ЛИСИЙ

Лисий

Още Омир свидетелствува, че тогавашният обществен строй е изисквал от царете да притежават изкуството да произнасят публични речи, умение да излизат с впечатляващо и силно въздействуващо слово пред съвета и народното събрание. Така, “красноречивият оратор” на “Илиадата” е старецът Нестор, а Феникс, възпитателят на Ахил, е трябвало да научи своя възпитаник “добре да говори и смело да действува”[1]. От Омир става ясно, че по негово време на красноречието се е гледало едновременно и като на “божествен дар”, и като на “изкуство, което може да бъде изучавано и придобивано като знание и умение”. Все пак, обаче, тъй като това най-ранно красноречие все още не е било писмено, все още не е излизало извън изискванията за най-общо мотивационно въздействие върху слушателите и все още не е имало ясно очертан политически характер, то все още е било твърде далеч от възникналия значително по-късно феномен на риториката.

Същинското ораторско изкуство, известно като риторика (реторика), е възникнало едва през V век пр. Хр. и е неразривно свързано с демократическата форма на формирането и функционирането на обществените институции и на държавното управление. То е възникнало именно като политическо красноречие и именно в обществено-политическия контекст на полиса и демоса, а първите блестящи политически оратори са били именно водачите на атинската демокрация Темистокъл и Перикъл.

Вторият вид красноречие, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. тържествено (парадно, епидейктическо) красноречие, което било демонстрирано по време на публичните събрания. Третият вид красноречие е било т. нар. епитафно (надгробно) красноречие, което се появило върху основата на вече съществуващата ритуална хорова лирика (т. нар. тренос); а четвъртият вид красноречие, разбира се, пак неразривно свързан с полиса и демоса, е т. нар. съдебно красноречие.

През V век пр. Хр. ораторското изкуство е било все още в процес на формиране и без писмено фиксиране. Първата писмено фиксирана реч е речта на Аполон пред ареопага в “Евменидите” на Есхил, но тя все още е само далечен прототип на същинската риторика.

Същинското възникване на риториката е неразривно свързано с превръщането в лоното на сицилианската софистическа школа на различните форми на красноречието в литературен (художествено-прозаичен) вид. Според повечето изследователи на античността за своеобразен “праотец на риториката” следва да бъде считан сицилианският софист Горгий (483-375 г. пр. Хр.), който, бидейки подчертано ироничен скептик в теорията на познанието, обосновава тезата, че “словото е вълшебство и заклинание”, и че задачата на словесното изкуство е “създаването на илюзия, имаща предназначението да омагьоса, да измами и убеди душата” на слушателя.

Несъмнено в епохата на атинската демокрация са се проявявали съвсем немалко майстори на словото, но традицията приема, че първият най-виден атински съдебен оратор от времето на възникването и утвърждаването на риториката е Лисий (445-380 г. пр. Хр.). Неговият баща е бил богат преселник от Сицилия и собственик на работилница за военни принадлежности. По времето на управлението на Тридесетте тирани неговият брат е бил убит без съд и имуществото на семейството е било конфискувано, а самият Лисий, за да се спаси, е бил принуден да емигрира. В Атина той се е завърнал едва след възстановяване на демокрацията през 403 г. пр. Хр. и тъй като е принадлежал към социалния слой на т. нар. метеки и не е имал правото лично да участвува в съдебните заседания, той избрал професията на логограф (т. е. “писач на речи”) и преподавател по риторика, като е подготвял писмени речи, които заинтересованите лица да прочетат от свое име пред съда.

През ІV век пр. Хр. в антична Гърция все още не е имало нито държавно обвинение, нито предварително следствие, но държавата вече е била взела в свои ръце ролята на арбитър в споровете между нейните граждани, като инициативата за обвинението както по граждански, така и по наказателни дела е била в ръцете на всяко частно лице. Тъй като, обаче, атинското съдопроизводство е изисквало всяко заинтересовано лице само да се явява пред съда и да обосновава своето обвинително или защитно искане и позиция, и тъй като, естествено, малцина са имали необходимите за това знания, е била дадена възможност да бъде създадена институцията на т. нар. “логографи”, които били наемани от страните за предварително подготвяне на писмен текст, който да бъде прочетен пред съда.

Тогава именно Лисий се утвърдил като автор на тип или модел на прецизно структурирана реч, която: започвала с увод, който имал предназначението да спечели благосклонното внимание на съдиите; после следвало изложението на фактите и обстоятелствата, имащи значение за решаването на делото; след него било представянето на доказателствата и полемиката с противника; и накрая било заключението.

Още в древността е било считано, че Лисий е автор на 425 речи, но все пак още тогава като автентично негови били признавали само 233 речи. От тях, обаче, са били запазени и са стигнали до нас само 34, сред които е и единствената произнесена от самия него съдебна реч, както и няколко тържествени речи, произнесени от него по други поводи.[2] Всичките речи на Лисий са изключително интересно свидетелство както за обществено-политическите и социалните отношения и борби в Атина в началото на ІV век пр. Хр., така и за състоянието на риторическото изкуство по негово време.

В написаните за съдебните процеси и преследващи напълно определени конкретни цели речи на Лисий се съдържат такива изключително важни за изследователя нюанси, “мириси и цветове”, каквито въобще не може да бъдат открити нито в дълбокото и всеобхващащо творчество на Тукидид, нито в старателното и обективно изложение на Ксенофонт, нито в изпълненото със сарказъм и ирония творчество на Аристофан. По силата на непосредствено практическата необходимост в изложението на същността на казуса в тези речи е постигната пределна яснота и точност, която изключително бързо и ефективно въвежда читателя в най-дълбоката същност от живота на полиса: ту в бедната работилница на грубия занаятчия-инвалид (ХХІV), ту в типичния за Атина дом на “средния гражданин” Евфилет (І), ту в атмосферата на напрегнатия и изпълнен с драматизъм съдебен процес на Ератостен (ХІІ), ту в атмосферата на наглостта по делото на Никомах (ХХХ).

Удивителната яркост и точност на езика, умело поднесените характеристики на хората и на казусите, умението да бъде подбрано и изтъкнато най-същественото от обстановката - всичко това са превъзходни постижения на риторическото майсторство на Лисий, благодарение на които дори и днес читателят има възможността ясно и отчетливо да си представи както хората, които са произнесли в своя защита тези речи, така и онези, срещу които те са били насочени.

Изобщо, речите на Лисий са изключително ценни примери на блестящи социално-политически характеристики, на тънки психологически наблюдения и на важни за обществено-политическия анализ битови детайли. При това, обаче, както при тяхното четене, така и при четенето на речите на другите знаменити древни оратори човек никога не бива да забравя елементарното съображение, че те са само един строго прагматично фокусиран лъч светлина, обхващащ един доста тесен отрязък от живота и само няколко живи фигури, при което често пъти истинската причина за съдебния процес, непосредствената връзка на фиксираната в казуса обстановка с процеса на политическата борба остава в сянка. Или иначе казано, при анализа на тези речи винаги трябва да се има предвид съображението, че като правило истинската същност и насочеността на съдебния процес може да се окаже само един превъзходен воал или було за най-дълбоките мотиви за възбуждането на делото.

Все пак сведенията по историята на политическия живот на Атина, които може да бъдат почерпени от речите на Лисий, са твърде обилни и разнообразни. В тях напр. се съдържат важни данни относно наличието в града на различни политически групировки (ХІІ, ХІІІ, ХХV и др.); относно причините за принадлежността на гражданите към тях (ХХV); относно действителните цели, които тези групировки преследват и относно борбата между тях (ХІІ, ХХІV, ХХV); относно положението на различните слоеве от атинското общество и тяхната роля в живота. Сред най-характерните и най-ценните характеристики или особености на тези речи е това, че те, като правило, съдържат обилен материал за хронологически сравнения и точни датировки на събитията, протичащи на политическата сцена на античното атинско общество.

Разбира се, един от първите въпроси, възникващи във връзка с използуването на този обилен фактологически материал е относно това дали тези речи са достатъчно надеждни относно истинността на фиксираните в тях факти и събития. Положителният отговор в това отношение, поне според нас, се съдържа във факта, че тези речи са били предназначени за произнасяне в различните максимално публични съдебни инстанции и в народното събрание, поради което просто не е било възможно авторът им да си позволи каквато и да е волност или недобросъвестност относно фактите и събитията, които несъмнено са били достатъчно добре известни на всички граждани.

Нещо повече – авторът на речите не е разполагал и с абсолютно никаква възможност за премълчаване на фактите, имащи отношение към съдебния процес. Единственото нещо, с което авторът е разполагал, е възможността да подложи тези факти и събития на специфична и своеобразна съдържателна трактовка, да им даде някакво повече или по-малко приемливо обяснение и политическо акцентиране и значение. А това, разбира се, е зависело от политическата ориентация както на самия Лисий, така и на неговите клиенти.

Разбира се (както в древността, така и днес), когато е ставало и става въпрос за политически съдебни процеси, като правило политическите възгледи на съдебния защитник и оратор съвпадат или поне отразяват достатъчно отчетливо и ясно политическите позиции на неговия клиент. В случая онова, което следва да се има предвид е, че голямата си известност като логограф Лисий е придобил след шумния съдебен процес на Ератостен, във връзка с който той се е проявил като привърженик на радикалния демократизъм,[3] и че сред неговите речи няма нито една, която да е била в защита на лице, което да е имало явно олигархически настроения и възгледи. При това, следва да се има предвид, също така, че този факт съвсем не означава, че Лисий е писал речи само за своите политически единомишленици, и че от самите негови речи е достатъчно ясно видно, че той съвсем не е имал същите възгледи, каквито са имали неговите клиенти Мантифей, Евкрат, Ериксимах и други (ХVІ, ХVІІІ, ХХV и др.).

Едни от най-зрелите и най-типичните за Лисий речи са тези, в които са отразени политическите съдебни процеси от периода 403-400 г. пр. Хр., когато, въпреки пълното възстановяване на демократическата конституция и въпреки амнистията по отношение на всички привърженици на олигархията и всички дейци и ангажирани с управлението на тираничния режим на Тридесетте, обществено-политическата ситуация в Атина е била изключително силно напрегната и политическата борба е била особено яростна. Тогава именно, въпреки амнистията, повечето от привържениците на олигархическата политическа ориентация фактически били станали обект на изключително силна ненавист и поставени в ситуация на невъзможност за открито проповядване на своите възгледи; и именно тогава те официално предприели стратегия, при която формирали доста широка политическа групировка на т. нар. “умерени демократи”.

Така, още в първите месеци след възстановяването на демокрацията, когато споменът за изгнанията и убийствата бил все още изключително пресен и когото царяла атмосфера на всеобща ненавист към олигарсите и недоверие относно възможността за тяхното интегриране в демократическия процес, една от първите грижи на правителството е била да обезпечи спазването на закона за амнистията и да не допусне случаи на негово нарушаване.

Тази стратегия на правителството, обаче, в същото това време е била и несъмнено свидетелство, че въпреки официалната смяна на властта позициите на олигархията са били все още изключително силни и непоклатими на най-висшите етажи на правителственото управление и политическата власт; тя е и едно от стотиците исторически потвърждения на тезата, че в основата на всеки обществено-политически преход винаги стои и има ведуща роля в държавата някаква умерена групировка, по същество обезпечаваща плавността на прехода и фактическото участие или дори водещата роля в него именно на слоеве от предишната управляваща върхушка.

Това, разбира се, съвсем е означава, че Аристотел казва истината, когато твърди, че “никой вече не се е опитвал да иска възмездие за извършените в миналото престъпления”,[4] тъй като съдебните речи на Лисий (и особено ХХVІ реч) недвусмислено доказват точно обратното на неговото твърдение, а именно, че когато е бил поставян на публично обсъждане въпросът за пригодността на някого да заема определена държавна длъжност, винаги е бил поставян за обсъждане и въпросът на чия страна е бил той по времето на управлението на олигархията; и освен това, почти във всеки съдебен процес обвиняемият е бил поставян пред необходимостта да доказва дали е бил привърженик на олигархията или на демокрацията.

Очевидно е, следователно, че по времето непосредствено след 403 г. пр. Хр. едно от най-силните и най-често отправяните обвинения е било това за принадлежност или симпатия към управлението на олигарсите, което обвинение, както изрично свидетелствува Лисий, е било отправяно включително и към хора, които по онова време са се намирали в чужбина или дори са били съвсем малки деца (ХХХ, 7). В този смисъл от речите на Лисий е пределно очевидно, че фактът на нарушаването на амнистията е несъмнен.

Някои автори обръщат специално внимание и на това, че от тези речи е видно, също така, че през тези години животът в Атина е бил изпълнен с особено ожесточена борба и във връзка със завръщането на предишните собственици на имуществата, които са били конфискувани по времето на оригархическия режим;[5] а отправените от Лисий към Исократ, Трасибул и Анит похвали, че те след завръщането си са се отказвали да искат връщане на отнетото им имущество, са несъмнено доказателство, че поведението на повечето от хората е било съвсем обратно на тяхното поведение (ХVІІІ, 23).

От речите на Лисий е видно, също така, че още от първите месеци и години след възстановяване на демокрацията преследването и обвиненията заради действителната или мнимата принадлежност към олигархията всъщност са били не толкова заради действително извършени от тях престъпления, а са били преди всичко удобно средство на новата форма на политическа борба, продължение на политическата борба в контекста на новата обстановка и върху новата обществено-политическа и правна основа.

Още в антична Атина формите на политическата борба са били достатъчно разнообразни: преки изказвания в народното събрание, борба във връзка с едни или други законопроекти, борба във връзка с овладяването на определени държавни постове и назначаването на определени длъжностни лица, изпращане на неудобните политици на рисковани военни мисии с надеждата да загинат далеч от Атина, възбуждане на съдебни процеси. От речите на Лисий научаваме достатъчно любопитни подробности преди всичко относно използуването на метода на възбуждане на съдебни процеси като форма на политическа борба.[6]

---

[1] Омир, Илиада, ІХ, 443.

[2] Лисий, Речи, Перевод с древнегреческого С. И. Соболевского, М.-Л., 1933.

[3] Ferckel, F., Lysias und Athen, Wurzburg, 1937, S. 35-36.

[4] Аристотел, Атинската полития, XL, 2.

[5] Reinach, Th., Le рlaidoyer de Lysias contre Hippotherses, REG, XXXII, 1919, p. 443-450.

[6] Макар и само на един от възможните аспекти на проблемата за използуването в антична Гърция на съдебните процеси като форма на политическа борба е посветено изследването на П. Клош (Cloche, P., Les homes et la justice populaire, Historia, 1961, IX, p. 80-95). В него, обаче, върху основата на използуването на статистико-математическия изследователски метод акцентът е поставен върху това каква роля са изиграли съдебните процеси в кариерата на видните политически дейци на Атина. Според автора от известните през периода от 403 до 322 г. пр. Хр. 50 държавни дейци на Атина само 12 са имали участие в съдебни политически процеси, при това повечето от тях не като обвиняеми. Странно е, че авторът дори не е споменал за съдебния процес над Сократ, който несъмнено е бил политически, в който е участвувала изключително важната политическа фигура на Анит, и който, освен това, е изиграл изключително голяма политическа роля.

[Публикувано като §24 на стр.237-243 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

КРИТИЙ

Критий

Критий (460-403 г. пр. Хр.) е най-типичният представител на особеното взаимодействие между най-новите явления в интелектуалния и политическия живот на Древна Гърция по време на началния стадий на кризиса на класическия полис, а именно между софистиката и тиранията.

1. Феноменът Критий се е появил на интелектуалната и политическата сцена на Древна Гърция по времето, когато в резултат от кризата на традиционните демократически институти и принципи на гражданското общество вече са се били изявили ярко очертани монархически идеи и стремежи, възлагане на надежди за спасение на държавата чрез силната личност и едноличната власт.

Всъщност, интелектуалният интерес на античните гърци към теоретическите и практическите измерения на монархическата власт се е появил изключително рано и практически едновременно със самото формиране на класическата полисна цивилизация и на свързаната с нея литература. Показателно е, че като правило този интерес е ставал особено силен преди всичко в периодите на изостряне на социално-политическата ситуация в гръцкото общество, а първият известен на литературата случай на проявление на “монархическия рефлекс” в такава именно ситуация е описаният от Омир случай, при който след като Агамемнон предложил да бъде прекратена войната и всички се втурнали към корабите, Одисей проявил именно монархическа находчивост и решителност, благодарение на които възстановил реда. Тогава той произнесъл две обърнати към различни групи кратки речи, различни по тон, но еднакво подчертаващи решаващата сила и значение на “царското слово”, които именно речи са и първото известно на античната гръцка литература обосноваване на монархическия принцип.[1]

В архаическия период след Омир “отгласът” на интереса към идеята за силната еднолична власт се открива в известна (примесена с висок аристократизъм) степен в поезията на Архилох, Алкей и Теогнид, както и в законодателството на Солон и възгледите на Хераклит. В собствено класическия период в руслото на монархическия политически дискурс своя принос са внесли Херодот[2] и Еврипид,[3] при които, впрочем, е трудно да бъде определена степента на оригиналност, тъй като в разсъжденията им е видно несъмненото влияние на новата социологическа философия на софистите Протагор, Горгий, Продик, Хипий и др.

Именно в рамките на политическата теория на софистите е получила своето формиране концепцията за едноличната авторитарна власт, възникването на която, всъщност, е неразривно свързано с формирането на идеите за естествения (природния) индивидуализъм.[4] В действителност софистическата философия, макар и издигайки като единствен критерий за истината човешкия разум, едновременно с това се е “самоотблъснала” от този привлекателен принцип, като е издигнала и обосновала своите релативистически, нихилистически и антисоциални представи за относителността на всичко съществуващо и за условността на всичко човешко, включително на държавата и на религията. Така, тръгвайки от тази своя изходна постановка, софистите са обосновали като единствени реални ценности именно силата, изкуството (схващано като съвкупност от технически прийоми) и успехът, в контекста на които след това са обосновали и издигнали принципа, че “силният по волята на природата е предназначен да властвува над слабия”[5]. Точно този принцип е бил залегнал в основата на идеологическата обосновка на зараждащата се през V-ІV век пр. Хр. в гръцкото общество тирания, доколкото, разбира се, както всяка власт, така и тираническата, се е нуждаела от камуфлажното прикритие на определено идеологическо обосноваване.

Философията на софистите се е родила в напълно определена социална среда, под въздействието на напълно определени фактори, и е задоволявала изцяло определени обществено-политически потребности, сред които включително и необходимостта от силна политическа личност. По времето на появата на политическата теория на софистите, разбира се, съвсем не са липсвали “супермени” с неукротимо желание за първенство и власт, и всъщност единственото, което ги е отличавало при възхода им във властта, е било решимостта да се стигне до края. И една от най-значимите сред тях личности е бил Критий, който именно в най-висока степен е въплъщавал в себе си единството на високите интелектуални и политически стремежи.

2. Критий е роден във виден аристократичен род, чичо (вуйчо) е на Платон, известен е като поет, философ, виден държавен деец, ентусиазиран привърженик на олигархическия строй и ръководител на управлението на т. нар. “Тридесет тирани”.

Диоген Лаертски отделя специално внимание на въпроса за родословието на Критий и подчертава, че неговият род е един от най-старите аристократически родове на Атина, и че неговият дядо е бил брат на Солон.[6] Както Диоген Лаертски, така и Ксенофонт подчертават, че още от детството си Критий е бил възпитан в преклонение пред кумирите, пред атрибутите на аристократическия социален и политически слой и в специално преклонение пред олигархическия държавен строй на Спарта.[7]

Това, впрочем, е намерило израз както в ясно прокламираната от него политическа ориентация към спартанския образец на държавния строй, така и в неговото литературно творчество, сред което съществуват два трактати, единият в поетична, а другият в прозаична форма, посветени специално на спартанските обичаи и порядки. Ксенофонт и Филострат конкретно подчертават и особената близост на Критий със Сократ и Горгий, при което обръщат внимание, че общуването му със Сократ е имало добре фиксиран от него предел, тъй като то му е било нужно само за да усвои определени технически прийоми на риториката и диалектиката, необходими му не за навлизане в същността на Сократовото учение, а за бъдещата му политическа кариера.[8]

Тези така очертани от древните автори щрихи към образа на Критий всъщност подчертават най-вече това, че както повечето представители на неговия социален слой, така и той е държал преди всичко на такива обективни фактори, каквито са знатността, богатството и общественото влияние, в контекста на които високата образованост е имала само второстепенно и подчинено значение и роля, поради което и неговото отчуждение от истините на нравствената философия на Сократ е било напълно естествено.

Според съществуващите източници името на Критий се е появило в политическия живот на Атина за първи път през 415 г. пр. Хр. във връзка с едно скандално дело, от което той излязъл без да пострада, а само няколко години по-късно той два пъти участвувал в държавни преврати, в резултат на които властта преминавала в ръцете на крайно радикални олигархически групировки и бил установяван режим на корпоративна тирания – т. нар. режим на Четиристотинте (през 411 г. пр. Хр.) и режим на Тридесетте (404-403 г. пр. Хр.). Действително, установяването и на двата режими е било резултат от дейността на съществуващото в Атина местно олигархическо движение, но изследователите са единодушни, че всъщност не то, а именно крайно изострената обществено-политическа обстановка през втория период на Пелопонеската война е бил решаващият фактор за установяването на тези режими. При това особено активна и дори изключително решаваща е била ролята на Критий във втория тираничен режим, който осъществявал политика на напълно открит масов терор[9].

В собствения смисъл на думата като политик Критий се е изявил единствено по времето на режима на Тридесетте, когато открито и последователно е заявявал своите проолигархически и проспартански настроения и ориентации, а все пак проявяващите се вътре в групата на Тридесетте разногласия и конфликти са били израз именно на несъвместимостта между защитавания от него принцип на тираничното управление и на защитавания от другите принцип на полисното управление.

В крайна сметка съдбата на Критий е била трагическа – макар че, отчитайки нарастващото демократическо движение той предварително и благоразумно си бил подготвил убежище в Елвесин, в началото на 403 г. загинал в стълкновение с войските на демократите.

3. Като правило всички древни автори се отнасят повече или по-малко негативно към Критий и всъщност единственият, който нееднократно се е опитал (все пак в силно сдържана форма) да спаси неговата крайно отрицателна репутация е бил Платон. Така, Ксенофонт се е отнасял крайно отрицателно както към философските занимания на Критий, така и към неговата политическа дейност. Според него заниманията на Критий (както и на Алкивиад) с философия и неговото приобщаване към интелектуалния кръг на Сократ са били продиктувани не от стремежа към висока нравственост, а единствено от желанието му да постигне съвършенство в сферата на диалектиката и риториката, които са му били необходими като важно предварително условие за последваща успешна политическа кариера. И това, според него, е видно от факта, че и двамата, след като получили знанията, които са им били необходими, веднага са се откъснали от Сократ и са се отдали на държавната дейност, заради която предварително коварно са се били приближили към него.[10]

Още по-решително и остро Ксенофонт осъжда политическата дейност на Критий в битността му на един от членовете и фактически глава на управляващата в Атина при поддръжката на спартанците след поражението в Пелопонеската война т. нар. Комисия на Тридесетте. Описвайки установения от тази Комисия в Атина терор над политическите противници и просто над богатите хора, Ксенофонт квалифицира управлението на Тридесетте и поведението на техния лидер Критий като най-жестока и безпринципна тирания.[11]

На практика установеният от Комисията на Тридесетте режим на управление не е имал нищо общо със спартанския аристократически или олигархически образец, за привърженик на който сам се е бил обявил Критий, и към който са се били стремели голяма част от знатната и състоятелната върхушка на атинското общество, включително и самият Ксенофонт. Тази рязко отрицателна позиция на Ксенофонт по отношение на Критий е била продиктувана както от придобитите в детството му и усъвършенствуваните в школата на Сократ високи философски принципи, така и от неговата привързаност към корпоративните интереси на аристокрацията, така и от неговото неизменно от юношеските до старческите години увлечение по модела на спартанската монархия. Впрочем, тук следва да бъде отбелязано и това, че вероятно благодарение преди всичко на описанията на Ксенофонт в паметта на историята е останал като завинаги запечатан и неизтриваем именно зловещият тираничен образ на Критий. Заслужава да бъде отбелязано също така и това, че в разказа си[12] за атинските смутове Аристотел е бил счел за нужно въобще да не спомене нищо за Критий, а на друго място, прояснявайки едно от правилата на риториката мимоходом споменава, че ако трябва да бъде споменато неговото име, ще трябва да бъде пояснено кой е той, тъй като вече малцина знаят за него.[13]

Много по-късно, сумирайки мнението на древните автори, гръцкият писател Филострат (160/170-249) пише, че Критий е бил “най-лошият от всички хора, имената на които са покрити от безславието”, че репутацията му не е спасена нито от мъжествената му смърт в боя, нито от отличаващото се с блясък негово литературно творчество, което не се съгласува с поведението и по-скоро изглежда като съвършено чужд глас; и тъй като словото му не е съгласувано с поведението му, следва да бъде считано, че словото му е чужд, а не негов, глас.[14]

Същият Филострат пише, че по време на т. нар. втора или нова софистика интересът към Критий е бил възроден от видния оратор, софист и консул на Рим Херод Аттик (101-177), но интересът към него е бил израз по-скоро на “антикварното увлечение” на влиятелния меценат, а не на жива симпатия и истинско ценене.[15] При това Филострат е може би единственият от древните автори, който категорично се противопоставя на еднозначното отричане на Критий и подчертава, че той съвсем не е бил обикновена фигура, че е бил разностранно надарена личност, проявяваща се по различен начин в различните области на своята дейност, и че фактът, че в сферата на реалната политика се е проявил като злодей, съвсем не следва да служи като основание за игнориране и недооценяване на неговия талант като мислител (философ), поет, ритор и историк.

4. Както вече бе споменато, единственият, който е имал положително отношение към Критий, е бил Платон, който не само го е атестирал като високо образован и достоен потомък на старинно и авторитетно аристократическо семейство, не само го е представил и като най-добрия познавач на знанията за Атлантида, а дори нещо повече – представил го е именно като главен изразител на собствено Платоновската концепция за държавата.

Изследвайки този именно свързан с Критий аспект от творчеството на Платон, първото нещо, което би могло да бъде изтъкнато на причина за това “особено” лоялно или възхвалително отношение би могло да бъде близкото родство между двамата, обстоятелството, че Критий е бил чичо или вуйчо на Платон, и че той, макар и да е един от най-големите стълбове на нравствената философия, все пак е оставил роднинските си чувства да бъдат водещи в ущърб на историческата истина. Едно такова обяснение, обаче, би било прекалено примитивно, а следователно и неприемливо за хора от такъв мащаб.

Така, като единствено реално и адекватно обяснение се налага схващането, че става въпрос за духовно-концептуална близост между двамата, и по-специално за висока степен на принципно положително отношение на Платон към тиранията и монархизма.

Както е известно, водещо звено в етико-политическото учение на Платон е антитезата между доброто и лошото, тезата за справедливостта и схващането за наличието на съответствие между човешката душа и държавния организъм. В съответствие с тези свои изходни позиции Платон е формулирал схващането си за “идеалния тип държава” и “идеалния тип човек”, при което е обосновал тезата, че най-добрият тип държава е държавата на царската (аристократическата) власт, на която съответствува и най-добрият - аристократическият тип човек; и че всички останали форми на държавата и типове хора са отстъпление от идеала и справедливостта и представляват форма на проявление на порока, и че това са: Þдържавният ред, наречен тимократия или тимархия, характеризиращ се с неудържим стремеж към почести и привилегии; Þдържавният ред, наречен олигархия, при който определящ принцип е имущественият ценз и съответно властта е в ръцете на малцината богати; Þдържавният ред, наречен демокрация, при който цари всеобща уравниловка и разюзданост; и Þдържавният ред, наречен тирания, при който определящ е произволът на един човек.

В случая, с оглед нуждите на нашия анализ относно Критий, специално внимание заслужава последната в реда на изброяването форма на държавно управление, а именно тиранията. Така, първото, което прави впечатление, е че в съответствие с принципа на изброяването тя е поставена като най-отдалечена от идеалната форма, а следователно и като най-лошата. Може напълно определено да се счита, че този отрицателен Платонов извод е напълно съгласуван както с реалния исторически опит на гръцкото общество от времето на управлението на Комисията на Тридесетте в Атина и на двамата Дионисий (баща и син) в Сицилийската гръцка териториална област (колония), така и с личния опит на самия Платон, преживял в младостта си ужаса от тираничното управление на Тридесетте и лично наблюдавал в зрялата си възраст (по време на своите три пътешествия) насилието и произвола на двамата сицилиански тирани.

От друга страна, обаче, силно впечатляващо е, че при търсенето на най-ефективните оръдия или средства за реализация на своя политически идеал, за построяването на основаната върху справедливостта идеална държава, Платон се обръща именно към идеята, че като най-добро средство за това е възможността за използуване на тиранията, доколкото тя, все пак, може да бъде съчетана с истинското знание и да бъда заредена с висока политическа мъдрост. Следва да бъде изрично и специално отбелязано, че гледището на Платон съвсем не е нещо случайно, инцидентно и преходно, а е неизменно и последователно прокарано като пронизващо абсолютно цялото негово творчество.

Това парадоксално на пръв поглед Платоново гледище всъщност е проявна форма както на хипотетичното и слабо вероятното допускане, че е възможно под въздействието на философията у носителя на авторитарната власт да бъде предизвикано такова радикално трансформиране и прераждане, при което той от обикновен властител да се трансформира в идеален владетел, така и на още по-слабо вероятното допускане, че е възможно политическите механизми да допуснат на власт да дойде един истински свързан с високото знание и високата нравственост философ.

Най-впечатляващото, обаче, е че Платоновото гледище всъщност е имплицитна проявна форма на (неподложеното на обосноваване) гледище, че е възможно форсиране на решаването на проблемите относно прехода от реалната към идеалната форма на държавно управление и изобщо на гледището, че е възможен ръководен и контролиран обществено-държавен преход, и че тази възможност преминава през използуването като инструмент или средство на тираничната форма на управление. При това, тук следва да бъде отбелязано, че в този именно смисъл съвсем не е била случайна и монархическата ориентация на политическите възгледи на редица от най-напредничавите представители на полисния елит, каквито са били напр. Ксенофонт и Исократ, и че всъщност при Платон тази ориентация е проявена във възможно най-умерен и омекотен вид.

5. Независимо от дадената още от Филострат несъмнено основателна и справедлива препоръка за по-трезв подход при оценката на Критий и неговото дело, следващият такъв “призив” е едва от началото на ХХ век и принадлежи на Е. Диел и А. Блументал, които макар и изрично да признават и подчертават “раздвоеността” или дори “двуликостта” на натурата на Критий, приемат, че става въпрос не за радикално противопоставяне на политическата дейност и философско-литературното му творчество, а по-скоро за различни степени на съвършенство в тези различни области на неговото творчество.[16]

Бидейки виден, макар и демоничен политик, Критий едновременно с това е бил и виден представител на интелектуалния елит на Атина, подвизаващ се преди всичко като поет и прозаик, свободно и с лекота проявяващ се в почти всички модни по онова време разнообразни литературни жанрове. Макар и в отделни различни по големина фрагменти, немалка част от неговите произведения са запазени поне толкова, колкото да дадат напълно достатъчно ясна представа за същността на неговото творчество и да го представят за талантлив творец, произведенията на който са неразривно свързани и неотделими от политическите му възгледи и действия.[17] Сред тези произведения особено важно място заемат т. нар. “Атинска полития”, “Тесалийска полития” и “Лакедемонска полития”, които именно са дали основание на някои автори да обосноват гледището, че всъщност именно Критий е основател или създател на жанра на историко-политическите трактати, и че именно от него са се поучили в това отношение Ксенофонт и Аристотел.

---

[1] Омир, Илиада, 185-206. Във връзка с този епизод в литературата, разбира се, са изказани и други гледаща. Така напр. според Ю. В. Андреев тази сцена подчертава “силата на аристократическата дисциплина и солидарност” и разкрива по-скоро “тържеството на аристократическото начало над монархическото” (Андреев, Ю.В., Раннегреческий полис. Гомеровский период, Л., 1976, с. 46-55). От своя страна Л. Г. Морган тълкува тази сцена като проявление и защита на “принципа на единоначалието”, необходим за всяко едно начинание (Морган, Л. Г., Древнее общество, Перевод с английского, М., 1934, с. 144). Ние обаче приемаме, че именно в тези две речи, и особено в специфичната символика на следващата сцена, където Терсит е укротен именно чрез удара със скиптъра, е заложено първото обосноваване на монархическата доктрина, която, макар и заглъхнала след отмирането на микенските царства, в една или друга степен и форма се възражда винаги, когато пулсът на политическите събития сочи наличието на обществена криза.

[2] Става въпрос за беседата на знатните перси за бъдещото устройство на тяхната държава, която външно и формално изглежда само като един епизод от източната история, но по своята същност е политически трактат, развит в руслото на несъмнено имащата чисто гръцки характер политическа мисъл, в който трактат са разгледани демократическата, олигархическата (аристократическата) и монархическата форма на държавно устройство и е обосновано гледището, че именно монархическата е най-добрата. Виж: ІІІ, 80-83.

[3] Виж: Еврипид, Молителките, 399-455.

[4] За някои от основните аспекти на политическата теория на софистите виж: Гиляров, А. Н., Греческие софисты, их мировоззрение и деятельность в связи с общей политической и культурной истории Греции, М., 1888; Чернышев, В. С., Софисты, М., 1929; Dupreal, E. E., Les sophists: Protagoras, Gorgias, Prodicus, Hippias, Neuchatel, 1948; Untersteiner, M., The Sophists, Oxford, 1954; Guthrie, W. K. C., The Sophists, Cambridge, 1971; Kepferd, G. B., The Sophistic Movement, Cambridge, 1981. Специално за развитието на монархическите идеи на софистите виж: Stroheker, K. F., Zu den Anfangen der monarchischen Theorie in der Sophistik , Historia, 1953-1954, Bd II. Ht 4, S. 381-412.

[5] Този принцип е изложен особено релефно в речта на Каликъл в диалога на Платон “Горгий”, 483 с – 484 а.

[6] Диоген Лаертски, ІІІ, 1.

[7] Ксенофонт, Гръцка история, II, 3, 34.

[8] Ксенофонт, Спомени за Сократ, І, 2, 12; Philostrat, Vitae soph., I, 16.

[9] За подробности относно този режим виж: Ксенофонт, Гръцка история, II, 3-4; Аристотел, Атинската полития, І, 34-40; Диодор, ХІV, 3-6, 32-33; Жебелев, С. А., О “тирании Тридцати” в Афинах, ж. Вестник древней истории, М., 1940, № 1; Krentz, P., The Thirty at Athens, Ithaca-London, 1982.

[10] Ксенофонт, Спомени за Сократ, I, 2. 12.

[11] Ксенофонт, Гръцка история, II. 3-4.

[12] В “Атинската полития”.

[13] Аристотел, Реторика, ІІІ, 16.

[14] Philostrat, Vitae soph., I, 16. (Преведено е на руски от А. О. Маковельский).

[15] Philostrat, Vitae soph., IІ, 1, 14.

[16] Diehl, E., Kritias // RE, Bd. XI, 1922, S. 1901-1912; Blumenthal, A. von, Der Tyrann Kritias als Dichter und Schrifteller, Stuttgard-Berlin-Leipzig, 1923.

[17] Запазените фрагменти от неговите съчинения са събрани и публикувани в христоматийните трудове на немските изследователи Х. Дилс и В. Кранц, както и в руския превод на А. О. Маковелский. Diels, H., Kranz, W., Die Fragmente der Vorsokratiker, Berlin, 1959; Софисты, Баку, 1941, Вып. 2.

[Публикувано като §22 на стр.221-229 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

КУЛТУРНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ГЕНЕЗИС НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

Културно и обществено-държавно възникване и утвърждаване на Древна Гърция

1. Началото. Крито-микенска (минойска, егейска) епоха

Първата култура, възникнала върху земите, принадлежащи към Южния Балкански полуостров и оказала решаващо влияние върху цялостното по-нататъшно културно развитие на Европа, включително и до наши дни, е т. нар. Крито-микенска култура, известна още и като Крито-минойска култура, а също така и като егейска култура.

Не се знае със сигурност нито откъде са дошли първите заселници на остров Крит в Средиземно море, нито как, по какъв начин, са стигнали, но се предполага, че са се появили по времето на неолита, около 7000 г. пр. Хр. Според една легенда те са доплавали до острова от Гърция, но историците са изказали съображения, че е възможно да са доплавали и от земите на днешен Израел, Ливан, Сирия, Турция, Либия или Египет, и че не е изключено първите заселници на острова да са дошли поединично или на малки групи и от всичките тези места.

Остров Крит е дълъг 245 км, местността е трудна за култивиране, няма големи реки, а планинските потоци са недостатъчни и неудобни за напояване, няма и обширни равнини, които да улесняват земеделието. Въпреки това, макар и камениста, почвата е плодородна, а огромните водни пространства били естествена преграда срещу вражески нападения, поради което на острова през целия период на цивилизацията не е била изграждана нито една защитно-отбранителна система. Древните критяни създали първия в историята на древния европейски свят търговски флот и основали колонии из цялото Егейско море.

Критяните са вярвали свято в съществуването на отвъдния свят, но те не са се стремели да предпазят останките на мъртвите от разложение и приживе са били изцяло отдадени на настоящето и земния живот, за разлика примерно от шумерите и египтяните, които винаги били обърнали погледа си към бъдещия отвъден свят. В началото на своето културно развитие критяните са изграждали групови гробници, наречени “толс”, които са приличали на битовите жилища и били ниски и преди всичко овални (понякога и правоъгълни) каменни постройки със сводести покриви. При това се предполага, че първоначално мъртвите са били заравяни в земята, а по-късно костите им са били премествани в тези гробници и тези именно гробници са били считани за проходи към отвъдния свят, поради което в тях били поставяни и обикновени битови предмети, за да може с тях умрелият да си устрои новия дом.

След 1000 години високоразвита цивилизация на Крит не е открит нито един разгадаем запис за историята. Развитието на критската цивилизация е било толкова изолирано, че е останало почти незабелязано. Повечето от сведенията за тази цивилизация са станали известни едва 32 векове след нейното съществуване благодарение на изследванията на Хайнрих Шлиман (1822-1890)[1], Вилхелм Дьорпферд (1856-1940) и Артър Евънс, които нарекли хората от острова минойци - на името на цар Минос, егейски владетел, който се споменава в един гръцки мит[2].

Те установили, че критяните са били разполагали с мощен търговски и военен флот, и понеже хората, които населявали земите по бреговете на Средиземно море по онова време съвсем не са били добри мореплаватели и не са застрашавали Крит по море, това е било доста важно обстоятелство, даващо възможност на критяните за мирно цивилизационно развитие. Знае се, също така, че египтяните, които общо взето не са имали респект и не са уважавали чужденците, са се отнасяли с уважение към минойците от Крит именно заради уменията им на мореплаватели и търговци.

Началото на тази култура е било започнало в района на Егейско море, преди всичко върху островите и централната част на континентална Гърция, както и по крайбрежието на Мала Азия, като главните нейни центрове са били остров Крит и районът на Микена.

Крито-микенската култура и цивилизация се е зародила около 3000-2600 г. пр. Хр. и според изследователите се разделя на три периоди, а именно: от 3000-2600 г. до 2100-2000 г. пр. Хр. – ранноминойски период; от 2100-2000 г. до 1700-1580 г. пр. Хр. – средноминойски период; и от 1700-1580 г. до 1200-1150 г. пр. Хр. – късноминойски период. Най-големият разцвет на критската цивилизация е в края на средноминоския и през късноминойския период, когато именно са били построени монументални дворци и други сгради и са били създадени високохудожествени произведения на изкуството. През този именно период е било създадено и архаичното, т. нар. критско (силабическо, линеарно, слогово) писмо, което в античността е имало изключително важно значение за възникването и развитието на културата на елините[3].

Около 1900 г. пр. Хр. земетресенията започнали често да смущават спокойствието на остров Крит и на намиращите се недалеч от него континентални земи, а заплахата от тях винаги е присъствувала в съзнанието на минойците.[4] Успоредно с тях, по същото хронологично време, всичките тези земи били подложени и на колонизаторските набези на индоевропейските племена на ахейците, еолийците, йонийците и др., впоследствие встъпили на историческата сцена като елини или гърци. Около 1500 г. пр. Хр. остров Крит бил разтърсен от поредица земетресения, които отнели живота на много хора и причинили много разрушения. Наскоро след това възникнали вътрешни конфликти между владетелите на отделните градове, в резултат на които били извършени още разрушения. Около 1400-1150 г. пр. Хр., в резултат от новите разрушителни земетресения и колонизаторските набези на индоевропейските племена, настъпил краят на Крито-микенската (минойска, егейска) култура.

2. Епоха на елинизма

Когато около 1900 г. пр. Хр. част от индоевропейските племенни групи (които първоначално се били настанили в географския район на т. нар. “унгарска (маджарска) низина” и наричали себе си “елини”[5]) предприели заселническо-колонизационни походи върху територията на Южния Балкански полуостров, в продължение на няколко века те успешно измествали не само аборигенното безкултурно или низкокултурно неиндоевропейско, но и по-високо културното крито-минойско население, чийто културни постижения усвоили изключително бързо.

След последното голямо компактно придвижване от “унгарската (маджарска) низина” и заселване на тези места, което е било станало през около 1200-1100 г. пр. Хр. и е известно като “Дорийското нашествие”, елините не само окончателно утвърдили присъствието си, но и, особено около 1000-600 г. пр. Хр., предприели колонизирането на почти всички земи по цялото крайбрежие на Черно и Средиземно море и така положили основите и постиженията на елинистичната култура и цивилизация, върху които именно впоследствие била формирана римската култура и цивилизация, а след това, върху основата на двете – и европейската култура и цивилизация, и дори световната култура и цивилизация, която по своята най-дълбока същност е европоцентрична.

Епохата на елинизма, разбира се, е сложен феномен, в рамките на който са се проявявали процеси с различна насоченост и различна плътност, но най-общо неговата историография се структурира в рамките на следните пет периоди:

а) от ХІІ до VІІІ век пр. Хр., известен като “Омиров период”. Това е период на мощното “Дорийско преселение” и на началото на интензивното колонизиране и обогатяване на родовата аристокрация.

б) от VІІІ до VІ век пр. Хр., известен като “Период на Великата гръцка колонизация”, характеризиращ се с: мощно засилване на занаятчийското производство и търговския обмен; поява на парите; утвърждаване на робовладението; възникване на първите конфликти между аристокрацията и демоса, както и между робовладелците и робите; почти пълно колонизиране на крайбрежието на Средиземно и Черно море; формиране на мощни градове-държави (полиси) и установяване на военния олигархично-аристократичен строй.

в) от VІ до ІV век пр. Хр., известен като “Период на класическия полис”. Това е период на утвърждаването и издигането на Атина, Спарта, Тива, Коринт, Аргос, Мегара, Милет, Халикарнас, Ефес, Хиос и други полиси, сред които Атина се утвърждава като ръководител на гръцките морски държави в Източното Средиземноморие, а също така и период на бурен разцвет на културата.

г) от 338 до 146 г. пр. Хр., известен като “Период на македонската хегемония”. Това е период на преодоляване на раздробеността и на политическия и културния кризис чрез налагане властта на централизираната македонска държава.

Д) от 146 г. пр. Хр. до VІ век, известен като “Римски период”, наричан още и “Период на римското и на византийското (след 395 г.) владичество, както и на проникването на славянските и другите варварски племена”.

3. Древногръцкият полис

Предисторията на образуването на древногръцките полиси се отнася към ХІІ век пр. Хр., макар че техният държавен строй, всъщност, няма нищо общо с класическите полиси. Повечето от полисите са възникнали от крепостите на династите, които били разположени в най-удобните в стратегическо и стопанско отношение ландшафтни места. Когато по-късно се появили дорийците, тяхното нашествие довело до изчезване на властта на династите и утвърждаване на родово-племенните отношения в обществената организация на общините, при което дорийските филии (които не се отличавали съществено от ахейските и йонийските) станали господствуваща форма на социална организация, и така постепенно в Гърция бил разпространен типът независими общини, обединяващи се около основаните още по микенско време населени места. Начело на тези общини застанали старейшините, придобили статуса на царе (базилевси), а сред общинниците започнало формирането на двата социални слоеве - аристократическия и демосния.

Следващият важен етап от социално-политическата организация на древногръцкото общество е през VІІІ-VІ век пр. Хр., когато властта на царете, които всъщност са били “първи сред равните”, постепенно и почти навсякъде била отстранена и ръководството на обществения и политическия живот на полиса преминало в ръцете на знатния слой. По същото време ръстът на населението станал особено висок и тъй като това поставило проблемата за поземлената собственост, недостигът на земя поставил и началото на т. нар. Велика колонизация, която пък на свой ред дала силен тласък на развитието на земеделието, занаятчийството и търговията.

Що се отнася до формиращата се социална стратификация на древногръцкото общество през епохата на архаиката, то спрямо нейната върхушка твърде условно може да бъде приложено определението “аристокрация”, тъй като към нея са се отнасяли т. нар. “най-добри граждани”, съставляващи елита на общината, за които не е съществувало определено терминологично название. Господствуващото положение на този обществен слой се е обуславяло от все още живите обществени рефлекси на родово-племенните отношения и от съществуването на редица икономически и политически преимущества в сравнение с другите слоеве. Важна особеност на древногръцката аристокрация е тази, че тя не се е формирала като затворено съсловие, подобно на римския патрициат, и всъщност цялата социална структура се е характеризирала с определена мобилност – правото на принадлежност към аристокрацията е могло не само да бъде придобивано, но и да бъде загубвано (отнемано). Особено показателен пример в това отношение е това, че по времето на Великата колонизация преселниците от “първата вълна” са били обявявани за аристократи независимо от техният статус в метрополията.

Важна особеност на социалната стратификация на древногръцкото общество е и тази, че дребните земевладелци и занаятчиите, които всъщност са съставлявали т. нар. демос, са били достатъчно независими и са се обединявали не около крупните земевладелци, подобно на т. нар. клиенти в Древен Рим, а в другарски филии и фратрии; с което се обяснява и важната роля, която те са играели в гражданските общини.

Третият основен компонент на социалната структура на архаичното гръцко общество е било зависимото население, в което са влизали робите и зависимите земеделци, правното и фактическото положение на които е било различно в различните полиси.

Социалните обединения в архаическа Гърция са имали различни форми, при което макар и все още да са били запазени т. нар. родове (геноси), те са имали по-скоро култов характер, а първични (изходни или основни) общинни структури са били т. нар. фили и фратрии, които са били изградени на териториален принцип, не са имали никакво отношение към родовата организация, и в които са били включени всичките слоеве на свободното население.

След изчезването на царската власт в архаическите полиси била формирана системата на магистратурата, властта на длъжностите лица на която първоначално е била крайно ограничена и сведена преди всичко до култови функции, като същинските държавни длъжности са се намирали в ръцете на аристокрацията. Важен елемент в управлението на обществото е било Народното събрание, което именно е обезпечавало политическите права на свободните граждани, а с цел да бъде гарантирано развитието на формите на полисния строй и да бъде гарантирана контролната функция на аристокрацията е било предприето създаването на закони, в равна степен задължителни за всички слоеве на населението.

Съществен удар върху привилегиите на аристокрацията е нанесло появата и широкото разпространение на фалангата, представляваща нова форма на военна организация, която повишила значението на редовите тежко въоръжени пехотинци, които били набирани от широките слоеве на свободното гражданско население. Успоредно с това ролята на редовите граждани нараснала съществено и с развитието на мореплаването и колонизацията на земите на варварския свят. Важен феномен в социалната структура е бил появата на тиранията, представляваща модифицирана форма на монархичното управление, за която, впрочем, е спорно дали изобщо е била съвместима с принципите на полисната организация на обществото, както и дали е била симптом за криза в управленческата роля на аристокрацията.

Полисната организация, разбира се, съвсем не е била статическо образувание, а нейната динамика се е изразявала в появата и утвърждаването на разнообразни форми, при което самият феномен, известен като Древна Гърция, е представлявал съвкупност от множество полиси (градове-държави), обединени преди всичко от търговско-икономически и широки културни и религиозни връзки, при което независимо от наличието и на определени политически механизми на обединяване, въобще не се е стигало до създаването на “обща, единна и идеална” по тип и по форма система на управление.

Външната политика на почти всичките доста многобройни древногръцки полиси в крайна сметка се е определяла от съперничеството между Атина и Спарта, които са се опитвали да излязат вън от рамките на началната полисна организация и по този начин фактически не са позволявали на влизащите в тяхната организационна структура полиси да реализират своята политическа автономия. Възникналата след стълкновението между Атина и Спарта т. нар. Пелопонеска война е показала крайно ограничените възможности на полисната организация и на федеративните съюзнически отношения между отделните полиси, а с последвалото установяване на македонското и на римското господство се стигнало и до пълното изчезване на традиционния полис. Все пак, обаче, историческият опит на полисната организация се е оказал изключително важен, тъй като именно в “неговия свят” за първи път били разработени и наложени институтите на свободното самоопределение на политическите обединения, които и днес заемат важно място в световната история.

---

[1] Х. Шлиман въобще не е бил професионален учен-изследовател, а високообразован търговец и възторжен любител на Омировите поеми, който благодарение на успешни сделки натрупал голямо състояние и после го вложил в ръководена от него любителска археологическа дейност в местата, които са споменавани в поемите на Омир. Той излизал от наивното убеждение, че в тези поеми напълно точно е била описана историческата действителност, и си бил поставил за цел да намери остатъци от предметите, за които се споменава в епоса. Постановката на задачата, разбира се, е била фантастична, тъй като Омировите поеми не са исторически летопис, а художествена преработка на преданията за гръцките герои. Обаче въпреки на пръв поглед обречени на пълен неуспех, ръководените от него археологически разкопки дали през 1874-1876 г. съвършено неочакван и много по-значителен резултат – тези места се оказали центрове на древна култура, която не е била известна дори на античните историци.

Откритията на Х. Шлиман пренасочили вниманието на археолозите и историците към остров Крит, но сериозните разкрития били направени от англичанина Артър Евънс, който през 1900 г. положил началото на продължилите 30 години археологически разкопки, които открили луксозните царски пространства в Кносос; Карл Блеген намерил двореца на възпетия от Омир цар Нестор, а Георгиус Милонас попаднал на дома на Агамемнон. Така, благодарение на поредицата от археологически открития станало ясно, че Микена и микенската цивилизация са ключът за разбиране на Омир и на културно-историческата ситуация, която той пресъздава.

[2] Според този мит Бог Зевс се влюбил в красивата простосмъртна жена Европа, принцеса от земите на днешна Палестина, и се явил пред нея като бик, а после и като орел, и тя му родила няколко синове, сред които бил и Минос. Именно Минос отишъл на остров Крит, създал царство, с помощта на могъщия си флот избавил морето от пирати и наложил волята си над народите, населяващи бреговете на Егейско море, които всяка година му плащали тежък данък. Задължението на Атина било всяка година да изпраща по един кораб, пълен с младежи и девойки, предназначени за бъдат изядени от чудовището Минотавър, представляващо човек с глава на бик. Минотавърът живеел в т. нар. Лабиринт; атинският герой Тезей влязъл в Лабиринта, убил Минотавъра с вълшебния меч, който му дала Ариадна, дъщерята на Минос, и излязъл от Лабиринта, като следвал нишката на предварително размотаното от него кълбо прежда.

[3] Писмените паметници на минойската епоха са написани на това именно писмо, при което всеки знак означава сричка (а не буква!). Хронологически тази писменост се развива през три етапи: от 2000 до 1660 г. пр. Хр. – йероглифи; от 1660 до 1450 г. пр. Хр. – линейна писменост тип А; от 1450 до 1200 г. пр. Хр. – линейна писменост тип Б.

Писмеността от типа Б е била разшифрована (разчетена) едва през 1952 г. от англичанина Майкъл Вентрис, който, впрочем, по професия не е лингвист, а архитект. Относно писмеността от типа А понастоящем има няколко различни мнения, но нито едно от тях не е доказано. За подробности виж: Молчанов, А., Нерознак, В., Памятники древнейшей греческой писменности. Введение в микенологию, М., 1988.

[4] Обяснението на това природно явление било свързвано с бик, който живее под земята, реве и клати върху рогата си земята. Във връзка с това са били изградени и множество ритуали, свързани с бикове, един от които е бил зрелищният ритуал на прескачане на бик.

[5] Самите най-древни гърци са наричали себе си “елини” (Hellen), а наименованието “гърци” първоначално е било носено от епирските дорийци от Илирия, като италийците пренесли наименованието върху всички елини, и така се появило това останало и до днес етнонимно наименованиe.

[Публикувано като §1 на стр.5-11 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].