Плутарх
1. Плутарх (46-119/120/126) е древногръцки писател, роден в малкото градче Херонея в Беотия, произхождащ от средите на провинциална гръцка аристокрация, а значително по-късно е приет в средите на римската аристакрация, където се ползувал с благоразположението на самите императори Траян и Адриан.
След получаването на образованието си в Атина още като младеж е бил привлечен като служител на проконсула на провинция Ахея (бившата Елада) и е бил изпращан в Рим като посланик по различни обществени дела, където често произнасял публични речи, а след това е бил изпращан на дипломатически мисилии и на редица други места, във връзка с което е бил удостоен за почетен гражданин на Атина. По времето на император Адриан в продължение на три години е бил прокуратор на Ахея, а през 95 г. е получил пожизнена върховна жреческа длъжност в храма на Аполон в Делфи.
Автор е на изключително огромно творчество, включващо повече от 250 трудове, от които, обаче, са запазени и са достигнали до наше време само около една трета. В 46 “Сравнителни жизнеописания” или “Успоредни животописи” (Bioi paralleloi) се съдържат 23 двойки съпоставителни биографии, при съпоставянето на един велик грък и един велик римлянин. Написани са, също така, и още 4 биографии, невлизащи в “Сравнителните жизнеописания”, с което биографиите стават 50. Всички останали негови около 105 различни по големина и разнообразни по жанр творби (диалози, послания, коментари, писма и пр.), са обединени под заглавието “Моралии” (Moralia) или “Нравствени съчинения” (Ethika).
2. Почти азбучна истина е, че за да може да бъде изяснена писателската позиция на един или друг автор е неизменно необходимо да бъде изяснена неговата жизнена позиция, структурата и динамиката на неговото социално битие. Това общо положение, разбира се, важи и за Плутарх, още повече, че за него е характерен постоянният стремеж към възможно най-тясно преплитане на литературното му творчество с всичките, дори и най-частните и битовите страни на неговия личен живот. Плутарх е обръщал изключително сериозно внимание не само върху “чуждите” биографии, но и върху своята собствена биография, и охотно е вплитал редица елементи от нея в съчиненията си, включително и в “Сравнителните жизнеописания”, темата на които все пак твърде малко е предразполагала към това.
Така, според уместната забележка на старогръцкия философ и ритор Евнапий (345-420; “Животът на философите и софистите”) “божественият Плутарх е излагал своето жизнеописание в разбъркан и разпръснат вид в своите съчинения”, а постоянно действуващите лица в диалозите му са дядо му Ламприй, баща му Автобул, братята му Ламприй и Тимон, синът му Автобул и приятелите му Филин, Соклар, Сарапион и други. А тази черта на неговото творчество съвсем не може да бъде причислена просто към неговата подсъзнателна душевност, тъй като е напълно съзнателна и добре премислена стратегия.
Защото Плутарх изключително последователно е бил подлагал на строго определено култивиране своя начин на живот, и в собствените му очи литературната му дейност е представлявала нещо относително самостоятелно и второстепенно, което, разбира се, неизменно е било съотнасящо се именно с начина му на живот. При това в собствения си живот Плутарх съвсем не се е стараел да дава възможност на бъдещите изследователи да го разглеждат през призмата на неговия метод, т. е. “успоредно” или “паралелно” със живота на някой друг, тъй като се е стараел да бъде “единствен” и “несъпоставим” както по онова, което е писал, така и по живота, който е изживял.
Както годината на раждането, така и годината на смъртта на Плутарх са известни само приблизително, а като ориентири относно тези събития служат определени други събития. Така напр. известно е, че когато той е бил юноша и се е намирал в разгара на своите философски и математически занимания, изключително силно е преживял посещението на император Нерон в Гърция, за което с категоричност се знае, че е станало през есента на 66 или на 67 г., най-вероятно на 28 ноември 67 г., когато императорът е демонстрирал своето елинофилство (своя филоелинизъм), дарявайки римската провинция Елада със свобода., илюзиите за която, разбира се, бързо се изпарили. Знае се, също така, че Плутарх е бил посетил Рим два пъти: около 69-70 г. и в началото на 90 г. по времето на режима на император Домициан, името на когото той споменава с враждебен и доста спокоен тон.
Когато Плутарх се е родил, Гърция се е намирала в състояние на тежка икономическа и културна разруха, а когато е умрял, на престола на Империята се е намирал Адриан, който за разлика от Нерон е бил провъзгласил в сравнително висока степен реална и широка официална програма за възраждане на елинизма; което именно обстоятелство несъмнено е стояло в основата на съвкупностите, определящи същността на светогледа и писателската позиция на Плутарх. Така, по времето на Плутарх властта на Рим над Гърция, както и властта на цезарите над Рим са били въпроси, в еднаква степен стоящи вън от всякаква дискусионност, и за него не е оставала никаква друга надежда, цел и реална жизнена задача, освен напълно спокойно да работи за възраждането на елинизма в рамките на режима на Римската империя.
Именно това недалновидно “спокойствие” е и един от главните съдържателни елементи на Плутарховото литературно творчество, съществено отличаващ го както от “спокойствието” в официозно въздигнатата патетично възвеличителна версия на Елий Аристид (117/129-189) за настоящето на Гърция, така и от саркастическото неспокойствие на Лукиан (120-190).
От съчиненията на Плутарх е ясно, че той е роден в състоятелно семейство, ползуващо се с уважение и влияние в града, както и че редица поколения на предците му са живеели в градчето Херонея. Що се отнася, обаче, до понякога срещаното твърдение, че той принадлежи към “старинен аристократически род”, много по-логично е то да бъде признато за преувеличение, тъй като самият Плутарх, който несъмнено е проявявал необичайно остър интерес към родословията и семейните предания и несъмнено е имал подчертано “генеалогически стил на мислене”, въобще не би пропуснал възможността да отбележи нещо за далечните си предци, ако наистина го е имало и го е знаел. А при него родословната информация, очевидно, е започвала с прадядо му Никарх и дядо му Ламприй, живели по времето на Антоний.
От съчиненията на Плутарх е ясно, също така, че той е живеел икономически достатъчно обезпечен живот, и че макар и да не е принадлежал към плутократическата върхушка, все пак никога не се е нуждаел от обезпечаваща преживяването му литературна или чиновническа работа. В епохата на Плутарх всеки образован грък много добре е знаел, че малкото градче Херонея е известно като място на знаменитото сражение през 338 г. пр. Хр., както и че жителите му ревниво са пазели древните си предания и обреди.
Любопитно е, че почти всички елинизирани автори, дошли и настанили се да живеят и работят в широко известните на времето си традиционни полиси като Атина или други подобни, са изпитвали потребност изрично и официално да изразяват преклонението си пред тези полиси и пред елинизма, при което жестовете на тези “впоследствие станали елини” като правило винаги са оставали само един декоративен придатък към новия им чисто космополитичен статус на живот; в същото време, обаче, при Плутарх елинизмът е бил изцяло и неразривно свързан именно с неговия реален и известен роден полис, и то така, че той абсолютно винаги е чувствувал себе си като “изначален елин”, а това самочувствие винаги е стояло в основата на неговия светоглед.
И макар че “беотийската провинциална затънтеност” е била останала “вечен дом” през целия живот на Плутарх, като любознателен човек със широк кръгозор и жив темперамент е предприемал редица пътешествия, въпреки които, обаче, по-голямата част от живота си е изживял в родния си град. Той, за разлика от редица свои съвременници е считал за абсолютно невъзможно да живее живота на гастролиращ философ или странствуващ ритор, и въпреки че все пак е произнасял речи и е чел лекции в чужди земи, специално за него тези изяви са били случайни епизоди, напълно противоположни на неговата дълбока вътрешна психологическа структура, а верността му към Херонея е била дълбока органическа потребност.
Въпреки че самият Плутарх причислява философските си възгледи към школа на Платон, той всъщност е еклектик, интересуващ се много повече от религията и морала, отколкото от чисто теоретическите въпроси на философията. Религиозните му възгледи са конгломерат от всички съществени черти на късния античен мироглед, и в тях се съдържат представите за имащите различен ранг множество езически божествени сили, за единния и справедлив бог, за безсмъртието на душата, за провидението, за злите и добрите демони, встъпващи като посредници между хората и божеството. Тъй като се е стараел да възроди угасващия култ на Аполон Делфийски (където той е бил пожизнен върховен жрец), като го постави върху философската основа на платонизма, древнохристиянските автори са го считали за полухристиянин. Етическите възгледи на Плутарх се характеризират преди всичко със своя хуманно-филантропичен и примирителен по своята същност характер, а литературно-естетическите му възгледи имат подчертано моралистичен характер. Същинската известност и значение на Плутарх, обаче, се дължи почти изключително на неговите историко-биографични възгледи.
3. Макар че въпросът за отношението на Плутарх към неговите елинистически литературни предшественици в сферата на биографичния жанр е бил поставен на обсъждане още през античността, за първи път той е бил подложен на особено активни изследвания едва в началото на ХХ век, а неговото очевидно неудачно решаване се е дължало преди всичко на това, че т. нар. “огромна биографическа литература” от елинистическата епоха всъщност е била позната на изследователите почти само по заглавията и по нищожно малкия брой достигнали до наши дни фрагменти, които наистина са позволявали да бъдат направени някакви заключения по поставения въпрос, но съвсем не са давали каквато и да е съществена информация относно литературните особености на самите биографични текстове.
Така, поради тази обективна ситуация по същество опитите за даване на отговор за отношението на Плутарх към неговите предшественици в биографичния жанр по същество са били опити да бъде обяснено вече известното чрез извличане на информация от неизвестното. Освен това в основата на неуспеха на посочените изследвания важно значение е имал и фактът, че авторите са били предпоставяли странния постулат, съгласно който отношението на Плутарх към неговите предшественици е било и е могло да бъде едва ли не изчерпващо се с “послушно следване на установените от тях модели и образци, без каквито и да е отклонения”.
От друга страна, обаче, фактът на огромната популярност, която са имали Плутарховите “Сравнителни жизнеописания” в епохата на късната античност несъмнено свидетелствува, че те са отговаряли на някакви важни и дълго време неудовлетворявани духовни изисквания на епохата, което пък от своя страна е и може да бъде основа за обосноваване на съображението, че литературният феномен, наречен “Плутархова биография”, едва ли е съществувал преди Плутарх. Или иначе казано: има редица основателни съображения да бъде прието и утвърдено схващането, че биографичният жанр, макар и все пак наистина да е съществувал в някаква скромна степен и форма още преди Плутарх, по същество следва да бъде считан за водещ своето същинско начало именно от самия Плутарх.
Ако се вярва на римския историк Корнелий Непот (100-32 г. пр. Хр.; “За бележитите мъже”) както по неговото време, така и по-рано, според общоприетото мнение биографията е била считана за “лековат и непочитан жанр”, появата на който изцяло е била свързвана с кризиса на полисния начин на живот и с възникването на индивидуалистическите тенденции. А на всичко отгоре, след като вече се е бил появил биографичният жанр, той е бил принуден да се съобразява изцяло с отдавна наложилия се жанр на монументалната историография, традициите на който неимоверно много са стеснявали полето за изява на биографията и са я превръщали в “периферийна тематика”.
В крайна сметка може с увереност да се каже, че има само един-единствен аспект или “страна” на феномена “елинистическа биография”, за който днес са налице напълно достатъчни сведения за научно опериране, и това е т. нар. тематика. Днес науката разполага с няколко десетки повече или по-малко надеждни заглавия на биографии, както и с няколко фрагментарни и имащи биографичен характер съчинения, върху основата на които е възможно да бъдат изградени определени относително достоверни изводи, засягащи характерните за античната биография общи тематични тенденции. И тъй като сред специалистите почти единодушно се приема, че тази сфера не обещана нови научни открития, възможността за реално и конкретно съпоставяне на жизнеописанията на Плутарх с предшествуващата го биографична продукция следва да бъде определена като отдавна и безвъзвратно пропусната.
От наличните източници е видно, че героите на биографичните произведения, предшествуващи съчинението на Плутарх общо взето са два видове: а) политически дейци, невместващи се или далеч надхвърлящи рамките на считаните за нормативни традиционни полисни изисквания – монарси, тирани, отстъпници и отцепници от вида на хора като атинския политик и военачалник Алкивиад; и б) лица, принадлежащи към света на изкуството и художествената изява – музиканти, живописци, скулптори, професионални поети, философи, ритори и пр.
Разбира се, самото “сближаване” на тези два различни човешки типове на пръв поглед изглежда неочаквано или дори напълно неоснователно, но бързо става ясно, че е напълно разбираемо и обяснимо. Тъй като както самовластният монарх, така и интелектуалецът-космополит в напълно равна или еднаква степен встъпват на обществено-историческата сцена като напълно еманципирани от полисния духовен и практически конгромерат, и както деянията им (res gestae), така и частният им живот (vita) стават модел на един качествено нов идеал, а именно идеала на индивидуализма.
А от гледната точка на този идеал е встъпвал като почти еднакъв по своето изразно значение както животът на Александър Македонски на неговия трон, така и животът на Диоген в неговата бъчва, така и животът на различните чудаци, трезвеници, развратници, разбойници и престъпници, описанието на живота на които е задоволявало острата обществена жажда за сензации, сплетни или педантично колекциониране на куриози. Така, този именно аспект на проблемата за жанра на античния биографизъм е и може да бъде считан за почти еднакво водещ в епохите както преди, така и след Плутарх.
Разбира се в различните епохи често пъти акцентът е бил доста различен, и напр. в биографията “Аттик” на Корнелий Непот е дадено едно изключително пълноценно жизнеописание, героят на което, бидейки принципиален абсентист, всъщност не притежава абсолютно нищо от онова, което се нарича res gestae и се изявява единствено със своето абсолютно частно vita. Въпреки очевидните различния, от тази гледна точка напълно сходен е и случаят с даденото от Тацит описание на живота на неговия тъст (“За живота и нравите на Юлий Агрикола”), при което главното внушение е, че намиращият се под властта на император Домициан човек няма и не може да има възможност да извърши някакви особено съществени и значими дела, но даже и тогава истинският римлянин разполага с възможността да живее достойно.
Така, върху основата на подчертаното разграничение между res gestae и vita и възможностите за тяхното разгръщане в различните обществено-политически контексти, в сферата на биографичния жанр по същество се е проявявала ясно очертаната тенденция биографията на видните държавни дейци от времето на републиката да следва жанровите особености на “историческата монография”, намираща се в изключително тясна връзка с монументалната историография, и същинският биографичен жанр да се изявява и утвърждава само дотолкова, доколкото в обществото и културата са съществували и са се проявявали ясно очертаните тенденции на антимонументалистичност и индивидуалистичност. Именно поради подчертаната антимонументалистичност, стояща в основата на зараждащия се и утвърждаващия се биографичен жанр, неговата главна особеност се е свеждала до това, че той е изхождал не от представата за “великия човек”, а от идеята за “знаменитостта”, схващана като “куриозност”. Което е било така, тъй като в обществото по абсолютно строг и непреодолим начин все още е доминирало схващането, че “величието на отделния човек” е невъзможно вън от неговото монументално вплитане в колективистичния полисен социум, и че всеки, излизащ извън така установените твърди рамки, заслужава внимание само като девиант.
При анализа на творчеството на Плутарх в контекста на така посочената гледна точка на преден план достатъчно ясно изпъква изводът, че при подбора на неговите ранни и недошли до наше време биографични цикли и отделни жизнеописания той достатъчно отчетливо и прилежно е следвал характеризиращите се именно с тези особености принадлежащи към полисната класика елинистически биографични образци. В по-късно създадените от него “Сравнителни жизнеописания”, обаче, вече се забелязва нещо съществено ново – изконния за биографичния жанр дух на любопитството и нюх към сензацията е изоставен на заден план и дори почти напълно отсъствува, отстъпвайки мястото си на декларирания от самия Плутарх стремеж към облагородяващо педагогическо въздействие и вече в основата на биографичността е залегнало не любопитството, а пиететът, не идеята за “знаменитостта”, а оценъчната концепция за отделящия се от полисната маса “велик човек”-индивидуалист. Наистина сборникът все пак дава една доста монументална картина на гръцкото и на римското минало, но монументализмът тук вече има качествено нова основа, а именно основата на индивидуалността, а не на полисната колективистичност, при което индивидуалистът-политик тук е представен не като функция на колектива (народа), а като негов възпитател, и самият народ – като възпитаем.
4. Да бъде казано, че Плутарх е бил оказал съществено влияние върху развитието на античната гръко-римска философия и култура е твърде малко, тъй като влиянието, което той е оказал върху следващите поколения е било толкова огромно, че често пъти той е засенчвал дори и самия Платон. В доста много отношения идеите на Плутарх са били почти напълно съзвучни с доктрината на ранното християнство, мотивите на неговите произведения са били широко използувани от редица видни европейски писатели от Новото време; неговите текстове са били считани за най-доброто средство за възпитаване на младежите в дух на благородство и мъжество, и почти до ХХ век са били препоръчвани като учебни пособия в образователните заведения на Англия и Франция.
Фокусирайки своето внимание върху проблемите на философията на живота, схващана от него едновременно и като философия на историята или философия на обществено-политическите процеси, Плутарх е въвел като една от изходните и основните идеи на своята философско-културната система идеята за Божественото Провидение.
Както е известно, позицията на платониците, към които обикновено е причисляван и Плутарх, е че Бог е творец на универсума – на онова, което е било, което е и което ще бъде съществуващо на Земята. От времето на Омир това най-общо и изходно за древногръцкия светоглед положение е било, обаче, съчетавано със схващането, че боговете се подчиняват на Съдбата, и че даже Зевс е неведом за нейните предопределения, и че той само държи в ръцете си везните на Съдбата и дори се отнася с благоговеене към всемогъщата Нокта (Нощ), която също така се схваща като олицетворение на Съдбата. Тази субординационна линия се проследява в продължение на изключително дълъг период в историята на древногръцката философия и култура, и едва сред представителите на стоическата философия се появяват идеите, че боговете имат възможност да застават над Съдбата, както и че боговете не съществуват.
Във философско-историческата система на Плутарх дълбоко е залегнало схващането, че “има Бог”, че той е “властелин на Вселената” и че “не Съдбата е по-висша от Бога, а Бог е по-висш от Съдбата”, т. е. че “Съдбата е подчинена на Бога и изпълнява Неговата воля”. В съответствие с тази изходна позиция Плутарх приема, че именно Бог е взел човека под своята опека и Неговият Промисъл се разпростира върху целия човешки живот и върху цялата човешка обществено-политическа история, както и че Той оказва своето въздействие върху човека чрез своите посланици – добрите демони и гении, намиращи се вътре у човека или непосредствено следящи неговото поведение.
В частност тази идея е залегнала като вплетена “между редовете”, в които с високо художествено майсторство е описана сцената, при която при царя на Илирия е бил отведен Пир, който все още е бил бебе, което току що и като по чудо е било спасено от приятелите на баща му. Така, при описанието на тази сцена Плутарх (“Пир”, 3) въвежда две равноценни версии, съгласно които Пир веднага се бил отправил към царя (едната версия) и към олтара на боговете (другата версия), от които инстинктивно търсел закрила. В тези алегорични сцени Плутарх е кодирал схващането си, че човешкият живот представлява самопроизволна и самостоятелна дейност, осъществявана с помощта на Бога, който покровителствува и направлява човека още от момента на раждането му. Според него божеството никога не принуждава човека да прави насила каквото и да е, а само му дава тласък на свободната воля, при което влага в него мъжество и надежда, само възбужда действеното начало в човешката душа и дава широк простор на свободната воля (“Кориолан”, 32).
Съществено внимание заслужава и неговото съвсем различно модифициране на стоическия жизнен светоглед. Така, докато за стоицизма по негово време е било характерно придържането към безличния постулат “Прави каквото трябва и да става каквото и да е”, то при Плутарх жизнената философия в това отношение се е свеждала до напълно личностно зависимия постулат, съгласно който “Аз трябва да направя всичкото онова, което зависи от мен, и нека Бог реши дали съм достоен за победа или не съм!”.
Така, предпоставяйки този изходен постулат наред с постулата “Бъди уверен в себе си и почитай Бога”, Плутарх по същество обосновава схващането, че Бог е благосклонен преди всичко към онези, които са му симпатични със своята целеустременост, със своя характер и със своите високи личностни качества, че Бог предпочита хората, които благодарение на своята висока нравственост, смела душа и силен ум се доближават до Него и така придобиват образа на богочовек.
5. Вероятно би изглеждало като метафора, но струва ни се, че дори неизкушеният от метафоричното мислене и метафоричните езикови конструкции интелектуалец като че ли доста лесно открива, че при четенето на Плутарховите “Сравнителни жизнеописания” и запознаването със живота и дейността на великите мъже на древността, широко разпространеното в древността понятие “Колело на Съдбата” преминава пред очите му като “Колело на Живота”, за да се превърне накрая в “Колело на Историята”. При това, като че ли “въпреки” или дори “напук” на твърдението на самия Плутарх, че той пише “не толкова история, колкото биографии” (“Александър”, 1). А най-дълбокият “механизъм” на това “усещане за историята” несъмнено се усеща в имплицитно и сугестивно заложеното от Плутарх схващане, че историята е дълбоко личностен феномен – че развитието и ходът на историческите събития изключително много зависи именно от живота и дейността на отделните конкретни хора, и отделната личност е изключително мощен фактор, оказващ дълбоко съществено влияние върху хода на историята.
При четенето на Плутарховите “Сравнителни жизнеописания”още от пръв поглед е видно, че централно място в светогледа на автора е отредено на понятието bios (от гръцки език, т. е. “живот”), схващано като въплъщение на висшето и по-общото първоначало Zoe (т. е. “животно”) и като неразривно свързано с понятието characteros (“характер”), схващано, от своя страна, като “проявление на вътрешния дух”. Така, при Плутарх понятието “дух” или “характер” всъщност изпълнява ролята на “вътрешен стожер”, на който човек се опира в бурния поток на живота, и мисълта за “постоянството на характера” е една от основните мисли, преминаваща като “червена нишка” през всичките “жизнеописания” на всички велики хора.
В този смисъл, впрочем, е и гледището на Осуалд Шпенглер, според когото “под думата характер следва да бъде схващано онова нещо, което е принципиално неизменно в разнообразието на жизнените проявления” и при липсата на която “принципиална неизменност” се говори за “отсъствие на характер”; “характерът е форма на подвижна екзистенция, в която при максимално възможна изменчивост в частност се постига най-висока степен на постоянство в принципиалносттта, благодарение на което пък от своя страна става възможна самата значителна по своя характер биография”. И в този именно смисъл следва да бъде прието като напълно неоснователно гледището на Ф. Бренк, според когото характерите на героите на Плутарх са винаги способни да се променят под въздействието на обстоятелствата, и че поради това в неговото творчество “Съдбата” всъщност се съдържа или състои не в твърдостта и постоянството на характера, а в проявлението на жизнените събития.
В основата на жизнената философия на Плутарх е залегнала неизменната представа, че “животът и характерът на човека са неразделими”, и то така, че “животът определя характера, а характерът определя живота”, поради което “властта на Съдбата”, схващана като стояща извън човека Необходимост, “е крайно ограничена и относителна”, тъй като съдбата на човека е равнозначна на неговия живот, който се определя не от външни сили, а от собствените стремежи на човека, от зова на неговата душа и от силата на неговия разум.
[Публикувано като §27 на стр.214-224 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус, 2006. - 412 с.].
