Юлий Цезар
1. Гай Юлий Цезар (102/101/100-44 г. пр. Хр.) е виден римски патриций, талантлив военачалник и политик, изтъкнат историк, бляскав стилист в риториката и литературата, една от най-големите личности в историята на Рим. Той е един от редките случаи в световната история, при които е било възможно съчетаването в едно лице едновременно и на видния исторически и политически мислител, и на видния исторически и политически деец.
Макар че проблемата е спорна, сред историците доминира схващането, че Цезар е роден на 13 юли 100 г. пр. Хр., а не една или две години по-рано, както се сочи от някои автори. Пълното му име е Caius Iulius Caesar, като първото име е на баща му, второто – на рода (фамилията) и третото е неговото собствено или лично име[1].
Както по бащина, така и по майчина линия Цезар произхожда от знатни аристократически родове, но още като млад и като родственик на Гай Марий Старши[2] - водача на демократичното движение и на партията на популарите, се обявил за негов привърженик, и благодарение на способностите си бързо се издигнал в обществено-политическия живот, а впоследствие оглавил тази партия.
През 86 г. пр. Хр. Марий, бидейки на власт в Рим, назначил все още твърде младия Цезар за жрец на Юпитер, след което могъщият вуйчо починал. През същата година Цезар набързо се оженил за някоя си Косуция, дъщеря на заможен член на коннишкото съсловие, но след по-малко от две години, през 84 г. пр. Хр., се развел с нея и се оженил за Корнелия, дъщерята на Цина, който бил един от най-видните противници на Сула, и пак след около две години, когато през 82 г. Сула завзел властта, за да не бъде репресиран от новият властник, Цезар пак се развел. По нареждане на Сула, през същата година Цезар бил записан в списъците на противниците на диктатурата, лишен от жреческия сан и от правото му на наследство и бил принуден да се укрива от властта, за да не бъде убит. Все пак накрая (благодарение на застъпничеството на весталките, неговите родственици и редица от привържениците на самия диктатор) Цезар бил помилван, но когато Сула издал акта за помилването бил казал: “Сега победата е ваша! Но знайте, че този, за чието спасение толкова много се стараете, някога ще стане гибел за делото на оптиматите, което дело ние днес отстояваме; защото в този един Цезар се таят много Мариевци!”[3].
През 80 г. пр. Хр. Цезар постъпил на военна служба във Витиния в Азия, в свитата на претора Марк Терма, и тъй като там дълго време се бил задържал при цар Никомед, тръгнали слухове (потвърдени, впрочем, от множество свидетели) за неговата “юношеска развратност” и “съжителство” с царя, който слух го преследвал през целият му живот. Впрочем, военната служба все пак му донесла слава и той получил престижната награда “дъбов венец”. На връщане от Витиния корабът му бил разбит от пирати, които го пленили и отвели на един остров и обещали да го пуснат когато получат откуп от 20 таланта; той високомерно променил сумата на 50 таланта и престоял при пиратите 38 дни, през което време се държал с тях сякаш не той е пленникът, а те са неговата военна охрана и слугински персонал. Почти веднага след като пиратите получили парите и го освободили, той събрал силен военен флот, разбил пиратската флотилия и разпънал на кръст всички пленници; което, впрочем, предварително той всекидневно им казвал, че ще направи, но те приемали като шега[4].
Политическата кариера на Цезар започнала едва след смъртта през 78 г. пр. Хр. на Сула с дейността му като адвокат (в която сфера се проявил като изключителен оратор) и прахосник на огромни средства за водене на пищен и охолен светски начин на живот. Тъй като по това време никой от съвременниците не му обръщал сериозно внимание, като всички смятали, че светските изяви ще спрат заедно с изразходването на паричните средства, Цицерон е бил първият, който предупредил, че “зад лековитото си поведение”, с което печелел благосклонността на хората, Цезар всъщност прикрива не само своя “смел и решителен характер”, но и “тираническите си намерения”[5]. Обаче всичките опити на Цицерон да обясни на обществеността, че чрез поведението си Цезар всъщност цели да получи изключително висока популярност, която да използува, за да извърши коренна промяна на държавния ред, пропадали, тъй като още от най-ранното си юношество, поради неимоверната си физическа красота и чаровното си поведение, той се е бил ползувал от силното харизматично предразположение към него от страна на всички[6].
Първото доказателство за “любовта на народа” Цезар получил през 70 г. пр. Хр., когато при кандидатирането си за длъжността военен трибун получил голям брой гласове и елиминирал конкурента си Гай Помпилий. През 69-68 г. пр. Хр. Цезар бил избран за квестор в Испания (където пребивавал само една година, но спечелил не само военна слава, но и натрупал огромно богатство), а след смъртта (през 68 г. пр. Хр.) на жена си Корнелия, през 66 г. пр. Хр. се оженил за Помпея, която е била племенница на Сула. През 63 г. пр. Хр. станал върховен жрец на Юпитер (понтифик).
През 60 г. пр. Хр., водени от неочаквани съвпадения на различни интереси, заедно с Помпей и Крас образували т. нар. Първи триумвират. Тъй като съгласно римската практика и право триумвиратът е извънредна, но напълно легитимна магистратура, съставена от трима мъже, официално натоварени с точно определена държавническа мисия, в случая наименованието е неточно, тъй като между тримата фактически бил сключен “частен и противоречащ на закона договор за присвояване на държавата”, елемент от който договор е било споразумението в изборите през август 60 г. пр. Хр. Цезар да бъде избран за консул. Обикновено консулът трябва да е навършил 44-годишна възраст и макар, че Цезар е бил само на 41 години, той бил избран и от 1 януари 59 г. пр. Хр. встъпил в длъжност и веднага се заел да изпълни “политическата” си програма, центрирана около три основни цели: да сломи враговете си, да възнагради приятелите си и да подготви собственото си бъдеще. В края на едногодишния си мандат той наистина вече бил постигнал много от поставените си цели. Най-същественият резултат от мандата му, обаче, е било получаването по легитимен начин на четири легиони заедно с областите Илирия и Галия.
През 59 г. пр. Хр. успял да получи командуването на голяма военна операция, което било елемент от плановете му да се прослави като военачалник на непобедима армия и да получи почетната титла император. Тъй като “международният контекст” не предлагал голям избор между възможни врагове, Цезар предизвикал изкуствен конфликт в Галия и поел командуването на война, задълбоченият анализ на състоянието и разположението на силите на която разкрива, че тя е била предварително спечелена. Така, като военачалник той участвувал през 59-51 г. пр. Хр. в т. нар. Галска война, в която се проявил като талантлив пълководец и която му донесла военна слава.
След войната, обаче, воден от амбицията си да стане монарх, Цезар отказал да разпусне войската си и да се яви без нея в Рим като кандидат за консул, както бил поискал Сенатът, и след като произнесъл знаменитите думи “Alea iacta est” (“Жребият е хвърлен!”, “Зарът е хвърлен!”), преминал граничната река Рубикон и се отправил с легионите си към Рим, встъпвайки в гражданска война срещу Сената и срещу Помпей. През 49 г. пр. Хр. разгромил войските на Помпей при Илерда в Испания и се отправил към Гърция, където били избягали самият Помпей и приближените му сенатори, и в битката при Фарсала през 48 г. пр. Хр. разбил и него.
През 48 г. пр. Хр. той направил кратък престой в Египет, където очарован от красотата[7] на Клеопатра и най-вече от царската хазна, помогнал на едва съзряващата млада жена в борбата й за египетския престол, а историците днес спорят дали синът й, носещ името Цезарион е роден през 47 г. пр. Хр. и е син на Цезар, или е син на друг баща.
След това Цезар се отправил към Азия, където възвърнал в полза на Рим земите, които били завладени от владетеля на Понтийското царство Фарнак, син на Митридат VІ Евпатор. След този изключително бърз военен поход и още по-бърза победа Цезар изпратил до Рим необикновено лаконичното за такива случаи съобщение “Veni, vidi, vici” (“Дойдох, видях, победих”).
През 47 г. пр. Хр. Цезар засилил политическите си позиции, като за втори път станал диктатор и за трети път консул; консулатът му бил даден за пет години, а диктатурата – за десет. Той бил избран и за префект по нравите, който пост му давал възможност да попълва състава на Сената с удобни за политиката си хора.
Съпротивата на привържениците на Помпей била окончателно преодоляна с победата на Цезар в битката при Тапс в Африка през 46 г. пр. Хр. и през 45 г. пр. Хр. при Мунда в Испания, където победил синовете на Помпей, и с това, както и с неколкократно даваното му от Сената по време на войните право на диктатор, той станал едноличен господар на Рим и фактически се превърнал в пълновластен монарх.
Въведената от него военна по своя характер диктатура му дала възможност да проведе редица административни и социални реформи, благодарение на които била значително ограничена безмилостната експлоатация на провинциите и значително нараснал търговският обмен. Въвеждането на т. нар. Юлиански календар също е щяло да бъде невъзможно без военната диктатура. Във вътрешната си политика той търсел социална опора не толкова в демократичните слоеве, на които формално бил политически лидер, а в провинциалното и неримско население, на което давал право на римско гражданство.
Тъй като чрез извършената от него реорганизация на Сената накърнил редица от дотогавашните привилегии и права на сенаторите и тъй като проявявал явен стремеж да превърне властта си в монархическа, срещу него бил подготвен заговор начело с Марк Брут и Гай Касий.
Цезар бил убит на 15 март 44 г. пр. Хр., при влизането си в курията на Помпей, където било насрочено заседание на Сената.
2. Въпросът за събитията през последните месеци от диктатурата на Цезар, за неговите планове и за гибелта му в резултат на заговора и днес продължават да бъдат дебатирани в историческата и политилогическата книжнина. Така, част от авторите, като напр. Е. Мейер, Е. Паис, Ж. Каркопино и Е. Хол отделят най-голямо внимание на плановете на Цезар да приеме царски титул и да превърне римската държава в теократическа монархия от елинистичен тип, при което приемат, че именно тези негови планове са били причината за заговора и убийството му. Друга група автори, като напр. Т. Р. Холмс, Ф. Е. Едкок, Р. Сайм и Г. Фриш, обаче, се отнасят много по-предпазливо и дори скептически към подобен род построения и изводи, и приемат, че т. нар. “планове на Цезар” са по-скоро субективни предположения на историците, отколкото реален исторически факт.
Според Тит Ливий завърналият се от Испания Цезар отпразнувал своя пети триумф, при който Сенатът му присъдил многобройни и величествени почести, сред които е било и постановяването да бъде наричан “баща на отечеството”, “свещен” (sacrosanctus) и “пожизнен диктатор”; при това, обаче, редица събития послужили като причина за ненавист към него: така напр. седейки пред храма на Венера той не станал пред сенаторите, които му поднесли почестите си; седейки в креслото си, той отклонил диадемата, която искал да положи върху главата му консулът Марк Антоний; народните трибуни Епидий Марул и Цезетий Флав го обвинили, че се стреми към царска власт. По тази именно схема (т. е. проява на непочтителност от негова страна и естествена реакция към такава проява) са построени и почти всички останали описания на античните автори. Към тази схема са добавени още и: разпространяваните от заговорниците слухове, че той имал намерение да премести столицата на Римската империя някъде на Изток; твърденията, че от поведението му били засегнати не само членове на Сената, но и хората от народа, в което, впрочем, заговорниците представяли себе си и като изразители на желанията на народа. Анализът на тези аргументи, обаче, недвусмислено сочи, че те се отнасят по-скоро към репертоара на идеологическата борба, отколкото към реалните исторически факти.
3. След победата при Мунда в Испания Цезар се превърнал в същински монарх и изцяло притежавал институционалната власт, тъй като получил длъжностите плебейски трибун, консул и диктатор, при което властта му придобила и религиозна обосновка, като той бил обявен за потомък на Венера, а към края на управлението си властта му получила и военно-изразна форма, като името му било отбелязвано “Цезар, император”, тъй като той стоял начело на армия от 26 легиони. Освен това политическата му власт напълно се сляла с икономическите ресурси на държавата и никой не бил в състояние да се противопостави на сливането на личните му финансови средства с държавната хазна.
Тук, обаче тук, се поставя въпроса за типа монархия, към която се е стремял Цезар. Известно е, че в едно от писмата си[8] Цицерон твърди, че Цезар не се стреми към царска власт, но подбно твърдение, разбира се, далеч не може да бъде считано за изразяващо съкровените или официалните мисли и планове на диктатора. Но като се има предвид, че по същото време идеята за монархията е ставала все по-модна и по-модна не само в обществото, но и в трактатите на самия Цицерон (“За държавата”, “Второ писмо до Цезар”), както и, че Цезар вече фактически е управлявал страната именно като монарх, това изявление звучи по-скоро като твърде невероятно.
М. Гелцер е считал, че властта на Цезар не е нищо повече от една “банална тирания”[9], но според З. Явец при намерението си да придаде официална форма на властта си Цезар е наблягал изключително много на военния аспект на тази власт и си я е представял именно като монархия, основана върху силата на меча.[10] Позовавайки се на един пасаж от Плутарх[11], Е. Майер е приемал, че Цезар е имал намерение да създаде “монархия от елинистически тип, изразена в абсолютизъм, приписващ си божествен произход”[12].
Все пак, обаче, не съществуват никакви основания да се счита, че Цезар не е бил умен толкова, колкото е било необходимо, за да знае, че за римляните самата дума rex (“цар”) е изключително омразна, и че е рисковано да иска нещо, което практически не му дава нищо, тъй като на практика не съществуват абсолютно никакви основания и причини той да иска промяна на формата на властта, която притежава.
4. Гай Юлий Цезар е автор и на недостигнал до нас трактат, посветен на чистотата на латинския език и озаглавен “До Марк Тулий Цицерон за аналогията”, написан по време на Галската война, вероятно след като се запознал с трактата на Цицерон “За оратора”. Все пак се знае, че чрез този си трактат Цезар е взел отношение по въпросите на римската граматика, представляваща по онова време все още формираща се млада научна дисциплина. Във връзка с формирането на тази нова наука по онова време е бил възникнал и специален граматичен спор между т. нар. аналогисти, привърженици на граматическото еднообразие (на “аналогията”) в езика и т. нар. аномалисти, привърженици на свободната ежедневна реч, проявяваща се с всичките й колебания и противоречия (“аномалии”). В този спор, изхождайки от тезата, че “изборът на думите е началото на всяко красноречие”, Цезар взел страната на аналогистите, при което обосновал необходимостта от пълно отстраняване от езика на всички редки и необикновени думи (архаизми и неологизми) и на всички граматически форми, които се отклоняват от еднообразния тип, като по този начин обосновал пуристичната си идея за “прост и чист език”.
Цезар е автор и на политическия памфлет “Антикатони”, както и на поемата “Походът”.
Той е автор и на т. нар. “Коментарии”, състоящи се от два историко-мемориални трудове – “Записки за Галската война” и “Записки за гражданската война”, в които в съответствие с пуристичните му граматически възгледи е разгърнат разказ в стегнат и увлекателен стил, без излишни подробности и напълно изчистен от архаизми и ненужни украси.
В “Записки за Галската война”[13] в седем книги[14] Цезар разказва за проведените от него военни операции в Галия, която покорил и присъединил към римската държава, както и за експедициите си в Германия и Британия. Всяка книга е посветена на събитията от една година, като по този начин е обхванат периодът от 58 до 52 г. пр. Хр. Както повечето мемоарно-документални книги, така и въпросното произведение преследва известни апологетични цели, свързани с това, че дейността на Цезар в Галия била предизвикала в Рим многобройни упреци, от което се възползували неговите политически противници, за да настроят срещу него общественото мнение.
Така, в съответствие с преследваните от автора политически и апологетични цели в “Записките” е предложен добре обмислен от съдържателно и от стилистично гледище текст, умело налагащ на читателя мисълта, че войната в Галия е имала за цел изключително защитата на законните интереси на Рим и на неговите съюзни племена. Целесъобразността на своите действия Цезар е обяснил чрез прости и ясни доводи, изключително умело пригодени към равнището на политическите и религиозните представи на средния римлянин, за когото земите, за които става въпрос, все още са били напълно неизвестен и непознат свят.
В изложението си авторът е показал пълно въздържане и избягване на явната лъжа, при което, обаче, доста често е прилагал метода на премълчаването, като или не споменава абсолютно нищо, или говори с неясни загатвания и недомлъвки за съществуването на редица неуспехи, както и за нарушаването на повечето от общоприетите в древността норми на международното право. Така, при прилагането на този повествувателен подход напълно естествено образът на Цезар е показан в светлината на енергичен, мъжествен и великолепен военачалник, внимателен към подчинените си и превъзходно ориентиращ се в трудните ситуации, както и като кротък и снизходителен човек, който твърде рядко прилага сурови мерки спрямо коварния неприятел, и то само когато е предизвикан и обстоятелствата са му наложили това.
В изложението си авторът твърдо и последователно се придържа към деловия тон, внушаващ на читателя впечатлението за пълна историческа обективност. На тази именно цел е подчинен и умело избраният литературен жанр, наречен “Записки” (Commentari), към който като правило не се предявяват изисквания за художествена обработка и се приема за напълно естествен събраният суров материал. Заслужава внимание и обстоятелството, че през цялото време авторът говори за себе си единствено в трето лице, както и че едва в заключителната част на труда си, когато представя падането на последната опора на галската независимост, си позволява да използува по-риторичен стилистичен тон или похват. Съществен интерес представлява и описанието на обществения строй на галите и германците.
Апологетичните цели на автора са материализирани много по-ясно и откровено в следващото му произведение - “Записки за гражданската война”[15], разгърнато в три книги,[16] в които са обхванати събитията от 49 и 48 г. пр. Хр., и обоснована тезата, че тази война е избухнала изключително по вина на неговите противници, и че самият той през цялото време е имал само мирни намерения и е защитавал потъпканите права на републиката и на римския народ.
[1] Личното му име е обект на дебати още през древността както поради етимологията му, така и поради вече появилата се тенденция при именуването именно третото име да е личното име. Според една от често срещащите се етимологически версии, името Цезар е свързано с хирургическата интервенция, приложена при неговото раждане, която е позната в медицината като “цезарово сечение”, но това е погрешна етимология, тъй като по онова време този вид медицинска техника е била прилагана само след смъртта на майката, за да се спаси детето, а добре известен е фактът, че той не е бил сирак, тъй като майка му е умряла през 58 г. пр. Хр. Според втората етимологична версия името му е свързано с латинската дума caesaries (“коса”) , тъй като според нея детето се е било родило с много коса. Третата етимологическа версия е свързана с пуническата дума, означаваща “слон”, при което е обосновавана тезата, че един от предците му бил убил слон по време на войните срещу Картаген. Самият Цезар е приемал тази твърде немотивирана версия и в съответствие с нея е бил избрал за свой герб образа на слона, който, впрочем, се намира и върху една от монетите, сечени по негово време.
[4] По повод на въпросното събитие римският историк Светоний пише, че дори и когато си отмъщавал, Цезар проявявал природната си мекота, и поради това когато изпълнявал обещанието си да разпъне на кръст пиратите, той се смилил над тях и наредил преди това да бъдат убити. (Светоний, Юлий, 74). Впрочем, римският историк Амиан Марцелин също така обръща внимание на тази черта на Цезар като подчертава, че “той не е бил безсмислено жесток”, че често пъти е казвал, че “споменът за жестокостта е лоша опора в старостта”, като “никога не позволявал на лошите чувства да го завладеят”. (Амиан Марцелин, ХХІХ, 2, 18).
[6] Плутарх пише, че дори и самият Цицерон понякога, когато е гледал как Цезар грижливо е сресал косата си и как възпитано се почесва с пръст, се е съмнявал, че този човек е способен да замисля толкова огромно зло – гибелта на римската република. Плутарх, Цезар, 4.
[7] Според Дион Касий (XLII, 34) тя била “възхитителна да я гледа и слуша човек” и притежавала способността да “подчини и най-враждебните на любовта или охладнелите от възрастта сърца”. Според същия древен автор Цезар е бил водил тази война и е “покорил Египет” именно “заради“ Клеопатра, на която после “предал управлението” (XLII, 44).
[13] Цезар, Гай Юлий, Галската война, Превод от латински, С., Издателство Т. Ф. Чипев, 1938; Цезар, Гай Юлий, Галската война, Превод от латински, С., Издание на Атанас М. Танчовски, 1940; Цезар, Гай Юлий, Исторически съчинения, В два тома, Превод от латински, С., 1991, Том 1.
[14] В литературата често пъти се споменава, че става въпрос за осем книги. Осмата книга, обаче, е била написана не от него, а от бойния му другар Авъл Хиртий, с която той запълнил празнината между първите и вторите записки, отнасяща се за 51-50 г. пр. Хр.
[16] Тези записки също така били продължени, но от анонимни автори, вероятно негови бойни другари, които написали “За Александрийската война”, “За Африканската война” и “За Испанската война”. За първия от тях се предполага, че е възможно да е дело на Авъл Хиртий. За тях вж.: Цезар Гай Юлий, Исторически съчинения, В два тома, Превод от латински, С., 1991, Том 2, с. 141-260.
[Публикувано като §11 на стр.110-118 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар