Диоген Синопски
Диоген Синопски (412/404-323 г. пр. Хр.), роден в Синопа, на южния бряг на Черно море, наричан още Диоген Киника (т. е. Диоген Кучето), изключително широко популярен просто с името Диоген, е древногръцки философ, който съвсем не е бил крупен теоретик на античната философска мисъл, но е бил един от най-колоритните нейни представители, поради което именно и днес е много по-известен от редица видни философи.
Още от най-ранни години той помагал на баща си в сеченето на фалшиви монети, поради което още твърде млад бил принуден да напусне родния си град и да поеме пътя на изгнаник. Когато се озовал в Атина, той постъпил в школата на Антистен, който бил един от видните ученици на Сократ, и там се запознал и сприятелил с Платон, Демостен и редица други видни за онова време хора. После Диоген се установил и живял продължително в Коринт, където именно, според Плутарх, бил намерен от Александър Македонски, който бил отишъл специално, за да изрази дълбокото си уважение към него.[1]
Съществува версия, според която при едно плаване Диоген бил пленен от пирати и продаден като роб на заможен гражданин на Коринт, който го направил учител на децата си, и в дома на който той живеел до дълбока старост. Безспорно известно е, че Диоген е умрял в същия ден през май 323 г. пр. Хр., в който във Вавилон е умрял и Александър Македонски. Безспорно е известно, също така, че жителите на Коринт са издигнали паметник на Диоген, на върха на колоната на който били поставили мраморна фигура на куче.
Диоген Лаертски свидетелствува, че Диоген Синопски е оставил редица съчинения, от които са запазени само отделни фрагменти, все пак напълно достатъчни, за да дадат ясна представа за етическата и политическата насоченост на неговото литературно творчество, за критическото му отношение към социалния и политическия ред, към институциите и културата на античното гръцко общество.
Диоген Синопски е бил фигура, при която е било налице пълно сливане на личността и идеите, на философствуването и практиката. Той се е придържал фанатично към препоръката на Сократ, съгласно която човек трябва да живее в пълно съответствие със собствената си философия, така че нито една негова стъпка да не противоречи на собствената му съвест и на теоретическия му принцип. В съответствие с това неговият личен живот е изглеждал за околните като ексцентричен и чудат, тъй като до края на живота си той останал космополит, без дом и родина, като считал себе си за “гражданин на света”, но като в същото време живеещ почти единствено в нищожно мискроскопичния свят на Коринт.
Нещо повече - неговият “космополитичен живот” се е характеризирал като живот в абсолютно пълна бедност – той ходел бос и с окъсани дрехи, спял пред портите на храмовете, на площадите, често пъти в бъчва, без да се интересува от каквито и да са облаги и от светския начин на живот, и без да се съобразява с общоприетите обществени норми на благоприличие. Във връзка с това Платон го е наричал “Безумствуващият Сократ”, а неговите съграждани просто са го наричали “Диоген кучето”.
Въпросът с неговото прозвище, обаче, има и друга, много по-важна, по-силна или по-точно – напълно концептуална страна или измерение. Схващанията (и съответствуващият на тях личен живот) на Диоген принадлежат към една от Сократическите школи, философската школа на т. нар. “киници”, (“киническа школа”), получила наименованието си поради това, че нейните основатели и представители са водели беседите си в предградието на Атина, наречено Киносарг, а официалната емблема на школата е била образът на куче (считано за символ на житейската практика на последователите на школата) и образът на торбата и тоягата. В пълно съответствие с всичко това се е намирало и съдържанието на разработваното и проповядваното учение на тази школа, наречено кинизъм, схващано като единство на особен начин на мислене и на поведение, характеризиращ се със силно подчертан социален негативизъм, разкриващ битието на същинския човек, постъпващ съобразно законите на природата и логиката на своето вътрешно “Аз”.
Това именно учение (кинизмът) е било изградено върху основата на две централни или осови идеи, а именно: →релативизмът, издигащ относителността на всички реалии и отричащ възможността за съществуването на каквито и да са общовалидни норми на обществено поведение; и →антихедонизмът, препоръчващ пълна индиферентност към сетивността, към телесните и духовните радости и страдания, и преди всичко пълна независимост от обществената среда, пълна индиферентност към всички несгоди, които произтичат от гражданската уредба на полиса, пълна независимост от всички обичайни, културни, нравствени и правни норми на обществото, култивиране на пълно презрение към богатствата, разкоша и славата, пълно връщане към онова “естествено състояние”, което е съществувало преди възникването на държавата, политиката и правото.
Така личният живот на Диоген не само е бил най-яркото, най-релефното и най-типичното въплъщение на мисловната и практическата същност на кинизма, но е бил и най-същественият елемент от централната проблематика на това философско направление, представляваща т. нар. своебразна антропологическа насока на класическата антична философска мисъл, преследваща като своя главна цел задачата да се отворят очите на хората за собствените им илюзии и да се култивира у тях висок и дори краен критицизъм към всички феномени от всички сфери на живота.[2]
Този именно (“киничен”) начин на философствуване и на живеене, впрочем, е бил толкова изключително широко и дълбоко проникнал сред чуждите на рационализма и на изтънчения дух масови (низши) слоеве на античното гръцко общество, че е обусловил факта на своеобразното мултиплициране на личността и образа на Диоген, в резултат на което днес изследователите говорят за едновременното съществуване поне на петима отделни, но напълно аналогични личности, носещи името Диоген. Освен това, поради разпространеното негативно отношение към кинизма и киниците самото име на Диоген доста лесно било пренесено в сферата на анекдотите, легендите и художествената литература, където то принадлежало на една във висока степен измислена фигура.
Според Диоген Лаертски учението на Диоген Синопски е свеждало цялото многообразие в духовния свят на индивида до две полярни етически категории, а именно: за доброто - което всеки трябва да усвоява и култивира в себе си, и за злото - което всеки трябва да избягва, като всичко останало е било обявявано за стоящо вън от пределите на нравствените стойности и за “предмет на човешкото безразличие”.
В основата на кинизма е била залегнала идеята за специфичния кинически индивидуализъм и автаркизъм, идеята за неизменен стремеж към постигане на самоудовлетворение чрез пълна свобода и независимост от света на вещите и на хората. В основата на кинизма е била залегнала и идеята за високата устойчивост на индивида пред всички външни и вътрешни съблазни, които постоянно го дебнели и нарушавали хармонията на човека с природата. Особено важно значение за кинизма е имала и гордостта, която била считана за главната вътрешна опора на човешкото съществуване и устойчивост пред превратностите на външните условия на живота.
В съответствие с така очертаните постулати на кинизма Диоген Синопски е препоръчвал независимост от обществената среда, от обичаите и нравите, от законите на полиса и изобщо от нормите на обществото, включително и от семейството, и пълно подчинение и признаване единствено на законите на природата. Социално-политическият идеал на кинизма се е свеждал до космополитизма, разбиран като ратуване за една световна държава и като гражданство на всички хора от целия свят.[3]
[1] Според Плутарх когато Александър Македонски бил в Коринт, при него се стекли много политически мъже и философи, които го приветствували и засвидетелствували страхопочитанието си към него, и тъй като той се надявал при него да дойде и Диоген, но това не станало, тогава Александър сам отишъл при Диоген и го намерил да се припича на слънце. Когато видял да се приближават толкова много хора, Диоген се надигнал и за малко се загледал в Александър, царят го поздравил сърдечно и попитал дали има нужда от нещо, а философът му отговорил двусмислено: “Да, отмести се малко, защото ми закриваш слънцето!” Във връзка с всичкото това Плутарх пише следното: “Въпреки пренебрежението, Александър разбрал гордостта и величието на философа и останал толкова удивен и възхитен, че когато на тръгване чул хората да говорят за Диоген насмешливо и с подигравки, им рекъл: “Ако аз не бях Александър, бих искал да съм Диоген!” (Плутарх, Александър, 14; в: Плутарх, Избрани животописи, Превод от старогръцки, С., 1969, с. 22-23; Плутарх, Сравнительные жизнеописания, М., 1963, Том 2, с. 404).
Няма коментари:
Публикуване на коментар