Критий
Критий (460-403 г. пр. Хр.) е най-типичният представител на особеното взаимодействие между най-новите явления в интелектуалния и политическия живот на Древна Гърция по време на началния стадий на кризиса на класическия полис, а именно между софистиката и тиранията.
1. Феноменът Критий се е появил на интелектуалната и политическата сцена на Древна Гърция по времето, когато в резултат от кризата на традиционните демократически институти и принципи на гражданското общество вече са се били изявили ярко очертани монархически идеи и стремежи, възлагане на надежди за спасение на държавата чрез силната личност и едноличната власт.
Всъщност, интелектуалният интерес на античните гърци към теоретическите и практическите измерения на монархическата власт се е появил изключително рано и практически едновременно със самото формиране на класическата полисна цивилизация и на свързаната с нея литература. Показателно е, че като правило този интерес е ставал особено силен преди всичко в периодите на изостряне на социално-политическата ситуация в гръцкото общество, а първият известен на литературата случай на проявление на “монархическия рефлекс” в такава именно ситуация е описаният от Омир случай, при който след като Агамемнон предложил да бъде прекратена войната и всички се втурнали към корабите, Одисей проявил именно монархическа находчивост и решителност, благодарение на които възстановил реда. Тогава той произнесъл две обърнати към различни групи кратки речи, различни по тон, но еднакво подчертаващи решаващата сила и значение на “царското слово”, които именно речи са и първото известно на античната гръцка литература обосноваване на монархическия принцип.[1]
В архаическия период след Омир “отгласът” на интереса към идеята за силната еднолична власт се открива в известна (примесена с висок аристократизъм) степен в поезията на Архилох, Алкей и Теогнид, както и в законодателството на Солон и възгледите на Хераклит. В собствено класическия период в руслото на монархическия политически дискурс своя принос са внесли Херодот[2] и Еврипид,[3] при които, впрочем, е трудно да бъде определена степента на оригиналност, тъй като в разсъжденията им е видно несъмненото влияние на новата социологическа философия на софистите Протагор, Горгий, Продик, Хипий и др.
Именно в рамките на политическата теория на софистите е получила своето формиране концепцията за едноличната авторитарна власт, възникването на която, всъщност, е неразривно свързано с формирането на идеите за естествения (природния) индивидуализъм.[4] В действителност софистическата философия, макар и издигайки като единствен критерий за истината човешкия разум, едновременно с това се е “самоотблъснала” от този привлекателен принцип, като е издигнала и обосновала своите релативистически, нихилистически и антисоциални представи за относителността на всичко съществуващо и за условността на всичко човешко, включително на държавата и на религията. Така, тръгвайки от тази своя изходна постановка, софистите са обосновали като единствени реални ценности именно силата, изкуството (схващано като съвкупност от технически прийоми) и успехът, в контекста на които след това са обосновали и издигнали принципа, че “силният по волята на природата е предназначен да властвува над слабия”[5]. Точно този принцип е бил залегнал в основата на идеологическата обосновка на зараждащата се през V-ІV век пр. Хр. в гръцкото общество тирания, доколкото, разбира се, както всяка власт, така и тираническата, се е нуждаела от камуфлажното прикритие на определено идеологическо обосноваване.
Философията на софистите се е родила в напълно определена социална среда, под въздействието на напълно определени фактори, и е задоволявала изцяло определени обществено-политически потребности, сред които включително и необходимостта от силна политическа личност. По времето на появата на политическата теория на софистите, разбира се, съвсем не са липсвали “супермени” с неукротимо желание за първенство и власт, и всъщност единственото, което ги е отличавало при възхода им във властта, е било решимостта да се стигне до края. И една от най-значимите сред тях личности е бил Критий, който именно в най-висока степен е въплъщавал в себе си единството на високите интелектуални и политически стремежи.
2. Критий е роден във виден аристократичен род, чичо (вуйчо) е на Платон, известен е като поет, философ, виден държавен деец, ентусиазиран привърженик на олигархическия строй и ръководител на управлението на т. нар. “Тридесет тирани”.
Диоген Лаертски отделя специално внимание на въпроса за родословието на Критий и подчертава, че неговият род е един от най-старите аристократически родове на Атина, и че неговият дядо е бил брат на Солон.[6] Както Диоген Лаертски, така и Ксенофонт подчертават, че още от детството си Критий е бил възпитан в преклонение пред кумирите, пред атрибутите на аристократическия социален и политически слой и в специално преклонение пред олигархическия държавен строй на Спарта.[7]
Това, впрочем, е намерило израз както в ясно прокламираната от него политическа ориентация към спартанския образец на държавния строй, така и в неговото литературно творчество, сред което съществуват два трактати, единият в поетична, а другият в прозаична форма, посветени специално на спартанските обичаи и порядки. Ксенофонт и Филострат конкретно подчертават и особената близост на Критий със Сократ и Горгий, при което обръщат внимание, че общуването му със Сократ е имало добре фиксиран от него предел, тъй като то му е било нужно само за да усвои определени технически прийоми на риториката и диалектиката, необходими му не за навлизане в същността на Сократовото учение, а за бъдещата му политическа кариера.[8]
Тези така очертани от древните автори щрихи към образа на Критий всъщност подчертават най-вече това, че както повечето представители на неговия социален слой, така и той е държал преди всичко на такива обективни фактори, каквито са знатността, богатството и общественото влияние, в контекста на които високата образованост е имала само второстепенно и подчинено значение и роля, поради което и неговото отчуждение от истините на нравствената философия на Сократ е било напълно естествено.
Според съществуващите източници името на Критий се е появило в политическия живот на Атина за първи път през 415 г. пр. Хр. във връзка с едно скандално дело, от което той излязъл без да пострада, а само няколко години по-късно той два пъти участвувал в държавни преврати, в резултат на които властта преминавала в ръцете на крайно радикални олигархически групировки и бил установяван режим на корпоративна тирания – т. нар. режим на Четиристотинте (през 411 г. пр. Хр.) и режим на Тридесетте (404-403 г. пр. Хр.). Действително, установяването и на двата режими е било резултат от дейността на съществуващото в Атина местно олигархическо движение, но изследователите са единодушни, че всъщност не то, а именно крайно изострената обществено-политическа обстановка през втория период на Пелопонеската война е бил решаващият фактор за установяването на тези режими. При това особено активна и дори изключително решаваща е била ролята на Критий във втория тираничен режим, който осъществявал политика на напълно открит масов терор[9].
В собствения смисъл на думата като политик Критий се е изявил единствено по времето на режима на Тридесетте, когато открито и последователно е заявявал своите проолигархически и проспартански настроения и ориентации, а все пак проявяващите се вътре в групата на Тридесетте разногласия и конфликти са били израз именно на несъвместимостта между защитавания от него принцип на тираничното управление и на защитавания от другите принцип на полисното управление.
В крайна сметка съдбата на Критий е била трагическа – макар че, отчитайки нарастващото демократическо движение той предварително и благоразумно си бил подготвил убежище в Елвесин, в началото на 403 г. загинал в стълкновение с войските на демократите.
3. Като правило всички древни автори се отнасят повече или по-малко негативно към Критий и всъщност единственият, който нееднократно се е опитал (все пак в силно сдържана форма) да спаси неговата крайно отрицателна репутация е бил Платон. Така, Ксенофонт се е отнасял крайно отрицателно както към философските занимания на Критий, така и към неговата политическа дейност. Според него заниманията на Критий (както и на Алкивиад) с философия и неговото приобщаване към интелектуалния кръг на Сократ са били продиктувани не от стремежа към висока нравственост, а единствено от желанието му да постигне съвършенство в сферата на диалектиката и риториката, които са му били необходими като важно предварително условие за последваща успешна политическа кариера. И това, според него, е видно от факта, че и двамата, след като получили знанията, които са им били необходими, веднага са се откъснали от Сократ и са се отдали на държавната дейност, заради която предварително коварно са се били приближили към него.[10]
Още по-решително и остро Ксенофонт осъжда политическата дейност на Критий в битността му на един от членовете и фактически глава на управляващата в Атина при поддръжката на спартанците след поражението в Пелопонеската война т. нар. Комисия на Тридесетте. Описвайки установения от тази Комисия в Атина терор над политическите противници и просто над богатите хора, Ксенофонт квалифицира управлението на Тридесетте и поведението на техния лидер Критий като най-жестока и безпринципна тирания.[11]
На практика установеният от Комисията на Тридесетте режим на управление не е имал нищо общо със спартанския аристократически или олигархически образец, за привърженик на който сам се е бил обявил Критий, и към който са се били стремели голяма част от знатната и състоятелната върхушка на атинското общество, включително и самият Ксенофонт. Тази рязко отрицателна позиция на Ксенофонт по отношение на Критий е била продиктувана както от придобитите в детството му и усъвършенствуваните в школата на Сократ високи философски принципи, така и от неговата привързаност към корпоративните интереси на аристокрацията, така и от неговото неизменно от юношеските до старческите години увлечение по модела на спартанската монархия. Впрочем, тук следва да бъде отбелязано и това, че вероятно благодарение преди всичко на описанията на Ксенофонт в паметта на историята е останал като завинаги запечатан и неизтриваем именно зловещият тираничен образ на Критий. Заслужава да бъде отбелязано също така и това, че в разказа си[12] за атинските смутове Аристотел е бил счел за нужно въобще да не спомене нищо за Критий, а на друго място, прояснявайки едно от правилата на риториката мимоходом споменава, че ако трябва да бъде споменато неговото име, ще трябва да бъде пояснено кой е той, тъй като вече малцина знаят за него.[13]
Много по-късно, сумирайки мнението на древните автори, гръцкият писател Филострат (160/170-249) пише, че Критий е бил “най-лошият от всички хора, имената на които са покрити от безславието”, че репутацията му не е спасена нито от мъжествената му смърт в боя, нито от отличаващото се с блясък негово литературно творчество, което не се съгласува с поведението и по-скоро изглежда като съвършено чужд глас; и тъй като словото му не е съгласувано с поведението му, следва да бъде считано, че словото му е чужд, а не негов, глас.[14]
Същият Филострат пише, че по време на т. нар. втора или нова софистика интересът към Критий е бил възроден от видния оратор, софист и консул на Рим Херод Аттик (101-177), но интересът към него е бил израз по-скоро на “антикварното увлечение” на влиятелния меценат, а не на жива симпатия и истинско ценене.[15] При това Филострат е може би единственият от древните автори, който категорично се противопоставя на еднозначното отричане на Критий и подчертава, че той съвсем не е бил обикновена фигура, че е бил разностранно надарена личност, проявяваща се по различен начин в различните области на своята дейност, и че фактът, че в сферата на реалната политика се е проявил като злодей, съвсем не следва да служи като основание за игнориране и недооценяване на неговия талант като мислител (философ), поет, ритор и историк.
4. Както вече бе споменато, единственият, който е имал положително отношение към Критий, е бил Платон, който не само го е атестирал като високо образован и достоен потомък на старинно и авторитетно аристократическо семейство, не само го е представил и като най-добрия познавач на знанията за Атлантида, а дори нещо повече – представил го е именно като главен изразител на собствено Платоновската концепция за държавата.
Изследвайки този именно свързан с Критий аспект от творчеството на Платон, първото нещо, което би могло да бъде изтъкнато на причина за това “особено” лоялно или възхвалително отношение би могло да бъде близкото родство между двамата, обстоятелството, че Критий е бил чичо или вуйчо на Платон, и че той, макар и да е един от най-големите стълбове на нравствената философия, все пак е оставил роднинските си чувства да бъдат водещи в ущърб на историческата истина. Едно такова обяснение, обаче, би било прекалено примитивно, а следователно и неприемливо за хора от такъв мащаб.
Така, като единствено реално и адекватно обяснение се налага схващането, че става въпрос за духовно-концептуална близост между двамата, и по-специално за висока степен на принципно положително отношение на Платон към тиранията и монархизма.
Както е известно, водещо звено в етико-политическото учение на Платон е антитезата между доброто и лошото, тезата за справедливостта и схващането за наличието на съответствие между човешката душа и държавния организъм. В съответствие с тези свои изходни позиции Платон е формулирал схващането си за “идеалния тип държава” и “идеалния тип човек”, при което е обосновал тезата, че най-добрият тип държава е държавата на царската (аристократическата) власт, на която съответствува и най-добрият - аристократическият тип човек; и че всички останали форми на държавата и типове хора са отстъпление от идеала и справедливостта и представляват форма на проявление на порока, и че това са: Þдържавният ред, наречен тимократия или тимархия, характеризиращ се с неудържим стремеж към почести и привилегии; Þдържавният ред, наречен олигархия, при който определящ принцип е имущественият ценз и съответно властта е в ръцете на малцината богати; Þдържавният ред, наречен демокрация, при който цари всеобща уравниловка и разюзданост; и Þдържавният ред, наречен тирания, при който определящ е произволът на един човек.
В случая, с оглед нуждите на нашия анализ относно Критий, специално внимание заслужава последната в реда на изброяването форма на държавно управление, а именно тиранията. Така, първото, което прави впечатление, е че в съответствие с принципа на изброяването тя е поставена като най-отдалечена от идеалната форма, а следователно и като най-лошата. Може напълно определено да се счита, че този отрицателен Платонов извод е напълно съгласуван както с реалния исторически опит на гръцкото общество от времето на управлението на Комисията на Тридесетте в Атина и на двамата Дионисий (баща и син) в Сицилийската гръцка териториална област (колония), така и с личния опит на самия Платон, преживял в младостта си ужаса от тираничното управление на Тридесетте и лично наблюдавал в зрялата си възраст (по време на своите три пътешествия) насилието и произвола на двамата сицилиански тирани.
От друга страна, обаче, силно впечатляващо е, че при търсенето на най-ефективните оръдия или средства за реализация на своя политически идеал, за построяването на основаната върху справедливостта идеална държава, Платон се обръща именно към идеята, че като най-добро средство за това е възможността за използуване на тиранията, доколкото тя, все пак, може да бъде съчетана с истинското знание и да бъда заредена с висока политическа мъдрост. Следва да бъде изрично и специално отбелязано, че гледището на Платон съвсем не е нещо случайно, инцидентно и преходно, а е неизменно и последователно прокарано като пронизващо абсолютно цялото негово творчество.
Това парадоксално на пръв поглед Платоново гледище всъщност е проявна форма както на хипотетичното и слабо вероятното допускане, че е възможно под въздействието на философията у носителя на авторитарната власт да бъде предизвикано такова радикално трансформиране и прераждане, при което той от обикновен властител да се трансформира в идеален владетел, така и на още по-слабо вероятното допускане, че е възможно политическите механизми да допуснат на власт да дойде един истински свързан с високото знание и високата нравственост философ.
Най-впечатляващото, обаче, е че Платоновото гледище всъщност е имплицитна проявна форма на (неподложеното на обосноваване) гледище, че е възможно форсиране на решаването на проблемите относно прехода от реалната към идеалната форма на държавно управление и изобщо на гледището, че е възможен ръководен и контролиран обществено-държавен преход, и че тази възможност преминава през използуването като инструмент или средство на тираничната форма на управление. При това, тук следва да бъде отбелязано, че в този именно смисъл съвсем не е била случайна и монархическата ориентация на политическите възгледи на редица от най-напредничавите представители на полисния елит, каквито са били напр. Ксенофонт и Исократ, и че всъщност при Платон тази ориентация е проявена във възможно най-умерен и омекотен вид.
5. Независимо от дадената още от Филострат несъмнено основателна и справедлива препоръка за по-трезв подход при оценката на Критий и неговото дело, следващият такъв “призив” е едва от началото на ХХ век и принадлежи на Е. Диел и А. Блументал, които макар и изрично да признават и подчертават “раздвоеността” или дори “двуликостта” на натурата на Критий, приемат, че става въпрос не за радикално противопоставяне на политическата дейност и философско-литературното му творчество, а по-скоро за различни степени на съвършенство в тези различни области на неговото творчество.[16]
Бидейки виден, макар и демоничен политик, Критий едновременно с това е бил и виден представител на интелектуалния елит на Атина, подвизаващ се преди всичко като поет и прозаик, свободно и с лекота проявяващ се в почти всички модни по онова време разнообразни литературни жанрове. Макар и в отделни различни по големина фрагменти, немалка част от неговите произведения са запазени поне толкова, колкото да дадат напълно достатъчно ясна представа за същността на неговото творчество и да го представят за талантлив творец, произведенията на който са неразривно свързани и неотделими от политическите му възгледи и действия.[17] Сред тези произведения особено важно място заемат т. нар. “Атинска полития”, “Тесалийска полития” и “Лакедемонска полития”, които именно са дали основание на някои автори да обосноват гледището, че всъщност именно Критий е основател или създател на жанра на историко-политическите трактати, и че именно от него са се поучили в това отношение Ксенофонт и Аристотел.
[1] Омир, Илиада, 185-206. Във връзка с този епизод в литературата, разбира се, са изказани и други гледаща. Така напр. според Ю. В. Андреев тази сцена подчертава “силата на аристократическата дисциплина и солидарност” и разкрива по-скоро “тържеството на аристократическото начало над монархическото” (Андреев, Ю.В., Раннегреческий полис. Гомеровский период, Л., 1976, с. 46-55). От своя страна Л. Г. Морган тълкува тази сцена като проявление и защита на “принципа на единоначалието”, необходим за всяко едно начинание (Морган, Л. Г., Древнее общество, Перевод с английского, М., 1934, с. 144). Ние обаче приемаме, че именно в тези две речи, и особено в специфичната символика на следващата сцена, където Терсит е укротен именно чрез удара със скиптъра, е заложено първото обосноваване на монархическата доктрина, която, макар и заглъхнала след отмирането на микенските царства, в една или друга степен и форма се възражда винаги, когато пулсът на политическите събития сочи наличието на обществена криза.
[2] Става въпрос за беседата на знатните перси за бъдещото устройство на тяхната държава, която външно и формално изглежда само като един епизод от източната история, но по своята същност е политически трактат, развит в руслото на несъмнено имащата чисто гръцки характер политическа мисъл, в който трактат са разгледани демократическата, олигархическата (аристократическата) и монархическата форма на държавно устройство и е обосновано гледището, че именно монархическата е най-добрата. Виж: ІІІ, 80-83.
[4] За някои от основните аспекти на политическата теория на софистите виж: Гиляров, А. Н., Греческие софисты, их мировоззрение и деятельность в связи с общей политической и культурной истории Греции, М., 1888; Чернышев, В. С., Софисты, М., 1929; Dupreal, E. E., Les sophists: Protagoras, Gorgias, Prodicus, Hippias, Neuchatel, 1948; Untersteiner, M., The Sophists, Oxford, 1954; Guthrie, W. K. C., The Sophists, Cambridge, 1971; Kepferd, G. B., The Sophistic Movement, Cambridge, 1981. Специално за развитието на монархическите идеи на софистите виж: Stroheker, K. F., Zu den Anfangen der monarchischen Theorie in der Sophistik , Historia, 1953-1954, Bd II. Ht 4, S. 381-412.
[5] Този принцип е изложен особено релефно в речта на Каликъл в диалога на Платон “Горгий”, 483 с – 484 а.
[9] За подробности относно този режим виж: Ксенофонт, Гръцка история, II, 3-4; Аристотел, Атинската полития, І, 34-40; Диодор, ХІV, 3-6, 32-33; Жебелев, С. А., О “тирании Тридцати” в Афинах, ж. Вестник древней истории, М., 1940, № 1; Krentz, P., The Thirty at Athens, Ithaca-London, 1982.
[16] Diehl, E., Kritias // RE, Bd. XI, 1922, S. 1901-1912; Blumenthal, A. von, Der Tyrann Kritias als Dichter und Schrifteller, Stuttgard-Berlin-Leipzig, 1923.
[17] Запазените фрагменти от неговите съчинения са събрани и публикувани в христоматийните трудове на немските изследователи Х. Дилс и В. Кранц, както и в руския превод на А. О. Маковелский. Diels, H., Kranz, W., Die Fragmente der Vorsokratiker, Berlin, 1959; Софисты, Баку, 1941, Вып. 2.
[Публикувано като §22 на стр.221-229 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].
Браво! прочетох написаното с истинско удовлетворение. Благодаря!m
ОтговорИзтриване