Херодот
Възникналата в Йония през VІ век пр. Хр. литературна проза се развила усилено през следващите два векове, при което прозата постоянно изтиквала поезията и я заменяла в редица области. Както самото възникване на прозата, така и нейното бурно разрастване са свързани с разпадането на митологическия светоглед и с развитието на критическата мисъл, и преди всичко с развитието на науката и философията.
Така още през V век пр. Хр. настъпва преломен момент в историята на гръцката проза, при който се формирали трите основни нейни направления или дялове, а именно научно-философската проза, историко-повестователната проза (историография) и красноречие (риторика). При това докато първоначално в развитието на този процес официалният или авторитетният език на прозата е бил йонийският гръцки диалект, към края на V век пр. Хр., с пренасянето на културния център в Атина атическият гръцки диалект се формирал и встъпил като общогръцки културно-нормативен и литературен език.
Първият представител на художествената историография, чийто труд е изцяло запазен до наши дни, е Херодот (484-425 г. пр. Хр.), който, впрочем, още в древността е бил наречен “баща на историографията”.[1] Той е роден в гръцкия колониален град Халикарнас, намиращ се в областта Кария, в Мала Азия, която по онова време е била под властта на подчинените на Персия карийски князе. Тъй като по негово време елинският манталитет не е ценял творческата индивидуалност и не е проявявал особен интерес към реалния жизнен път на своите изтъкнати личности, днес науката не разполага с достатъчно сведения относно живота на Херодот и фактически основните биографични сведения за него се съдържат единствено във византийската енциклопедия “Суда”.[2]
Херодот произхожда от знатен и богат род, още от най-ранни младини е вземал активно участие в политическия живот, но впоследствие, заради противопоставянето му на тиранина Лигдамис, е бил принуден да живее няколко години като изгнаник на остров Самос. На 25-годишна възраст се завърнал в Халикарнас, за да участвува в събитията по свалянето на Лигдамис, след което в продължение на шест години предприел дълги пътувания. През 450 г. пр. Хр. той посетил Атина, където се сближил с Перикъл и Софокъл, а след публично четене пред атинския съвет и на Олимпийските игри на пасажи от своите историографски трудове през 445-444 г. пр. Хр. получил голяма парична награда и почетно гражданство. През 443 г. пр. Хр. участвувал в колонизирането на областта Турия в Южна Италия, където се заселва за постоянно и където умира.
Книгата на Херодот “История” е първото цялостно прозаическо и историческо съчинение, достигнало от античността до наши дни. Не е известно да е имало други историографи и историографски съчинения преди него, а неговото произведение е първата проява на историографско изследване не само на фактите, но и на духа на изследваното време. От началната фраза на труда се разбира, че оригиналното му заглавие е Histories apodexis, и тъй като по онова време думата historia съвсем не е имала днешното си съдържание, а е имала много по-широкото значение “дирене”, “изследване”, “разпитване, описание и преразказ”, би могло да се приеме, че заглавието е означавало преди всичко “Изложение на издирванията” или “Преразказ на изследвания материал”, и само като допълнителни биха могли да бъдат считани значенията “Историческо изложение”, “Историческо изследване” или “Историческо издирване”.
Самото историографско съчинение е доста обемисто и до нас е достигнало разделено на девет части (книги), всяка от които е наречена на една от деветте Музи. Счита се, че това разделяне на труда е било станало още при неговото първо издаване в епохата на елинизма, когато се е било наложило да бъде разположено в отделни свитъци. Самото разделяне на материала при издаването му, обаче, е станало без съобразяване със съдържанието и дори общото наименование, което трудът е получил, е било “Музи”. Още в самото начало авторът е определил и целта на своя труд, като е отбелязал, че това е “да не се заличат с времето делата на хората и да не останат без слава великите и чудни подвизи, извършени и от гърци, и от варвари, както и причината, поради която те са воювали”.
Днес се смята, че основните източници, които Херодот е ползувал, са били устни разкази, като някои от осведомителите си, като напр. египетските и вавилонските жреци, той сам е посочил, а други се предполагат. Смята се, също така, че дори и в случаите, когато е имал на разположение архиви, Херодот е предпочитал устните сведения пред писмените, като все пак е напълно сигурно, че е използувал и писмените източници, с които е разполагал, както и съчиненията на своите предходници и съвременници. Става въпрос, че в Мала Азия вече са били съществували локални хроники и дори много по-обхватни изследвания, и че той ги е използувал, без да ги цитира, като обаче все пак за някои от източниците си е споменал, какъвто е бил напр. случаят с Хекатей, когото той е споменал дори на няколко места, тъй като го е критикувал.
Именно във връзка с несъмнения факт на ползуването на източниците на неговите предшественици е поставен и въпросът: “С какво Херодот се различава от тях и защо именно той следва да бъде считан за основател на историографията?” Според повечето изследователи трудът на Херодот е бил ново и оригинално за своето време дело не толкова понеже той пръв е въвел в употреба самото понятие “история”, и не защото е изоставил въпроса за изследването на генеалогията на митологическите предци, като е преминал към изследване на генеалогията на действителните царе и събития; а преди всичко защото той съединява в едно всичкото онова, което преди него е било правено поотделно и разпокъсано.
Тоест, заслугата на Херодот е че за разлика от своите предшественици той е създател на нов прозаичен жанр, в основата на който е поставена задачата да се обхване целият човешки живот в действителното пространство и време на неговото проявление. Така именно в неговата “История” това обхващане е много по-реално, отколкото в епоса, и много по-цялостно осмислено, отколкото в генеалогиите на неговите предшественици, при което, в същото време е свързан интересът към факта и детайла с вкуса към изключителното и невероятното, и най-вече – на най-преден план е изтъкнат стремежът за цялостно фактологическо и художествено възприемане на света.
При разказването на събитията от една страна той е настроен недоверчиво или поне критично и изрично съобщава, че е предприемал пътувания, за да провери истинността на изглеждащи му съмнителни по своя характер сведения (ІІ, 44 и 75), а за други разкази дори не се старае да ги проверява, тъй като изрично заявява, че не вярва в тях (ІІ, 36; ІІ, 45; ІІ, 56-57); но от друга страна, той напълно вярва в разказа, че молитвата на Крез към Аполон действително е била докарала дъжд, който угасил разпалената клада (І, 87). Освен това, при разказването на някои от събитията той подчертава, че е длъжен да казва какво се говори, но не и да му вярва напълно (VІІ, 152).
Несъмнено усещайки нуждата от концепция, която да му даде възможност да отсее и обедини многобройните факти от житейското разнообразие, да свърже вътрешно и да осмисли синхронния и диахронния ред на събитията, и ненамирайки такава в своите непосредствени жанрови предшественици (какъвто е бил напр. Хекатей), той заимствува редица елементи, принадлежащи към концептуалната сфера на епоса и на трагедията, при което, обаче, самото осмисляне на събитията придобива качествено нови измерения, различни от тези на въпросните жанрове, т. е. той полага и началото на специфично историческото осмисляне на събитията. Във връзка с това именно заимствуване в произведението си “За Тукидид” (5) Дионисий Халикарнаски твърди, че Херодот е бил довел прозаическата реч до състояние да бъде подобна на най-добрата реч – поезията; а други антични автори, позовавайки се преди всичко на описанието на Крезовия провал, което наистина е чиста проба художествен разказ, направо обвиняват Херодот в лъжа и приемат, че той е просто “съчинител на художествени разкази”, “митолог” и “поет”.[3]
С определянето на целта в уводното изречение Херодот определя и предмета на изследването, който, всъщност, се оказва двоен: от една страна описване на многообразието от дела, заслужаващи да бъдат спасени от забвение и да бъдат възхвалени и прославени (т. е. светът като набор от дела и събития), и от друга страна - войната между елините и варварите (т. е. протичането на едно основно събитие). Като рамка, в която са положени разказите на Херодот, е поставена геополитическата война между Европа и Азия, довела до Гръко-персийските войни, които, макар и хронологично да са станали няколко десетилетия преди тяхното описание, в годините на най-ранната възраст на автора, той все пак разглежда не като “близко минало”, а в най-широкия смисъл на думата като “своеобразна съвременност”, и в този смисъл претендира, че пише “биографията на своето време и на своето поколение”. Така, всъщност, историографията (историята) се ражда от нуждата да се опише една война, а не един мирновременен процес.
Войната, обаче, е само едната страна от предмета на изследването или само единият предмет, и именно тук се състои основната разлика между историческите изследвания на Херодот и Тукидид. Другата страна от предмета на изследването е “многообразието на света” (т. е. на целия свят), който по времето на Херодот е бил схващан като състоящ се от две лица или две страни, а именно “елински Запад” и “варварски Изток”. Това именно съдбовно разделение на света, последният видим елемент от който е била серията Гръко-персийски войни, обаче, е поставило пред Херодот проблемата за търсенето както на основанията за тези войни, така и на основанията за това разделение.
И именно във връзка с търсенето на отговора в това отношение той е встъпил в историята като първия автор, който е издигнал три изключително важни за историческото мислене най-общи и най-абстрактни обяснителни идеи: а) че “близкото минало на света е повторение на далечното” (която идея е обоснована, като в началото на тези повтарящи се конфликти са поставени походът на Аргонавтите и Троянската война); б) че световната история не е нещо друго, освен поредица от войни, при която всяка следваща война е отмъщение заради неправдата, причинена от предишната война, и така в крайна сметка световната история е процес, който се реализира в схемата “несправедливост-справедливост” и “вреда-възмездие”; и в) че съществува “изначален и непреодолим конфликт между Изтока и Запада”.
Все пак, без да се отказва от тази най-обща обяснителна схема, впоследствие Херодот е предложил и много по-конкретни обяснения, каквито са тезите за естествената експанзия на големите държави и за желанието за надмощие, както и че победата на елините се дължи на преимуществото, че те са свободен народ, и че загубата на персите произтича от това, че те са роби на властелин.
Съществено внимание заслужава и друг един елемент от обяснителната схема на Херодот. Става въпрос за това, че макар и още в началните думи да прави формулировки, от които би могло да се направи изводът, че неговото повестование ще се отнася за колективи и че именно преди всичко колективите ще са субектът на историческото действие, той фактически въобще не обособява и не осмисля определена човешка маса или колектив като субект на историческото действие (на историческия процес), а представя и осмисля като такъв субект царете или владетелите.
Така разказаната и осмислената от него история на света и на отделните страни, почти напълно в духа на атическата трагедия, е представена като поредица от разкази за могъщи царе, на които им се случва незавидната съдба да загубят благополучието и щастието си. Така, в крайна сметка, представената от него история е очертана преди всичко като трагедийна фабула, катастрофична трансформация или катастрофичен преход, засягащ преди всичко героя-цар, който загубва своето благополучие или загива, защото не е достатъчно мъдър, за да осъзнае принципите на функционирането на общочовешката и на своята лична съдба.
Както във фабулата на епоса и на трагедиите, така и във фабулата на неговото историческо повестование като причина за нещастието обикновено встъпва някакво божество, явяващо се като трансцендентен регулативен фактор на главните събития. При което, разбира се, по силата на същия епосен или трагедиен модел и в неговото повестование се осъществява същото взаимопреплитане на трансцедентната и човешката мотивация, същото единство между божествения и човешкия план на историческия процес. Точно по този модел е представена не само историческата събитийност, засягаща Крез, Камбиз и Кир, но и редица други събития – с героя-цар се случва катастрофична трансформация, независимо дали той има лична вина или не и независимо дали е велик като Крез, Камбиз и Кир, или не.
Във връзка преди всичко с описанието на събитията от историята на Изток знаменитият труд на Херодот, обаче, още в древността е бил подложен на най-различни оценки, включително и резки и многочислени нападки. Така напр. Ктесий, позовавайки се на открити в персийските архиви “държавни актове и записи върху кожа” нарича произведението на Херодот “съчинителство”, а самия негов автор – “баснописец”, като изрично подчертава, че всичките разкази за персийските царе Кир, Камбиз, Дарий и Ксеркс са лъжливи.[4]
Съществено внимание заслужава и фактът, че и Аристотел се е отнасял изключително критично към Херодот, като го е обвинявал в редица “грешки” в областта на естествената история, и смята неговия труд преди всичко за своеобразно събрание на митове и дори го нарича “съчинител на митове”;[5] същият епитет, впрочем, се среща и в произведението на древногръцкия ритор и философ Темистий (317-388).[6]
Изключително остро се е отнасял към него и Диодор Сицилийски, което, обаче, съвсем не му е попречило да заимствува немалко неща от него.[7] Страбон пък изрично пише, че даже древните поети Омир и Хезиод заслужават много по-голямо доверие, отколкото Херодот[8]. Цицерон, макар и да е наричал Херодот “баща на историографията”, все пак го е сравнявал с поетите и е намирал, че неговият труд е изграден от “безчислени сказания”.[9]
В своя известен очерк за качествата, които трябва да притежава истинският историк Лукиан пише, че високо оценява Тукидид и че е против историците, които внасят в своите трудове “поетически украшения и митове, похвални речи и всякакви преувеличения”, от което имплицитно се разбира, че към този именно род неприемливи за него историци той отнася и Херодот.[10] Плутарх е посветил на “злокознеността на Херодот” цяло съчинение, в което рязко го е осъдил за недоброжелателното му отношение към гърците и гръцката държава, и го е порицал за измамите, измислиците, клеветите и злоезичието, като го е нарекъл “привърженик на варварите” и “злостен враг на Елада”.
Рязко отрицателно отношение към Херодот има е Йосиф Флавий, който подчертава, че всички историци уличават бащата на историята в лъжа; в частност, позовавайки се на написаната от египетския жрец и историк Менатон “История на Египет”, Йосиф Флавий пише, че Херодот е написал твърде много лъжливи неща за Египет, което очевидно е станало поради неговото неведение.[11]
Под влияние на развитието на историческата критика и най-вече на археологическите разкопки в страните от Близкия Изток, през ХІХ век в Европа бил “регистриран” своеобразен актуализационен интерес към труда на Херодот, при което обаче този интерес се е проявил двупосочно. Така, в издадената в Лондон през 1883-1884 г. книга на известния по онова време английски специалист по асирология Сейс е написано, че Херодот не само е допуснал в своя труд извънредно много грешки, изопачения и неточности, но и че в почти всичките тези случаи той е направил това напълно съзнателно, за да въведе в заблуждение читателите си. За това, че в труда на Херодот има твърде много изопачения на историческите факти, твърде много измислици, легенди и сказания, е писал и В. К. Клингер.[12]
От друга страна, обаче, издавайки през 1858-1860 г. английския превод на труда на Херодот, Дж. Роулинсън го е снабдил с редица приложения, с които предприел смелия за неговото време опит да намери “документално” обосноваване на дадената от автора историческа картина. В защита на Херодот са се изказали и руският учен Ф. Г. Мищенко,[13] френският учен Шурдий[14] и немските учени А. Видеман, Ф. Якоби, В. Шпигелберг и др.
[2] А към немногото съвременни монографични изследвания, посветени на живота и творчеството на Херодот, се отнасят: Legrand, Ph.-E., Herodote. Introduction, Paris, 1932; Доватур, А., Повествовательный и научный стиль Геродота, М., 1957.
[3] Аристотел, Hist. an., VI, 31. 579 b; De gen. an., 765 b; Страбон, ХІ, 6, 2-3; Диодор, І, 59, 2; 60, 10.
[10] Лукиан, Как следует писать историю, Перевод под ред. Ф. Зелинского и Б. Богаевского, М., 1920, с. 89-115.
[12] Клингер, В. К., Сказочные мотивы в истории Геродота, Киевские университетские известия, Киев, 1902-1903.
Няма коментари:
Публикуване на коментар