Лисий
Още Омир свидетелствува, че тогавашният обществен строй е изисквал от царете да притежават изкуството да произнасят публични речи, умение да излизат с впечатляващо и силно въздействуващо слово пред съвета и народното събрание. Така, “красноречивият оратор” на “Илиадата” е старецът Нестор, а Феникс, възпитателят на Ахил, е трябвало да научи своя възпитаник “добре да говори и смело да действува”[1]. От Омир става ясно, че по негово време на красноречието се е гледало едновременно и като на “божествен дар”, и като на “изкуство, което може да бъде изучавано и придобивано като знание и умение”. Все пак, обаче, тъй като това най-ранно красноречие все още не е било писмено, все още не е излизало извън изискванията за най-общо мотивационно въздействие върху слушателите и все още не е имало ясно очертан политически характер, то все още е било твърде далеч от възникналия значително по-късно феномен на риториката.
Същинското ораторско изкуство, известно като риторика (реторика), е възникнало едва през V век пр. Хр. и е неразривно свързано с демократическата форма на формирането и функционирането на обществените институции и на държавното управление. То е възникнало именно като политическо красноречие и именно в обществено-политическия контекст на полиса и демоса, а първите блестящи политически оратори са били именно водачите на атинската демокрация Темистокъл и Перикъл.
Вторият вид красноречие, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. тържествено (парадно, епидейктическо) красноречие, което било демонстрирано по време на публичните събрания. Третият вид красноречие е било т. нар. епитафно (надгробно) красноречие, което се появило върху основата на вече съществуващата ритуална хорова лирика (т. нар. тренос); а четвъртият вид красноречие, разбира се, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. съдебно красноречие.
През V век пр. Хр. ораторското изкуство е било все още в процес на формиране и без писмено фиксиране. Първата писмено фиксирана реч е речта на Аполон пред ареопага в “Евменидите” на Есхил, но тя все още е само далечен прототип на същинската риторика.
Същинското възникване на риториката е неразривно свързано с превръщането в лоното на сицилианската софистическа школа на различните форми на красноречието в литературен (художествено-прозаичен) вид. Според повечето изследователи на античността за своеобразен “праотец на риториката” следва да бъде считан сицилианският софист Горгий (483-375 г. пр. Хр.), който, бидейки подчертано ироничен скептик в теорията на познанието, обосновава тезата, че “словото е вълшебство и заклинание”, и че задачата на словесното изкуство е “създаването на илюзия, имаща предназначението да омагьоса, да измами и убеди душата” на слушателя.
Несъмнено в епохата на атинската демокрация са се проявявали съвсем немалко майстори на словото, но традицията приема, че първият най-виден атински съдебен оратор от времето на възникването и утвърждаването на риториката е Лисий (445-380 г. пр. Хр.). Неговият баща е бил богат преселник от Сицилия и собственик на работилница за военни принадлежности. По времето на управлението на Тридесетте тирани неговият брат е бил убит без съд и имуществото на семейството е било конфискувано, а самият Лисий, за да се спаси, е бил принуден да емигрира. В Атина той се е завърнал едва след възстановяване на демокрацията през 403 г. пр. Хр. и тъй като е принадлежал към социалния слой на т. нар. метеки и не е имал правото лично да участвува в съдебните заседания, той избрал професията на логограф (т. е. “писач на речи”) и преподавател по риторика, като е подготвял писмени речи, които заинтересованите лица да прочетат от свое име пред съда.
През ІV век пр. Хр. в антична Гърция все още не е имало нито държавно обвинение, нито предварително следствие, но държавата вече е била взела в свои ръце ролята на арбитър в споровете между нейните граждани, като инициативата за обвинението както по граждански, така и по наказателни дела е била в ръцете на всяко частно лице. Тъй като, обаче, атинското съдопроизводство е изисквало всяко заинтересовано лице само да се явява пред съда и да обосновава своето обвинително или защитно искане и позиция, и тъй като, естествено, малцина са имали необходимите за това знания, е била дадена възможност да бъде създадена институцията на т. нар. “логографи”, които били наемани от страните за предварително подготвяне на писмен текст, който да бъде прочетен пред съда.
Тогава именно Лисий се утвърдил като автор на тип или модел на прецизно структурирана реч, която: започвала с увод, който имал предназначението да спечели благосклонното внимание на съдиите; после следвало изложението на фактите и обстоятелствата, имащи значение за решаването на делото; след него било представянето на доказателствата и полемиката с противника; и накрая било заключението.
Още в древността е било считано, че Лисий е автор на 425 речи, но все пак още тогава като автентично негови били признавали само 233 речи. От тях, обаче, са били запазени и са стигнали до нас само 34, сред които е и единствената произнесена от самия него съдебна реч, както и няколко тържествени речи, произнесени от него по други поводи.[2] Всичките речи на Лисий са изключително интересно свидетелство както за обществено-политическите и социалните отношения и борби в Атина в началото на ІV век пр. Хр., така и за състоянието на риторическото изкуство по негово време.
В написаните за съдебните процеси и преследващи напълно определени конкретни цели речи на Лисий се съдържат такива изключително важни за изследователя нюанси, “мириси и цветове”, каквито въобще не може да бъдат открити нито в дълбокото и всеобхващащо творчество на Тукидид, нито в старателното и обективно изложение на Ксенофонт, нито в изпълненото със сарказъм и ирония творчество на Аристофан. По силата на непосредствено практическата необходимост в изложението на същността на казуса в тези речи е постигната пределна яснота и точност, която изключително бързо и ефективно въвежда читателя в най-дълбоката същност от живота на полиса: ту в бедната работилница на грубия занаятчия-инвалид (ХХІV), ту в типичния за Атина дом на “средния гражданин” Евфилет (І), ту в атмосферата на напрегнатия и изпълнен с драматизъм съдебен процес на Ератостен (ХІІ), ту в атмосферата на наглостта по делото на Никомах (ХХХ).
Удивителната яркост и точност на езика, умело поднесените характеристики на хората и на казусите, умението да бъде подбрано и изтъкнато най-същественото от обстановката - всичко това са превъзходни постижения на риторическото майсторство на Лисий, благодарение на които дори и днес читателят има възможността ясно и отчетливо да си представи както хората, които са произнесли в своя защита тези речи, така и онези, срещу които те са били насочени.
Изобщо, речите на Лисий са изключително ценни примери на блестящи социално-политически характеристики, на тънки психологически наблюдения и на важни за обществено-политическия анализ битови детайли. При това, обаче, както при тяхното четене, така и при четенето на речите на другите знаменити древни оратори човек никога не бива да забравя елементарното съображение, че те са само един строго прагматично фокусиран лъч светлина, обхващащ един доста тесен отрязък от живота и само няколко живи фигури, при което често пъти истинската причина за съдебния процес, непосредствената връзка на фиксираната в казуса обстановка с процеса на политическата борба остава в сянка. Или иначе казано, при анализа на тези речи винаги трябва да се има предвид съображението, че като правило истинската същност и насочеността на съдебния процес може да се окаже само един превъзходен воал или було за най-дълбоките мотиви за възбуждането на делото.
Все пак сведенията по историята на политическия живот на Атина, които може да бъдат почерпени от речите на Лисий, са твърде обилни и разнообразни. В тях напр. се съдържат важни данни относно наличието в града на различни политически групировки (ХІІ, ХІІІ, ХХV и др.); относно причините за принадлежността на гражданите към тях (ХХV); относно действителните цели, които тези групировки преследват и относно борбата между тях (ХІІ, ХХІV, ХХV); относно положението на различните слоеве от атинското общество и тяхната роля в живота. Сред най-характерните и най-ценните характеристики или особености на тези речи е това, че те, като правило, съдържат обилен материал за хронологически сравнения и точни датировки на събитията, протичащи на политическата сцена на античното атинско общество.
Разбира се, един от първите въпроси, възникващи във връзка с използуването на този обилен фактологически материал е относно това дали тези речи са достатъчно надеждни относно истинността на фиксираните в тях факти и събития. Положителният отговор в това отношение, поне според нас, се съдържа във факта, че тези речи са били предназначени за произнасяне в различните максимално публични съдебни инстанции и в народното събрание, поради което просто не е било възможно авторът им да си позволи каквато и да е волност или недобросъвестност относно фактите и събитията, които несъмнено са били достатъчно добре известни на всички граждани.
Нещо повече – авторът на речите не е разполагал и с абсолютно никаква възможност за премълчаване на фактите, имащи отношение към съдебния процес. Единственото нещо, с което авторът е разполагал, е възможността да подложи тези факти и събития на специфична и своеобразна съдържателна трактовка, да им даде някакво повече или по-малко приемливо обяснение и политическо акцентиране и значение. А това, разбира се, е зависело от политическата ориентация както на самия Лисий, така и на неговите клиенти.
Разбира се (както в древността, така и днес), когато е ставало и става въпрос за политически съдебни процеси, като правило политическите възгледи на съдебния защитник и оратор съвпадат или поне отразяват достатъчно отчетливо и ясно политическите позиции на неговия клиент. В случая онова, което следва да се има предвид е, че голямата си известност като логограф Лисий е придобил след шумния съдебен процес на Ератостен, във връзка с който той се е проявил като привърженик на радикалния демократизъм,[3] и че сред неговите речи няма нито една, която да е била в защита на лице, което да е имало явно олигархически настроения и възгледи. При това, следва да се има предвид, също така, че този факт съвсем не означава, че Лисий е писал речи само за своите политически единомишленици, и че от самите негови речи е достатъчно ясно видно, че той съвсем не е имал същите възгледи, каквито са имали неговите клиенти Мантифей, Евкрат, Ериксимах и други (ХVІ, ХVІІІ, ХХV и др.).
Едни от най-зрелите и най-типичните за Лисий речи са тези, в които са отразени политическите съдебни процеси от периода 403-400 г. пр. Хр., когато, въпреки пълното възстановяване на демократическата конституция и въпреки амнистията по отношение на всички привърженици на олигархията и всички дейци и ангажирани с управлението на тираничния режим на Тридесетте, обществено-политическата ситуация в Атина е била изключително силно напрегната и политическата борба е била особено яростна. Тогава именно, въпреки амнистията, повечето от привържениците на олигархическата политическа ориентация фактически били станали обект на изключително силна ненавист и поставени в ситуация на невъзможност за открито проповядване на своите възгледи; и именно тогава те официално предприели стратегия, при която формирали доста широка политическа групировка на т. нар. “умерени демократи”.
Така, още в първите месеци след възстановяването на демокрацията, когато споменът за изгнанията и убийствата бил все още изключително пресен и когото царяла атмосфера на всеобща ненавист към олигарсите и недоверие относно възможността за тяхното интегриране в демократическия процес, една от първите грижи на правителството е била да обезпечи спазването на закона за амнистията и да не допусне случаи на негово нарушаване.
Тази стратегия на правителството, обаче, в същото това време е била и несъмнено свидетелство, че въпреки официалната смяна на властта позициите на олигархията са били все още изключително силни и непоклатими на най-висшите етажи на правителственото управление и политическата власт; тя е и едно от стотиците исторически потвърждения на тезата, че в основата на всеки обществено-политически преход винаги стои и има ведуща роля в държавата някаква умерена групировка, по същество обезпечаваща плавността на прехода и фактическото участие или дори водещата роля в него именно на слоеве от предишната управляваща върхушка.
Това, разбира се, съвсем е означава, че Аристотел казва истината, когато твърди, че “никой вече не се е опитвал да иска възмездие за извършените в миналото престъпления”,[4] тъй като съдебните речи на Лисий (и особено ХХVІ реч) недвусмислено доказват точно обратното на неговото твърдение, а именно, че когато е бил поставян на публично обсъждане въпросът за пригодността на някого да заема определена държавна длъжност, винаги е бил поставян за обсъждане и въпросът на чия страна е бил той по времето на управлението на олигархията; и освен това, почти във всеки съдебен процес обвиняемият е бил поставян пред необходимостта да доказва дали е бил привърженик на олигархията или на демокрацията.
Очевидно е, следователно, че по времето непосредствено след 403 г. пр. Хр. едно от най-силните и най-често отправяните обвинения е било това за принадлежност или симпатия към управлението на олигарсите, което обвинение, както изрично свидетелствува Лисий, е било отправяно включително и към хора, които по онова време са се намирали в чужбина или дори са били съвсем малки деца (ХХХ, 7). В този смисъл от речите на Лисий е пределно очевидно, че фактът на нарушаването на амнистията е несъмнен.
Някои автори обръщат специално внимание и на това, че от тези речи е видно, също така, че през тези години животът в Атина е бил изпълнен с особено ожесточена борба и във връзка със завръщането на предишните собственици на имуществата, които са били конфискувани по времето на оригархическия режим;[5] а отправените от Лисий към Исократ, Трасибул и Анит похвали, че те след завръщането си са се отказвали да искат връщане на отнетото им имущество, са несъмнено доказателство, че поведението на повечето от хората е било съвсем обратно на тяхното поведение (ХVІІІ, 23).
От речите на Лисий е видно, също така, че още от първите месеци и години след възстановяване на демокрацията преследването и обвиненията заради действителната или мнимата принадлежност към олигархията всъщност са били не толкова заради действително извършени от тях престъпления, а са били преди всичко удобно средство на новата форма на политическа борба, продължение на политическата борба в контекста на новата обстановка и върху новата обществено-политическа и правна основа.
Още в антична Атина формите на политическата борба са били достатъчно разнообразни: преки изказвания в народното събрание, борба във връзка с едни или други законопроекти, борба във връзка с овладяването на определени държавни постове и назначаването на определени длъжностни лица, изпращане на неудобните политици на рисковани военни мисии с надеждата да загинат далеч от Атина, възбуждане на съдебни процеси. От речите на Лисий научаваме достатъчно любопитни подробности преди всичко относно използуването на метода на възбуждане на съдебни процеси като форма на политическа борба.[6]
[6] Макар и само на един от възможните аспекти на проблемата за използуването в антична Гърция на съдебните процеси като форма на политическа борба е посветено изследването на П. Клош (Cloche, P., Les homes et la justice populaire, Historia, 1961, IX, p. 80-95). В него, обаче, върху основата на използуването на статистико-математическия изследователски метод акцентът е поставен върху това каква роля са изиграли съдебните процеси в кариерата на видните политически дейци на Атина. Според автора от известните през периода от 403 до 322 г. пр. Хр. 50 държавни дейци на Атина само 12 са имали участие в съдебни политически процеси, при това повечето от тях не като обвиняеми. Странно е, че авторът дори не е споменал за съдебния процес над Сократ, който несъмнено е бил политически, в който е участвувала изключително важната политическа фигура на Анит, и който, освен това, е изиграл изключително голяма политическа роля.
[Публикувано като §24 на стр.237-243 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар