ИСОКРАТ

Исократ

Исократ (436-338 г. пр. Хр.) е виден атински оратор, учител по риторика и публицист. Баща му е бил състоятелен собственик на работилница за музикални инструменти. Бил е ученик на софистите Горгий и Продик; след завършване на обучението си при тях станал логограф, а през 390 г. пр. Хр. открил собствена школа по риторика, която скоро станала известна дори извън пределите на Гърция.

1. Исократ е първият античен автор, който, така да се каже, е “иззел” от философията функцията на източник на универсалното знание, на основите на морала и на държавническата мъдрост, за да я “възложи” на риториката, като е обосновал възгледа, че именно тя, а не философията, учи човека на мислене и правилно поведение, а следователно възпитава у хората практическа жизнена упоритост, твърдост, непоколебимост и устойчивост. Любопитно е, обаче, че поради силно проявена природна стеснителност и свенливост, както и заради непреодолима слабост на гласа Исократ никога не е излизал публично като оратор, а е насочил усилията си единствено към съставянето на речи в писмена форма, представляващи своеобразна форма на политически памфлети, имащи предназначението не да бъдат произнасяни, а да бъдат четени и да служат едновременно и като образци за преподаване, и като брошури с подчертано пропагандно политическо съдържание, насочени към непосредствено въздействие върху обществено-политическия живот.

В този смисъл Исократ никога не е бил оратор в точния смисъл на тази дума, тъй като никога през живота си не е излизал на трибуна и не е бил в ситуация на непосредствено вербално общуване с аудитория, а по-скоро е бил ярко изразен публицист; въпреки това, обаче, по форма и по съдържание неговите произведения напълно отговарят на изискванията към ораторската реч и по тази причина в цялата посветена на него изследователска литература той фигурира именно като оратор.

От многобройните написани от Исократ речи до наши дни са достигнали в пълен обем само 21,[1] както и фрагменти от 9 негови писма. Все пак оставеното от него писмено наследство е многостранно по своето съдържание и досега е послужило като изключително обилен материал за най-разнообразни изследвания – филологически, семантически, за историята на полиса, за политическия и социалния живот, за политическите идеи, за взаимоотношенията на гръцките държави с Македония и Персия, за характера на социално-политическата борба. Във връзка с това В. И. Исаева обръща внимание на обстоятелството, че съществуващите досега посветени на Исократ изследвания са толкова много, че вече самите те подлежат на множество отделни и специални изследвания,[2] но Д. Джилис обаче приема, въпреки наличието на количествено многобройни и дори на някои качествено значими, посветени на Исократ аналитични трудове,[3] че неговото творчеството все още е извън сериозното внимание на изследователите и по същество изследванията все още предстоят.[4]

2. Като правило всички изследователи на античността обръщат внимание върху несъмненото превъзходство на Исократ над всички оратори от неговото време; при което, обаче, някои от тях, като напр. Фр. Блас, специално подчертават неговото “равнодушие към историческата истина”, това, че пред нея той е предпочитал въздействуващите върху аудиторията риторически ефекти, а все пак използуваните от него примери от историята са имали единствено функцията да служат като образец на миналото, призван да въздействува върху съвременниците.[5] Едва през 40-те години на ХХ век, вече са се появили първите специални изследвания на историческите възгледи на Исократ и на редица други атински публицисти, в които е отбелязано, че в техните изследвания винаги настойчиво е била прокарвана идеята за тясната връзка между актуалните за съвременността им политически възгледи и интерпретацията на историческите факти, при което се подчертава, че специално Исократ е използувал историята не само за да постига действен риторично-политически ефект, но и като “учител и наставник” за актуално политическо поведение.[6]

В своето посветено специално на историческите възгледи на Исократ изследване В. Ейгер пише, че при него винаги е било налице едно сложно взаимопреплитане между миналото и настоящето, използуването на добре обработени широко известни исторически факти, при което винаги се е постигала причудлива смес от реалност и иреалност, от утопичност и трезв и далновиден политически разчет.[7] В същия дух е и изследването на Л. Пирсън, посветено на историческите позовавания в речите на Демостен, Ликург, Андокид, Есхин и Исократ, при което е подчертано, че всички те са проявявали засилен интерес към използуването на различни впечатляващи примери от историята, при което Исократ е характеризиран като най-добре познаващ и използуващ историческите факти, които той умело подбирал и поднасял, като се съобразявал със своята политическа програма и с характера на аудиторията.[8]

През 60-те години на ХХ век са се появили няколко посветени на политическите възгледи на Исократ изследвания на С. Перлман, в които е обърнато специално внимание на използуването и значението за политическата пропаганда на историческите примери; в тези статии, в контекста на направената специална съпоставка относно начина на използуването на историческите факти от Тукидид, Аристотел и Исократ изрично е подчертана безпристрастността на историците и произтичащата от целите на политическата пропаганда силно изявена пристрастност на оратора; в тях е посочено, че при Исократ позоваването на историческите факти далеч надхвърля рамките на обикновената илюстрация и всъщност при неговото обръщане към историята са използувани не толкова отделни факти, колкото именно подчертаването на определена линия на развитието на историческия процес в атинското общество.[9]

Върху възгледите на Исократ за ролята в политическия живот на митовете и историческите събития са посветени изследванията на С. Б. Уелс и Д. Джилис, които пишат, че в името на актуалната политическа необходимост от издигане и подчертаване на хегемонната мисия на Атина той е извършил цялостна преоценка и е предложил качествено нова интерпретация както на историята на Атина, така и на цялата гръцка история.[10]

3. Една от най-характерните черти на творчеството на Исократ е активното използуване на морални категории при анализа на политическите и икономическите събития в антична Гърция. Дори нещо повече – при решаването на чисто политическите въпроси Исократ, като правило, винаги се старае да подхожда от морални и имащи висока емоционална окраска позиции, винаги се старае да внуши, че предложеното от него политическо решение има своите дълбоки морални основания. Така в речта си “Ареопагитика” той подлага на силно порицание аморалността на своите съграждани и обосновава тезата, че именно тя стои в основата на лошото и неправилното управление на полиса (39-43), а в речта си “За мира” пак от тази именно позиция подлага на остро осъждане и външната политика на Атина, като обявява, че стремежът към господство над другите полиси е несправедлив и е аналогичен на неприемливите вътрешнополитически действия на тираните (26, 58, 91, 108). И поради това неудачите, постигнали града, са напълно закономерни не само в политически, но и в морален план, тъй като така, както съдбата наказва тираните с нещастен личен живот, по същия начин тя наказва и полисите заради бедите, които те нанасят на другите елинистични полиси (“За мира”, 110-115; “Филип”, 105-108).

Прилаганите от Исократ морални оценки се проследяват не само в сферата на доводите, насочени към осъждането на определена социално-политическа тенденция, но и по отношение на подбудителните мотиви. Така, освен аргументите за икономическата целесъобразност от завоюването на Персия той специално подчертава несъвместимостта между морала на елините и морала на варварите, при което по същество обосновава тезата, че политическите конфликти са резултат от конфликтите между моралните ценности (“Панегирикът”, 151-152; “Филип”, 76, 90, 100-104, 124-125, 137, 139).

Прилаганите от Исократ морални оценки, освен това, му дават и възможност да придава на едно и също явление крайно противоположни значения, и най-показателен пример в този аспект е подходът му към въпроса за доходите, получавани чрез присвояването на чуждо лично имущество и експлоатация на чуждите държави. Така, той категорично отхвърля прилагането на този способ вътре в рамките на полисния колектив (“Ареопагитика”, 30, 35; “За мира”, 20, 128, 130); също така счита за грешка и получаването на икономическо преимущество за сметка на други гръцки градове (“За мира”, 26, 29-30, 58, 66, 70, 74), но в същото време признава прилагането на същия този способ по отношение на Персия като напълно оправдан и като единствено средство за спасение на Елада (“Панегирикът”, 17, 34, 119, 134; “Филип”, 9, 130, 132). Така, при него интерпретацията на антитезата “свое-чуждо” и възможността за оправдано насилствено присвояване на “чуждото” е поставена в зависимост от обстоятелството дали собственикът на имуществото принадлежи към елинския свят или не принадлежи към него.

Тук, обаче, специално внимание заслужава фактът, че макар морализаторският тон на произведенията на Исократ общо взето да съответствува на общата насоченост на тогавашната гръцка публицистика, все пак специално той се откроява със своето силно пристрастие към етическата характеристика на фактите с това, че при него е налице изключително висока степен на морален синтез на аргументите и висока концентрация на моралните определения, благодарение на което съумява да постигне умела морална замаскираност на политическата насоченост на своите речи.

При това тази замаскираност е толкова умела, че някои от речите му, като напр. “Ареопагитика”, дълго време са били възприемани, дори и от сериозните изследователи, именно като морални трактати, а не като политически.[11] Действително с пълно основание може да се каже, че за своето време Исократ е създател на “нов морален кодекс”, силно обвързан с дълбоките структурни промени в гръцкото общество, специално обърнат към обосноваване на моралната значимост на крупните и могъщите междуполисни обединения, на издигането на моралния авторитет на военно-политическия потенциал, но това обстоятелство по същество не отстранява факта на използуването на морала като “смокинов лист” за прикриване на истинската, а именно на дълбоката политическа същност на неговата позиция.

4. Още в самото начало на обществено-политическата дейност на Исократ на централно място е била поставена панелинистичната идея за постигане на единство на всички гръцки държави под предводителството на Атина, а като единствено реално политическо и военно средство за постигането на това обединение той е виждал Филип Македонски. В тази именно насока е била посветена и речта му “Панегирикът”, представляваща прослава на Атина, и която била публикувана непосредствено преди сключването през 380 г. пр. Хр. на Втория атински морски съюз.

В тази реч Исократ обосновава тезата си, че главните бедствия на Елада произтичат от междуособните войни на полисите и постоянните разногласия между гражданите, както и вълненията и въстанията в градовете. Той подчертава, че тези междуособни войни водят до грабежи, разорения и изгнания; че заради честите политически преврати жителите на полисите живеят в много по-потиснато състояние, отколкото ако бяха изгнаници; че те са несигурни в бъдещето си; че са изпаднали в крайна бедност и битова нужда; и че единственият изход от това състояние е да бъдат прекратени разприте и войните и да се обединят всички гърци в поход срещу Персия. Така, според него, войната между отделните гръцки полиси трябва да бъде пренесена в Азия, а богатствата на Азия – в Елада; и че това е единственият начин за постигане на всеобщ мир и благополучие (17, 133, 173-174, 182, 187).

Така, поставяйки въпроса за пренасяне на войната от Гърция в Азия, Исократ поставя и неразривно свързания с него въпрос за организирането на армията и набирането на военни наемници. В “Панегирикът” въпросът за военните наемници е поставен в три аспекти: преди всичко наемниците са описани като обществено зло (115-117) - такова, каквото са пиратите, тираните, варварите, войните и вътрешните смутове; на второ место, говорейки за наемниците той подчертава, че те са хора, които са принудени да постъпят в армията, притиснати от нуждата да се издържат (168), и че поради тази причина примерно на остров Кипър има две воюващи една срещу друга армии - едната персийска, а другата – гръцка, но и двете са съставени единствено от наемници, които са гърци; и на трето место, разглеждайки въпроса за наемниците Исократ подчертава, че вместо да воюват едни срещу други, много по-добре ще е тези наемници да воюват заедно в общ поход срещу Изтока. Разбира се, вниманието на Исократ в тази реч не е фиксирано само върху наемниците, а за тях той само споменава дотолкова, доколкото те участвуват в събитията – наемниците той въобще не счита за проблема, която да е трудна за решаване, а подчертава, че много по-важна и по-трудна за решаване е проблемата за постигането на общогръцко единство.

Любопитно е, че само след 25-30 г., в речта си “За мира” Исократ вече напълно е “забравил” за призивите си за прекратяване на междуособните войни, за обединение и за поход на Изток, и вече призовава за продължаване на междугръцките войни. Така, ако по-рано той бе обещавал забогатяване за сметка на Изтока, то сега като единствен източник за обогатяване той вижда междугръцката война. При това, специално внимание тук заслужава обстоятелството, че тази метаморфоза в случая съвсем не е свидетелство за политическа непоследователност или безпринципност, а дори напротив е свидетелство за неговата твърда политическа последователност. Това, впрочем, още по-ясно личи в речта “Архидам”, в която той вече вижда в Персия, Египет и другите династии от Мала Азия единствения надежден съюзник в борбата на Атина срещу Спарта, а същността на проблемата вече се е свеждала до това, че именно демократическите движения в Пелопонес са били онова, което най-силно е впечатлило и уплашило Исократ.

5. При разглеждането на въпроса за получилата широка известност и нееднократно привличалата вниманието на изследователите т. нар. “политическа програма” на Исократ особено важно значение има речта му “Филип”. Тази негова реч, впрочем, макар и досега да е била предмет на редица специални проучвания и да е споменавана в повечето от посветените на оратора изследвания, все още продължава да привлича вниманието и да представлява обект на любопитни дискусии.

Речта е била написана в годините на т. нар. “Съюзническа война” (357-355 г. пр. Хр.) и “Свещена война” (355-346 г. пр. Хр.), в резултат на които Елада била отслабнала изключително много и е била раздирана от тежки политически противоречия и борби, а вътрешното положение било изключително силно усложнено от активната външна политика на македонския цар Филип. Именно неговата намеса довела до това, че вътрешните конфликти в Елада прераснали във война срещу Македония, а впоследствие, през 346 г. пр. Хр., бил сключен мир, по силата на който Атина загубила редица свои територии и били признати завоеванията на Македония. Тази реч на Исократ е била написана именно през 346 г. пр. Хр., след сключването на мира, и с нея той се обръщал към Филип Македонски с предложението да примири воюващите гръцки държави и да предприеме съвместна гръцко-македонска война против Персия.

Така, темата за войната встъпва като доминантна в тази реч на Исократ, и оттук впоследствие на нея именно са подчинени всички останали теми, като тези за митическите предци и прославените със своите военни подвизи държавни дейци (63, 111-112), причините за бедственото положение на Елада (43, 47-55) и представата за бъдещия гръцко-македонски поход в Азия (123-127, 132, 154). Според Исократ, решаването на проблемите, свързани с възникването на междугръцките войни може да стане пак посредством нови войни, но този път външни войни; така, стремейки се да закрепи у читателите си отрицателно отношение към един тип войни (между полисите), в същото време Исократ се опитва мощно да наложи положително отношение към друг тип войни (против варварите от Азия).

В речта си Исократ отбелязва, че се обръща именно към македонския цар Филип с призива да осъществи обединението на гръцките полиси, тъй като в този момент само той притежава необходимата за това сила и възможност и само той е способен да осъществи тази свещена мисия (18-21), при това в неговата реч често пъти се срещат позовавания на генеалогията, показваща именно гръцкия произход на македонския цар (32-34 и др.).

Подчертавайки, че все пак гърците не понасят монархията, Исократ предлага Филип да обедини Елада във вид на федерация на свободни гръцки градове, подчинени на царя единствено във военно отношение, само като на военен вожд, при което той да изпълнява не толкова ролята на монарх и на военен диктатор, а само и единствено ролята на хегемон, да встъпва по отношение на полисите като съюзник, а не като владетел. Като аргументи в полза на това предложение той изтъква редица съображения за икономическа и политическа изгода, с които, според него, Филип би следвало да се съобрази. Така, практически речта на Исократ е имала предназначението да представи една политическа програма, при която високоимуществените кръгове на Атина да могат без икономическа и политическа капитулация и с помощта на армията и мощта на Македония да укрепят своето силно подкопано и разклатено вътрешно икономическо и политическо положение.

---

[1] Исократ, Речи, ж. Вестник древней истории, М., 1965, № 3, с. 211-236; № 4, с. 213-241; 1996, № 1, с. 151-174; № 2, с. 239-268; № 3, с. 245-268; № 4, с. 233-255; 1967, № 1, с. 215-134; № 2; № 3, с. 175-195; № 4, с. 209-231; 1968, № 1, с. 227-241; № 2, с. 227-251; № 3, с. 221-250; № 4, с. 197-227; 1969, № 1, с. 243-258; № 2, с. 181-225; Исократ, Панегерик, М., 1883; Исократ, Панегерик, М., 1891; Исократ, Наставление Демонику, М., 1883; Исократ, Речь о значении ареопага, М., 1883.

[2] Исаева, В. И., Особенности политической публицистики Исократа, ж. Вестник древней истории, М., 1978, № 2, с. 59.

[3] Mathieu, J., Les idees politiques d’Isocrate, Paris, 1925; Cloche, P., Isocrate et son Temps, Paris, 1963.

[4] Gillis, D., Isocrates Panegyricos: The Rhetorical Texture, Wiener Studien, 1971, V. 5, р. 52.

[5] Blass, Fr., Die attische Beredsamkeit, Leipzig, 1892, II, S. 49-50.

[6] Jacoby, F., Atthics: The Cronicles of Ancient Athens, Oxford, 1943, p. 130.

[7] Jaeger, W., The Date of Isocrates Areopagiticus and the Athenian Empire, Athenian Studies to W. S. Ferguson, Harward Studies in Classical Philology, 1940.

[8] Pearson, L., Historical Allusions in the Attic Orators, // The Classical Philology, 1941, V. 36, p. 213.

[9] Perlmen, S., Isocrates “Philippus” – a reinterpretation, Historia, Ht. 6, 1957; Perlmen, S., The historical example, its use and importanсе as political propaganda by the Attic orators, // Studies in history, Jerusalem, 1961; Perlmen, S., Isocrates advice on Philipps attitude towards Barbarians, Historia, Ht. 3, 1967; Perlmen, S., Isocrates “Philippus” and Panhellenism, Historia, Ht. 3, 1969.

[10] Welles, C. B., Isocrates View of History, The Classical Tradition. Literary and Historical Studies in Honor of Harry Caplan, New York, 1966; Gillis, D., The Structure of Arguments in Isocrates “De Pace”, Philologus 1970, V. 114.

[11] Jaeger, W., Paideia: the Ideals of Greek Culture, New York, 1944.

[Публикувано като §25 на стр.244-251 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ЛИСИЙ

Лисий

Още Омир свидетелствува, че тогавашният обществен строй е изисквал от царете да притежават изкуството да произнасят публични речи, умение да излизат с впечатляващо и силно въздействуващо слово пред съвета и народното събрание. Така, “красноречивият оратор” на “Илиадата” е старецът Нестор, а Феникс, възпитателят на Ахил, е трябвало да научи своя възпитаник “добре да говори и смело да действува”[1]. От Омир става ясно, че по негово време на красноречието се е гледало едновременно и като на “божествен дар”, и като на “изкуство, което може да бъде изучавано и придобивано като знание и умение”. Все пак, обаче, тъй като това най-ранно красноречие все още не е било писмено, все още не е излизало извън изискванията за най-общо мотивационно въздействие върху слушателите и все още не е имало ясно очертан политически характер, то все още е било твърде далеч от възникналия значително по-късно феномен на риториката.

Същинското ораторско изкуство, известно като риторика (реторика), е възникнало едва през V век пр. Хр. и е неразривно свързано с демократическата форма на формирането и функционирането на обществените институции и на държавното управление. То е възникнало именно като политическо красноречие и именно в обществено-политическия контекст на полиса и демоса, а първите блестящи политически оратори са били именно водачите на атинската демокрация Темистокъл и Перикъл.

Вторият вид красноречие, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. тържествено (парадно, епидейктическо) красноречие, което било демонстрирано по време на публичните събрания. Третият вид красноречие е било т. нар. епитафно (надгробно) красноречие, което се появило върху основата на вече съществуващата ритуална хорова лирика (т. нар. тренос); а четвъртият вид красноречие, разбира се, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. съдебно красноречие.

През V век пр. Хр. ораторското изкуство е било все още в процес на формиране и без писмено фиксиране. Първата писмено фиксирана реч е речта на Аполон пред ареопага в “Евменидите” на Есхил, но тя все още е само далечен прототип на същинската риторика.

Същинското възникване на риториката е неразривно свързано с превръщането в лоното на сицилианската софистическа школа на различните форми на красноречието в литературен (художествено-прозаичен) вид. Според повечето изследователи на античността за своеобразен “праотец на риториката” следва да бъде считан сицилианският софист Горгий (483-375 г. пр. Хр.), който, бидейки подчертано ироничен скептик в теорията на познанието, обосновава тезата, че “словото е вълшебство и заклинание”, и че задачата на словесното изкуство е “създаването на илюзия, имаща предназначението да омагьоса, да измами и убеди душата” на слушателя.

Несъмнено в епохата на атинската демокрация са се проявявали съвсем немалко майстори на словото, но традицията приема, че първият най-виден атински съдебен оратор от времето на възникването и утвърждаването на риториката е Лисий (445-380 г. пр. Хр.). Неговият баща е бил богат преселник от Сицилия и собственик на работилница за военни принадлежности. По времето на управлението на Тридесетте тирани неговият брат е бил убит без съд и имуществото на семейството е било конфискувано, а самият Лисий, за да се спаси, е бил принуден да емигрира. В Атина той се е завърнал едва след възстановяване на демокрацията през 403 г. пр. Хр. и тъй като е принадлежал към социалния слой на т. нар. метеки и не е имал правото лично да участвува в съдебните заседания, той избрал професията на логограф (т. е. “писач на речи”) и преподавател по риторика, като е подготвял писмени речи, които заинтересованите лица да прочетат от свое име пред съда.

През ІV век пр. Хр. в антична Гърция все още не е имало нито държавно обвинение, нито предварително следствие, но държавата вече е била взела в свои ръце ролята на арбитър в споровете между нейните граждани, като инициативата за обвинението както по граждански, така и по наказателни дела е била в ръцете на всяко частно лице. Тъй като, обаче, атинското съдопроизводство е изисквало всяко заинтересовано лице само да се явява пред съда и да обосновава своето обвинително или защитно искане и позиция, и тъй като, естествено, малцина са имали необходимите за това знания, е била дадена възможност да бъде създадена институцията на т. нар. “логографи”, които били наемани от страните за предварително подготвяне на писмен текст, който да бъде прочетен пред съда.

Тогава именно Лисий се утвърдил като автор на тип или модел на прецизно структурирана реч, която: започвала с увод, който имал предназначението да спечели благосклонното внимание на съдиите; после следвало изложението на фактите и обстоятелствата, имащи значение за решаването на делото; след него било представянето на доказателствата и полемиката с противника; и накрая било заключението.

Още в древността е било считано, че Лисий е автор на 425 речи, но все пак още тогава като автентично негови били признавали само 233 речи. От тях, обаче, са били запазени и са стигнали до нас само 34, сред които е и единствената произнесена от самия него съдебна реч, както и няколко тържествени речи, произнесени от него по други поводи.[2] Всичките речи на Лисий са изключително интересно свидетелство както за обществено-политическите и социалните отношения и борби в Атина в началото на ІV век пр. Хр., така и за състоянието на риторическото изкуство по негово време.

В написаните за съдебните процеси и преследващи напълно определени конкретни цели речи на Лисий се съдържат такива изключително важни за изследователя нюанси, “мириси и цветове”, каквито въобще не може да бъдат открити нито в дълбокото и всеобхващащо творчество на Тукидид, нито в старателното и обективно изложение на Ксенофонт, нито в изпълненото със сарказъм и ирония творчество на Аристофан. По силата на непосредствено практическата необходимост в изложението на същността на казуса в тези речи е постигната пределна яснота и точност, която изключително бързо и ефективно въвежда читателя в най-дълбоката същност от живота на полиса: ту в бедната работилница на грубия занаятчия-инвалид (ХХІV), ту в типичния за Атина дом на “средния гражданин” Евфилет (І), ту в атмосферата на напрегнатия и изпълнен с драматизъм съдебен процес на Ератостен (ХІІ), ту в атмосферата на наглостта по делото на Никомах (ХХХ).

Удивителната яркост и точност на езика, умело поднесените характеристики на хората и на казусите, умението да бъде подбрано и изтъкнато най-същественото от обстановката - всичко това са превъзходни постижения на риторическото майсторство на Лисий, благодарение на които дори и днес читателят има възможността ясно и отчетливо да си представи както хората, които са произнесли в своя защита тези речи, така и онези, срещу които те са били насочени.

Изобщо, речите на Лисий са изключително ценни примери на блестящи социално-политически характеристики, на тънки психологически наблюдения и на важни за обществено-политическия анализ битови детайли. При това, обаче, както при тяхното четене, така и при четенето на речите на другите знаменити древни оратори човек никога не бива да забравя елементарното съображение, че те са само един строго прагматично фокусиран лъч светлина, обхващащ един доста тесен отрязък от живота и само няколко живи фигури, при което често пъти истинската причина за съдебния процес, непосредствената връзка на фиксираната в казуса обстановка с процеса на политическата борба остава в сянка. Или иначе казано, при анализа на тези речи винаги трябва да се има предвид съображението, че като правило истинската същност и насочеността на съдебния процес може да се окаже само един превъзходен воал или було за най-дълбоките мотиви за възбуждането на делото.

Все пак сведенията по историята на политическия живот на Атина, които може да бъдат почерпени от речите на Лисий, са твърде обилни и разнообразни. В тях напр. се съдържат важни данни относно наличието в града на различни политически групировки (ХІІ, ХІІІ, ХХV и др.); относно причините за принадлежността на гражданите към тях (ХХV); относно действителните цели, които тези групировки преследват и относно борбата между тях (ХІІ, ХХІV, ХХV); относно положението на различните слоеве от атинското общество и тяхната роля в живота. Сред най-характерните и най-ценните характеристики или особености на тези речи е това, че те, като правило, съдържат обилен материал за хронологически сравнения и точни датировки на събитията, протичащи на политическата сцена на античното атинско общество.

Разбира се, един от първите въпроси, възникващи във връзка с използуването на този обилен фактологически материал е относно това дали тези речи са достатъчно надеждни относно истинността на фиксираните в тях факти и събития. Положителният отговор в това отношение, поне според нас, се съдържа във факта, че тези речи са били предназначени за произнасяне в различните максимално публични съдебни инстанции и в народното събрание, поради което просто не е било възможно авторът им да си позволи каквато и да е волност или недобросъвестност относно фактите и събитията, които несъмнено са били достатъчно добре известни на всички граждани.

Нещо повече – авторът на речите не е разполагал и с абсолютно никаква възможност за премълчаване на фактите, имащи отношение към съдебния процес. Единственото нещо, с което авторът е разполагал, е възможността да подложи тези факти и събития на специфична и своеобразна съдържателна трактовка, да им даде някакво повече или по-малко приемливо обяснение и политическо акцентиране и значение. А това, разбира се, е зависело от политическата ориентация както на самия Лисий, така и на неговите клиенти.

Разбира се (както в древността, така и днес), когато е ставало и става въпрос за политически съдебни процеси, като правило политическите възгледи на съдебния защитник и оратор съвпадат или поне отразяват достатъчно отчетливо и ясно политическите позиции на неговия клиент. В случая онова, което следва да се има предвид е, че голямата си известност като логограф Лисий е придобил след шумния съдебен процес на Ератостен, във връзка с който той се е проявил като привърженик на радикалния демократизъм,[3] и че сред неговите речи няма нито една, която да е била в защита на лице, което да е имало явно олигархически настроения и възгледи. При това, следва да се има предвид, също така, че този факт съвсем не означава, че Лисий е писал речи само за своите политически единомишленици, и че от самите негови речи е достатъчно ясно видно, че той съвсем не е имал същите възгледи, каквито са имали неговите клиенти Мантифей, Евкрат, Ериксимах и други (ХVІ, ХVІІІ, ХХV и др.).

Едни от най-зрелите и най-типичните за Лисий речи са тези, в които са отразени политическите съдебни процеси от периода 403-400 г. пр. Хр., когато, въпреки пълното възстановяване на демократическата конституция и въпреки амнистията по отношение на всички привърженици на олигархията и всички дейци и ангажирани с управлението на тираничния режим на Тридесетте, обществено-политическата ситуация в Атина е била изключително силно напрегната и политическата борба е била особено яростна. Тогава именно, въпреки амнистията, повечето от привържениците на олигархическата политическа ориентация фактически били станали обект на изключително силна ненавист и поставени в ситуация на невъзможност за открито проповядване на своите възгледи; и именно тогава те официално предприели стратегия, при която формирали доста широка политическа групировка на т. нар. “умерени демократи”.

Така, още в първите месеци след възстановяването на демокрацията, когато споменът за изгнанията и убийствата бил все още изключително пресен и когото царяла атмосфера на всеобща ненавист към олигарсите и недоверие относно възможността за тяхното интегриране в демократическия процес, една от първите грижи на правителството е била да обезпечи спазването на закона за амнистията и да не допусне случаи на негово нарушаване.

Тази стратегия на правителството, обаче, в същото това време е била и несъмнено свидетелство, че въпреки официалната смяна на властта позициите на олигархията са били все още изключително силни и непоклатими на най-висшите етажи на правителственото управление и политическата власт; тя е и едно от стотиците исторически потвърждения на тезата, че в основата на всеки обществено-политически преход винаги стои и има ведуща роля в държавата някаква умерена групировка, по същество обезпечаваща плавността на прехода и фактическото участие или дори водещата роля в него именно на слоеве от предишната управляваща върхушка.

Това, разбира се, съвсем е означава, че Аристотел казва истината, когато твърди, че “никой вече не се е опитвал да иска възмездие за извършените в миналото престъпления”,[4] тъй като съдебните речи на Лисий (и особено ХХVІ реч) недвусмислено доказват точно обратното на неговото твърдение, а именно, че когато е бил поставян на публично обсъждане въпросът за пригодността на някого да заема определена държавна длъжност, винаги е бил поставян за обсъждане и въпросът на чия страна е бил той по времето на управлението на олигархията; и освен това, почти във всеки съдебен процес обвиняемият е бил поставян пред необходимостта да доказва дали е бил привърженик на олигархията или на демокрацията.

Очевидно е, следователно, че по времето непосредствено след 403 г. пр. Хр. едно от най-силните и най-често отправяните обвинения е било това за принадлежност или симпатия към управлението на олигарсите, което обвинение, както изрично свидетелствува Лисий, е било отправяно включително и към хора, които по онова време са се намирали в чужбина или дори са били съвсем малки деца (ХХХ, 7). В този смисъл от речите на Лисий е пределно очевидно, че фактът на нарушаването на амнистията е несъмнен.

Някои автори обръщат специално внимание и на това, че от тези речи е видно, също така, че през тези години животът в Атина е бил изпълнен с особено ожесточена борба и във връзка със завръщането на предишните собственици на имуществата, които са били конфискувани по времето на оригархическия режим;[5] а отправените от Лисий към Исократ, Трасибул и Анит похвали, че те след завръщането си са се отказвали да искат връщане на отнетото им имущество, са несъмнено доказателство, че поведението на повечето от хората е било съвсем обратно на тяхното поведение (ХVІІІ, 23).

От речите на Лисий е видно, също така, че още от първите месеци и години след възстановяване на демокрацията преследването и обвиненията заради действителната или мнимата принадлежност към олигархията всъщност са били не толкова заради действително извършени от тях престъпления, а са били преди всичко удобно средство на новата форма на политическа борба, продължение на политическата борба в контекста на новата обстановка и върху новата обществено-политическа и правна основа.

Още в антична Атина формите на политическата борба са били достатъчно разнообразни: преки изказвания в народното събрание, борба във връзка с едни или други законопроекти, борба във връзка с овладяването на определени държавни постове и назначаването на определени длъжностни лица, изпращане на неудобните политици на рисковани военни мисии с надеждата да загинат далеч от Атина, възбуждане на съдебни процеси. От речите на Лисий научаваме достатъчно любопитни подробности преди всичко относно използуването на метода на възбуждане на съдебни процеси като форма на политическа борба.[6]

---

[1] Омир, Илиада, ІХ, 443.

[2] Лисий, Речи, Перевод с древнегреческого С. И. Соболевского, М.-Л., 1933.

[3] Ferckel, F., Lysias und Athen, Wurzburg, 1937, S. 35-36.

[4] Аристотел, Атинската полития, XL, 2.

[5] Reinach, Th., Le рlaidoyer de Lysias contre Hippotherses, REG, XXXII, 1919, p. 443-450.

[6] Макар и само на един от възможните аспекти на проблемата за използуването в антична Гърция на съдебните процеси като форма на политическа борба е посветено изследването на П. Клош (Cloche, P., Les homes et la justice populaire, Historia, 1961, IX, p. 80-95). В него, обаче, върху основата на използуването на статистико-математическия изследователски метод акцентът е поставен върху това каква роля са изиграли съдебните процеси в кариерата на видните политически дейци на Атина. Според автора от известните през периода от 403 до 322 г. пр. Хр. 50 държавни дейци на Атина само 12 са имали участие в съдебни политически процеси, при това повечето от тях не като обвиняеми. Странно е, че авторът дори не е споменал за съдебния процес над Сократ, който несъмнено е бил политически, в който е участвувала изключително важната политическа фигура на Анит, и който, освен това, е изиграл изключително голяма политическа роля.

[Публикувано като §24 на стр.237-243 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].