфликти, в крайна сметка от които се разразила и Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.), в която била въвлечена цяла Гърция.

Теоретическият израз на кризата в резултат на развитието на частната собственост и разпадането на полисните връзки бил възникването на учението на софистите, които отхвърляли основния принцип на старата полисна етика, която подчинявала поведението на личността на интересите на държавата, и провъзгласявали отделния човек, личността, като самостоятелен извор и творец на обществените, на нравствените и правните норми. Заедно с това на отхвърляне била подложена и традиционната митология, която издигала свещеността на полиса, и постепенно митологията била заменяна от философията.

Така двете основни тенденции на новия мироглед, а именно на обособяването на личността и на критическото отношение към мита, са влезли в рязко противоречие с идеологическата основа на трагедиите на Есхил и Софокъл, но са намерили своя пълен отзвук в трагическите произведения на Еврипид. Така, идейното съдържание и драматургическите нововъдения, залегнали в трагедиите на Еврипид, са срещали рязкото осъждане на консервативната част на атинското общество и са служели като обект на постоянни насмешки в комедийните постановки. Поради тази именно причина, макар че Еврипид е излизал на състезания повече от двадесет пъти, той е получил само пет първи награди, при това петата е посмъртна. След смъртта му, обаче, когато новите обществени отношения били недвусмислено наложени, той станал любимият трагически поет на гърците.

Враждебното настроение на комедията към Еврипид е било свързано и с това, че по негов адрес са били разпространявани най-разнообразни злословия, поради което и древните негови биографии съдържат голямо множество измислици. От всички неща, свързани с биографията му, може би заслужават внимание свидетелствата, че е обичал книгите и често се е уединявал в една пещера край морето, за да чете и да пише, както и сведенията, че е странял от политическия живот и е предпочитал философските и културните занимания пред политическите. Все пак, обаче, въпреки своята уединеност Еврипид не само не е оставал безразличен към острите политически проблеми на полиса, но ги е подлагал на прецизна художествена интерпретация в своите произведения.

Макар че още античната художествена критика е наричала Еврипид “философ и политик на сцената”, самият той не е бил привърженик на нито едно определено философско учение или политическа формация, а освен това и самите негови философски и политически възгледи съвсем не са се отличавали с определена последователност и постоянство. Колебанията му в това отношение са намерили израз преди всичко в двойственото му отношение към атинската демокрация: така, от една страна, той неведнъж е прославял демокрацията като свойство на свободата и равенството и остро е осъждал другите форми на управление и преди всичко тиранията и олигархията; но от друга страна, той не е скривал, че се плаши от паразитната неимуществена хорска маса, която не желае да работи и не само предпочита да бъде издържана от доходите на полиса, но дори мечтае да изземе и разграби натрупаното преди всичко с умел интелектуален и организационен труд имущество на състоятелните слоеве.

Това негово становище е отразено преди всичко и достатъчно ясно в трагедията му “Молителките” (239-245), където в устата на идеалния митологически цар на Атина Тезей са вложени следните думи: “Има три слоя граждани. Едните са богатите, които вечно се стремят към увеличаване на своя имот, и от тях няма полза. Другите са безимотните и непритежаващите средства за живот, които също така са опасни, защото са обхванати от силна завист и поддавайки се на думите на лоши демагози отправят злото си жило срещу тези, които имат. Спасението на държавата е само в средния слой, който именно пази установения държавен ред.”

В трагедията си “Орест” (408 г. пр. Хр., стихове 916-922), която всъщност е написана в последните години от неговия живот, Еврипид се изразява особено съчувствено към земеделците (т. нар. автурги), които сами обработват земята си, макар и разорени от войната и от конкуренцията на робския труд. Също така с особено ярки бои в редица трагедии той рисува и тежкото положение на робите, при което подчертава, че по своя нравствен облик робът често пъти може да стои по-високо и от свободния атинянин. Във връзка с това в творчеството му особено място заема и образът на “благородния роб”, както и на роба, умеещ задълбочено да разсъждава по философските и политическите проблеми на полиса.

Еврипид е и решителен последовател на предприетата от йонийските философи критика на митологията и религията, при което подчертава, че “митовете, които вселяват страх у хората, са доходни за култа на боговете” (“Електра”, стихове 737-738, 744-745). Все пак, към открито и демонстративно отричане на господствуващата по неговото време религия не се е пристъпвало почти от никого поради страх от обвиняване в “неблагочестие”, и в това отношение Еврипид обикновено се е задоволявал с достатъчно ясно формулирани загатвания и изразени съмнения, при които сцените, които външно като че ли водят към тържеството на боговете, всъщност са режисирани така, че да оставят у зрителя внушение за съмнение в тяхната нравствена правота.

Особено голямо внимание Еврипид отделя в своите трагедии и на проблемите, свързани със семейството и преди всичко със зависимото положение на жената, която често пъти е омъжвана от родителите й насила и не може да се отърве от омразния си съпруг (“Медея”). Все пак, наред с традиционните за времето нападки срещу женските недостатъци, у Еврипид се среща и напълно новият за гръцката литература образ на жената-приятелка на мъжа, разделяща с него и радостите, и несгодите на живота.

Важна особеност на стила на Еврипид е тази, че той е много по-силен в критиката, отколкото в позитивното поставяне и решаване на проблемите, поради което именно често пъти се задоволява само с това да постави и опише сценичния сблъсък на противоположните гледища, без да се ангажира с даването на пряк отговор.

[Публикувано като §16 на стр.156-158 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОпа. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].