Тукидид
1. Древногръцкият историк и военен деец Тукидид (465/460/451 - 400/396 г. пр. Хр.)[1] произхожда от богата атинска аристократическа фамилия, която била родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия (откъдето е било потеклото както на баща му, така и на майка му), където фамилията имала собствени златни рудници. Сведенията за живота му са оскъдни и дори годината на раждането му не е известна с достатъчна точност.
Като стратег и член на Върховната военна колегия Тукидид е бил непосредствен свидетел на процеса на изострянето на политическите противоречия между Атина и Спарта и е взел и непосредствено участие в избухналата по този повод през 431 г. пр. Хр. Пелопонеска война. Дейността му като военачалник, обаче, е била неудачна, и през 424 г. ръководената от него ескадра от седем военни кораби претърпяла поражение при сблъсъка си със спартанския пълководец Брасид, а атиняните счели действията му за измяна и през 423 г. пр. Хр. го осъдили на доживотно изгнание.
В продължение на 20 години той живял в луксозното си имение в Тракия, където написал по-голямата част от своята знаменита “История на Пелопонеската война”[2]. Малко преди края на войната, около 404-400 г. пр. Хр., той бил амнистиран и се завърнал в Атина, където продължил да работи върху книгата си, но не можал да я довърши и починал, като успял да опише само събитията до 411 г. пр. Хр.,[3] а самото издаване на книгата било осъществено едва след смъртта му. За това къде и при какви обстоятелства е умрял до нас не са достигнали никакви безспорни сведения, но се предполага, че или е бил убит, или е загинал при корабокрушение. Според едни автори е бил погребан в Атина, а според други – в Тракия.
2. Трудът на Тукидид се състои от осем книги, като самото негово разделяне на книги, глави и параграфи е било направено не от него, а от издателите. Замисълът му е бил много обширен и е бил насочен преди всичко към изследването на съвременността, и най-вече на Пелопонеската война. По-голямата част от събитията са описани на базата на неговите непосредствени наблюдения и впечатления, а останалите - върху основата на допълнително събрани от него свидетелства и документи. Девет десети от обема на съчинението е посветен изключително на описанието на войната, и само една десета (І, 2-19) – на историческото развитие на Елада и на земите в Източното Средиземноморие преди Пелопонеската война. При това тази една десета част от обема на трактата е била подчинена на строго определената цел – чрез съпоставка на пространства и събития да покаже събитията преди войната и нейното историческото значение.
Самият Тукидид свидетелствува, че е започнал да пише своето произведение още с избухванета на войната (І, 1, 1) като още в самото начало е бил приел тезата, че му предстои да опише едно твърде важно и доста продължително събитие. В тази връзка той сочи, че като първостепенна своя задача си е бил поставил издирването на истината (І, 20, 3), изнамирането и установяването на онова, което е сигурно (І, 22, 4), без да използува непроверени сведения (І, 22, 2-3). Така или иначе, макар че във висока степен се е ръководел от собствените си записки, при описанието на събитията, които са станали след неговото изгнание и които не е можал да наблюдава лично, той напълно закономерно е използувал чужди писмени извори и във връзка с това е възникнал един все още неизяснен от историческата наука въпрос за използуваните от него извори и отношението му към тях. Счита се за несъмнено, че Тукидид често е ползувал богат документален материал, и най-вече текстове на важни международни договори, съхранявани в различни полиси.
Важен документален източник, често използуван от Тукидид, са били и речите, които различните политици са произнасяли в народното събрание, както и военните речи на пълководците, произнесени преди или след определени важни военни събития. Самите тези речи умело са включени в стилистическата тъкан на произведението и представляват негова органически съставна част. Във връзка с тях самият Тукидид изрично отбелязва, че той ги е възпроизвел преди всичко по техния “най-общ смисъл”, тъй като е невъзможно да бъдат възпроизведени буквално точно, а редица съвременни изследователи, подчертавайки липсата на “фотографична точност” на речите, ги определят като “специфичен метод на изображение на събитията”, внасящ силен идеализационно-художествен, драматургичен и психологически елемент, доближаващ се до внушаваната от хора в атическата трагедия “художествена правда”, но по същество неводещ до нарушаване на най-общите изисквания за придържане към “историческата истина”.
Вярно е, че без тези речи “История”-та Тукидид би представлявала сухо поднесена хроника, лишена от очарованието на играта с чувствата и мислите, към което очарование античните гърци са изпитвали ако не подчертана пристрастеност, то поне особено предпочитание. Все пак, обаче, съдържащите се в съчинението на Тукидид речи, макар и представляващи блестящи образци на политическо красноречие, по същество представляват точно онова, което самият автор критикува и порицава у Херодот, когото обвинява в това, че се е стараел да създава допустимото за художествената, но недопустимото за историческата литература приятно за слуха изложение. Също така, не бива да се изпуска от внимание и фактът, че съдържащите се в изложението на Тукидид политически речи са твърде слабо диференцирани от гледна точка на персонажния стил, или иначе казано – главна тяхна особеност е това, че по същество всички оратори като че ли говорят не със своя собствен и специфичен само за тях стил, а именно чрез езика и стила на самия Тукидид; и че изключение са единствено речите на Перикъл, на когото авторът на “История”-та е неимоверно страстен поклонник.
Така или иначе, втъканите в историческото изложение и имащи преди всичко политически характер речи, изпълняват и следните строго фиксирани методологически функции: а) поставени в контекста на определена исторически значима ситуация, те встъпват като фактор, подготвящ, обуславящ и обясняващ по-нататъшното развитие на събитията; б) диференцирано разгледани съобразно особеностите на отделните оратори, те разкриват характерите на отделните политически и военни дейци и правят разбираема връзката между политическото и военното мислене (решенията) от една страна, и действията, от друга страна; в) дават възможност на съвременния читател да осмисли достатъчно релефно въпроса за противоположните гледни точки и да формира у себе си един своеобразен ретроалтернативен поглед върху събитията.
Само едно поколение дели Тукидид от Херодот, но въпреки това в научно отношение произведението на Тукидид е изключително огромна крачка напред. В европейската историческа наука Тукидид се счита за основоположник на научно-критическия и драматургическия метод, докато Херодот – на новелистическия, като неговото произведение е и изключително важен паметник на античната проза. Освен това, докато Херодот е писал на йонийски, то Тукидид е поставил началото на използуването в историографията на атическия гръцки диалект.
Тукидид е преди всичко историк на своето време, на съвременната история, за разлика от Херодот, които е историк на миналото. В тази връзка той (в сравнение с Херодот) е поставил и издигнал на преден план ново изискване към историческия разказ, а именно за максимална точност и критическа проверка на всеки съобщен факт.[4] Именно сблъсквайки се с трудността на проверката на фактите от съвременната история е послужил като основание Тукидид да се отнася с голямо недоверие към преданията на миналото и значително по-късно извършваните исторически изследвания на миналото,[5] поради което във встъпителния очерк относно по-стария период от гръцката история той се ограничава само до реконструиране на най-общата картина на развитието, без да гарантира достоверността на отделните сведения.
Любопитно е, обаче, че въпреки своята критическа настроеност към достоверността на миналото Тукидид се е отнасял напълно сериозно към митовете и въобще не се е съмнявал в действителното съществуване на героите от гръцката митология, като е приемал, че техните действително извършени дела впоследствие са били подложени на украшения от поетическите измислици.
Другото голямо научно достойнство на историческия труд на Тукидид е дълбочината на политическия анализ на описваните събития. Той умело разкрива, че именно агресивната външна политика на Атина е била факторът, който неизбежно е довел до сблъскване със Спарта, при което е демонстрирал категорично отхвърляне и неприемане на характерните за Херодот свръхестествени причини и творци на историческите събития. Наистина той е подчертавал значението и ролята в историческия процес на “случайността”, но при него тя няма статуса на свръхестествена сила.
Съществено важно научно достойнство на историческия труд на Тукидид е авторовото безпристрастие при описанието, поне що се отнася до външнополитическите събития. Така, тъй като той не скрива тъмните страни на атинската политика и отдава дължимото уважение на достойнствата на своите военни противници, Карл Попър пише, че “когато четем Тукидид, винаги трябва да помним, че той не симпатизира на Атина, родния си град, и че със сигурност не е приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика”.[6]
3. В “История”-та се съдържат изключително много на брой и богати по съдържание отделни текстове, от които могат да бъдат направени достатъчно ясни изводи за възгледите на Тукидид, за неговите симпатии и антипатии както към конкретни личности и политически позиции, така и към най-общо формулирани обществено-политически идеи. От тях е видно, че най-обща ментална платформа и предпоставка за възгледите на автора са постиженията на йонийската натурфилософия, на съвременната му наука и литература, на атическата трагедия, както и възгледите на Сократ. От тях е видно, също така, че Тукидид изрично е декларирал своето “противопоставяне” на методите, използувани от неговите предшественици, преди всичко от Омир и Херодот, при което своя метод той е определял като “критическо описание”, а метода на предшествениците си – като “съставяне” и “съчиняване”, без каквато и да е критическа проверка на истинността на събитията.
Особено внимание заслужава, че Тукидид е демонстрирал подчертан стремеж към разкриване на реалните политически сили, които са двигател на събитията; демонстрирал е и отказ от биографически, технически и политически подробности, при което заложените в човешката натура психологически фактори, морални и социални качества са поставени на последно място във веригата на причините за събитията, а божествените фактори са напълно определено изключени от причинната верига; при това, в същото време, макар и при пълно игнориране на една ясно подчертана културно-историческа гледна точка, Тукидид все пак е достигнал до дълбокото разбиране, че факторите на историческия процес в крайна сметка са заложени в най-дълбоките пластове на човешката природа.
Внимание заслужава също така и фактът, че въпреки изрично провъзгласения от него принцип за истинност и точност при предаването на историческите факти, Тукидид все пак съвсем не се е отказал от субективизма и личните пристрастия, което пределно ясно личи преди всичко при подбора и оценката на описаните от него факти. В тази връзка С. Я. Лурие отбелязва, че той напълно съзнателно и преднамерено е премълчавал за съществуването на едни, все пак достатъчно важни факти, каквито са били напр. сключените през 447 и 423 г. пр. Хр. два договори между атиняните и персите, както и едно от пораженията на спартанците.[7]
Особено внимание заслужава и аксиоматично и имплицитно поднесената от Тукидид теза за повторяемост на съдбата на отделните личности и на отделните народи, позовавайки се на неизменността на свойствата на човешката натура (І, 22, 4). Във връзка с това той е фиксирал любопитни гледни точки, при които е представил като неразривно и дълбоко свързани събития, които често пъти са напълно отчетливо ясно времево и пространствено отдалечени едно от друго, при което тези събития са представени като притежаващи една обща, обединителна точка или причинен център, макар и въобще необяснени от него.
Като ученик и почитател на Хипократ авторът на “История на Пелопонеската война” е демонстрирал и своеобразен социобиологичен подход, при който е разглеждал социума като проявяващ типично клиническо поведение на болен организъм и се е стараел да поставя диагноза на явленията и да разкрива патологическите симптоми на болестите на социума, като е подчертавал тяхното свойство да се повтарят периодически в бъдещето.
Тукидид е подчертавал, че организмът на социума е носител на същите психологически черти, на каквито е носител и индивидуалната човешка натура, а именно егоизма, завистта, желанието и стремежа за угнетяване на другите, както и паническия страх, загубата на мъжество при неуспех, капризи на политическата активност и др.; и така фактически той е един от първите антични автори, които говорят за съществуването на психология на колектива (схващан именно като полисен, т. е. държавен колектив), наред с психологията на индивида, и един от най-типичните в това отношение примери е подчертаването на особения темперамент на атиняните и на спартанците.
В “История”-та Тукидид подчертано ясно е демонстрирал недоверие към могъществото и нравствеността на човешкия разум, при което, обаче, все пак е показал известна вяра във възможностите на човека да влияе върху хода на историческите събития и процеси. Това той е показал в онези места на историческия си трактат, в които е подчертал значението на свободната воля на великите исторически личности (каквито са напр. Темистокъл и Перикъл), които той признава (макар и не напълно, а само до известна степен) за самостоятелни фактори на историческото развитие.
Според Тудикид великите личности притежават рядко срещащата се способност да предвиждат хода на историческите събития и именно поради това тяхната задача е да въздържат от проявление глупавите природни качества на народните маси, да набелязват хода на историческите събития и да се противопоставят на историческата неизбежност. Именно тук, обаче, според него, възниква и трагическото противоречие между великите личности, притежаващи реалната възможност за вземането на правилни решения, от една страна, и посредствените личности, изтласкани от събитията на преден план и така получили възможността да се противопоставят на възможността за втъкаване и реализиране на разума в тъканта на историческия процес.
Така, свободата на волята и възможността да се влияе върху хода на историческите събития Тукидид е считал за възможно само в съвсем малка степен, тъй като господствуващото в историята правило е, че в хода на събитията винаги вземат връх човешката глупост и стихийните сили (преди всичко бедствия и болести, както и напълно непредвидени и неподдаващи се на рационален разчет стечения на обстоятелствата). Във връзка с това Тукидид подчертава, че народите и държавите имат кратковременното щастие да се радват на разцвет и благоденствие само в онези изключително редки случаи, при което великите личности са били получили шанса да реализират своите способности и да елиминират проявлението на безумието на народните маси и на посредствените личности.
В “История”-та на Тудикид подчертано ясно е показано особеното предпочитание на автора към представляващата “образец за подражание” “идеална полития” на “Перикловата Атина”, която, впрочем, макар и считана за образец на демокрацията, от съвременна гледна точка представлява по-скоро демократическа диктатура. В съответствие с издигането на тази полития в ранг на идеал Тукидид е подложил на остра критика както вождовете, така и режима на следперикловата демокрация, при което категорично е показал, че не приема както “крайната демокрация”, така и “крайната олигархия”.
[1] Точната година на раждането на Тукидид не е известна. Съществува, обаче, едно косвено указание, което дава известна ориентация: самият Тукидид (ІV, 104, 4) сочи, че през 424-423 г. пр. Хр. е заемал длъжността стратег, а тъй като съгласно тогавашното законодателство за заемането на такава длъжност е било необходимо наличието мининум на 30-годишна възраст, то очевидно е, че най-вероятната година на неговото раждане е около 456-451 или 460 г. пр. Хр.
[2] Оригиналният текст на това съчинение не е имал заглавие, а такова е било дадено от издателите. Текстът, който днес се използува, е дошъл до нас в ръкопис от византийско време; през 1452 г. той е бил преведен на латински език (по заповед на папа Николай V), а първото печатно издание се е било появило във Венеция през 1502 г. Първият цялостен превод на руски език е от 1887-1888 г., който по-късно е бил преработен през 1915 г. и 1981 г. (Фукидид, История, Перевод с древнегреческого, М., 1981). Първият цялостен превод на български език е от 1979 г. (Тукидид, История на Пелопонеската война, Превод от старогръцки, С., 1979).
[4] “Аз сметнах, че не трябва да записвам военните събития така, както ги научавах от първия срещнат или както на мен ми се струваха, а трябва да излагам тези събития, на които бях очевидец или които научавах от други, с точност, доколкото беше възможно с оглед на всеки един факт. Това се оказа мъчно, понеже очевидците на отделните факти не говореха едно и също било поради симпатиите си към едната или другата страна, било пък осланяйки се на спомените си.” (І, 22, 2).
[5] “Поради това, че беше минало много време, беше невъзможно да бъдат точно изследвани събитията преди тази война и от още по-старо време” (І, 1, 3).
Няма коментари:
Публикуване на коментар