КСЕНОФОНТ

Ксенофонт

Ксенофонт Атински (445/444/430/428/425 - 355/354 г. пр. Хр.) е писател, историк, популяризатор на философията на Сократ и обществен деец, неразривно свързан с олигархията, симпатизант на Спарта и враждебно настроен към демокрацията.

1. Сведенията за живота и дейността на Ксенофонт съвсем не са обилни и общо взето са били събрани както върху основата на извличането на информация, съдържаща се в самите негови произведения (и най-вече в “Анабазис”), така и върху основата на други исторически източници, и най-вече на съчиненията на по-късни антични автори.

По въпросите, свързани с биографията на Ксенофонт, е писано сравнително немалко, но може би най-добрата негова биография принадлежи на перото на английския изследовател Дж. К. Андерсън.[1] Ксенофонт е служил като наемник и във войската на Кир Млади, брата на персийския цар Артаксеркс ІІ, в борбата му през 401 г. пр. Хр. за престола, а след гибелта му, когато десетхилядният военен отряд от гръцки наемници, наети от Кир, останал изолиран дълбоко в огромната територия на Персия, той поел командуването на отстъплението от Месопотамия до Тракия, което, впрочем, впоследствие е описал в “Анабазис”.

След този поход той постъпил на военна служба при спартанците и се сближил със самия спартански цар Агесилай. През 394 г. пр. Хр. участвувал със свои наемници в армията на Спарта против Атина, заради което бил осъден от Атинския съд на изгнание за изменничество, през което време живеел в предоставеното му от спартанците имение, където се занимавал с литературните си трудове и със селско стопанство. Когато през 367 г. пр. Хр. Атина и Спарта сключили съюз, той бил амнистиран, но отказал да се върне в Атина и през 355 г. пр. Хр. починал в Коринт.

В труда си “Гръцка история” се е опитал да продължи описанието на събитията, което Тукидид не е можал да опише поради смъртта си, но поради пристрастието си към съвременните му събития, вярата в оракулите и божествената намеса в историческите процеси далеч отстъпва на великия си предшественик.

Негови трудове са: “Анабазис” или “Походът на Кир” (Kyru anabasis), “Гръцка история” (Hellenika), “Лакедемонска полития” (Lakedaimonion politeia), “Киропедия” или “Възпитанието на Кир” (Kyru paideia), “Агезилай” (Agesilaos), диалогът “Xиерон” (Hieron), “За доходите” (Peri poron), “Домострой” или “За стопанството” (Oikonomikos), “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” (Pery hippikes), “За ловуването” (Kinegetikis), “За командуването на конниците” или “За задълженията на началника на конницата” (Hipparchikos), “Спомени за Сократ” (гр. Apomnemoneumata, лат. Memorabilia), “Апология на Сократ” (Apologia Sokratous), “Пир” (Symposion).

2. На творчеството на Ксенофонт е посветена обширна литература, но сравнително малко са анализите на неговите обществено-икономически възгледи, и може би единствените значими в този аспект са изследванията на Ф. Готие върху съчинението “За доходите”[2] и изследванията на С. Б. Померой върху “Домострой”[3].

“Домострой”, схващано като “наука за водене на домашното стопанство или имението” е съчинение, написано в края на жизнения път на Ксенофонт и е един от неговите последни трудове. Тя е написана не само като квинтесенция на личния опит на автора по управлението на неговото стопанство, но и върху основата на чистото умозрение, а също така и върху основата на богатия личен опит и наблюдения на автора по въпросите на лидерството. Книгата е написана не на атическия диалект, както е било обичайно за философския, научния и художествения стил по онова време, а на диалекта койне, на който е говорело голяма част от селското население, представляващо основата на гръцката икономика. Така, по този начин Ксенофонт е встъпил като първия автор, който е въвел диалекта койне в литературата, а по своята същност и значимост този факт е уникален опит за научно общуване на автора с неатиняни и негърци, т. е. със широк кръг читатели.

Изходно понятие в “Домострой” е “Oikos” (“Къща”, “Дом”, “Стопанство”, “Имот”, “Имение”), което е схващано като “единство от всичките членове на семейството, робите, животните, постройките, земята и всичко, което се произвежда, което се потребява и с което се извършва разплащане”. Любопитно е, обаче, че макар че в антична Гърция “Ойкос”-ът винаги е бил базовата единица на обществото[4] и за него е писано още от най-древни времена, именно Ксенофонт всъщност е първият автор, който е създал дидактически труд, фокусиран върху този именно обект. Така, “Домострой” се е появил като интелектуален продукт именно на ІV век пр. Хр. съвсем неслучайно, а поради обстоятелството, че социалните институти притежават тенденцията да стават обект на изследване преди всичко тогава, когато достигат стадия на началото на своето изменение или разрушаване.

Ксенофонт, естествено, поставя и разглежда тук множество аспекти на проблемата за воденето на стопанството, но, съгласно текста на автора, именно взаимоотношенията между съпрузите са факторът, който има фундаментално значение за функционирането и успеха на ойкоса. С оглед на преследваните дидактически цели в този труд Ксенофонт е придал на семейството нуклеарен характер, характер на “ядка” (лат. nucleus), на “най-малката социално-икономическа и обществена единица”, и при него семейството се състои само от едно поколение, само от мъж и жена, независимо от позоваванията относно родителите и на двете страни, както и на възможността в бъдеще да бъдат родени и отгледани деца.

Така, в “Домострой” на Ксенофонт е представено именно нормативното и идеализираното състояние на ойкоса, състоящ се само от мъж и жена. При това, за разлика от повечето от класическите автори, разглеждащи човешкия живот като състоящ се от две ясно обособени части, а именно на обществен живот, представляващ дело само (или преди всичко) на мъжете, и на частен живот, представляващ дело преди всичко на жените, Ксенофонт фокусира своето внимание върху взаимоотношенията в сферата на частния живот вътре в ойкоса.

Тук заслужава специално внимание съпоставката на представения от Аристотел модел на ойкоса и модела на Ксенофонт. Така, при Аристотел основните взаимоотношения вътре в домостопанството са взаимоотношения между мъжа и жената, бащата и децата, стопанина и робите, при което мъжът встъпва като “стопанин на ойкоса”, като “глава”, управляваща всички елементи на ойкоса, при което се приема, че “женският ум притежава определен рационален елемент, но е лишен от сила, поради което за самата жена е не само естествено, но е и полезно да бъде управлявана от мъж”.

При модела на Ксенофонт, обаче, картината е по-друга – при него жената има определена морална автономия и дори може да доказва своето превъзходство над мъжа в редица ойкосни сфери. За Ксенофонт жената-съпруга на стопанина на дома, макар и да има по-различни способности и възможности, е негов партньор в управлението на този дом, и то така, че способностите на мъжа и способностите на жената встъпват в хармонично единство, в което взаимно се допълват[5]. При анализа на възгледите на Ксенофонт в следва да се има предвид и че (за разлика от римската семейноправна система) в гръцкото общество робите не са били считани за членове на семейството, а са били причислявани само като част от собствеността на ойкоса.

В “Домострой” се съдържа значителен по обем и по съдържание материал, даващ основание за разбирането на практическата икономика и икономическата теория на Древна Гърция. Значението на този труд е огромно и той е единствената запазена до наши дни дидактическа творба, посветена специално на домостопанството, разглеждано именно като икономическа единица. Във връзка с това заслужава внимание развитото от М. Финли гледище, съгласно което “античните гърци не са познавали икономическата теория” и “при Ксенофонт няма нито една мисъл, която би могла да изразява икономически принципи или представи за икономически анализ, няма и каквото и да е нещо относно ефективността на производството или рационалността на стопанския избор”; той говори, също така, и за отсъствие у Ксенофонт на икономически понятиен апарат.[6]

По своята най-дълбока същност това гледище, обаче, е резултат от използуването на понятия, които са приложими именно към съвременната икономика, тъй като са изработени от съвременната икономическа наука, които понятия абсолютно неоснователно се пренасят към икономиката на Древна Гърция. Ксенофонт, както справедливо отбелязва K. Мос, несъмнено е първият древногръцки икономист, който благодарение на своя военен и практически опит самостоятелно и за първи път в историята на антична Гърция е бил стигнал до емпирическо разбиране на някои от икономическите закони.[7]

Проблемата също така е и в това, че М. Финли е изхождал от гледището, че в древногръцкото общество икономиката е била дело на “аутсайдерите”, на намиращите се извън обществото хора, на хората, които не са били членове на гражданския колектив, т. е. на жените и на робите. Негово схващане, обаче, е основано върху недостатъчното оценяване на ролята и значението именно на частния живот на древните гърци, на приноса в икономиката на жените като членове на семейството, на ролята на женския труд в домашното стопанство; то е основано и върху това, че не е бил схванат елементарният факт, че в своето изследване Ксенофонт достатъчно ясно се е бил абстрахирал от проблемата за “обществената икономика” и е бил фокусирал своето внимание само и единствено върху проблемата за “частната икономика”.

3. Едно от най-значителните произведения на гръцката политическа литература от ІV век пр. Хр. е трактатът на Ксенофонт “За доходите”[8], който заедно със “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и “За командуването на конниците” (“За задълженията на началника на конницата”), принадлежи към т. нар. “Малки съчинения” (“Малки статии”) на Ксенофонт, представляващи теоретически израз на стремежа на автора да намери определена “точка на сближаване” между аристократическите и демократическите кръгове на Атина. В тези съчинения Ксенофонт е изложил и обосновал тезата си за извършване на определени реформи, насочени към такова отстраняване на “недостатъците на атинската демокрация” и “заздравяване на атинския държавен строй”, благодарение на което да бъдат удовлетворени както олигархическите кръгове, така и демократическите слоеве на населението. От тези три, имащи такова предназначение произведения, най-интересно е именно “За доходите”.

Трактатът “За доходите”, впрочем, е и единственото произведение на Ксенофонт, времето на написването на което е известно с точност до година. В него има достатъчно ясни данни, от които е видно, че то е написано в края на Съюзническата война (4, 40; 4, 43; 5, 5-6; 5, 12), и при непосредствената готовност за започване или в самото начало на Свещената война (5, 8-9). Като имаме предвид, че според Диодор Съюзническата война е била завършила през 356-355 г. пр. Хр., а Свещената война е била започнала през 355-354 г. пр. Хр.[9], може да се приеме, че този трактат е бил написан през средата на 355 г. пр. Хр.

Трактатът започва (1, 1) с твърдението на автора, че непосредствен повод за написването му са недостатъците, които той е открил в съдържанието на политическия курс, към който се придържат лидерите на част от управляващите кръгове, както и намерението му да предложи своя програма за политически мероприятия, чрез които да бъдат отстранени тези недостатъци. После, именно в съответствие с така определените параметри, той е представил своята програма, при което разказът се води от първо лице, във формата на обръщение към непосредствените атински управители, и е наситен не само с предложения, но и с множество наставления.

Още в самото начало авторът извежда на преден план бедността и я определя като проблема, която е най-важна и не търпяща никакво отлагане. Той дава и конкретно описание на формите на проявление на бедността, при което посочва, че в и край Атина постепенно са се появили пустеещи земи, които собствениците им не могат нито да застроят, нито да обработват, както и много пустеещи и рушещи се сгради (2, 6); че по-голямата част от обеднелите свободни граждани са заминали да работят в сребърните рудници (4, 28-29); че повечето от храмовете и участъци от градските стени също така са разрушени. После той обосновава тезата, че обедняването е свързано с общия икономически упадък на държавата и изрично подчертава, че справянето с положението може да стане преди всичко по пътя на увеличаването на държавните доходи и чрез тяхното влагане в тези подлежащи за решаване сектори на живота (6, 1).

От текста на трактата е видно, че проблемата за бедността по онова време е била толкова сериозна, че на въпроса за нейното неотложно решаване вече са били обръщали сериозно внимание редица управители, загрижени не толкова от самото решаване, колкото от решаването като средство за оставането им на власт. Така, изхождайки от това обстоятелство, Ксенофонт е счел за необходимо не само да обоснове мерките, които следва да бъдат взети, но и изгодите за управляващите от реализирането на съответните мероприятия. Във връзка с това авторът на трактата изрично обоснова тезата, че след решаването на тези проблеми гражданите не само ще станат по-богати, но и много по-послушни и дисциплинирани, и че по време на война на тях ще може да се разчита много по-повече, отколкото ако проблемите не бъдат решени (4, 51).

От текста е видно, също така, че като едно от най-важните средства за решаването на тази проблема управляващите кръгове на Атина са предприели и използували засилването на финансовия гнет по отношение на съюзните градове; както и че тази мярка наистина е имала определен, но твърде краткотраен ефект, че тя по същество не е могла да реши проблемите относно икономическото положение на Атина и че е предизвикала нови проблеми, свързани с възникването на Съюзническата война.

В трактата Ксенофонт е обосновал тезата, че атинската държава разполага с всички необходими й условия за съществуването на нормална икономика и нормален политически живот (1, 2 и сл.); че климатическите условия са изключително благоприятни за развитието на земеделието и риболова (1, 3); че съществуват множество полезни изкопаеми (1, 4-5); че географското положение е благоприятно за нормално икономическо и политическо взаимоотношение с другите държави (1, 6-7), за което спомага и отдалечеността от варварските земи (1, 8).

В крайна сметка, анализът на предложения от Ксенофонт план разкрива, че след като е взел предвид всички възможни (природни, географски, климатични и обществено-икономически) условия и критерии, той е предложил в решението да залегнат нови стратегически виждания, при които е отделено приоритетно значение на развитието на икономическите сектори, на държавно покровителствуване на т. нар. метеки, на търговците и корабовладелците, както и на налагане на държавен монопол върху експлоатацията на сребърните рудници.

4. Диалогът “Xиерон” е неголямо изящно съчинение на Ксенофонт, в което авторът специално е изследвал проблематиката относно монархическата власт, и което заедно с “Киропедия”, е предизвиквало особено внимание[10], тъй като това са единствените произведения, в които авторът специално е разглеждал тази проблематика.

Според Ж. А. Летрон този трактат е бил написан под свежите впечатления от пътешествието през периода около 404-401 г. пр. Хр. на Ксенофонт до двореца на Дионисий Стари в Сицилия, както и във връзка с надеждите за практическото реализиране от някой монарх на широко разпространената по онова време теория за “идеалната държава” (“идеалното държавно управление”).

Трактатът е написан в обичайната за писателите от сократовската школа форма на диалога или беседата, при което авторът е предпоставил и описал осъществяването на един хипотетичен диалог между сиракузкия владетел Хиерон (478-466 г. пр. Хр.) и гръцкия поет и хоров лирик Симонид Кеоски (550-460 г. пр. Хр.). Пълното или почти пълното отсъствие в съчинението на т. нар. исторически колорит недвусмислено показва, че този диалог е преди всичко един литературен прийом, от който авторът се е възползувал, за да развие и обоснове своите тези.

В тракта авторът изхожда от представата, че тиранията е реално съществуваща политическа форма на управление, и че стремежът на силните хора към нея е една от най-характерните черти на неговото време. Давайки (още в първата част на диалога) най-съществените характеристики на това управление, Ксенофонт достатъчно ясно дава да се разбере, че категорично не симпатизира на тираничния режим, но, в същото време, изхождайки от възгледите на своя учител Сократ относно възможността за постигане на интелектуално и нравствено съвършенство на всички хора, включително и на владетелите, той, макар и вече многократно преди това да се е изказвал против тиранията[11], приема, че все пак е възможно основаната върху насилието тирания да бъде използувана за осъществяване на идеалната форма на държавно управление, за което обаче, преди това е необходимо пълно интелектуално и нравствено усъвършенствуване на владетеля.

5. Значим момент от живота и творчеството на Ксенофонт е неговото познанство със Сократ и отношението (принадлежността му) му към сократизма. Според Диоген Лаертски тяхното запознаване е станало съвсем случайно на една тясна уличка в Атина, след което младият Ксенофонт станал ученик на известния учител.[12] Други автори изказват съмнения относно възможността Ксенофонт наистина да е бил ученик на Сократ, тъй като фактите и обстоятелствата в това отношение са твърде неясни, но все пак се приема, че е могло да стане най-късно до 401 г. пр. Хр., тъй като по-късно той е бил напуснал Атина и се е посветил на военната си кариера. Платон, който е известен със сдържаното си отношение към всичките си някогашни съученици, а също и с неприязънта си към Ксенофонт, въобще не споменава името му сред учениците на Сократ, което обстоятелство, разбира се, не предрешава и не може да предреши въпроса. От друга страна пък самият Ксенофонт често пъти представя себе си като очевидец на Сократовите беседи, но на това негово твърдение в литературата не се отдава особена историческа стойност. Така или иначе, несъмнено е, че ако наистина Ксенофонт е бил ученик на Сократ, то съвсем не се е било оказало толкова съдбоносно за него, колкото примерно за Платон, тъй като целите, които той е преследвал, са били не в сферата на философствуването, а в сферата на военната кариера и историграфията.

Според някои автори, въпреки наличието на неясни или спорни моменти, все пак принадлежността на Ксенофонт към т. нар. “Сократически кръг” е гарантирана от един разказан от него автобиографичен епизод (“Анабазис”, ІІІ, 1, 5-7), многовариантното тълкуване на който му придава ясен смисъл само в контекста на съображението, че чрез него той се е стараел да внуши на атиняните, че Сократ е имал отрицателно отношение към неговата “малоазийска авантюра”, и така да снеме от учителя отговорността за неговото предателство към Атина. Тези автори приемат, че Ксенофонт умело е използувал разказването на тази история, тъй като много добре е знаел, че едно от обвиненията към Сократ е било това, че неговите ученици и последователи, като напр. Алкивиад и Критий, са станали предатели по отношение на Атина именно защото той ги е бил обучил да станат такива, и в контекста на това той не е искал да утежнява положението на учителя си с прибавянето и на неговото име към списъка.

Ксенофонт е посветил на своя учител четири произведения: “Домострой” (или “За стопанството”), “Спомени за Сократ”, “Апология на Сократ” и “Пир”. В литературата се приема, че като непосредствен повод за написването на този “Сократически цикъл” са послужили съчиненията на демократическите софисти, в които се повтаряли и актуализирали съдебните обвинения срещу Сократ, и така била възникнала необходимостта от “отпор” от страна на сократиците. Съществува, също така, и мнение, че специално “Апология на Сократ” и “Пир” са били написани и като “критическа реплика” срещу съответните съчинения на Платон, тъй като Ксенофонт не бил съгласен с представения от Платон образ на Сократ, и че Ксенофонт е заимствувал от Платон редица от повтарящите се и при двамата мотиви.[13]

Така, всъщност, още в античността възникнал и въпросът за “Двата образа на Сократ”, или, по-иначе казано: “Кой е автентичният Сократ – този на Платон или този на Ксенофонт?”, “Кой е по-точен при предаването на идеите на Сократ – дали Платон или Ксенофонт?”.

При търсенето и обосноваването на отговора повечето от авторите изхождат от съображението за интелектуалното превъзходство на Платон над Ксенофонт и в съответствие с него обосновават тезата, че първо именно Платон е писал своите произведения, а тези на Ксенофонт са преди всичко “критическа реплика”. С. Б. Померой, обаче, приема точно обратното – че първо именно Платон е чел произведенията на Ксенофонт, че именно той е заимствувал от тях редица детайли, и че именно той е репликиращият.[14]

Тези и други подобни свързани с “автентичността на Сократ“ спорове, обаче, едва ли имат стойност относно целта за “постигането” или “намирането” на неговата “автентичност”, тъй като Сократ никога не е бил някаква подлежаща на автентично възстановяване “застинала вещева фактичност”, а винаги е бил изпълнена с необозримо смислово богатство философствуваща фигура. И в този именно смисъл следва да бъде приета както автентичността на Платоновия Сократ, така и автентичността на Ксенофонтовия Сократ, т. е. както ироника и диалектика, така и благочестивия и мъдър гражданин, проповедника и наставника.

6. Сред онези явления в историческото развитие на антична Гърция в края на V век пр. Хр., съвкупността от които в съвременната историография обикновено се обозначава като “кризис на полиса”, като едно от най-знаменателните се очертава възраждането на тиранията. За характера и значението на феномена на тиранията от този период, разбира се, е писано немалко, разгледана е и връзката на тиранията именно с процеса на кризата на полиса, но темата и днес привлича изследователите, които съумяват да открият редица нови нейни аспекти.

В литературата като безспорно обикновено се отбелязва, че причините, които са обусловили кризата на полиса и появата на тиранията, най-общо се свеждат до: Þпрогресивното развитие на крупнособственическото робовладелско стопанство и преди всичко ръста на градската промишленост и разширяването на сферите на действие на търговско-лихварския капитал; Þконцентрацията на собствеността в ръцете на малцина и разоряването на по-голямата част от свободното население; Þръста на социалното неравенство и неизбежното изостряне на обществените отношения в икономически най-напредналите полиси, в които наистина е имало (повече или по-малко) обезпечено политическо равенство, без, обаче, каквато и да е гаранция за социално обезпечение; Þбанкрутиране на полисната държава, чиито възможности вече не са отговаряли на новите изисквания, насочени към това на бедните да бъде осигурена минимална възможност за битово оцеляване, а на богатите да бъде гарантирана (от посегателствата на бедните) собствеността; Þиздигане на преден план на необходимостта от нов, твърд и непоклатим държавен ред, обезпечаващ така очертания социален статус.

Така маркираният социален и политически кризис, естествено, е бил съпроводен и допълнен и от криза на идеологията, една от характерните черти на която е била аполитичността, равнодушието и безразличието на гражданите към съдбата на полисната държава. От своя страна рационалистическата критика на съществуващия ред от страна на интелектуалците (преди всичко философите) спомагала, от една страна, за задълбочаване на кризата на идеологията, но от друга страна, за формирането на нови идеологически идеи, теории и доктрини, в контекста на които както демократическата, така и олигархическата идеология се оказвали несъстоятелни и неспособни да отговорят на новите условия и обществено-политически задачи.

Така, в контекста на тази икономическа и обществено-политическа ситуация от една страна сред масите придобивала особена актуалност идеята (или по-скоро - мечтата) за възвръщане към обществото на уравнителния примитивизъм, а сред върхушката на обществото все повече се разработвали идеите на индивидуализма и космополитизма, които след това по своеобразен начин се отправяли към масите.[15] Така, в контекста на тази именно икономическа и обществено-политическа ситуация се появила и идеята за необходимостта от силна владетелска ръка, за необходимостта от царска власт, от монархическа форма на управление, от идеалния монарх. Тази именно монархическа идея или доктрина, от една страна, е намерила своето отражение или място в произведенията на Платон, Аристотел, Исократ, разбира се, и в произведенията на Ксенофонт, а от друга страна, практиката на самите полисни държави все по-често е способствувала за предоставянето на пълнота на властта на отделни политически дейци.

Несъмнено съществувала е голяма разлика между тази, наречена “късна” тирания, и тиранията от архаическия период. Така, докато старата тирания е имала функцията да разчисти пътя за създаването на полисната държава, то тиранията от посткласическото време вече се е появила като “гробокопач” на същата тази полисна държава. Несъмнено съществува и във висока степен проявено сходство в чертите и особеностите на възникването и на архаическата, и на посткласическата тирания, и именно поради това се говори, че през ІV век пр. Хр. е налице “възраждане на тиранията”.

Сред непосредствено посветените на политическите проблеми съчинения на Ксенофонт в зависимост от степента на изразяване на отрицанието на демокрацията се очертават две групи произведения – първата, към която се отнасят “Лакедемонска полития”, “Агесилай”, “Xиерон” и “Киропедия”, в които са отразени “съкровените” политически възгледи на автора, неговата представа за идеалната и монархическата по своята същност държава, и в които е демонстрирано открито неприемане на демокрацията и защита на недемократически политически системи; и втората, към която се отнасят “За задълженията на началника на конницата”, “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и “За доходите”, написани специално за атинските читатели и в които, в името на сближаването между Атина и Спарта, е демонстрирана политическа гъвкавост и компромисност, при която критиката на демокрацията е значително омекотена и се свежда не до пълното й отричане, а само до обосноваване на необходимостта от определени политически реформи.

---

[1] Anderson, J. K., Xenophon, London, 1974.

[2] Gauthier, Ph., Un commentaire historique des Poroi de Xenophon, Geneve-Paris, 1976.

[3] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[4] При това неизменно следва да се има предвид, че полисът е бил обединение не на гражданите, а именно на ойкосите.

[5] Това мнение на Ксенофонт, естествено, се е намирало в коренно противоречие с мнението на по-голямата част от атиняните.

[6] Finley, M., Aristotle and Economic Analysis, // Past and Present, 1970, 47, p. 26-52; Finley, M., The Ancient Economy, Los Angeles, 1985, p. 19.

[7] Mosse, Cl., Xenophon economiste, // Le mond grec. Pensee, literature, documents: Hommage a Cl. Preaux, Bruxelles, 1975, p. 169-176.

[8] Доколкото ни е известно досега този трактат е бил обект на анализ единствено в следните трудове: Luccioni, J., Les idees politiques et socials de Xenophon, Paris, 1948; Delebecque, E., Essai sur la vie de Xenophon, Paris, 1957. Пълният текст на трактата е публикуван в: Ксенофонт, Сочинения (в пяти частях), Перевод с греческого Г. А. Янчевецкий, Часть V, Мелкие статьи, Ревель, издание 2-ое, 1895.

[9] Диодор, ХVІ, 22; ХVІ, 23.

[10] Jenofonte, Hieron. Texto, traduccion y notas de M. F. Galiano, Madrid, 1954 ; Hartzfeld, J., Note sur la date et l’objet du Hieron de Xenophon, Revue des Etudes Grecques, LIX, 1946-1947.

[11] Ксенофонт, Гръцка история, ІІ, 3, 16; ІІ, 4, 1; ІІІ, 1, 14; ІІІ, 5, 13; ІV, 4, 6; V, 4, 1; VІ, 3, 8; VІ, 4, 34; VІІ, 1, 46; VІІ, 3, 18; Киропедия, І, 3, 18; Спомени за Сократ, І, 2, 43; ІV, 2, 38; За стопанството, 21, 12; Лакедемонска полития, 15, 8.

[12] Диоген Лаертский, ІІ, 6, 48.

[13] Бояджиев, Ц., Сократическите съчинения на Ксенофонт, предговор към: Ксенофонт, Сократически съчинения, Превод от старогръцки, С., 1985, с. 15.

[14] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[15] Използуваме случая тук да споменем, че в литературата (поне на нас така ни се струва) почти не е изследвана връзката между кризата на едно общество и експанзията на космополитическите идеи, встъпващи като удобна и превъзходно контролирана стратегия за пренасочване и неутрализиране на човешкия потенциал, способен да търси отговорност и пререшаване на проблемите. В този контекст обръщаме внимание на факта, че съвсем не случайно в епохата на т. нар. посткомунизъм една от най-функционалните идеи е именно космополитичната, отпращаща “по света” милиони масово обеднели хора, за да бъдат омаломощени и дори неутрализирани обществените сили, способни да търсят отговорност и да участвуват в ефективното решаване на проблемите. Така, в този именно контекст “гражданин на света” звучи по-скоро като “еднакво бездомен навсякъде по света”.

[Публикувано като §26 на стр.252-262 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ТУКИДИД

Тукидид

1. Древногръцкият историк и военен деец Тукидид (465/460/451 - 400/396 г. пр. Хр.)[1] произхожда от богата атинска аристократическа фамилия, която била родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия (откъдето е било потеклото както на баща му, така и на майка му), където фамилията имала собствени златни рудници. Сведенията за живота му са оскъдни и дори годината на раждането му не е известна с достатъчна точност.

Като стратег и член на Върховната военна колегия Тукидид е бил непосредствен свидетел на процеса на изострянето на политическите противоречия между Атина и Спарта и е взел и непосредствено участие в избухналата по този повод през 431 г. пр. Хр. Пелопонеска война. Дейността му като военачалник, обаче, е била неудачна, и през 424 г. ръководената от него ескадра от седем военни кораби претърпяла поражение при сблъсъка си със спартанския пълководец Брасид, а атиняните счели действията му за измяна и през 423 г. пр. Хр. го осъдили на доживотно изгнание.

В продължение на 20 години той живял в луксозното си имение в Тракия, където написал по-голямата част от своята знаменита “История на Пелопонеската война”[2]. Малко преди края на войната, около 404-400 г. пр. Хр., той бил амнистиран и се завърнал в Атина, където продължил да работи върху книгата си, но не можал да я довърши и починал, като успял да опише само събитията до 411 г. пр. Хр.,[3] а самото издаване на книгата било осъществено едва след смъртта му. За това къде и при какви обстоятелства е умрял до нас не са достигнали никакви безспорни сведения, но се предполага, че или е бил убит, или е загинал при корабокрушение. Според едни автори е бил погребан в Атина, а според други – в Тракия.

2. Трудът на Тукидид се състои от осем книги, като самото негово разделяне на книги, глави и параграфи е било направено не от него, а от издателите. Замисълът му е бил много обширен и е бил насочен преди всичко към изследването на съвременността, и най-вече на Пелопонеската война. По-голямата част от събитията са описани на базата на неговите непосредствени наблюдения и впечатления, а останалите - върху основата на допълнително събрани от него свидетелства и документи. Девет десети от обема на съчинението е посветен изключително на описанието на войната, и само една десета (І, 2-19) – на историческото развитие на Елада и на земите в Източното Средиземноморие преди Пелопонеската война. При това тази една десета част от обема на трактата е била подчинена на строго определената цел – чрез съпоставка на пространства и събития да покаже събитията преди войната и нейното историческото значение.

Самият Тукидид свидетелствува, че е започнал да пише своето произведение още с избухванета на войната (І, 1, 1) като още в самото начало е бил приел тезата, че му предстои да опише едно твърде важно и доста продължително събитие. В тази връзка той сочи, че като първостепенна своя задача си е бил поставил издирването на истината (І, 20, 3), изнамирането и установяването на онова, което е сигурно (І, 22, 4), без да използува непроверени сведения (І, 22, 2-3). Така или иначе, макар че във висока степен се е ръководел от собствените си записки, при описанието на събитията, които са станали след неговото изгнание и които не е можал да наблюдава лично, той напълно закономерно е използувал чужди писмени извори и във връзка с това е възникнал един все още неизяснен от историческата наука въпрос за използуваните от него извори и отношението му към тях. Счита се за несъмнено, че Тукидид често е ползувал богат документален материал, и най-вече текстове на важни международни договори, съхранявани в различни полиси.

Важен документален източник, често използуван от Тукидид, са били и речите, които различните политици са произнасяли в народното събрание, както и военните речи на пълководците, произнесени преди или след определени важни военни събития. Самите тези речи умело са включени в стилистическата тъкан на произведението и представляват негова органически съставна част. Във връзка с тях самият Тукидид изрично отбелязва, че той ги е възпроизвел преди всичко по техния “най-общ смисъл”, тъй като е невъзможно да бъдат възпроизведени буквално точно, а редица съвременни изследователи, подчертавайки липсата на “фотографична точност” на речите, ги определят като “специфичен метод на изображение на събитията”, внасящ силен идеализационно-художествен, драматургичен и психологически елемент, доближаващ се до внушаваната от хора в атическата трагедия “художествена правда”, но по същество неводещ до нарушаване на най-общите изисквания за придържане към “историческата истина”.

Вярно е, че без тези речи “История”-та Тукидид би представлявала сухо поднесена хроника, лишена от очарованието на играта с чувствата и мислите, към което очарование античните гърци са изпитвали ако не подчертана пристрастеност, то поне особено предпочитание. Все пак, обаче, съдържащите се в съчинението на Тукидид речи, макар и представляващи блестящи образци на политическо красноречие, по същество представляват точно онова, което самият автор критикува и порицава у Херодот, когото обвинява в това, че се е стараел да създава допустимото за художествената, но недопустимото за историческата литература приятно за слуха изложение. Също така, не бива да се изпуска от внимание и фактът, че съдържащите се в изложението на Тукидид политически речи са твърде слабо диференцирани от гледна точка на персонажния стил, или иначе казано – главна тяхна особеност е това, че по същество всички оратори като че ли говорят не със своя собствен и специфичен само за тях стил, а именно чрез езика и стила на самия Тукидид; и че изключение са единствено речите на Перикъл, на когото авторът на “История”-та е неимоверно страстен поклонник.

Така или иначе, втъканите в историческото изложение и имащи преди всичко политически характер речи, изпълняват и следните строго фиксирани методологически функции: а) поставени в контекста на определена исторически значима ситуация, те встъпват като фактор, подготвящ, обуславящ и обясняващ по-нататъшното развитие на събитията; б) диференцирано разгледани съобразно особеностите на отделните оратори, те разкриват характерите на отделните политически и военни дейци и правят разбираема връзката между политическото и военното мислене (решенията) от една страна, и действията, от друга страна; в) дават възможност на съвременния читател да осмисли достатъчно релефно въпроса за противоположните гледни точки и да формира у себе си един своеобразен ретроалтернативен поглед върху събитията.

Само едно поколение дели Тукидид от Херодот, но въпреки това в научно отношение произведението на Тукидид е изключително огромна крачка напред. В европейската историческа наука Тукидид се счита за основоположник на научно-критическия и драматургическия метод, докато Херодот – на новелистическия, като неговото произведение е и изключително важен паметник на античната проза. Освен това, докато Херодот е писал на йонийски, то Тукидид е поставил началото на използуването в историографията на атическия гръцки диалект.

Тукидид е преди всичко историк на своето време, на съвременната история, за разлика от Херодот, които е историк на миналото. В тази връзка той (в сравнение с Херодот) е поставил и издигнал на преден план ново изискване към историческия разказ, а именно за максимална точност и критическа проверка на всеки съобщен факт.[4] Именно сблъсквайки се с трудността на проверката на фактите от съвременната история е послужил като основание Тукидид да се отнася с голямо недоверие към преданията на миналото и значително по-късно извършваните исторически изследвания на миналото,[5] поради което във встъпителния очерк относно по-стария период от гръцката история той се ограничава само до реконструиране на най-общата картина на развитието, без да гарантира достоверността на отделните сведения.

Любопитно е, обаче, че въпреки своята критическа настроеност към достоверността на миналото Тукидид се е отнасял напълно сериозно към митовете и въобще не се е съмнявал в действителното съществуване на героите от гръцката митология, като е приемал, че техните действително извършени дела впоследствие са били подложени на украшения от поетическите измислици.

Другото голямо научно достойнство на историческия труд на Тукидид е дълбочината на политическия анализ на описваните събития. Той умело разкрива, че именно агресивната външна политика на Атина е била факторът, който неизбежно е довел до сблъскване със Спарта, при което е демонстрирал категорично отхвърляне и неприемане на характерните за Херодот свръхестествени причини и творци на историческите събития. Наистина той е подчертавал значението и ролята в историческия процес на “случайността”, но при него тя няма статуса на свръхестествена сила.

Съществено важно научно достойнство на историческия труд на Тукидид е авторовото безпристрастие при описанието, поне що се отнася до външнополитическите събития. Така, тъй като той не скрива тъмните страни на атинската политика и отдава дължимото уважение на достойнствата на своите военни противници, Карл Попър пише, че “когато четем Тукидид, винаги трябва да помним, че той не симпатизира на Атина, родния си град, и че със сигурност не е приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика”.[6]

3. В “История”-та се съдържат изключително много на брой и богати по съдържание отделни текстове, от които могат да бъдат направени достатъчно ясни изводи за възгледите на Тукидид, за неговите симпатии и антипатии както към конкретни личности и политически позиции, така и към най-общо формулирани обществено-политически идеи. От тях е видно, че най-обща ментална платформа и предпоставка за възгледите на автора са постиженията на йонийската натурфилософия, на съвременната му наука и литература, на атическата трагедия, както и възгледите на Сократ. От тях е видно, също така, че Тукидид изрично е декларирал своето “противопоставяне” на методите, използувани от неговите предшественици, преди всичко от Омир и Херодот, при което своя метод той е определял като “критическо описание”, а метода на предшествениците си – като “съставяне” и “съчиняване”, без каквато и да е критическа проверка на истинността на събитията.

Особено внимание заслужава, че Тукидид е демонстрирал подчертан стремеж към разкриване на реалните политически сили, които са двигател на събитията; демонстрирал е и отказ от биографически, технически и политически подробности, при което заложените в човешката натура психологически фактори, морални и социални качества са поставени на последно място във веригата на причините за събитията, а божествените фактори са напълно определено изключени от причинната верига; при това, в същото време, макар и при пълно игнориране на една ясно подчертана културно-историческа гледна точка, Тукидид все пак е достигнал до дълбокото разбиране, че факторите на историческия процес в крайна сметка са заложени в най-дълбоките пластове на човешката природа.

Внимание заслужава също така и фактът, че въпреки изрично провъзгласения от него принцип за истинност и точност при предаването на историческите факти, Тукидид все пак съвсем не се е отказал от субективизма и личните пристрастия, което пределно ясно личи преди всичко при подбора и оценката на описаните от него факти. В тази връзка С. Я. Лурие отбелязва, че той напълно съзнателно и преднамерено е премълчавал за съществуването на едни, все пак достатъчно важни факти, каквито са били напр. сключените през 447 и 423 г. пр. Хр. два договори между атиняните и персите, както и едно от пораженията на спартанците.[7]

Особено внимание заслужава и аксиоматично и имплицитно поднесената от Тукидид теза за повторяемост на съдбата на отделните личности и на отделните народи, позовавайки се на неизменността на свойствата на човешката натура (І, 22, 4). Във връзка с това той е фиксирал любопитни гледни точки, при които е представил като неразривно и дълбоко свързани събития, които често пъти са напълно отчетливо ясно времево и пространствено отдалечени едно от друго, при което тези събития са представени като притежаващи една обща, обединителна точка или причинен център, макар и въобще необяснени от него.

Като ученик и почитател на Хипократ авторът на “История на Пелопонеската война” е демонстрирал и своеобразен социобиологичен подход, при който е разглеждал социума като проявяващ типично клиническо поведение на болен организъм и се е стараел да поставя диагноза на явленията и да разкрива патологическите симптоми на болестите на социума, като е подчертавал тяхното свойство да се повтарят периодически в бъдещето.

Тукидид е подчертавал, че организмът на социума е носител на същите психологически черти, на каквито е носител и индивидуалната човешка натура, а именно егоизма, завистта, желанието и стремежа за угнетяване на другите, както и паническия страх, загубата на мъжество при неуспех, капризи на политическата активност и др.; и така фактически той е един от първите антични автори, които говорят за съществуването на психология на колектива (схващан именно като полисен, т. е. държавен колектив), наред с психологията на индивида, и един от най-типичните в това отношение примери е подчертаването на особения темперамент на атиняните и на спартанците.

В “История”-та Тукидид подчертано ясно е демонстрирал недоверие към могъществото и нравствеността на човешкия разум, при което, обаче, все пак е показал известна вяра във възможностите на човека да влияе върху хода на историческите събития и процеси. Това той е показал в онези места на историческия си трактат, в които е подчертал значението на свободната воля на великите исторически личности (каквито са напр. Темистокъл и Перикъл), които той признава (макар и не напълно, а само до известна степен) за самостоятелни фактори на историческото развитие.

Според Тудикид великите личности притежават рядко срещащата се способност да предвиждат хода на историческите събития и именно поради това тяхната задача е да въздържат от проявление глупавите природни качества на народните маси, да набелязват хода на историческите събития и да се противопоставят на историческата неизбежност. Именно тук, обаче, според него, възниква и трагическото противоречие между великите личности, притежаващи реалната възможност за вземането на правилни решения, от една страна, и посредствените личности, изтласкани от събитията на преден план и така получили възможността да се противопоставят на възможността за втъкаване и реализиране на разума в тъканта на историческия процес.

Така, свободата на волята и възможността да се влияе върху хода на историческите събития Тукидид е считал за възможно само в съвсем малка степен, тъй като господствуващото в историята правило е, че в хода на събитията винаги вземат връх човешката глупост и стихийните сили (преди всичко бедствия и болести, както и напълно непредвидени и неподдаващи се на рационален разчет стечения на обстоятелствата). Във връзка с това Тукидид подчертава, че народите и държавите имат кратковременното щастие да се радват на разцвет и благоденствие само в онези изключително редки случаи, при което великите личности са били получили шанса да реализират своите способности и да елиминират проявлението на безумието на народните маси и на посредствените личности.

В “История”-та на Тудикид подчертано ясно е показано особеното предпочитание на автора към представляващата “образец за подражание” “идеална полития” на “Перикловата Атина”, която, впрочем, макар и считана за образец на демокрацията, от съвременна гледна точка представлява по-скоро демократическа диктатура. В съответствие с издигането на тази полития в ранг на идеал Тукидид е подложил на остра критика както вождовете, така и режима на следперикловата демокрация, при което категорично е показал, че не приема както “крайната демокрация”, така и “крайната олигархия”.

---

[1] Точната година на раждането на Тукидид не е известна. Съществува, обаче, едно косвено указание, което дава известна ориентация: самият Тукидид (ІV, 104, 4) сочи, че през 424-423 г. пр. Хр. е заемал длъжността стратег, а тъй като съгласно тогавашното законодателство за заемането на такава длъжност е било необходимо наличието мининум на 30-годишна възраст, то очевидно е, че най-вероятната година на неговото раждане е около 456-451 или 460 г. пр. Хр.

[2] Оригиналният текст на това съчинение не е имал заглавие, а такова е било дадено от издателите. Текстът, който днес се използува, е дошъл до нас в ръкопис от византийско време; през 1452 г. той е бил преведен на латински език (по заповед на папа Николай V), а първото печатно издание се е било появило във Венеция през 1502 г. Първият цялостен превод на руски език е от 1887-1888 г., който по-късно е бил преработен през 1915 г. и 1981 г. (Фукидид, История, Перевод с древнегреческого, М., 1981). Първият цялостен превод на български език е от 1979 г. (Тукидид, История на Пелопонеската война, Превод от старогръцки, С., 1979).

[3] По-късно останалата част от историята на войната била написана от Ксенофонт.

[4] “Аз сметнах, че не трябва да записвам военните събития така, както ги научавах от първия срещнат или както на мен ми се струваха, а трябва да излагам тези събития, на които бях очевидец или които научавах от други, с точност, доколкото беше възможно с оглед на всеки един факт. Това се оказа мъчно, понеже очевидците на отделните факти не говореха едно и също било поради симпатиите си към едната или другата страна, било пък осланяйки се на спомените си.” (І, 22, 2).

[5] “Поради това, че беше минало много време, беше невъзможно да бъдат точно изследвани събитията преди тази война и от още по-старо време” (І, 1, 3).

[6] Попър, К., Отвореното общество и неговите врагове, Превод от английски, С., 1993, Том 1, с. 205.

[7] Лурье, С. Я., Очерки, с. 316.

[Публикувано като §23 на стр.230-236 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАМВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].