Политическата роля на народните маси
1. Тъй като по един или друг начин част от общественополитическата и социалната терминология, използувана в Древна Гърция, функционира и днес както в специфично научната, така и в масовата лексика, все пак поне на нас ни се струва странен фактът, че същата тази терминология почти не е била обект на специално изучаване и разкриване както на нейните изходни лингвосоциални (или социолингвистични) характеристики, така и на еволюцията в нейното съдържание в съответствие с еволюцията на политическите процеси и на характера на субектите, участвуващи в тях[1].
Като правило авторите, обръщащи внимание на тази проблематика подчертават, че древногръцката социално-политическа терминология е била недостатъчно развита и е носела белезите на неопределеността, неясността и неточността, при което някои думи, употребявани като обществено-политически термини са битували и във всекидневния разговорен език, където са имали съвършено друго значение, а освен това едни и същи думи, употребявани от различни автори в различно историческо време са имали различно значение.
Също така, занимаващите се с тази проблематика автори подчертават, че към края на VІ век пр. Хр., особено след реформите на Солон и неговите последователи, вече е била забелязана доста ясно очертана тенденция към изработване на нови критерии за съотнасянето на човека към различните социални групи, при запазването на предишната терминология; и че имащите специфично политическо звучение термини са се били появили приблизително едва към края на втората половина на V век пр. Хр., когато на обществено-политическата сцена на преден план излиза т. нар. демократическа групировка, във връзка с която в обществено-политическата лексика се появяват и трайно установяват различните словоформни варианти на dem, demos.
2. Както свидетелствуват всички изследователи на древногръцката обществено-политическа лексика, от Омир до Аристотел за обозначаването на двете основни социални формирования са били употребявани две основни понятийно-терминологични групи, използуващи едновременно и количествения, и качествения критерий; тези две терминологични групи са били: oligos/oligaros (олигос, олигарoс)[2] и polius (полиус)[3]; при което по отношение на втората група много по-често и като напълно равнозначни по смисъл и значение първоначално е била използувана най-вече думата omilos (омилос)[4], след това – преди всичко думата ochlos (охлос)[5], а през първата половина на V век пр. Хр. и трите наименования започнали да отстъпват своето място и да бъдат заменяни от думата dem, demos[6].
Първата исторически документирана употреба на ochlos (охлос) е в поезията на беотийския поет Пиндар, където в неговата ІV Питийска ода (83-85) се говори за “тълпящ се на площада народ” или по-точно - за “запълняща агората тълпа”. След това в “Молителките” (182) и “Персите” (42; 53; 123-124) Есхил употребява ochlos и omilos в значението на “множество воини” или “множество хора”, при което, както и при Пиндар, думата има чисто количествено значение без никакъв социален смисъл или контекст. Подобна е употребата на тези думи и при Софокъл.
Истинският преврат в отношението към “народното множество” или “тълпата” се извършва при Еврипид, в творчеството на когото “тълпата” вече не е просто определение на “човешко множество”, а става социално понятие, като ochlos означава “зависими хора”, “слуги”, “хора, намиращи се извън рамките на обществото”[7]. В тези свои произведения Еврипид подчертава, че за девойките и жените е не само “неприлично”, но дори е “опасно” да попадат в тълпата; от тълпата се бои даже и страшният Агамемнон, а Иполит се гордее с неумението си да има взаимоотношения с тълпата. Все пак, обаче, следва да бъде отбелязано, че не всичката споменавана от Еврипид “тълпа” е “социално маркирана”.
В ранните комедиите на Аристофан охлосът се среща само (единствено) в “Ахарняни” (275-276), и то само веднъж. В късните му пиеси образът на охлоса е представен в “Жабите” (219; 676), “Жените в Народното събрание” (183, 289, 380, 383) и “Плутос” (329, 750), при това най-вече като “пространство, опасно за жените”, като “тълпящ се народ” и като “гражданите в народното събрание”, при това с ирония е споменато, че тази тълпа смята себе си едва ли не за съсредоточие на самата мъдрост. Любопитно е, също така, че великият комедиограф е представил бога на богатството Плутос като намиращ се в обкръжението именно на охлоса, състоящ се от “честни” и “бедни” хора, имащи статуса на “граждани”.
В своето творчество Херодот е дал предпочитание в употребата на термина omilos, който схваща като “голямо струпване на хора”, “големи людски маси”, “голямо множество”, “голяма тълпа”, “огромно мнозинство воини”, “неорганизирана войска”, “разбягваща се победена войска”. Що се отнася до термина omilos, в творчеството на Херодот той е употребен един-единствен път (ІІІ, 80-82), и то в значението на “негодна тълпа”.[8]
Любопитна е и употребата на ochlos и omilos у Тукидид, който схваща и двата термини като почти равнозначни и като означаващи: Þ“тълпа от непостроени воини”; Þ“неподредена войска” (VІ, 56, 1; VІ, 126, 1; VІІ, 75, 5; VІІІ, 25, 4); Þ“пълчища варвари” (VІ, 126, 6); Þ“отстъпващи в безпорядък войски” (VІІ, 75, 5); Þ“непълноправни граждани” (І, 80, 3; ІІІ, 87, 3; VІ, 30, 2; VІІІ, 48, 3); Þ“чуждоземна тълпа” (VІ, 30, 2); Þ“множество, неподдаващо се на точно установяване” (ІІІ, 87, 3). Според него на ochlos–а са свойствени: Þсилната възбудимост (ІV, 28, 3; VІ, 17, 2; VІ, 63, 2; V-, 89, 5; VІІ, 8, 2; VІІІ, 86, 5); Þизлишната самоувереност (VІ, 63, 2); Þпротиворечивите чувства и поведение (VІ, 28, 3); Þнепринадлежността към гражданския колектив или поне към неговата добра част.
Ксенофонт употребява думата ochlos както във военен, така и в невоенен контекст (“Гръцка история”, І, 3, 22; І, 4, 13; І, 7, 13-15; ІІ, 2, 21; “Хиерон”, 2,3; 6, 4), и то винаги когато цели да привлече вниманието преди всичко върху най-лошите и най-недостойните характерни черти на атинския народ. Освен това при Ксенофонт, макар и само понякога (“Гръцка история”, ІІІ, 3, 37), думата има и социално значение, при което обозначава непълноправните спартанци, спартанските социални низини, негражданското население на Спарта. Любопитно е, че за лаконофила Ксенофонт пълноправните спартански граждани, за разлика от атинските, дори когато отстъпват, не могат да се превърнат в ochlos. В своята аристократическа утопия “Киропедия” Ксенофонт достатъчно ясно и изрично е подчертал, че охлосът винаги се стреми към равенство, но не и към възнаграждение според извършената от него работа и според заслугите му (ІІ, 2, 21), и освен това е противопоставил охлоса на “приятелския кръг” на “идеалния управник” Кир (VІІ, 5, 39).
В ораторското изкуство, и преди всичко в речите, произнасяни в Народното събрание и съдилищата, думите ochlos и оmilos са употребявани доста рядко. Наистина тези думи се срещат в речта на Демостен “Против Мидия”, но е възможно това да се дължи на обстоятелството, че най-вероятно тази реч е била само написана, но впоследствие не е била произнесена пред реална аудитория.
При Платон употребата на ochlos и оmilos е сведена преди всичко до схващането, че става въпрос за “ненавистна и противоположна на философите тълпа”, за “огромен и силен звяр, който е ухажван от лъжемъдреците-софисти” (“Политика”, 493а-с ). В “Пир” (174а) Платон сочи, че Аполодор не бил пристигнал на разговора вчера, а пристигнал днес, тъй като се опасявал от тълпата, а в “Тимей” (42с) пише, че при създаването на Вселената е било предвидено Логосът (точното знание) да има предназначението да държи във властта си стихията на тълпата, тъй като охлосът е олицетворение на безредието в света и в държавата. Според Платон охлосът не притежава разум, не е способен да мисли философски и винаги е коренно противоположен на мъдростта (“Закони”, 670b; “Държавата”, 493е; “Горгий”, 459а).
Платон приема, че макар и да е лишена от разум, върху тълпата все пак може да бъде упражнявано известно въздействие, но това е възможно само чрез риториката, и то само чрез използуването на въображението, от което тълпата не е лишена (“Политик”, 304с-d); той подчертава, че тълпата е напълно неспособна да проумява абстрактните понятия като “справедливост и несправедливост”, но тя може да бъде заставена (накарана) “да вярва” в онова, което е необходимо (“Горгий”, 454е-455а), като обаче при подобни обучения е необходимо тълпата да бъде поставяна в състояние на висока дисциплина, за да може да усвои уроците (“Закони”, 722b).
Макар че за Платон частният интерес е много по-маловажен, отколкото общественият, все пак, когато става въпрос за частния интерес на хората от тълпата, той приема, че всички чувства и интереси на тълпата трябва да бъдат подчинени на “просветения егоизъм на индивида, който се стреми към изживяването на идеалния живот”.
В съчиненията на Аристотел думата ochlos се среща само 14 пъти (11 в “Политика” и 3 в “Риторика”), а отсъствието на думата в “Атинската полития” вероятно се дължи на това, че този труд е бил предназначен за достатъчно широка аудитория и поради това в него той е предпочитал да борави с по-неутрални термини; или иначе казано – защото тук Аристотел е бил предпочел да не дразни тълпата и да се съобразява с нейните характеристики. Така, според него (“Риторика”, 1395b 28) необразованата тълпа е много по-възприемчива към простите типове въздействия, но не и към образованите.
В “Политика” Аристотел е употребил думата достатъчно традиционно: Þкато обозначение за жените и слугите (1265а 17); Þобозначение на живеещите в полиса граждани-неаристократи (1305b 28, 30); Þлошите граждани, които се стремят да отнемат имуществото на осъдените (1230а 10), и които са готови да осъдят всякого, за да му вземат имуществото; Þхора, на които не бива да бъдат предоставяни граждански права (1327b 37); Þцялото население (1278а 32); Þвсичките граждани (1286а 31; 1311а 13).
Според едно широко разпространено гледище, думата ochlos е била измислена от привържениците на олигархията (аристокрацията), за да служи за обозначаване на враждебно настроените към нея бедни слоеве на населението и поради това то носи в себе си белезите на враждебността.[9]
Едно такова гледище, обаче, е прекалено едностранчиво, тъй като тази дума се е била появила в периода на активното възникване на нови думи и термини през втората половина на V век пр. Хр., и дълго време е била употребявана заедно и като равнозначна на познатата още от времето на Омир дума оmilos. Все пак онова, което е налагало възникването и утвърждаването на новата дума, е било преди всичко необходимостта от обозначаване на възникващите и утвърждаващите се в политическата реалност нови феноменални характеристики на “човешкото множество”.
Работата е в това, че във възникналата в Атина нова политическа реалност класическата политически неутрална “тълпа” на оmilos вече е била престанала да съществувала и е било започнало формирането на нов вид “тълпа” – ochlos и/или demos, най-главната характеристика на която се е свеждала до нейното използуване като политически инструмент в ръцете на консервативната част от олигархическия слой в борбата му срещу либералния олигархичен слой.
Така, в класическата гръцка литература е налице ясно изразена понятийно-терминологична еволюция от оmilos към ochlos и към demos, при което семантичната натовареност на думата се е движела към означаване на: подчиняващият се на законите на масовата психология низш слой от населението, първоначално политически неутрален, а впоследствие – по прежнему политически невеж, но въпреки това политически активен и действуващ като политически инструмент в ръцете на принадлежащите към олигархическия слой т. нар. демагози.
3. Впрочем, въпреки така очертаната (преди всичко семантическа) характеристика на тълпата в Древна Гърция, проблематиката относно нейната политическа същност и роля във висока степен и днес си остава недостатъчно проучена и недостатъчно изяснена, а от съвременните автори само няколко души са обърнали специално внимание, при това само на някои от аспектите на тази проблематика. Така напр. обръщайки внимание на въпроса за психологическите възгледи на Тукидид, макар и не много пространно, Вирджиния Хантър е спряла погледа си на темата за психо-социалната характеристика на древногръцката тълпа като политически феномен[10], а Джош Обер е разгледал “революцията на Клистен” като резултат от “спонтанно въстание на атинския демос”[11].
Наистина, липсата на специален научен интерес към проблематиката, свързана с древногръцката политическа тълпа, би могло да бъде обяснено с напълно естествения стремеж на учените към разкриването на ролята на добре организираните и ефективно действуващите официални полисни институти и със свързаното с това (поне изглеждащо като) естествено пренебрегване на неорганизираните масови прояви.
Един такъв обяснителен подход, обаче, едва ли би могъл да бъде убедителен, тъй като: от една страна същите тези спонтанни и неорганизирани масови прояви на тълпата могат да бъдат разглеждани като степен и форма на политическа организираност; а от друга страна, съвременната синергетика (която се е формирала и утвърдила като наука за хаоса) и в частност т. нар. политическа синергетика, е категорична в извода и твърдението си, че хаосът, и особено политическият хаос, е и може да бъде феномен, имащ само външните белези на спонтанност и неорганизираност, докато всъщност в определени случаи най-дълбокото съдържание на неговите процеси може да бъде изключително добре организирано и строго контролирано явление.
Така или иначе, поне засега, вън от така очертаните по-горе лингво(лексико)семантични или терминологически характеристики, феноменът на политическата тълпа (т. е. на онези сборища, които са оказали определено влияние върху политическия живот) в Древна Гърция, не е бил обект на специален политико-ситуационен анализ.
Освен това, специално в историческата литература доминира ориентацията към отъждествяване на понятията “тълпа” и “народни маси” при разглеждането им като група от хора с общи традиции и определени общи далечни цели,[12] а в социологическата и психологическата литература доминира схващането им като обединяване и сплотяване на хора, основано най-вече върху връзки, които имат случаен и временен характер.[13]
Анализът на творчеството на Омир сочи, че, в архаическата епоха неорганизираните масови сборища са били крайно рядко явление и поради това разглеждането на визираната проблематика всъщност трябва да започне не от неорганизираните, а именно от организираните масови политически събирания на хора. Така, по времето на Омир най-обичайният обществено-политически и социален феномен е бил Народното събрание, което е било свиквано само и единствено по повелята на базилевса и не е било могло да бъде осъществено каквото и да е събиране на Народното събрание без съгласието и повелята на базилевса[14]. Същото се отнасяло и за дневния ред на свиканото Народно събрание – той е бил определян само и единствено от базилевса и други теми, освен определените от него, не е било могло да бъдат поставяни и разисквани.
По същото време е било определено и е съществувало и строго определено място, където Народното събрание е могло да заседава, и това е било т. нар. агора, представляваща открито площадно пространство, границите на което са били обозначени чрез специални мраморни маркери. По времето на Омир Народното събрание се е състояло само от гражданите-воини и не е било достатъчно добре организирано от процедурна гледна точка, при което участниците в него са изразявали своя глас “за” или “против” с викове на одобрение или неодобрение, и както изрично свидетелствува за това случаят с Терсит (“Илиада”, ІІ, 211-277) аристокрацията е доминирала в абсолютна степен и е могла да предотвратява всяка спонтанна проява на редовите воини, а и от описанието на случката е видно, че не е имало никакви следи от действия на тълпа и че протестът на Терсит е бил само една напълно словесна и напълно индивидуална акция.
Следващият литературен материал, заслужаващ внимание с оглед на интересуващата ни тема за политическата тълпа, е даденото от Тукидид описание на заговора на Килон, имащ за цел да завладее Акропола и да се обяви за тиранин, в потушаването на който е бил взел участие атинският демос[15]. Така, според историка, когато атиняните научили за заговора, те масово се спуснали от нивята си срещу съзаклятниците и ги обсадили, но от разказа въобще не може да бъде направен изводът, че тази тяхна масова проява е била спонтанно и неорганизирано действие.
Дори напротив – от факта, че когато след време те изоставили обсадата и се разотишли, като предоставили пълномощия на деветте архонти да се разпореждат самовластно, може да бъде направен изводът, че и самото им свикване е било дело именно на тези девет архонти. Така, от това описание е видно, че въобще не е имало никакво “спонтанно действие на народните маси” или на “тълпата”, тъй като такъв политически феномен, наречен “народни маси” или “тълпа”, очевидно, все още не е бил съществувал и все още не се е бил появил на атинската политическа сцена.
Онова, което може да бъде наречено “начало на атинската демокрация”, характеризиращо се именно с излизане на политическата сцена и настаняването като политически фактор на т. нар. “тълпа” или “народни маси”, е т. нар. въстание на атиняните против спартанците през 508-507 г. пр. Хр. Главният въпрос тук, разбира се , е: “Възможно ли е в този случай да се говори за неорганизирани спонтанни действия на атинския демос?”
Според Херодот когато спартанският цар Клеомен победоносно се появил в Атина и изгонил от града седемстотин атински семейства, обвинени като светотатци, и особено след като постановил да бъде разпръснат Съветът и властта да бъде дадена в ръцете на неговите съмишленици, тогава Съветът се противопоставил и останалите атиняни, които мислели по същия начин, въстанали и обсадили намиращия се на Акропола Клеомен, а след това, на третия ден, Клеомен напуснал страната заедно с всички спартанци.[16] Разглеждайки същите събития, Аристотел подчертава, че “Съветът се възпротивил и демосът се събрал”, след което в продължение на два дни “народът обсаждал” укрепилите се на Акропола[17].
Въпросът, разбира се е: “Доколко тези изяви на атиняните против Клеомен са били спонтанни и доколко - организирани?”
Според Джош Обер при обсадата на Акропала е било налице “клистенска революция”, протекла по същия начин, както и щурмът на Бастилията, при което е приел, че след като Съветът оказал съпротива, демосът (народните маси, тълпата) се събрал спонтанно и от само-себе си[18].
Според нас, обаче, този негов извод е лишен от основателност и в описаната ситуация става въпрос за добре организирано екстраординарно обществено събрание, а съвсем не за спонтанно и неорганизирано събиране: Þпреди всичко урбанизацията на Атина по онова време съвсем не е била давала възможност за спонтанно обществено организиране; Þвсички публични места, като улици, площади, театри и пр., са били предназначени само и единствено за организирани публични събития и специални длъжностни лица са имали задължението да контролират използуването на тези места само съобразно тяхното предназначение; Þв случая е ставало въпрос за мобилизиране на гражданите-воини, а съвсем не на редовите граждани на полиса; Þпо онова време демосът е бил все още в етапа на своето формиране и политическата му роля все още е била съвсем незначителна; ÞТукидид (VІ, 57-58) е описал случай, станал само шест години по-рано, при който с особено голяма лекота е била неутрализирана опасността от превръщането в тълпа на една религиозна процесия, а това е указание, че едва ли само за шест години ситуацията се е била променила съществено относно възможността за манипулативен контрол върху т. нар. народни маси; Þв цялата история на Древна Гърция не съществува нито едно свидетелство за възникване на масово безредие по времето на Олимпийските, Немейските, Истмийските или Панатинейските игри, което несъмнено е указание за липсата на какъвто и да е рефлекс на спонтанност и неорганизираност в психологията на древногръцкото население, навиците на които са били строго параметризирани в рамките на външната по отношение на населението организираност.
А всичко това несъмнено налага извода, че т. нар. “въстание на атинския демос против спартанския цар Клеомен” съвсем не е било спонтанно, а е имало политически лидери, и че както премълчаването в историческите хроники на имената им, така и на факта на съществуването им съвсем не е и не може да бъде аргумент в полза на тезата, че не ги е имало, и за тезата за наличието на “спонтанно народно въстание за защита на родината”. Още повече, че все пак някой е трябвало да води преговори с Клеомен, оттеглянето и заминаването на който, очевидно, е станало съвсем не спонтанно, а след добре проведени преговори.
Впрочем, вникването в същността на другите аналогични ситуации, описани в творбата на Тукидид (ІІІ, 70-81; ІV, 46-48) ни дава несъмнения извод, че той никога не е и могъл да си представи каквото и да е участие на политическата сцена на някаква неорганизирана човешка маса, и при това в неговата представа всяко организиране на демоса е ставало и е могло да става само от и в интерес на някоя от политическите групировки на олигарсите. За Тукидид съществуването на “тълпата” или “народните маси” като политически феномен и фактор просто е било абсолютно невъзможно и немислимо.
Наистина, известни промени в това отношение са били настъпили в края на V и началото на ІV век пр. Хр., когато политическата активност на демоса е била доста висока, но дори и тогава тази активност на “народните маси” никога не е била изпускана от контрола на демагозите и като правило никога не се е проявявала извън Народното събрание, където, несъмнено е бил още по-силен контролът върху нея.
Така, в Древна Гърция никога не се е било състояло и не е било могло да се състои каквото и да е имащо политическо значение и неконтролирано или неманипулирано от олигархическия слой проявление на низшите слоеве на населението (охлоса, демоса, тълпата, народните маси). Всички полисни институти, включително и т. нар. демократически институти, са били предназначени за най-стриктно контролиране както на строго индивидуално-личностновото, така и на обществено-политическото поведение на всички граждани.
[1] Доколкото ни е известно, единствените изследвания в това направление са няколко доста кратки статии в руската литература и един обемист тритомен речник в немската литература. Виж: Ленцман, Я. В., О древнегреческих терминах, обозначающих рабов, ж. Вестник древней истории, М., 1951, № 2; Казакевич, Э. Л., Термин и понятие “раб” в Афинах ІV в. до н. э., ж. Вестник древней истории, М., 1956, № 3; Доватур, А. И., Социальная политическая терминология в “Афинской политии” Аристотеля, ж. Вестник древней истории, М., 1958, № 3; Сахненко, Л. А., Греческая социально-политическая лексика периода Пелопоннесской войны, ж. Научные доклады Высшей школы. Филологические науки, М., 1978, Вып. 6; Soziale Typenbegriffe im alten Grechenland und ihr Fortleben in den Sprachen der Welt, Hrsg. von E. Ch. Welskopf, Bd. 1-3, Berlin, 1981-1985; Карпюк, С. Г., Ochlos от Эсхила до Аристотеля: история слова в контексте истории Афинской демократии, ж. Вестник древней истории, М., 1995, № 4.
[3] Т. е. “многото”, “множеството”, “многобройното”, “голямото”, “мнозинството”, “тълпата”, “главната част на войската”, “множеството от хората на полиса”.
[4] Т. е. “тълпа”, “множество”, “навалица”, “строеви боен отряд/войска”, “врявата, издавана от тълпата/войската”; етимологически тя е свързана с omileo – “общувам”, “дружа”, “събирам се с”, “имам плътски отношения с”, “бия се с”, “влизам в стълкновение с”.
[5] Т. е. “тълпа”, “навалица”, “множество”, “простолюдие”, “нестроева военизирана част”, “обоз”, “военизирана, но неспособна да се бие част”, “прости войници”, “запълващо събранията множество”; етимологически думата е свързана с ochleo – “движа/движа се”, “търкалям/търкалям се”, “възбуждам/подбуждам”, “досаждам”, “шарлатанствам”.
[6] Т. е. “област”, “околия”, “край”, “община”; етимологически думата е свързана с: “легло”, “креват”, “носилка”; “дом”, “постройка”; “привързвам”, “пленявам”, “владея”; “управлявам с угодничество”, “привличам/прелъстявам на своя страна”, “хора, хранени на обществени разноски”.
[7] Еврипид, “Ифигения в Авлида”, 35, 427; “Андромаха”, 19; “Циклоп”, 100, 222; “Орест” 943; “Иполит”, 212-214, 842; “Херакъл”, 976; “Децата на Херакъл”, 921.
[9] Сахненко, Л. А., Греческая социально-политическая лексика периода Пелопоннесской войны, ж. Научные доклады Высшей школы. Филологические науки, М., 1978, Вып. 6; Исаева, В. И., Античная Греция в зеркале риторики: Исократ, М., 1994, с. 92-95.
[11] Ober, J., The Athenian Revolution: Essays on Ancient Greek Democracy and Political Theory, Princeton, 1996, p. 43.
[12] Perkins, H. J., The Structured Crowd. Essays in English Social History, Sussex, 1981; Millar, F., The Crowd in Rome in the Late Republic. Ann Arbor, 1998.
[13] Dictionary of Philosophy and Psychology, Ed. J. M. Baldwin, New York, 1960, Vol. 1, p. 246-247; Encyclopedia of Sociology, Ed. E. F. Borgatta, New York, 1992, Vol. 1, p. 395-402.
[18] Ober, J., The Athenian Revolution: Essays on Ancient Greek Democracy and Political Theory, Princeton, 1996, p. 51-52.
[Публикувано като §36 на стр.366-385 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар