КСЕНОФОНТ

Ксенофонт

Ксенофонт Атински (445/444/430/428/425 - 355/354 г. пр. Хр.) е писател, историк, популяризатор на философията на Сократ и обществен деец, неразривно свързан с олигархията, симпатизант на Спарта и враждебно настроен към демокрацията.

1. Сведенията за живота и дейността на Ксенофонт съвсем не са обилни и общо взето са били събрани както върху основата на извличането на информация, съдържаща се в самите негови произведения (и най-вече в “Анабазис”), така и върху основата на други исторически източници, и най-вече на съчиненията на по-късни антични автори.

По въпросите, свързани с биографията на Ксенофонт, е писано сравнително немалко, но може би най-добрата негова биография принадлежи на перото на английския изследовател Дж. К. Андерсън.[1] Ксенофонт е служил като наемник и във войската на Кир Млади, брата на персийския цар Артаксеркс ІІ, в борбата му през 401 г. пр. Хр. за престола, а след гибелта му, когато десетхилядният военен отряд от гръцки наемници, наети от Кир, останал изолиран дълбоко в огромната територия на Персия, той поел командуването на отстъплението от Месопотамия до Тракия, което, впрочем, впоследствие е описал в “Анабазис”.

След този поход той постъпил на военна служба при спартанците и се сближил със самия спартански цар Агесилай. През 394 г. пр. Хр. участвувал със свои наемници в армията на Спарта против Атина, заради което бил осъден от Атинския съд на изгнание за изменничество, през което време живеел в предоставеното му от спартанците имение, където се занимавал с литературните си трудове и със селско стопанство. Когато през 367 г. пр. Хр. Атина и Спарта сключили съюз, той бил амнистиран, но отказал да се върне в Атина и през 355 г. пр. Хр. починал в Коринт.

В труда си “Гръцка история” се е опитал да продължи описанието на събитията, което Тукидид не е можал да опише поради смъртта си, но поради пристрастието си към съвременните му събития, вярата в оракулите и божествената намеса в историческите процеси далеч отстъпва на великия си предшественик.

Негови трудове са: “Анабазис” или “Походът на Кир” (Kyru anabasis), “Гръцка история” (Hellenika), “Лакедемонска полития” (Lakedaimonion politeia), “Киропедия” или “Възпитанието на Кир” (Kyru paideia), “Агезилай” (Agesilaos), диалогът “Xиерон” (Hieron), “За доходите” (Peri poron), “Домострой” или “За стопанството” (Oikonomikos), “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” (Pery hippikes), “За ловуването” (Kinegetikis), “За командуването на конниците” или “За задълженията на началника на конницата” (Hipparchikos), “Спомени за Сократ” (гр. Apomnemoneumata, лат. Memorabilia), “Апология на Сократ” (Apologia Sokratous), “Пир” (Symposion).

2. На творчеството на Ксенофонт е посветена обширна литература, но сравнително малко са анализите на неговите обществено-икономически възгледи, и може би единствените значими в този аспект са изследванията на Ф. Готие върху съчинението “За доходите”[2] и изследванията на С. Б. Померой върху “Домострой”[3].

“Домострой”, схващано като “наука за водене на домашното стопанство или имението” е съчинение, написано в края на жизнения път на Ксенофонт и е един от неговите последни трудове. Тя е написана не само като квинтесенция на личния опит на автора по управлението на неговото стопанство, но и върху основата на чистото умозрение, а също така и върху основата на богатия личен опит и наблюдения на автора по въпросите на лидерството. Книгата е написана не на атическия диалект, както е било обичайно за философския, научния и художествения стил по онова време, а на диалекта койне, на който е говорело голяма част от селското население, представляващо основата на гръцката икономика. Така, по този начин Ксенофонт е встъпил като първия автор, който е въвел диалекта койне в литературата, а по своята същност и значимост този факт е уникален опит за научно общуване на автора с неатиняни и негърци, т. е. със широк кръг читатели.

Изходно понятие в “Домострой” е “Oikos” (“Къща”, “Дом”, “Стопанство”, “Имот”, “Имение”), което е схващано като “единство от всичките членове на семейството, робите, животните, постройките, земята и всичко, което се произвежда, което се потребява и с което се извършва разплащане”. Любопитно е, обаче, че макар че в антична Гърция “Ойкос”-ът винаги е бил базовата единица на обществото[4] и за него е писано още от най-древни времена, именно Ксенофонт всъщност е първият автор, който е създал дидактически труд, фокусиран върху този именно обект. Така, “Домострой” се е появил като интелектуален продукт именно на ІV век пр. Хр. съвсем неслучайно, а поради обстоятелството, че социалните институти притежават тенденцията да стават обект на изследване преди всичко тогава, когато достигат стадия на началото на своето изменение или разрушаване.

Ксенофонт, естествено, поставя и разглежда тук множество аспекти на проблемата за воденето на стопанството, но, съгласно текста на автора, именно взаимоотношенията между съпрузите са факторът, който има фундаментално значение за функционирането и успеха на ойкоса. С оглед на преследваните дидактически цели в този труд Ксенофонт е придал на семейството нуклеарен характер, характер на “ядка” (лат. nucleus), на “най-малката социално-икономическа и обществена единица”, и при него семейството се състои само от едно поколение, само от мъж и жена, независимо от позоваванията относно родителите и на двете страни, както и на възможността в бъдеще да бъдат родени и отгледани деца.

Така, в “Домострой” на Ксенофонт е представено именно нормативното и идеализираното състояние на ойкоса, състоящ се само от мъж и жена. При това, за разлика от повечето от класическите автори, разглеждащи човешкия живот като състоящ се от две ясно обособени части, а именно на обществен живот, представляващ дело само (или преди всичко) на мъжете, и на частен живот, представляващ дело преди всичко на жените, Ксенофонт фокусира своето внимание върху взаимоотношенията в сферата на частния живот вътре в ойкоса.

Тук заслужава специално внимание съпоставката на представения от Аристотел модел на ойкоса и модела на Ксенофонт. Така, при Аристотел основните взаимоотношения вътре в домостопанството са взаимоотношения между мъжа и жената, бащата и децата, стопанина и робите, при което мъжът встъпва като “стопанин на ойкоса”, като “глава”, управляваща всички елементи на ойкоса, при което се приема, че “женският ум притежава определен рационален елемент, но е лишен от сила, поради което за самата жена е не само естествено, но е и полезно да бъде управлявана от мъж”.

При модела на Ксенофонт, обаче, картината е по-друга – при него жената има определена морална автономия и дори може да доказва своето превъзходство над мъжа в редица ойкосни сфери. За Ксенофонт жената-съпруга на стопанина на дома, макар и да има по-различни способности и възможности, е негов партньор в управлението на този дом, и то така, че способностите на мъжа и способностите на жената встъпват в хармонично единство, в което взаимно се допълват[5]. При анализа на възгледите на Ксенофонт в следва да се има предвид и че (за разлика от римската семейноправна система) в гръцкото общество робите не са били считани за членове на семейството, а са били причислявани само като част от собствеността на ойкоса.

В “Домострой” се съдържа значителен по обем и по съдържание материал, даващ основание за разбирането на практическата икономика и икономическата теория на Древна Гърция. Значението на този труд е огромно и той е единствената запазена до наши дни дидактическа творба, посветена специално на домостопанството, разглеждано именно като икономическа единица. Във връзка с това заслужава внимание развитото от М. Финли гледище, съгласно което “античните гърци не са познавали икономическата теория” и “при Ксенофонт няма нито една мисъл, която би могла да изразява икономически принципи или представи за икономически анализ, няма и каквото и да е нещо относно ефективността на производството или рационалността на стопанския избор”; той говори, също така, и за отсъствие у Ксенофонт на икономически понятиен апарат.[6]

По своята най-дълбока същност това гледище, обаче, е резултат от използуването на понятия, които са приложими именно към съвременната икономика, тъй като са изработени от съвременната икономическа наука, които понятия абсолютно неоснователно се пренасят към икономиката на Древна Гърция. Ксенофонт, както справедливо отбелязва K. Мос, несъмнено е първият древногръцки икономист, който благодарение на своя военен и практически опит самостоятелно и за първи път в историята на антична Гърция е бил стигнал до емпирическо разбиране на някои от икономическите закони.[7]

Проблемата също така е и в това, че М. Финли е изхождал от гледището, че в древногръцкото общество икономиката е била дело на “аутсайдерите”, на намиращите се извън обществото хора, на хората, които не са били членове на гражданския колектив, т. е. на жените и на робите. Негово схващане, обаче, е основано върху недостатъчното оценяване на ролята и значението именно на частния живот на древните гърци, на приноса в икономиката на жените като членове на семейството, на ролята на женския труд в домашното стопанство; то е основано и върху това, че не е бил схванат елементарният факт, че в своето изследване Ксенофонт достатъчно ясно се е бил абстрахирал от проблемата за “обществената икономика” и е бил фокусирал своето внимание само и единствено върху проблемата за “частната икономика”.

3. Едно от най-значителните произведения на гръцката политическа литература от ІV век пр. Хр. е трактатът на Ксенофонт “За доходите”[8], който заедно със “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и “За командуването на конниците” (“За задълженията на началника на конницата”), принадлежи към т. нар. “Малки съчинения” (“Малки статии”) на Ксенофонт, представляващи теоретически израз на стремежа на автора да намери определена “точка на сближаване” между аристократическите и демократическите кръгове на Атина. В тези съчинения Ксенофонт е изложил и обосновал тезата си за извършване на определени реформи, насочени към такова отстраняване на “недостатъците на атинската демокрация” и “заздравяване на атинския държавен строй”, благодарение на което да бъдат удовлетворени както олигархическите кръгове, така и демократическите слоеве на населението. От тези три, имащи такова предназначение произведения, най-интересно е именно “За доходите”.

Трактатът “За доходите”, впрочем, е и единственото произведение на Ксенофонт, времето на написването на което е известно с точност до година. В него има достатъчно ясни данни, от които е видно, че то е написано в края на Съюзническата война (4, 40; 4, 43; 5, 5-6; 5, 12), и при непосредствената готовност за започване или в самото начало на Свещената война (5, 8-9). Като имаме предвид, че според Диодор Съюзническата война е била завършила през 356-355 г. пр. Хр., а Свещената война е била започнала през 355-354 г. пр. Хр.[9], може да се приеме, че този трактат е бил написан през средата на 355 г. пр. Хр.

Трактатът започва (1, 1) с твърдението на автора, че непосредствен повод за написването му са недостатъците, които той е открил в съдържанието на политическия курс, към който се придържат лидерите на част от управляващите кръгове, както и намерението му да предложи своя програма за политически мероприятия, чрез които да бъдат отстранени тези недостатъци. После, именно в съответствие с така определените параметри, той е представил своята програма, при което разказът се води от първо лице, във формата на обръщение към непосредствените атински управители, и е наситен не само с предложения, но и с множество наставления.

Още в самото начало авторът извежда на преден план бедността и я определя като проблема, която е най-важна и не търпяща никакво отлагане. Той дава и конкретно описание на формите на проявление на бедността, при което посочва, че в и край Атина постепенно са се появили пустеещи земи, които собствениците им не могат нито да застроят, нито да обработват, както и много пустеещи и рушещи се сгради (2, 6); че по-голямата част от обеднелите свободни граждани са заминали да работят в сребърните рудници (4, 28-29); че повечето от храмовете и участъци от градските стени също така са разрушени. После той обосновава тезата, че обедняването е свързано с общия икономически упадък на държавата и изрично подчертава, че справянето с положението може да стане преди всичко по пътя на увеличаването на държавните доходи и чрез тяхното влагане в тези подлежащи за решаване сектори на живота (6, 1).

От текста на трактата е видно, че проблемата за бедността по онова време е била толкова сериозна, че на въпроса за нейното неотложно решаване вече са били обръщали сериозно внимание редица управители, загрижени не толкова от самото решаване, колкото от решаването като средство за оставането им на власт. Така, изхождайки от това обстоятелство, Ксенофонт е счел за необходимо не само да обоснове мерките, които следва да бъдат взети, но и изгодите за управляващите от реализирането на съответните мероприятия. Във връзка с това авторът на трактата изрично обоснова тезата, че след решаването на тези проблеми гражданите не само ще станат по-богати, но и много по-послушни и дисциплинирани, и че по време на война на тях ще може да се разчита много по-повече, отколкото ако проблемите не бъдат решени (4, 51).

От текста е видно, също така, че като едно от най-важните средства за решаването на тази проблема управляващите кръгове на Атина са предприели и използували засилването на финансовия гнет по отношение на съюзните градове; както и че тази мярка наистина е имала определен, но твърде краткотраен ефект, че тя по същество не е могла да реши проблемите относно икономическото положение на Атина и че е предизвикала нови проблеми, свързани с възникването на Съюзническата война.

В трактата Ксенофонт е обосновал тезата, че атинската държава разполага с всички необходими й условия за съществуването на нормална икономика и нормален политически живот (1, 2 и сл.); че климатическите условия са изключително благоприятни за развитието на земеделието и риболова (1, 3); че съществуват множество полезни изкопаеми (1, 4-5); че географското положение е благоприятно за нормално икономическо и политическо взаимоотношение с другите държави (1, 6-7), за което спомага и отдалечеността от варварските земи (1, 8).

В крайна сметка, анализът на предложения от Ксенофонт план разкрива, че след като е взел предвид всички възможни (природни, географски, климатични и обществено-икономически) условия и критерии, той е предложил в решението да залегнат нови стратегически виждания, при които е отделено приоритетно значение на развитието на икономическите сектори, на държавно покровителствуване на т. нар. метеки, на търговците и корабовладелците, както и на налагане на държавен монопол върху експлоатацията на сребърните рудници.

4. Диалогът “Xиерон” е неголямо изящно съчинение на Ксенофонт, в което авторът специално е изследвал проблематиката относно монархическата власт, и което заедно с “Киропедия”, е предизвиквало особено внимание[10], тъй като това са единствените произведения, в които авторът специално е разглеждал тази проблематика.

Според Ж. А. Летрон този трактат е бил написан под свежите впечатления от пътешествието през периода около 404-401 г. пр. Хр. на Ксенофонт до двореца на Дионисий Стари в Сицилия, както и във връзка с надеждите за практическото реализиране от някой монарх на широко разпространената по онова време теория за “идеалната държава” (“идеалното държавно управление”).

Трактатът е написан в обичайната за писателите от сократовската школа форма на диалога или беседата, при което авторът е предпоставил и описал осъществяването на един хипотетичен диалог между сиракузкия владетел Хиерон (478-466 г. пр. Хр.) и гръцкия поет и хоров лирик Симонид Кеоски (550-460 г. пр. Хр.). Пълното или почти пълното отсъствие в съчинението на т. нар. исторически колорит недвусмислено показва, че този диалог е преди всичко един литературен прийом, от който авторът се е възползувал, за да развие и обоснове своите тези.

В тракта авторът изхожда от представата, че тиранията е реално съществуваща политическа форма на управление, и че стремежът на силните хора към нея е една от най-характерните черти на неговото време. Давайки (още в първата част на диалога) най-съществените характеристики на това управление, Ксенофонт достатъчно ясно дава да се разбере, че категорично не симпатизира на тираничния режим, но, в същото време, изхождайки от възгледите на своя учител Сократ относно възможността за постигане на интелектуално и нравствено съвършенство на всички хора, включително и на владетелите, той, макар и вече многократно преди това да се е изказвал против тиранията[11], приема, че все пак е възможно основаната върху насилието тирания да бъде използувана за осъществяване на идеалната форма на държавно управление, за което обаче, преди това е необходимо пълно интелектуално и нравствено усъвършенствуване на владетеля.

5. Значим момент от живота и творчеството на Ксенофонт е неговото познанство със Сократ и отношението (принадлежността му) му към сократизма. Според Диоген Лаертски тяхното запознаване е станало съвсем случайно на една тясна уличка в Атина, след което младият Ксенофонт станал ученик на известния учител.[12] Други автори изказват съмнения относно възможността Ксенофонт наистина да е бил ученик на Сократ, тъй като фактите и обстоятелствата в това отношение са твърде неясни, но все пак се приема, че е могло да стане най-късно до 401 г. пр. Хр., тъй като по-късно той е бил напуснал Атина и се е посветил на военната си кариера. Платон, който е известен със сдържаното си отношение към всичките си някогашни съученици, а също и с неприязънта си към Ксенофонт, въобще не споменава името му сред учениците на Сократ, което обстоятелство, разбира се, не предрешава и не може да предреши въпроса. От друга страна пък самият Ксенофонт често пъти представя себе си като очевидец на Сократовите беседи, но на това негово твърдение в литературата не се отдава особена историческа стойност. Така или иначе, несъмнено е, че ако наистина Ксенофонт е бил ученик на Сократ, то съвсем не се е било оказало толкова съдбоносно за него, колкото примерно за Платон, тъй като целите, които той е преследвал, са били не в сферата на философствуването, а в сферата на военната кариера и историграфията.

Според някои автори, въпреки наличието на неясни или спорни моменти, все пак принадлежността на Ксенофонт към т. нар. “Сократически кръг” е гарантирана от един разказан от него автобиографичен епизод (“Анабазис”, ІІІ, 1, 5-7), многовариантното тълкуване на който му придава ясен смисъл само в контекста на съображението, че чрез него той се е стараел да внуши на атиняните, че Сократ е имал отрицателно отношение към неговата “малоазийска авантюра”, и така да снеме от учителя отговорността за неговото предателство към Атина. Тези автори приемат, че Ксенофонт умело е използувал разказването на тази история, тъй като много добре е знаел, че едно от обвиненията към Сократ е било това, че неговите ученици и последователи, като напр. Алкивиад и Критий, са станали предатели по отношение на Атина именно защото той ги е бил обучил да станат такива, и в контекста на това той не е искал да утежнява положението на учителя си с прибавянето и на неговото име към списъка.

Ксенофонт е посветил на своя учител четири произведения: “Домострой” (или “За стопанството”), “Спомени за Сократ”, “Апология на Сократ” и “Пир”. В литературата се приема, че като непосредствен повод за написването на този “Сократически цикъл” са послужили съчиненията на демократическите софисти, в които се повтаряли и актуализирали съдебните обвинения срещу Сократ, и така била възникнала необходимостта от “отпор” от страна на сократиците. Съществува, също така, и мнение, че специално “Апология на Сократ” и “Пир” са били написани и като “критическа реплика” срещу съответните съчинения на Платон, тъй като Ксенофонт не бил съгласен с представения от Платон образ на Сократ, и че Ксенофонт е заимствувал от Платон редица от повтарящите се и при двамата мотиви.[13]

Така, всъщност, още в античността възникнал и въпросът за “Двата образа на Сократ”, или, по-иначе казано: “Кой е автентичният Сократ – този на Платон или този на Ксенофонт?”, “Кой е по-точен при предаването на идеите на Сократ – дали Платон или Ксенофонт?”.

При търсенето и обосноваването на отговора повечето от авторите изхождат от съображението за интелектуалното превъзходство на Платон над Ксенофонт и в съответствие с него обосновават тезата, че първо именно Платон е писал своите произведения, а тези на Ксенофонт са преди всичко “критическа реплика”. С. Б. Померой, обаче, приема точно обратното – че първо именно Платон е чел произведенията на Ксенофонт, че именно той е заимствувал от тях редица детайли, и че именно той е репликиращият.[14]

Тези и други подобни свързани с “автентичността на Сократ“ спорове, обаче, едва ли имат стойност относно целта за “постигането” или “намирането” на неговата “автентичност”, тъй като Сократ никога не е бил някаква подлежаща на автентично възстановяване “застинала вещева фактичност”, а винаги е бил изпълнена с необозримо смислово богатство философствуваща фигура. И в този именно смисъл следва да бъде приета както автентичността на Платоновия Сократ, така и автентичността на Ксенофонтовия Сократ, т. е. както ироника и диалектика, така и благочестивия и мъдър гражданин, проповедника и наставника.

6. Сред онези явления в историческото развитие на антична Гърция в края на V век пр. Хр., съвкупността от които в съвременната историография обикновено се обозначава като “кризис на полиса”, като едно от най-знаменателните се очертава възраждането на тиранията. За характера и значението на феномена на тиранията от този период, разбира се, е писано немалко, разгледана е и връзката на тиранията именно с процеса на кризата на полиса, но темата и днес привлича изследователите, които съумяват да открият редица нови нейни аспекти.

В литературата като безспорно обикновено се отбелязва, че причините, които са обусловили кризата на полиса и появата на тиранията, най-общо се свеждат до: Þпрогресивното развитие на крупнособственическото робовладелско стопанство и преди всичко ръста на градската промишленост и разширяването на сферите на действие на търговско-лихварския капитал; Þконцентрацията на собствеността в ръцете на малцина и разоряването на по-голямата част от свободното население; Þръста на социалното неравенство и неизбежното изостряне на обществените отношения в икономически най-напредналите полиси, в които наистина е имало (повече или по-малко) обезпечено политическо равенство, без, обаче, каквато и да е гаранция за социално обезпечение; Þбанкрутиране на полисната държава, чиито възможности вече не са отговаряли на новите изисквания, насочени към това на бедните да бъде осигурена минимална възможност за битово оцеляване, а на богатите да бъде гарантирана (от посегателствата на бедните) собствеността; Þиздигане на преден план на необходимостта от нов, твърд и непоклатим държавен ред, обезпечаващ така очертания социален статус.

Така маркираният социален и политически кризис, естествено, е бил съпроводен и допълнен и от криза на идеологията, една от характерните черти на която е била аполитичността, равнодушието и безразличието на гражданите към съдбата на полисната държава. От своя страна рационалистическата критика на съществуващия ред от страна на интелектуалците (преди всичко философите) спомагала, от една страна, за задълбочаване на кризата на идеологията, но от друга страна, за формирането на нови идеологически идеи, теории и доктрини, в контекста на които както демократическата, така и олигархическата идеология се оказвали несъстоятелни и неспособни да отговорят на новите условия и обществено-политически задачи.

Така, в контекста на тази икономическа и обществено-политическа ситуация от една страна сред масите придобивала особена актуалност идеята (или по-скоро - мечтата) за възвръщане към обществото на уравнителния примитивизъм, а сред върхушката на обществото все повече се разработвали идеите на индивидуализма и космополитизма, които след това по своеобразен начин се отправяли към масите.[15] Така, в контекста на тази именно икономическа и обществено-политическа ситуация се появила и идеята за необходимостта от силна владетелска ръка, за необходимостта от царска власт, от монархическа форма на управление, от идеалния монарх. Тази именно монархическа идея или доктрина, от една страна, е намерила своето отражение или място в произведенията на Платон, Аристотел, Исократ, разбира се, и в произведенията на Ксенофонт, а от друга страна, практиката на самите полисни държави все по-често е способствувала за предоставянето на пълнота на властта на отделни политически дейци.

Несъмнено съществувала е голяма разлика между тази, наречена “късна” тирания, и тиранията от архаическия период. Така, докато старата тирания е имала функцията да разчисти пътя за създаването на полисната държава, то тиранията от посткласическото време вече се е появила като “гробокопач” на същата тази полисна държава. Несъмнено съществува и във висока степен проявено сходство в чертите и особеностите на възникването и на архаическата, и на посткласическата тирания, и именно поради това се говори, че през ІV век пр. Хр. е налице “възраждане на тиранията”.

Сред непосредствено посветените на политическите проблеми съчинения на Ксенофонт в зависимост от степента на изразяване на отрицанието на демокрацията се очертават две групи произведения – първата, към която се отнасят “Лакедемонска полития”, “Агесилай”, “Xиерон” и “Киропедия”, в които са отразени “съкровените” политически възгледи на автора, неговата представа за идеалната и монархическата по своята същност държава, и в които е демонстрирано открито неприемане на демокрацията и защита на недемократически политически системи; и втората, към която се отнасят “За задълженията на началника на конницата”, “За ездаческото (кавалерийското) изкуство” и “За доходите”, написани специално за атинските читатели и в които, в името на сближаването между Атина и Спарта, е демонстрирана политическа гъвкавост и компромисност, при която критиката на демокрацията е значително омекотена и се свежда не до пълното й отричане, а само до обосноваване на необходимостта от определени политически реформи.

---

[1] Anderson, J. K., Xenophon, London, 1974.

[2] Gauthier, Ph., Un commentaire historique des Poroi de Xenophon, Geneve-Paris, 1976.

[3] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[4] При това неизменно следва да се има предвид, че полисът е бил обединение не на гражданите, а именно на ойкосите.

[5] Това мнение на Ксенофонт, естествено, се е намирало в коренно противоречие с мнението на по-голямата част от атиняните.

[6] Finley, M., Aristotle and Economic Analysis, // Past and Present, 1970, 47, p. 26-52; Finley, M., The Ancient Economy, Los Angeles, 1985, p. 19.

[7] Mosse, Cl., Xenophon economiste, // Le mond grec. Pensee, literature, documents: Hommage a Cl. Preaux, Bruxelles, 1975, p. 169-176.

[8] Доколкото ни е известно досега този трактат е бил обект на анализ единствено в следните трудове: Luccioni, J., Les idees politiques et socials de Xenophon, Paris, 1948; Delebecque, E., Essai sur la vie de Xenophon, Paris, 1957. Пълният текст на трактата е публикуван в: Ксенофонт, Сочинения (в пяти частях), Перевод с греческого Г. А. Янчевецкий, Часть V, Мелкие статьи, Ревель, издание 2-ое, 1895.

[9] Диодор, ХVІ, 22; ХVІ, 23.

[10] Jenofonte, Hieron. Texto, traduccion y notas de M. F. Galiano, Madrid, 1954 ; Hartzfeld, J., Note sur la date et l’objet du Hieron de Xenophon, Revue des Etudes Grecques, LIX, 1946-1947.

[11] Ксенофонт, Гръцка история, ІІ, 3, 16; ІІ, 4, 1; ІІІ, 1, 14; ІІІ, 5, 13; ІV, 4, 6; V, 4, 1; VІ, 3, 8; VІ, 4, 34; VІІ, 1, 46; VІІ, 3, 18; Киропедия, І, 3, 18; Спомени за Сократ, І, 2, 43; ІV, 2, 38; За стопанството, 21, 12; Лакедемонска полития, 15, 8.

[12] Диоген Лаертский, ІІ, 6, 48.

[13] Бояджиев, Ц., Сократическите съчинения на Ксенофонт, предговор към: Ксенофонт, Сократически съчинения, Превод от старогръцки, С., 1985, с. 15.

[14] Pomeroy, S. B., Xenophon. Oeconomicus. A Social and Historical Commentary. With a New English Translation, Oxford, 1994.

[15] Използуваме случая тук да споменем, че в литературата (поне на нас така ни се струва) почти не е изследвана връзката между кризата на едно общество и експанзията на космополитическите идеи, встъпващи като удобна и превъзходно контролирана стратегия за пренасочване и неутрализиране на човешкия потенциал, способен да търси отговорност и пререшаване на проблемите. В този контекст обръщаме внимание на факта, че съвсем не случайно в епохата на т. нар. посткомунизъм една от най-функционалните идеи е именно космополитичната, отпращаща “по света” милиони масово обеднели хора, за да бъдат омаломощени и дори неутрализирани обществените сили, способни да търсят отговорност и да участвуват в ефективното решаване на проблемите. Така, в този именно контекст “гражданин на света” звучи по-скоро като “еднакво бездомен навсякъде по света”.

[Публикувано като §26 на стр.252-262 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Юлий Цезар

1. Гай Юлий Цезар (102/101/100-44 г. пр. Хр.) е виден римски патриций, талантлив военачалник и политик, изтъкнат историк, бляскав стилист в риториката и литературата, една от най-големите личности в историята на Рим. Той е един от редките случаи в световната история, при които е било възможно съчетаването в едно лице едновременно и на видния исторически и политически мислител, и на видния исторически и политически деец.

Макар че проблемата е спорна, сред историците доминира схващането, че Цезар е роден на 13 юли 100 г. пр. Хр., а не една или две години по-рано, както се сочи от някои автори. Пълното му име е Caius Iulius Caesar, като първото име е на баща му, второто – на рода (фамилията) и третото е неговото собствено или лично име[1].

Както по бащина, така и по майчина линия Цезар произхожда от знатни аристократически родове, но още като млад и като родственик на Гай Марий Старши[2] - водача на демократичното движение и на партията на популарите, се обявил за негов привърженик, и благодарение на способностите си бързо се издигнал в обществено-политическия живот, а впоследствие оглавил тази партия.

През 86 г. пр. Хр. Марий, бидейки на власт в Рим, назначил все още твърде младия Цезар за жрец на Юпитер, след което могъщият вуйчо починал. През същата година Цезар набързо се оженил за някоя си Косуция, дъщеря на заможен член на коннишкото съсловие, но след по-малко от две години, през 84 г. пр. Хр., се развел с нея и се оженил за Корнелия, дъщерята на Цина, който бил един от най-видните противници на Сула, и пак след около две години, когато през 82 г. Сула завзел властта, за да не бъде репресиран от новият властник, Цезар пак се развел. По нареждане на Сула, през същата година Цезар бил записан в списъците на противниците на диктатурата, лишен от жреческия сан и от правото му на наследство и бил принуден да се укрива от властта, за да не бъде убит. Все пак накрая (благодарение на застъпничеството на весталките, неговите родственици и редица от привържениците на самия диктатор) Цезар бил помилван, но когато Сула издал акта за помилването бил казал: “Сега победата е ваша! Но знайте, че този, за чието спасение толкова много се стараете, някога ще стане гибел за делото на оптиматите, което дело ние днес отстояваме; защото в този един Цезар се таят много Мариевци!”[3].

През 80 г. пр. Хр. Цезар постъпил на военна служба във Витиния в Азия, в свитата на претора Марк Терма, и тъй като там дълго време се бил задържал при цар Никомед, тръгнали слухове (потвърдени, впрочем, от множество свидетели) за неговата “юношеска развратност” и “съжителство” с царя, който слух го преследвал през целият му живот. Впрочем, военната служба все пак му донесла слава и той получил престижната награда “дъбов венец”. На връщане от Витиния корабът му бил разбит от пирати, които го пленили и отвели на един остров и обещали да го пуснат когато получат откуп от 20 таланта; той високомерно променил сумата на 50 таланта и престоял при пиратите 38 дни, през което време се държал с тях сякаш не той е пленникът, а те са неговата военна охрана и слугински персонал. Почти веднага след като пиратите получили парите и го освободили, той събрал силен военен флот, разбил пиратската флотилия и разпънал на кръст всички пленници; което, впрочем, предварително той всекидневно им казвал, че ще направи, но те приемали като шега[4].

Политическата кариера на Цезар започнала едва след смъртта през 78 г. пр. Хр. на Сула с дейността му като адвокат (в която сфера се проявил като изключителен оратор) и прахосник на огромни средства за водене на пищен и охолен светски начин на живот. Тъй като по това време никой от съвременниците не му обръщал сериозно внимание, като всички смятали, че светските изяви ще спрат заедно с изразходването на паричните средства, Цицерон е бил първият, който предупредил, че “зад лековитото си поведение”, с което печелел благосклонността на хората, Цезар всъщност прикрива не само своя “смел и решителен характер”, но и “тираническите си намерения”[5]. Обаче всичките опити на Цицерон да обясни на обществеността, че чрез поведението си Цезар всъщност цели да получи изключително висока популярност, която да използува, за да извърши коренна промяна на държавния ред, пропадали, тъй като още от най-ранното си юношество, поради неимоверната си физическа красота и чаровното си поведение, той се е бил ползувал от силното харизматично предразположение към него от страна на всички[6].

Първото доказателство за “любовта на народа” Цезар получил през 70 г. пр. Хр., когато при кандидатирането си за длъжността военен трибун получил голям брой гласове и елиминирал конкурента си Гай Помпилий. През 69-68 г. пр. Хр. Цезар бил избран за квестор в Испания (където пребивавал само една година, но спечелил не само военна слава, но и натрупал огромно богатство), а след смъртта (през 68 г. пр. Хр.) на жена си Корнелия, през 66 г. пр. Хр. се оженил за Помпея, която е била племенница на Сула. През 63 г. пр. Хр. станал върховен жрец на Юпитер (понтифик).

През 60 г. пр. Хр., водени от неочаквани съвпадения на различни интереси, заедно с Помпей и Крас образували т. нар. Първи триумвират. Тъй като съгласно римската практика и право триумвиратът е извънредна, но напълно легитимна магистратура, съставена от трима мъже, официално натоварени с точно определена държавническа мисия, в случая наименованието е неточно, тъй като между тримата фактически бил сключен “частен и противоречащ на закона договор за присвояване на държавата”, елемент от който договор е било споразумението в изборите през август 60 г. пр. Хр. Цезар да бъде избран за консул. Обикновено консулът трябва да е навършил 44-годишна възраст и макар, че Цезар е бил само на 41 години, той бил избран и от 1 януари 59 г. пр. Хр. встъпил в длъжност и веднага се заел да изпълни “политическата” си програма, центрирана около три основни цели: да сломи враговете си, да възнагради приятелите си и да подготви собственото си бъдеще. В края на едногодишния си мандат той наистина вече бил постигнал много от поставените си цели. Най-същественият резултат от мандата му, обаче, е било получаването по легитимен начин на четири легиони заедно с областите Илирия и Галия.

През 59 г. пр. Хр. успял да получи командуването на голяма военна операция, което било елемент от плановете му да се прослави като военачалник на непобедима армия и да получи почетната титла император. Тъй като “международният контекст” не предлагал голям избор между възможни врагове, Цезар предизвикал изкуствен конфликт в Галия и поел командуването на война, задълбоченият анализ на състоянието и разположението на силите на която разкрива, че тя е била предварително спечелена. Така, като военачалник той участвувал през 59-51 г. пр. Хр. в т. нар. Галска война, в която се проявил като талантлив пълководец и която му донесла военна слава.

След войната, обаче, воден от амбицията си да стане монарх, Цезар отказал да разпусне войската си и да се яви без нея в Рим като кандидат за консул, както бил поискал Сенатът, и след като произнесъл знаменитите думи “Alea iacta est” (“Жребият е хвърлен!”, “Зарът е хвърлен!”), преминал граничната река Рубикон и се отправил с легионите си към Рим, встъпвайки в гражданска война срещу Сената и срещу Помпей. През 49 г. пр. Хр. разгромил войските на Помпей при Илерда в Испания и се отправил към Гърция, където били избягали самият Помпей и приближените му сенатори, и в битката при Фарсала през 48 г. пр. Хр. разбил и него.

През 48 г. пр. Хр. той направил кратък престой в Египет, където очарован от красотата[7] на Клеопатра и най-вече от царската хазна, помогнал на едва съзряващата млада жена в борбата й за египетския престол, а историците днес спорят дали синът й, носещ името Цезарион е роден през 47 г. пр. Хр. и е син на Цезар, или е син на друг баща.

След това Цезар се отправил към Азия, където възвърнал в полза на Рим земите, които били завладени от владетеля на Понтийското царство Фарнак, син на Митридат VІ Евпатор. След този изключително бърз военен поход и още по-бърза победа Цезар изпратил до Рим необикновено лаконичното за такива случаи съобщение “Veni, vidi, vici” (“Дойдох, видях, победих”).

През 47 г. пр. Хр. Цезар засилил политическите си позиции, като за втори път станал диктатор и за трети път консул; консулатът му бил даден за пет години, а диктатурата – за десет. Той бил избран и за префект по нравите, който пост му давал възможност да попълва състава на Сената с удобни за политиката си хора.

Съпротивата на привържениците на Помпей била окончателно преодоляна с победата на Цезар в битката при Тапс в Африка през 46 г. пр. Хр. и през 45 г. пр. Хр. при Мунда в Испания, където победил синовете на Помпей, и с това, както и с неколкократно даваното му от Сената по време на войните право на диктатор, той станал едноличен господар на Рим и фактически се превърнал в пълновластен монарх.

Въведената от него военна по своя характер диктатура му дала възможност да проведе редица административни и социални реформи, благодарение на които била значително ограничена безмилостната експлоатация на провинциите и значително нараснал търговският обмен. Въвеждането на т. нар. Юлиански календар също е щяло да бъде невъзможно без военната диктатура. Във вътрешната си политика той търсел социална опора не толкова в демократичните слоеве, на които формално бил политически лидер, а в провинциалното и неримско население, на което давал право на римско гражданство.

Тъй като чрез извършената от него реорганизация на Сената накърнил редица от дотогавашните привилегии и права на сенаторите и тъй като проявявал явен стремеж да превърне властта си в монархическа, срещу него бил подготвен заговор начело с Марк Брут и Гай Касий.

Цезар бил убит на 15 март 44 г. пр. Хр., при влизането си в курията на Помпей, където било насрочено заседание на Сената.

2. Въпросът за събитията през последните месеци от диктатурата на Цезар, за неговите планове и за гибелта му в резултат на заговора и днес продължават да бъдат дебатирани в историческата и политилогическата книжнина. Така, част от авторите, като напр. Е. Мейер, Е. Паис, Ж. Каркопино и Е. Хол отделят най-голямо внимание на плановете на Цезар да приеме царски титул и да превърне римската държава в теократическа монархия от елинистичен тип, при което приемат, че именно тези негови планове са били причината за заговора и убийството му. Друга група автори, като напр. Т. Р. Холмс, Ф. Е. Едкок, Р. Сайм и Г. Фриш, обаче, се отнасят много по-предпазливо и дори скептически към подобен род построения и изводи, и приемат, че т. нар. “планове на Цезар” са по-скоро субективни предположения на историците, отколкото реален исторически факт.

Според Тит Ливий завърналият се от Испания Цезар отпразнувал своя пети триумф, при който Сенатът му присъдил многобройни и величествени почести, сред които е било и постановяването да бъде наричан “баща на отечеството”, “свещен” (sacrosanctus) и “пожизнен диктатор”; при това, обаче, редица събития послужили като причина за ненавист към него: така напр. седейки пред храма на Венера той не станал пред сенаторите, които му поднесли почестите си; седейки в креслото си, той отклонил диадемата, която искал да положи върху главата му консулът Марк Антоний; народните трибуни Епидий Марул и Цезетий Флав го обвинили, че се стреми към царска власт. По тази именно схема (т. е. проява на непочтителност от негова страна и естествена реакция към такава проява) са построени и почти всички останали описания на античните автори. Към тази схема са добавени още и: разпространяваните от заговорниците слухове, че той имал намерение да премести столицата на Римската империя някъде на Изток; твърденията, че от поведението му били засегнати не само членове на Сената, но и хората от народа, в което, впрочем, заговорниците представяли себе си и като изразители на желанията на народа. Анализът на тези аргументи, обаче, недвусмислено сочи, че те се отнасят по-скоро към репертоара на идеологическата борба, отколкото към реалните исторически факти.

3. След победата при Мунда в Испания Цезар се превърнал в същински монарх и изцяло притежавал институционалната власт, тъй като получил длъжностите плебейски трибун, консул и диктатор, при което властта му придобила и религиозна обосновка, като той бил обявен за потомък на Венера, а към края на управлението си властта му получила и военно-изразна форма, като името му било отбелязвано “Цезар, император”, тъй като той стоял начело на армия от 26 легиони. Освен това политическата му власт напълно се сляла с икономическите ресурси на държавата и никой не бил в състояние да се противопостави на сливането на личните му финансови средства с държавната хазна.

Тук, обаче тук, се поставя въпроса за типа монархия, към която се е стремял Цезар. Известно е, че в едно от писмата си[8] Цицерон твърди, че Цезар не се стреми към царска власт, но подбно твърдение, разбира се, далеч не може да бъде считано за изразяващо съкровените или официалните мисли и планове на диктатора. Но като се има предвид, че по същото време идеята за монархията е ставала все по-модна и по-модна не само в обществото, но и в трактатите на самия Цицерон (“За държавата”, “Второ писмо до Цезар”), както и, че Цезар вече фактически е управлявал страната именно като монарх, това изявление звучи по-скоро като твърде невероятно.

М. Гелцер е считал, че властта на Цезар не е нищо повече от една “банална тирания”[9], но според З. Явец при намерението си да придаде официална форма на властта си Цезар е наблягал изключително много на военния аспект на тази власт и си я е представял именно като монархия, основана върху силата на меча.[10] Позовавайки се на един пасаж от Плутарх[11], Е. Майер е приемал, че Цезар е имал намерение да създаде “монархия от елинистически тип, изразена в абсолютизъм, приписващ си божествен произход”[12].

Все пак, обаче, не съществуват никакви основания да се счита, че Цезар не е бил умен толкова, колкото е било необходимо, за да знае, че за римляните самата дума rex (“цар”) е изключително омразна, и че е рисковано да иска нещо, което практически не му дава нищо, тъй като на практика не съществуват абсолютно никакви основания и причини той да иска промяна на формата на властта, която притежава.

4. Гай Юлий Цезар е автор и на недостигнал до нас трактат, посветен на чистотата на латинския език и озаглавен “До Марк Тулий Цицерон за аналогията”, написан по време на Галската война, вероятно след като се запознал с трактата на Цицерон “За оратора”. Все пак се знае, че чрез този си трактат Цезар е взел отношение по въпросите на римската граматика, представляваща по онова време все още формираща се млада научна дисциплина. Във връзка с формирането на тази нова наука по онова време е бил възникнал и специален граматичен спор между т. нар. аналогисти, привърженици на граматическото еднообразие (на “аналогията”) в езика и т. нар. аномалисти, привърженици на свободната ежедневна реч, проявяваща се с всичките й колебания и противоречия (“аномалии”). В този спор, изхождайки от тезата, че “изборът на думите е началото на всяко красноречие”, Цезар взел страната на аналогистите, при което обосновал необходимостта от пълно отстраняване от езика на всички редки и необикновени думи (архаизми и неологизми) и на всички граматически форми, които се отклоняват от еднообразния тип, като по този начин обосновал пуристичната си идея за “прост и чист език”.

Цезар е автор и на политическия памфлет “Антикатони”, както и на поемата “Походът”.

Той е автор и на т. нар. “Коментарии”, състоящи се от два историко-мемориални трудове – “Записки за Галската война” и “Записки за гражданската война”, в които в съответствие с пуристичните му граматически възгледи е разгърнат разказ в стегнат и увлекателен стил, без излишни подробности и напълно изчистен от архаизми и ненужни украси.

В “Записки за Галската война”[13] в седем книги[14] Цезар разказва за проведените от него военни операции в Галия, която покорил и присъединил към римската държава, както и за експедициите си в Германия и Британия. Всяка книга е посветена на събитията от една година, като по този начин е обхванат периодът от 58 до 52 г. пр. Хр. Както повечето мемоарно-документални книги, така и въпросното произведение преследва известни апологетични цели, свързани с това, че дейността на Цезар в Галия била предизвикала в Рим многобройни упреци, от което се възползували неговите политически противници, за да настроят срещу него общественото мнение.

Така, в съответствие с преследваните от автора политически и апологетични цели в “Записките” е предложен добре обмислен от съдържателно и от стилистично гледище текст, умело налагащ на читателя мисълта, че войната в Галия е имала за цел изключително защитата на законните интереси на Рим и на неговите съюзни племена. Целесъобразността на своите действия Цезар е обяснил чрез прости и ясни доводи, изключително умело пригодени към равнището на политическите и религиозните представи на средния римлянин, за когото земите, за които става въпрос, все още са били напълно неизвестен и непознат свят.

В изложението си авторът е показал пълно въздържане и избягване на явната лъжа, при което, обаче, доста често е прилагал метода на премълчаването, като или не споменава абсолютно нищо, или говори с неясни загатвания и недомлъвки за съществуването на редица неуспехи, както и за нарушаването на повечето от общоприетите в древността норми на международното право. Така, при прилагането на този повествувателен подход напълно естествено образът на Цезар е показан в светлината на енергичен, мъжествен и великолепен военачалник, внимателен към подчинените си и превъзходно ориентиращ се в трудните ситуации, както и като кротък и снизходителен човек, който твърде рядко прилага сурови мерки спрямо коварния неприятел, и то само когато е предизвикан и обстоятелствата са му наложили това.

В изложението си авторът твърдо и последователно се придържа към деловия тон, внушаващ на читателя впечатлението за пълна историческа обективност. На тази именно цел е подчинен и умело избраният литературен жанр, наречен “Записки” (Commentari), към който като правило не се предявяват изисквания за художествена обработка и се приема за напълно естествен събраният суров материал. Заслужава внимание и обстоятелството, че през цялото време авторът говори за себе си единствено в трето лице, както и че едва в заключителната част на труда си, когато представя падането на последната опора на галската независимост, си позволява да използува по-риторичен стилистичен тон или похват. Съществен интерес представлява и описанието на обществения строй на галите и германците.

Апологетичните цели на автора са материализирани много по-ясно и откровено в следващото му произведение - “Записки за гражданската война”[15], разгърнато в три книги,[16] в които са обхванати събитията от 49 и 48 г. пр. Хр., и обоснована тезата, че тази война е избухнала изключително по вина на неговите противници, и че самият той през цялото време е имал само мирни намерения и е защитавал потъпканите права на републиката и на римския народ.

---

[1] Личното му име е обект на дебати още през древността както поради етимологията му, така и поради вече появилата се тенденция при именуването именно третото име да е личното име. Според една от често срещащите се етимологически версии, името Цезар е свързано с хирургическата интервенция, приложена при неговото раждане, която е позната в медицината като “цезарово сечение”, но това е погрешна етимология, тъй като по онова време този вид медицинска техника е била прилагана само след смъртта на майката, за да се спаси детето, а добре известен е фактът, че той не е бил сирак, тъй като майка му е умряла през 58 г. пр. Хр. Според втората етимологична версия името му е свързано с латинската дума caesaries (“коса”) , тъй като според нея детето се е било родило с много коса. Третата етимологическа версия е свързана с пуническата дума, означаваща “слон”, при което е обосновавана тезата, че един от предците му бил убил слон по време на войните срещу Картаген. Самият Цезар е приемал тази твърде немотивирана версия и в съответствие с нея е бил избрал за свой герб образа на слона, който, впрочем, се намира и върху една от монетите, сечени по негово време.

[2] Гай Марий Старши е бил женен за Юлия, лелята на Цезар, от който брак бил роден Марий Младши.

[3] Плутарх, Цезар, 1; Светоний, Юлий, 1.

[4] По повод на въпросното събитие римският историк Светоний пише, че дори и когато си отмъщавал, Цезар проявявал природната си мекота, и поради това когато изпълнявал обещанието си да разпъне на кръст пиратите, той се смилил над тях и наредил преди това да бъдат убити. (Светоний, Юлий, 74). Впрочем, римският историк Амиан Марцелин също така обръща внимание на тази черта на Цезар като подчертава, че “той не е бил безсмислено жесток”, че често пъти е казвал, че “споменът за жестокостта е лоша опора в старостта”, като “никога не позволявал на лошите чувства да го завладеят”. (Амиан Марцелин, ХХІХ, 2, 18).

[5] Плутарх, Цезар, 4.

[6] Плутарх пише, че дори и самият Цицерон понякога, когато е гледал как Цезар грижливо е сресал косата си и как възпитано се почесва с пръст, се е съмнявал, че този човек е способен да замисля толкова огромно зло – гибелта на римската република. Плутарх, Цезар, 4.

[7] Според Дион Касий (XLII, 34) тя била “възхитителна да я гледа и слуша човек” и притежавала способността да “подчини и най-враждебните на любовта или охладнелите от възрастта сърца”. Според същия древен автор Цезар е бил водил тази война и е “покорил Египет” именно “заради“ Клеопатра, на която после “предал управлението” (XLII, 44).

[8] Цицерон, Писмо до Атик.

[9] Gelzer, M., Caesar der Politiker und der Staatsmann, Weisbaden, 1960.

[10] Yavetz, Z., Cesar et son image: des limites du charisma en politique, Paris, 1990.

[11] Плутарх, Цезар, 60.

[12] Meyer, E., Caesar Monarchie und das Principat des Pompeius, Berlin-Stuttgart, 1919.

[13] Цезар, Гай Юлий, Галската война, Превод от латински, С., Издателство Т. Ф. Чипев, 1938; Цезар, Гай Юлий, Галската война, Превод от латински, С., Издание на Атанас М. Танчовски, 1940; Цезар, Гай Юлий, Исторически съчинения, В два тома, Превод от латински, С., 1991, Том 1.

[14] В литературата често пъти се споменава, че става въпрос за осем книги. Осмата книга, обаче, е била написана не от него, а от бойния му другар Авъл Хиртий, с която той запълнил празнината между първите и вторите записки, отнасяща се за 51-50 г. пр. Хр.

[15] Цезар Гай Юлий, Исторически съчинения, В два тома, Превод от латински, С., 1991, Том 2.

[16] Тези записки също така били продължени, но от анонимни автори, вероятно негови бойни другари, които написали “За Александрийската война”, “За Африканската война” и “За Испанската война”. За първия от тях се предполага, че е възможно да е дело на Авъл Хиртий. За тях вж.: Цезар Гай Юлий, Исторически съчинения, В два тома, Превод от латински, С., 1991, Том 2, с. 141-260.

[Публикувано като §11 на стр.110-118 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].