Ж. Тъй като терорът на Сталин напълно съвпадал по време с терора на Хитлер и Мусолини, възникнал и въпросът: “Кой кого е вдъхновявал: Сталин – Мусолини и Хитлер, или обратното?”
Във всеки случай и тримата са установявали властта си по едно и също време и са си оказвали съответно “вдъхновяващо въздействие”, но водещо е това на Сталин спрямо другите двама.
През 30-те години икономическите и политическите условия в СССР почти по нищо не приличали на тези в Италия и Германия, където се наблюдавал бурен политически, икономически и социален подем, в условията и контекста на който фашистките и нацистките политически сили били поставени пред неизбежната необходимост да се борят за завладяване на общественото мнение както за спечелване на властта, така и за утвърждаване на позициите си. По това време Комунистическата партия на СССР вече е на власт повече от десетилетие, през което време умело и методично са били подготвени всички необходими условия и предпоставки за тотален и масиран терористичен удар.
В този именно смисъл, за разлика от терора на Френската революция, както и за разлика от по-късния терор в самата Русия, началото на държавния терор в СССР е започнало не по време на криза, революция или война, и не като отговор на кризата, революцията или войната, а е започнало като прецизно, пресметливо и хладнокръвно планирано жестоко унищожаване на изключително голяма маса хора в условията на напълно спокоен и дори благополучен политически и икономически контекст.
Или казано по-иначе: т. нар. “политически чистки” като форма на държавен терор върху населението в СССР, изразяващи се в масово заточаване, налагане на смъртни присъди и тотално потискане на милиони хора, са възникнали не като закономерен отговор на реално съществуваща ситуация, застрашаваща държавната власт, а като конспиративно мероприятие на държавната власт, насочено към завладяването на цялата обществена власт.
З. Точни изчисления на жертвите на червения и на белия терор няма; привежданите в литературата цифри са разноречиви, а техните източници и методика на изчисленията, като правило, почти не се съобщават.
Комисията, създадена от генерал А. И. Деникин за разследване злодеянията на болшевиките през 1918-1919 г. сочи цифрата 1 милион и 700 хиляди[1].
М. Лацис съобщава, че за тези две години броят на арестуваните от болшевиките е бил 128 010, като от тях са били разстреляни само 8 641 души[2].
Съвременните руски историци изчисляват, че през периода от 1917 до 1922 г. са загинали около 15-16 милиони руснаци, от които 1,3 милиони са били жертва на събитията от 1918 до 1920 г.[3]
Според А. Солженицин само от юни 1918 г. до октомври 1919 г. жертвите на червения терор са средно по около 1 600 души на месец, а през 1937-1938 г. са разстрелвани средно по 28 000 души на месец[4].
За статистическа съпоставка някои автори обръщат внимание върху това, че докато за три години - от 1918 до 1920 г. - жертвите на вътрешния терор са 1,3 милиони, то за пет години - от 1918 до 1922 г., жертвите на Червената армия, воюваща на франта, са само 939 755 души.[5]
В мемоарите на Никита Хрушчов се казва, че жертвите на комунистическия терор са “десет милиони или повече наши граждани”[6].
Според изчисленията на Робърт Конкуест, който сочи, че е използувал около 30 източници, жертвите на червения терор само през 1937-1938 г. са: около 7 милиони арестувани; около 1 милион екзекутирани; около 2 милиони загинали в лагерите; около 1 милион допълнително арестувани само в края на 1938 г.; около 8 милиони въдворени в лагерите.[7]
Според Р. В. Даниелс жертвите на терора в Русия са от 20 до 40 милиони.[8]
И. Любопитни са и изследванията, посветени на психологическото влияние на репресиите върху семействата на репресираните, и най-вече върху третото поколение, т. е. внуците на репресираните, които все още не са били родени по времето на репресиите.
Първото такова изследване в Русия е било направено едва през 1993-1994 г., при това не от руснаци, а от американци, и е публикувано през 1995 г.[9] В него авторите са обърнали специално внимание на проблемите, свързани с т. нар. процеси на транслация от поколение в поколение или на прекъсване на поведенческите и емоционалните структури.
Според авторите съветската политическа и социална система е била създала специален режим, имащ предназначението да осъществява пълно откъсване между членовете на т. нар. “съветско семейство”, при което тази стратегия е била особено силно изразена най-вече към репресираните и членовете на тяхното семейството. В основата на тази стратегия е било залегнало изискването родствениците на репресираните да осъзнаят, че за тях е изключително опасно не само установяването и поддържането на непосредствена връзки с репресираните от властта, но дори и запазването на каквато и да е емоционална връзка и памет (спомен) за тях. В основата на тази стратегия е било залегнало изискването за осъществяване на тотално (географско, физическо, социално, емоционално, психическо, идентичностно и пр.) прекъсване на връзките на репресирания и членовете на неговото семейство.
Според авторите на изследването в почти всички случаи самите жертви на репресиите сравнително бързо са прозрявали и осъзнавали реалния смисъл на репресиите и са ги схващали или като резултат от осъществен политически преврат, или като престъпление на властите против собствения народ; в същото време обаче, останалите “на свобода” членове на тяхното семейството са продължавали предано да вярват на политическия режим и напълно да оправдават неговите дейния. Според тях в главите на членовете на семействата на репресираните е протичал своеобразен конфликт между “вярата във властта” и “прозрението относно същността на властта”, при което тоталната ориентация е била в полза на “вярата във властта”, изразяваща се преди всичко в желанието и стремежа да встъпят в редовете на КПСС и в структурите на властта.
Й. Освещаването на историята на терора върху руския народ поне формално води началото си още от първите дни на червения и на белия терор, когато и двете силно пристрастни страни са издавали различни бюлетини, вестници, книги и пр. документално-исторически и литературни източници, в които са описвали различни страни на терора. След края на гражданската война издаването в Русия на такава литература е било прекратено, и почти до ХХ конгрес на КПСС тази проблематика е била тема единствено на т. нар. “антикомунистическа емигрантска и задгранична литература”. Като правило по времето на Н. Хрушчов са били публикувани отделни аспекти на проблемата, свързани само със сталинските репресии, но при Л. Брежнев разобличаването на сталинските репресии вече е било станало нежелателно.
По същество в СССР темата за комунистическия терор и репресиите е била тема, която е вълнувала почти единствено дисидентите, които са разпространявали изследванията си или в машинописен вид, или като публикации в печатните издания в чужбина. Същинското разобличаване на комунистическия терор всъщност води своето начало от труда на А. И. Солженицин “Архипелагът Гулаг”, публикуван за първи път в чужбина. Съвсем различен от солженицинския възглед е бил този на комунистите-ленинци, и най-вече на братята-близнаци Рой и Ж. Медведеви, главният и най-изчерпателният труд на които, тритомникът “Пред съда на историята: за Сталин и сталинизма”, също така е бил публикуван на Запад.
Установеният от М. Горбачов т. нар. режим на перестройка коренно изменил състоянието на нещата, като с разобличаването на терористичните престъпления на комунизма вече се били заели официалните масмедии и издания, а след т. нар. антикомунистическа номенклатурно-демократическа революция през август 1991 г., с тази дейност се заела и самата държавна власт, която извършила безпрецедентен в историята на Русия акт на почти пълно разсекретяване на архивите на КГБ, а в резултат на това се появили голямо множество антологии, справочници, списания, монографии и статии[10].
К. През целия съветски период насилието е заемало изключително важно място в обществото и в съзнанието на хората, при което мащабите, периодичността и продължителността на практиката на насилието недвусмислено свидетелствува за наличието на особена духовна атмосфера, позитивно митологизираща и силно благоприятствуваща неговата легализация. Така, в публикуваната през последните години изключително обширна литература е отразено едно доста странно на пръв поглед обстоятелство: току-що жестоко пострадалите от набезите на спецотрядите селяни с радост и възторг се присъединявали към същите тези отряди и със силно изразен ентусиазъм извършвали същите по своя характер набези в съседните села.
Масовият държавен терор в съветската държава се е характеризирал с това, че не е бил потенциално насочен към нито една политическа, социална, етническа и пр. група от населението, и фактически негова жертва по всяко време е можел да стане всеки човек. Наистина, все пак, принадлежността на жертвата на терора към една или друга група е имала за държавната машина определено важно, но все пак второстепенно или дори нискостепенно, значение. Защото целта на терора не е била свързана с определена, примерно опозиционна част от населението, а е била насочена към цялото общество и към създаване на специална духовна атмосфера именно в цялото общество.
Но най-удивителната особеност на съветския терор е било наличието на пълно противоречие между отсъствието на каквато и да е реална лична вина на жертвата на терора не само според критериите на правото и законността, но дори и според критериите на здравия човешки разум - от една страна, и реалната заинтересоватност на съответните органи от търсенето и намирането на истината - от друга.
В това именно отношение се състои и коренната разлика между жертвите на съветския терор и жертвите на националсоциалистическия и фашисткия терор, където не само теоретически и юридически е съществувала, но и напълно реално се е проявявала възможността за отказ от обвинение при липса на съответния престъпен фактически състав. Все пак, обаче, съветската система на държавен терор, така или иначе, се е позовавала и тотално е използувала определен нормативен архаично-митологичен сценарий, върху основата на който именно е изграждала не само цялостната дейност на държавната машина, но и цялостната менталност и дейност на обществото, с което фактически е извършвала тотална архаизация на всички структури и слоеве на общество.
Изключително мощно е било влиянието върху обществото на най-примитивната и фаворизираща насилието масова народна митология, върху основата на която властите са създавали и надграждали различни митологически варианти, налагащи представата, че именно насилието е единственият, всекидневният и най-ефективният метод или способ за решаване на всички личностни, стопански и обществено-политически проблеми. Върху тази именно митологическа основа се е извършвало формирането и проявлението на масовата психическа нагласа към поддържане на самия факт на терора както от потенциалните (т. е. все още нямащите ясна представа за какво точно става въпрос), така и от вече реалните жертви на същия този терор. Очевидно както всеки, така и съветският масов терор не е и не може да бъде резултат от някаква вяра или фанатизъм на една малка или голяма група идеолози, доктринери и чиновници, а е проявление и резултат от масовите представи и рефлекси, залегнали в основата на народностната култура, върху които именно, впоследствие, идеолозите, доктринерите и чиновниците са надграждали своите специфични конструкции.
Несъмнено, освен от най-примитивните и вечно живи митологически пластове, при търсенето на отговорите на многобройните въпроси, възникващи във връзка с насилието в руското общество, трябва да се тръгне и от най-съществените черти на руската духовна (религиозна) култура. Официално специфично руското общество е принадлежно към християнската духовна култура, но имащото изключително съществено значение уточняване изисква изрично и достатъчно ясно да бъде подчертано, че става въпрос именно за т. нар. източно-православно или византийско по своя характер християнство. И макар че това уточняване има в изключително висока степен “съдбовно значение”, от своя страна, обаче, то все още не е достатъчно. Работата е там, че голяма част от най-авторитетните изследователи напълно основателно определят православното християнство като “езическо християнство” или “християнско езичество”, което от своя страна налага необходимостта да бъде уточнено кое точно езичество е залегнало в основата на руското православно християнство.
Според А. А. Пелипенко, И. Г. Яковенко “Русия е най-типичният и най-концентрираният съвременен израз на манихейско-имперския тип цивилизация”,[11] а А. С. Ахиезер обстойно доразвива тази мисъл, като подчертава, че именно манихейските идеологически конструкции[12], залегнали дълбоко в основата на руската духовна култура, стоят в същността на съвременното идеологическо митотворчество и представляват грамаден потенциал за нови и спекулативни по своята същност идеологически конструкции, оправдаващи масовия отказ от съвременната европейска култура и нравственост.[13] Според него както руската специфика на терора, така и неговите мащаби са феномени, дълбоко залегнали в основата на манихейската по своята същност архаична руска духовна култура, цялостно основана върху митологичното и дуално-опозиционното мислене.
Става въпрос за това, че именно манихейството като абсолютизация на разрива, конфликта и дезорганизацията на обществените компоненти дава една изключително проста обяснителна схема на протичащите в обществото явления, според която не друг, а само руският народ е носител на Абсолютното Добро, и като такъв е призван да води постоянна борба с всичко, което е различно от него, и следователно е олицетворение на Абсолютното Зло. Става въпрос, също така, и за това, че още при неговото формиране масовото руско съзнание се е било формирало именно като манихейско, поради което се е било отказало от принципите на диалога като механизъм на обществено организиране и е приело принципа на тоталната намеса на държавната власт във всички сфери и детайли не само на обществения, но и на частния живот на хората. И най-вече става въпрос за това, че всеки опит за въвеждане на диалога в руското общество, като правило предприеман единствено отгоре надолу и схващан като опит за реформи, е бил провалян като неуспешен не поради неговата неефективност, а единствено поради това, че не е отговарял на архаичното манихейско съдържание на масовото съзнание на руското население.
Във връзка с това А. С. Ахиезер подчертава, че уникалната съветска държавност е възникнала не просто върху основата на активизацията на архаичната манихейска духовност, а именно върху монополизацията на терористичния взрив, протекъл в нейните недра и удачно характеризиран като “взрив на народното творчество”, издигнало насилието като най-висш природен и обществен закон.
[5] Гриф секретности снят. Потери вооруженных сил СССР в войнах, боевых действиях и военных конфликтах, М., 1993, с. 407.
[7] Conquest, R., The great terror: A reassessment,
[9] Бейкер, К., Ю.П. Гиппенрейтер, Влияние сталинских репрессий конца 30-х годов на жизнь семьей в трех поколениях, ж. Вопросы психологии, М., 1995, № 2, с. 66-84.
[10] Неизвестной России. ХХ век, Антология, М., 1990; ж. Родина; ж. Источник; ж. Исторический архив; ж. Кентавр; Тарасов, К. К., Тоталитарная система в СССР: история и пути преодоления, СПбг., 1992; сб. Спецпереселенцы в Западной Сибири: 1930 – весна 1931 гг., Новосибирск, 1992; Шашкова, В. Я., Спецпереселенцы в Мурманском регионе, Мурманск, 1992; сб. Депортации народов СССР. 1930-1950-е гг., М., 1992-1995, Часть 1-2; Жизнь против смерти, Рига, 1993; Забвению не подлежит. Мартиролог Нижнего Новгорода за 1918-1984 гг., Нижний Новгород, 1994, Том 1-2; Особые папки. 1944-1953 г., М., 1994; Мемориальная книга. 1917-1980 гг., Екатеринбург, 1994; Некрасов, В. Ф., Тринадцать “железных” наркомов, М., 1995; Хлевнюк, О. В., Политбюро. Механизмы политической власти в 1930-е годы, М., 1996; Полян, П., Жертвы двух диктатур, М., 1996; Лубянка: ВЧК-ОГПУ-НКВД-МГБ-МВД-КГБ. 1917-1960, Справочник, М., 1997; Россия ХХ век. Документы. Катынь. Пленники необъявленной войны. Документы и материалы, М., 1997; Стецковский, Ю., История советских репрессий. 1917-1995, М., 1997, Том 1-2; Иванов, Г. М., ГУЛАГ в системе тоталитарного государства, М., 1997; Роговин, В. З., 1937 год, М., 1996; Роговин, В. З., Партия расстрелянных, М., 1997; Репрессии против поляков и польских граждан, М., 1997; Смыкалин, А. С., Колонии и тюрмы в советской России, Екатеринбург, 1997; Система исправительно-трудовых лагерей в СССР. 1923-1960, Справочник, М., 1998; Звягинцев, А. Г., Орлова, Ю. Г., Распятые революцией: российские и советские прокуроры, которые противились террору. 1922-1936 гг., М., 1998; Иоффе и Нестеренко, Волчий камень: урановый остров архипелага ГУЛАГ, СПбг., 1998; Пихои, Р. Г., Советский союз: история власти. 1945-1991 гг., М., 1998; Экономика ГУЛАГ-а и ее роль в развитии страны. 1930-е годы, М., 1998; ГУЛАГ: его строители, обитатели и герои, Франкфурт-на-Майне - Москва, 1999; Мартиролог заключенных Республики Коми, Сыктыквар, 1999, Том 1-3; Мартиролог Башкортостана, Уфа, 1999, Том 1-2; Павлов, Д. Б., Большевисткая диктатура против социалистов и анархистов. 1917 – середина 1950-х годов, М., 1999; Козлов, В. А., Массовые беспорядки в СССР при Хрушчеве и Брежневе, Новисибирск, 1999.
[12] Манихейството е религия, възникнала през ІІ век сред ирано-персийските народи и имала изключително мощно влияние не само върху народите на Долна Месопотамия, Иран, Персия, Палестина, Сирия, но и народите на Римската империя. Най-общо казано, то представлява своеобразен синтез или синкрезис на маздизма-заратустраизма (авестизма), юдейството, будизма, елказианството и ранното християнство, при което всичките тези религии, от които то е взело “по нещо”, го считат за ерес. Онова, което в случая ни интересува, е възприетата от авестизма теза за изначалната дуално-противопоставителна същност на света, конструиран като разделен на вечно борещи се “Абсолютно Добро” и “Абсолютно Зло”.
[13] Ахиезер, А. С., Мифология насилия в советский период (возможность рецидива), ж. Общественные науки и современность, М., 1999, № 2, с. 86-93.
[Публикувано като §1.Ж.-К. на стр.129-138 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар